Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (7)

III

На шестнадесети януари вечерта едно такси спря пред хотел „Лемсън“ в западната част на булевард Шербърн и шофьорът се пресегна, врътна дръжката на задната врата и я остави да се отвори, описвайки дъга.

Буреносни облаци, носени от свиреп вятър, се бяха гонили по небето през по-голямата част от деня, но сега вятърът беше отслабнал и падаше равномерен дъжд, който приличаше на тънки стоманени спици под жълтеникавата светлина на уличните лампи. Той образуваше бързоструйни поточета в улуците, капеше от тентата на дрогерията, разположена до хотела, и барабанеше върху покрива на таксито.

Шофьорът намръщен гледаше към входа на хотела от другата страна на черния лъскав тротоар. Над двойната летяща врата, която водеше навътре, се процеждаше мъждива жълта светлина.

Шест протрити, мръсни стъпала се спускаха от портала до улицата. Не се случваше често да кара пътник до „Лемсън“. Не можеше да си спомни кога бе возил последния. Хората, които отсядаха тук, не разполагаха с излишни пари за таксита. Те или ходеха пеша, или вземаха автобус. Това беше най-евтиният и най-долнопробен хотел в Лос Анжелос — вертеп, използван предимно от клошари и току-що излезли от затвора крадци, нуждаещи се от покрив, докато планират своята следваща дребна кражба.

Клиентът слезе от таксито, пъхна една петдоларова банкнота в ръката на шофьора и каза със странно звучащ глас:

— Задръж рестото! Купи си нова таратайка с него. Имаш нужда…

Шофьорът бе така изумен, че се подаде навън от колата, за да се полюбува на пътника си. Не беше очаквал бакшиш. Беше се подготвил за кавга поради застъпването на тарифите. Пет долара! Мъжът сигурно беше побъркан!

Очите му опипаха високия, едър човек с опърпан шлифер и тъмнокафява износена шапка. С масивно телосложение, той изглеждаше на около четиридесет и пет — дебел, приличащ на престъпник клиент, с неравномерно гъсти руси мустаци и с един неприятен за гледане белег, който се спускаше от дясното му око до ъгълчето на устата, като набръчкваше кожата и леко затваряше десния клепач, придавайки му зловещ вид. В лявата си ръка той държеше охлузен куфар от вулканфибър^[1], а в дясната — дебел бастун с гумен накрайник.

— Това за мене ли е? — каза шофьорът, озадачено гледайки банкнотата. — Броячът показва само долар и двадесет.

— Ако искаш, върни ми ги и си остани с пръст в устата заради проклетото пътуване — каза пътникът.

Гласът му звучеше така, сякаш имаше нещо в устата си — особен, приглушен Звук. „Може би — помисли си шофьорът — той е от онези хора, които нямат твърдо небце.“ Когато говореше се виждаха ослепително бели зъби, щръкнали напред като на кон. Те издуваха напред неговата горна устна и мустаците му, придавайки му агресивен, неприязнен израз.

— Какво пък, харчите си вашите пари — отвърна шофьорът и бързо натъпка банкнотата в джоба си. — Благодаря, мистър. — Поколеба се, сетне добави: — Сигурен ли сте, че търсите дупка като тази? Знам едно по-чисто място, което е по-надолу по улицата. Не много по-скъпо. Дървениците тук дори не чакат да се мръкне, за да изпъплят. Прекарват с вас цялото си време и имат зъби като на капан за мечки.

— Ако не искаш човката да ти се покаже откъм тила — изръмжа пътникът, — не я пъхай в моите работи!

Той пресече тротоара, силно накуцвайки, като се подпираше на бастуна си. Изкачи се по стълбите и изчезна в хотела.

Шофьорът зяпаше след него, свъсил вежди. „Сбърканяк — заключи той. — Пет долара, а отсяда в бордей като «Лемсън»!“ Поклати глава, сещайки се особняците, които беше возил в таксито си. Този беше поредният за неговия споменник. Включи на скорост и се изгуби в дъжда.

Фоайето на хотел „Лемсън“ беше още по-кирливо от фасадата. Три плетени кресла, прашасала палма в потъмняла месингова делва, дълга рогозка от кокосови влакна, осеяна с дупки, и оцвъкано от мухи огледало изчерпваха мебелировката.

Над цялата потискаща картина тегнеше вонята на плесен, варено зеле и повредена канализация. В дясната част на фоайето, срещу главния вход, се намираше рецепцията, на която седеше Лемсън, собственикът на хотела — пълен мъж с жокейска шапка на тила. Той носеше риза, чиито ръкави бяха запретнати, излагайки на показ косматите му, татуирани ръце.

Лемсън разглеждаше куцащия мъж, без да помръдва. Неговите малки, злобни очички преценяваха месестото, загоряло от слънцето, белязано лице, редките мустаци и накуцването.

— Искам стая — каза куцият, оставяйки куфара си на пода. — Най-хубавата ви стая. Колко ще струва?

Лемсън хвърли поглед през рамо към редицата от ключове, направи някаква сметка наум, реши, че си струва, и рече:

— Мога да ви дам № 32. Не я давам на никого. Тя е най-хубавата. Ще ви струва долар и половина на нощ.

Куцият извади портфейла си, избра банкнота от десет долара и я пусна върху бюрото.

— Оставам за четири нощувки.

Внимавайки да не покаже изненадата си, Лемсън взе банкнотата, провери я с поглаждане, след което, доволен, че е истинска, я сгъна и я пъхна в малкото си джобче. Извади четири омърляни банкноти по един долар и със съжаление ги сложи върху сметачната машина.

— Нека останат за закуската — каза куцият мъж и му побутна банкнотите. — Искам услуга и предполагам, че ще трябва да платя за нея.

— Добре, мистър. Ще се погрижим за вас — отвърна Лемсън. Бързо прибра парите в джоба си. — Ако желаете, мога още сега да наредя да получите нещо за ядене.

— Не желая. Само кафе и препечен хляб утре сутринта в девет.

— Ще го уредя. — Лемсън измъкна един оръфан тефтер, който служеше за регистрационна книга. — Трябва да ви помоля да се разпишете, мистър. Това е полицейско разпореждане.

Куцият записа някакво име в книгата с остатъка от молив, прикрепен към нея с канап. Лемсън я обърна и присви очи над написаното. С печатни букви инвалидът беше отбелязал: ХАРИ ГРИЙН. ПИТСБЪРГ.

— О’кей, мистър Грийн — каза Лемсън. — Да изпратя ли нещо горе в стаята ви? Имаме бира, уиски, джин.

— Не. Но бих искал да използвам телефона.

Лемсън направи енергичен знак с палеца си по посока на телефонната кабина в отсрещния ъгъл.

— Ето там. Ползвайте го.

Куцият се затвори в кабината. Набра някакъв номер и зачака. С известно закъснение един женски глас каза:

— Резиденцията на мистър Дилейни. Кой се обажда?

— Казвам се Хари Грийн. Мистър Дилейни очаква позвъняването ми. Свържете ме, моля.

— Един момент.

Последва дълга пауза, после по линията се чу някакво изщракване и един мъж рече:

— Дилейни е на телефона.

— Глори Дейн ми предаде да ви се обадя, мистър Дилейни.

— Да, точно така. Искате да се срещнете с мен, нали? Наминете насам тази вечер в осем часа. Ще ви отделя десетина минути.

— Сигурен ли сте, че искате да бъда видян в дома ви? Не ми звучи разумно.

Настъпи мълчание.

— Така ли? — Гласът на Бен беше режещ. — Какво тогава ви се струва разумно?

— Навярно не бихте искали всички да разберат, че съм разговарял с вас, ако се осъществи онова, което би могло да бъде направено. Можем да поговорим в някоя кола на Западния кей, където няма да ни забележат.

Последва нова пауза.

— Слушай, Грийн — каза най-сетне Бен със студена злоба в гласа си, — ако ми загубиш времето, ще съжаляваш. Не обичам да ми губят времето.

— И аз не обичам. Имам предложение. Ти сам ще решиш дали да го изслушаш е загуба на време, или не.

— Бъди тази вечер на Западния кей в десет и половина — грубо отсече Бен и затръшна слушалката.

Мъжът, който се беше представил като Хари Грийн, остана известно време облегнат на стената на телефонната кабина държейки в ръка слушалката и гледайки втренчено в празното пространство през мръсните стъкла на вратата. Изпитваше чувство на триумф, примесен с безпокойство. Още една стъпка към големия обир, мислеше си той, още един важен етап. След четири дни щеше да е на летището в очакване да излети нощният самолет за Сан Франциско. Затвори слушалката и закуцука към мястото, където беше оставил куфара си.

Лемсън вдигна поглед от вестника, който четеше.

— Стаята ви е срещу стълбището. Искате ли да занеса багажа ви?

— Не.

Той се качи по стълбите. Насреща му се показа вратата с № 32. Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и я отвори.

Влезе в просторно помещение. В ъгъла се мъдреше двойно легло с железни перила при главата и краката, украсени с потъмнели месингови топки. Килимът беше изтрит и прашен. Чифт кресла стояха от двете страни на една празна камина. Над полицата на камината висеше, изпълнено в ярки плакатни цветове, изображението на някаква дебела жена, която белеше ябълка и гледаше през прозореца към някакъв хълмист пейзаж.

Срещу вратата имаше огледало в цял ръст и след като остави куфара си на пода и затвори вратата, Хари се приближи до него и се вгледа в отражението си.

„Промяната е невероятна!“ — помисли си той. Човекът, когото виждаше в огледалото, нямаше и най-малката прилика с Хари Грифин. С изключение на прорязаното от белег месесто лица, фигурата му беше като на мъж, минал четиридесетте — напълнял в кръста, с открояващо се шкембе и превърнала се в мазнини мускулна система.

Хари свали шапката и шлифера си, продължавайки да стои пред огледалото. Русата оредяваща коса беше хитро измислена естествена перука, здраво прикрепена към темето на Хари с разтворено в спирт лепило. Белегът от дясното му око до устата беше от рибешка кожа с покритие от колодий^[2]. Мустаците бяха присадени върху горната му устна косъм по косъм, формата на лицето му беше изменена с помощта на гумени тампони, прилепващи с вакуум към венците. Изпъкналите напред зъби бяха захванати за неговите собствени. Търбухът и масивните, затлъстели рамене представляваха алуминиеви конструкции, които той „обличаше“ направо върху тялото си. Куцането се дължеше на това, че носеше дясна обувка по-висока от лявата.

Глори си беше свършила работата. Тя беше казала, че няма да го разкрият, и Хари изпитваше увереността, че и най-добрият му приятел не би го познал.

Глори го беше научила как да отлепя белега и мустаците. Трябваше да носи маскировката четири дни и пет нощи. Щеше да му се наложи да се мие и да се бръсне и беше необходимо мустаците и белегът да бъдат сваляни и поставени отново. Отначало Хари се беше обявил против такава сложна дегизировка, но тя беше настояла и когато видя крайния резултат, той разбра, че е права. Сега можеше да рискува да бъде видян навсякъде. Тя беше надминала обещанието си. Хари Грифин бе престанал да съществува. Хари Грийн представляваше жива, автентична личност.

Сега всичко зависеше от Дилейни. Глори беше предупредила Хари безброй пъти да не му се доверява. Той беше почувствал раздразнение, че тя му отнема инициативата до такава степен. В края на краищата, казваше си Хари, планът беше негов. Разбира се, нейната идея с преобразяването му беше блестяща, но какво й пречеше да остави другите неща на него?! Тъй като беше постигнала голям успех в „сътворението“ на Хари Грийн, той прояви търпение спрямо нея, но сега се радваше, че е сам и че движи сделката без нея. Нейните многократни предупреждения, нейните тревоги и опасения го натоварваха.

В десет и десет той излезе от хотела и се запъти под проливния дъжд към автобусната спирка. Качи се на един автобус по посока на Америкън Авеню, слезе на последната спирка и тръгна по булевард Оушън.

Западният кей, откъдето обикновено потегляха комарджиите за превърнатите в игрални домове кораби, които бяха закотвени извън акваторията на града, беше тъмен и безлюден. В нощ като тази имаше малко кандидати за плаващите казина и само две от водните таксита бяха на стоянките си.

Хари се подслони в пасажа пред въртящите се врати. Часът беше десет и двадесет и пет. Той запали цигара, долавяйки своята напрегнатост и отчетливото туптене на сърцето си.

В единадесет без двадесет един „Кадилак“ с цвят на горчица, огромен като боен кораб, плавно спря пред входа на пристанището и той предположи, че това е колата на Дилейни. Тръгна с накуцване към нея, различавайки неясните силуети на двама мъже отпред и един отзад.

Седящият до шофьора слезе от колата — висока, прегърбена фигура, в която по описанието на Глори Хари разпозна човека, който я беше проследил.

— Ти ли си Грийн — попита мъжът троснато.

— Да.

— О’кей, качи се отзад. Ще се повозим наоколо, докато разговаряш с шефа.

Той отвори задната врата, а Хари се качи в колата и се отпусна върху меката тапицерия на седалката. Пушейки пурата си, Бен Дилейни извърна глава, за да го разгледа. Уличното осветление не беше достатъчно силно, за да може всеки от мъжете да види другия добре, но Хари позна Дилейни по подстриганите мустаци и по начина, по който държеше главата си.

— Грийн?

— Да. А вие сте мистър Дилейни, нали?

— Кой друг мислиш, че бих могъл да бъда? — озъби се Бен. — Карай бавно! — нареди той на човека зад волана. — Ще продължаваш да се движиш, докато не ти кажа да спреш. И избягвай главните улици. — Леко се завъртя на мястото си, така че да може да вижда Хари, който седеше в мрака и го наблюдаваше. — Какво е предложението ти? — попита той. — Давай по-сбито. Имам да правя и други неща, освен да се размотавам под дъжда.

— След четири дни — каза Хари, говорейки скорострелно — Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация ще достави в Сан Франциско пратка промишлени диаманти на стойност три милиона долара. Аз зная на кой самолет ще бъдат качени и как може да бъдат задигнати. Искам да ви продам идеята. Ударът може да бъде направен от трима души и четвърти с кола. Аз ще бъда единият от тези хора и се надявам вие да осигурите останалите трима. Бих искал да получа петдесет хиляди долара, за да извърша кражбата, без никакъв друг дял от плячката. Това е предложението.

Дилейни беше потресен. Не беше очаквал толкова безочлива оферта. Петдесет хиляди долара! Този тип не го беше страх да си отваря устата.

— Нали не си въобразяваш, че ще бъда толкова побъркан, та да се захвана с подобна афера? — рече той. — Тези камъчета ще бъдат горещи като самия пъкъл.

— Това не ме засяга — отвърна Хари. — Задачата ми е да взема диамантите. Какво ще стане с тях след това не е моя работа. Ако не ги искате, просто го кажете. Винаги мога да се обърна към някой друг. Времето ми е също така скъпо, както и вашето.

Тагарт, високият прегърбен мъж, се изви наполовина към Хари и го изгледа. Макар че беше прекалено тъмно, за да види лицето му, Хари успя да почувства заплахата, която то излъчваше.

Но Дилейни нямаше нищо против този начин на общуване.

— Виждал ли си диамантите?

— Не. Не се отличават с нищо. Промишлени диаманти — все едно че са пари. Трябва само да се изчака известно време и после да се пуснат на малки порции. Ако продажбата им се извърши както трябва, няма да има никакъв риск.

Дилейни знаеше, че това е вярно. Той разполагаше с многобройни пазари за индустриални диаманти и нямаше да му се налага да ги задържа дълго време. Ако тези камъни наистина струваха толкова, колкото твърдеше този тип, би могъл да изкара от тях два милиона, дори два милиона и половина.

Но кой беше този мъж, чудеше се той. Не обичаше да има вземане-даване с непознати. Макар Глори да го беше представила и той да чувстваше, че може да й вярва, Бен не спираше да си задава въпроси за него. Мислите му се насочиха към яхтата, за която копнееше. Ако този удар успееше, това щеше да бъде начин да пусне поръчката. Бяха обещали доставка след дванадесет месеца. Усети как леко изтръпва от възбуда. Може би нямаше значение кой е мъжът, при положение че осигурява стоката?

— Как ще ги вземеш? — попита той. — Ще обереш фургона преди да стигне до летището ли?

— Невъзможно е. Ще ги изпратят в бронирана кола с ескорт от мотоциклетисти. Въобще няма да можем да се доближим до тях. Не. Ще отвлека самолета.

Бен се вцепени. Между другото той забеляза как Тагарт се изопна на мястото си и разбра, че не беше единственият зашеметен.

— Ще отвлечеш самолета ли? Как ще направиш това, за Бога?!

— Няма да е трудно. Това прави работата предварително опечена. Резервирал съм три места в самолета, който ще пренася диамантите. Ще има около петнадесетина други пътници, така че с твоите двама души няма да привлечем вниманието, преди положението да е станало необратимо. Ще излетим след като мръкне. Полетът трае два часа. Веднага щом се отделим от пистата, аз ще отида в пилотската кабина, ще отстраня радиста от радиостанцията и ще закарам останалите от екипажа в салона, за да се погрижат за тях твоите две момчета. Ще поема управлението на самолета и ще го приземя в пустинята. Искам да ни чака една бърза кола, с която да се измъкнем. Ще пренеса диамантите до мястото, където искате да бъдат оставени, и с това ще приключим.

Бен се облегна, раздвижвайки своя проницателен, обигран ум. Планът беше смел и остроумен. Би могъл да успее, но всичко щеше да зависи от Грийн. Ако той загубеше самообладание или направеше само една грешка, всичко щеше да се сгромоляса.

— Ще можеш ли да се справиш със самолета? — попита Бен.

— Разбира се! — с досада отвърна Хари. — Летял съм на всякакви машини през войната.

— Ще трябва да го приземяваш на тъмно. Мислил ли си за това?

— Вижте, не е необходимо да се тревожите за кончината ми. Аз си знам работата. Ще приземя „хвърчилото“ благополучно. Ако е рекъл Господ, ще има луна, но дори и да няма, пак ще кацна. Искате ли да спазарим стоката, или не искате?

Бен забеляза, че беше оставил пурата си да угасне — нещо, което рядко допускаше. Той я изхвърли през прозореца.

— Каква ще е твойта печалба в крайна сметка?

— Вие ще вземете диамантите, ще платите на своите хора и ще ми дадете петдесет хиляди долара за услугата.

— Прекалено много е. Може да ми се наложи да укривам диамантите няколко години, преди да се отърва от тях. Ще ти дам десет хиляди.

— Или петдесет хиляди, или нищо! Риска поемам аз, а не вие. Полицията ще има моето описание. Не вие, а аз ще съм беглецът. Вашият дял от удара ще бъде около два милиона без никакъв риск. Ако не смятате, че петдесет бона са справедлива цена, кажете на шофьора си да спре колата и аз ще се пръждосам по дяволите.

— Какво ще кажеш за тридесет хиляди? — предложи Бен, пазарейки се за собствено удоволствие. — Давам ти тридесет и нито пара отгоре!

Хари почувства как триумфът го залива като голяма вълна. Разбра, че Дилейни вече се беше хванал на въдицата.

— Аз ли да кажа на шофьора да спре, или вие ще го направите?

Бен си разреши една тънка усмивка под прикритието на тъмнината.

— О’кей нека бъдат петдесет. В брой, при доставянето на диамантите.

— Не! Искам да ми се връчат два заверени чека за по двадесет и пет бона в следобеда преди излитането. Трябва да съм убеден, че парите ми са на сигурно място, преди да се кача в самолета, иначе няма да участвам в обира.

Тагарт не беше в състояние да се владее повече.

— Искаш ли да халосам тази отрепка, шефе? — изръмжа той, обръщайки се наполовина назад.

— Млъквай! — озъби се Бен. — Не се бъркай! — Той погледна към Хари. — Ще получиш парите след като диамантите бъдат продадени, а не преди това!

— Не! Защо трябва да ви вярвам? — свиха се в юмруци големите ръце на Хари. — Какво би попречило на някой от вашите главорези да ме застреля в гръб, след като си получите камъчетата? Парите трябва да бъдат в моята банкова сметка преди да извърша удара, иначе няма да го направя!

— Бих могъл да те „убедя“ да го направиш — произнесе Бен с изненадващо озлобление в гласа. — Не приемам заповеди от боклуци като тебе!

— Хайде „убеди“ ме! — Хари чувстваше стичащата се по лицето му пот, но беше решен да държи на своето. — Накарай ме да приземя „хвърчилото“ в мрака и гледай да успееш. Аз не се плаша лесно, Дилейни, и съм труден за убеждаване.

Шофьорът натисна спирачките, отбивайки до бордюра, докато в същото време Тагарт се обърна с револвер в ръка. Той тъкмо се канеше да се протегне и да цапардоса Хари, когато Бен каза ядосано:

— Чакай! Кой ти нареди да спираш? Карай нататък! А ти, Тагарт, не се меси!

Шофьорът вдигна рамене и отново подкара автомобила. Тагарт се завъртя обратно с недоволно сумтене. Никой от двамата мъже не беше чувал някой някога да бе говорил по този начин с техния шеф и да си бе тръгвал просто така.

Но Бен съзнаваше, че Хари държи козовете. Колкото повече мислеше за тази кражба, толкова повече започваше тя да му се нрави. Два милиона печалба! Беше евтино за някакви си петдесет бона!

— Какво би ти попречило да ме измамиш, ако ти дам парите? — попита той.

— Ще ми попречите вие, не е ли така? — каза Хари. — Какво ви безпокои? Чековете ще ми ги предаде ваш човек. Той ще дойде с мене до банката. Ще остане с мене, докато уредим нещата. Ако не можете да се доверите на своя човек, че ще внимава да не ви преметна, то най-добре лично да се погрижите за мене.

Бен вече си беше наумил да накара Борг да се занимае с Хари. Щеше да има не един, а трима души освен Борг. Нямаше никакви опасения, че Хари би имал някакъв шанс да му изиграе двойна игра. Но не искаше той да си мисли, че е спечелил лесна победа.

— Е, добре. Кога трябва да излети самолетът?

— На двадесети.

— В колко часа?

— Това ще ви го кажа, когато парите вече са у мен. Не по-рано.

— Не си от лековерните, а? — рече Бен и се ухили. Беше започнал да изпитва известно уважение към този залоен особняк, който говореше така, сякаш нямаше небце в устата си. — О’кей, Грийн, договорихме се! На двадесети след обяд един от моите хора ще ти даде два заверени чека за по двадесет и пет бона всеки. Ще стои залепен за тебе, докато се качиш в самолета. Разбра ли?

— Да.

— Ще ти дам две оправни момчета, които ще се качат с тебе и един трети, който ще кара колата — продължи Бен. — Подробностите можеш да уточниш с Борг. Той е от моите. Ще ти го пратя утре вечер. Къде си отседнал?

— В „Лемсън“.

— Добре. — Дилейни се наведе напред и потупа шофьора по рамото. — Спри!

Онзи отби до бордюра и спря.

— Ще слезеш тук — рече Бен на Хари. — Ако сделката се провали, ще върнеш парите. Ясно ли е? Много юнаци са се опитвали да ме прецакат в миналото. Всичките са мъртви. Някои от тях умираха доста продължително. Аз си имам начин да открия даден човек, независимо къде се крие. Ще намеря и тебе, ако духнеш с мангизите, без да си се „отчел“. Няма ли диаманти, няма и пари! Разбра ли?

Хари слезе от колата.

— Да — преви той раменете си заради дъжда. Ще ги получите със сигурност. Не е нужно да се притеснявате.

— Аз не се притеснявам — каза Бен с ръмжаща нотка в гласа. — Ти си този, който ще бере ядовете.

Оставяйки Хари под дъжда, лимузината бързо ускори надолу по улицата и изчезна в тъмнината.