Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (14)

I

Дълго след като Хари беше заспал, Глори продължаваше да лежи будна, взирайки се в разсичащите тавана снопчета лъчи от светещия надпис на офиса, които влизаха през жалузите.

Тя съзнаваше, че е безпомощна да попречи на Хари да излъже Бен. Беше сигурна, че ако продължеше да се моли и да спори с него, той щеше да изгуби търпение и да я зареже. Усети как започна да й се гади от страх при мисълта за последствията от подготвяната от Хари измама. Познаваше Бен. Да му свиеш номер беше точно толкова опасно, колкото и да се заиграеш с някоя кобра. Каза си, че ще трябва да издаде Хари, щом като той възнамеряваше да действа по този начин. Знаеше: ако Бен разбере, че те двамата са замислили обира и че идеята Хари да се маскира е била нейна, той щеше да бъде безпощаден към нея.

Но макар да беше уплашена, макар да разбираше, че единственото разумно нещо, което можеше да направи, бе да скъса с Хари, тя знаеше, че не би могла да си наложи да постъпи така. Чувстваше, че Хари бе последният мъж в нейния живот. Ако го загубеше, други нямаше да има. Тя щеше да бъде обречена на самота и вместо това предпочиташе да се сблъска с опасността в лицето на Бен.

Може би в края на краищата, самоубеждаваше се Глори, опасенията й бяха безпочвени. Бен щеше да търси Грийн, а както беше казал Хари, той повече не съществуваше. Никой, дори и Дилейни при цялото негово лукавство и ум, нямаше да се сети, че мъжът до нея е бил някога масивният Хари Грийн с тлъстото, белязано лице. Беше сигурна в това. Но щеше ли Бен да заподозре Хари, ако ги откриеше заедно? Това беше опасно и тя потрепери, внезапно осъзнавайки, че ще трябва да напусне Хари заради собствената си безопасност, даже и да решеше, че за нейната не я е грижа. Ако Бен успееше да хване следите на Хари, вината щеше да е само нейна. Ако ги спипаше заедно и направеше някои проучвания за него, научавайки, че някога е бил пилот в Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, той лесно би могъл да събере две и две и да се досети, че Хари е човекът, когото търси. Но това нямаше да се случи, ако тя се махнеше от Хари.

Не би могла да го направи, каза си Глори. Те трябваше да заминат надалече — колкото може по-далече от Бен. Той не би могъл да преобърне целите Съединени щати заради тях. След като се върнеха от Европа, трябваше да се установят във Флорида, а не в Калифорния. Така щяха да бъдат в безопасност.

Тогава я осени друга мисъл. Ами ако на Хари му хрумнеше, че Бен би могъл да го открие чрез нея? Да предположим, той схване, че тя е единствената брънка, свързваща го с Хари Грийн. Какво ли щеше да направи? Щеше ли да я изостави? Щеше ли да я намрази? Ръцете й се свиха в юмруци. Как ли щеше да постъпи той?

Глори обърна глава и го погледна. Той спеше дълбоко, отпуснал хубавото си лице, с плътно събрани устни… Както му се любуваше, тя усети, че премалява от любов към него.

Не би могла да го предаде. Знаеше го. Дори това да означаваше сигурна смърт и за двама им.

Неочакван шум отвън я накара да изтръпне. Тя вдигна глава и се ослуша с разтуптяно сърце.

Отпред някой ходеше. Глори чу стържене от подметки. На верандата изскърца дъска.

Тя отметна завивките, едва дишаща от страх, взе халата си, загърна се с него и дебнешком отиде до прозореца. Погледна през един процеп на жалузите.

Онова, което видя под лунната светлина, я накара да се вледени и тя сподави писъка, надигащ се в гърлото й. Обърна се, изтича до леглото и, сграбчвайки Хари за ръката, бясно го разтърси.

Хари седна, отблъсвайки ръката й.

— Какво става? — сърдито каза той. — Човек не може да спи от тебе!

— Полиция! — каза тя почти шепнешком. — Отвън има десет души!

Хари застина. Глори видя как кръвта се отдръпна от неговото лице, а от очите му избликна чист, неподправен страх. Той бръкна под възглавницата си за револвера. Чу как предпазителят изщрака, освободен, когато Хари хвърли завивките и стъпи на пода.

— Хари, недей! — пламенно прошепна тя. При вида на неговата уплаха нейната се беше стопила. Сега тя беше закрилница. Мозъкът й работеше бързо, за да намери начин да го спаси. — Махни този револвер!

— Няма да ме хванат жив!

— Но те не те познават. Никога няма да разберат кой си, Хари. Какво те прихваща? Махни този револвер!

Той се поколеба, след което отиде до прозореца и надникна през процепа на жалузите.

Успя да види няколко мъже с фуражки, струпани около „Понтиак“-а, който той беше оставил на паркинга.

— Заради колата е — каза Хари. — Трябваше да се отърва от нея! Но как са могли да разберат, че е тука? Как?

Тя го стисна за ръката.

— Видя ли те някой, когато пристигна?

— Мисля, че не. Лично аз не видях никого.

— Каза ли на администратора, че си с кола?

— Не.

— Значи не е твоя. Ако те попитат, кажи им, че си дошъл с автобуса. Последният автобус би те докарал тук приблизително по същото време, по което дойде и ти. Нашият автомобил е най-отпред в редицата — онзи „Меркурий“. Кажи им, че първо аз съм стигнала дотук с колата, а след мене и ти с автобуса. Идваме от Карсън Сити и пътуваме за Лос Анжелос.

Хари кимна. Това му звучеше разумно. Той вече се съвземаше от шока. Отиде до прозореца и отново погледна навън. Шестима от полицаите се приближаваха към бунгалата с прожектори и револвери в ръце.

— Къде е касетата? — прошепна Глори.

Той беше забравил за нея. Беше забравил, че държи револвер. Беше забравил, че бе оставил пистолета на Франкс върху полицата в предната стая.

Хари изтича там, грабна оръжието на Франкс и го сложи заедно със своето над камината. Върна се в спалнята, взе металната кутия от чекмеджето на скрина и трескаво се заоглежда за някое безопасно скривалище.

От входната врата се разнесе грубо чукане. Глори изтръгна касетката от него.

— Аз ще я скрия. Иди да отвориш!

Хари се подвоуми за миг, сетне, поемайки си дълбоко въздух, влезе във всекидневната, запали лампата и отвори вратата. Сърцето му се преобърна, когато се озова срещу двама полицаи с револвери в ръце.

Той остана неподвижно зяпнал в тях, докато те на свой ред се пулеха в него.

— Кой сте вие? — излая единият от тях.

— Казвам се Тед Харисън — отвърна Хари. — Какво искате?

— Какво има, скъпи? — рече Глори, заставайки до него. Тя се преструваше, че се сдържа да не извика при вида на полицаите.

Поглеждайки физиономиите на двете ченгета, Хари забеляза, че те се бяха отпуснали след появата на Глори.

— Нищо, заради което да се впрягате — рече единият. — Онази кола отвън ваша ли е? „Понтиакът“?

— Аа, не! — отвърна Хари. — Нашата е „Меркурий“.

— Трябва да влезем — каза полицаят. — Търсим един човек. Възможно е да се крие вътре.

Хари направи крачка встрани.

— Заповядайте. Тук няма никой друг освен моята съпруга и мен.

Единият от полицаите влезе и се запъти към спалнята. Излезе почти на секундата.

— Нищо! каза той на спътника си. — Предполагам, че вече е на много мили оттук. Зарязал е колата. — Той погледна Глори. — Чухте ли за обира на диамантите?

— Да, чух по радиото.

— Онова там е колата, с която са избягали. Видяхте ли я да пристига?

— Мисля, че я чух. Не знам колко беше часът. Предполагам, че беше преди около един час.

— Ще трябва да е било преди повече време. Моторът е студен. По-скоро към дванайсет и половина.

— Не погледнах колко е часът. Мислите ли, че се крие тук?

— Едва ли би останал тук. Той ще продължи да бяга. Предполагам, че е имал втора кола, скрита някъде. Не сте ли чули някакъв друг автомобил, а?

— Май че чух. Помислих, че има нещо, но бях полузаспала.

— Е, добре… Извинявайте, че ви измъкнахме от кревата.

Двамата полицаи кимнаха, напуснаха бунгалото и се присъединиха към останалите, които обикаляха от къщичка на къщичка и разговаряха с наемателите.

Глори затвори вратата и се облегна на нея. Хари я погледна и въздъхна продължително и дълбоко.

— Беше много добра — каза той. — Бива си ги нервите ти, бебчо! Аз бях готов да издраскам нагоре по стената от напрежение.

Тя мина покрай него, влезе в спалнята и седна на леглото. Беше разстроена и претръпнала. „Започна се!“, помисли си Глори. Също както по времето, когато Бен беше зает със своите полунощни гангстерски дела. Внезапните проверки през нощта, полицаите с ожесточени физиономии, техните револвери и въпроси, хитрите лъжи, които беше свикнала да разказва, за да прикрие Бен. Беше се надявала, че всичко това е свършило, но напротив — то започваше наново и щеше да продължи. Вече беше сигурна и само при мисълта за това й се повръщаше.

Хари стоеше до прозореца, наблюдавайки полицаите през процепа на кепенците. Имаше трима новодошли цивилни детективи, които фотографираха колата и я преглеждаха за отпечатъци от пръсти. Докато ги гледаше, неочаквано го обзе вледеняващ страх. Той не беше помислил за пръстовите отпечатъци! Изведнъж го напусна всякакво чувство за сигурност. Ами че така те можеха да го заковат! Сигурно беше оставил десетки следи по колата. Ако решеха да снемат отпечатъците на всички, отседнали тук, щяха да го заловят.

Хари се обърна.

— Глори, те ще намерят следите ми по колата! Това ще ме довърши. Хич и не помислих за отпечатъците.

Тя се втрещи насреща му. На нея тази мисъл също й беше убягнала.

— Може би ще успея да се измъкна отзад — продължи Хари с изопнато от страх лице. Той изтича до мястото, където беше оставил дрехите си. — Ще си опитам късмета…

— Не! — Глори скочи и се втурна към него. — Не ставай глупак! Ако открият, че си си отишъл, ще разберат, че си бил ти. Трябва да запазиш самообладание. Ако побегнеш сега, си обречен. Възможно е и да не им хрумне да ти вземат отпечатъците, а не го ли направят, ти печелиш.

— Но ако ги вземат? — колебливо попита Хари.

— Тогава каквото и да направиш, ще бъде безполезно. Налага се да поемеш този риск. Побегнеш ли веднъж, с тебе е свършено. Трябва да разбереш това.

С лъщящо от пот лице Хари се върна до прозореца и надзърна навън.

— Ако знаех, че ще стане така, нямаше да направя този удар — промърмори той. — Какъв наивник съм само — да забравя за отпечатъците! Дори да се измъкна сега, мога да бъда засечен по всяко време. Ако даже след десет години катастрофирам с кола и ми снемат пръстовите следи, аз съм загубен. Какъв проклет глупак съм!

Глори седеше неподвижно, долавяйки приглушеното туптене на сърцето си.

— Не си изпускай нервите, Хари! каза тя. — Станалото станало!

— Оо, я млъквай! — озъби се Хари. — Лесно ти е да говориш. Нали няма тебе да те разходят до електрическия стол. Идеята ти с измисления Хари Грийн беше хубава. Но като си толкова умничка, защо не помисли за отпечатъците ми? Хари Грийн не съществувал! Съществува и още как! Ето го тук — на разположение на всяко ченге, желаещо да го намери — и той протегна ръцете си към нея. — Ако не беше ми пробутала идеята да се дегизирам, нямаше да се захвана с тази афера.

Глори затвори очи.

— Как можеш да говориш така, Хари?! Знаеш колко пъти се опитвах да те спра…

— Престани да дрънкаш! Ти само това можеш — да приказваш! Не си спирала да говориш, откакто сме заедно. Как, по дяволите, ще се измъкна от тази каша?

Шумът от някакъв автомобилен мотор го накара да се залепи обратно за прозореца. Беше дошъл един камион за пътна помощ. Полицаите закачиха „Понтиак“-а за куката на крана и камионът го откара.

Тримата детективи се бяха събрали и разговаряха. Хари ги гледаше, дишайки със свистене през стиснатите си зъби. След малко детективите отидоха при колата си, качиха се и заминаха. Полицаите се помотаха още известно време наоколо, после също се разотидоха по своите коли и отпрашиха.

Хари направи крачка назад, запъти се бавно към леглото и седна отгоре. Похлупи лице в шепите си. До този момент не беше осъзнал, колко е уплашен. Реакцията му го беше извадила от равновесие.

Глори изтича е съседната стая, наля едно голямо уиски и се върна с него.

— Изпий това, скъпи!

Хари гаврътна уискито, потрепери и отпусна чашата.

— Не мога да повярвам — измърмори той. — Като си помисля само, че тези мухльовци почти ми бяха видели сметката, а не предприеха нищо. Та аз им бях в ръцете! Трябваше само да ми вземат отпечатъците и с мене беше свършено.

— Защо да е трябвало!? — рече Глори. — Не могат да снемат отпечатъци поголовно. Защо да са длъжни да сметнат, че ти си Хари Грийн?

— Да, правилно — той я погледна, след което се пресегна и я придърпа до себе си.

— Това, дето го казах преди малко, не беше на сериозно, бебчо. Знаеш го, нали? Беше ме страх. Не знаех какво говоря. Съжалявам, Глори! Честна дума, съжалявам!

— Няма нищо. Разбирам как се чувстваш. И аз бях уплашена. Ох, скъпи, хайде да се откажем от тази история преди да е станало твърде късно. Можем да изпратим по пощата диамантите на Бен и тогава ще си отдъхнем от тях. Нека това да е първото нещо, което ще направим сутринта. Това е единственото разрешение. Моля те, Хари!

Той се отдръпна от нея, стана, отиде до масата и си наля още едно питие.

— Не! Нали аз бягах с тях!? Ще бъда пълен левак да изпусна милион и половина долара — толкова бих изкарал от тях. Помисли за това! Помисли си какво можем да направим с толкова пари. Ще продължа нататък и никой няма да ме спре!

Тя направи лек жест на отчаяние, после вдигна рамене:

— Ох, добре, Хари! Както кажеш.