Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (26)

I

Едва когато непоносимо горещите лъчи на слънцето докоснаха лицето му през прозореца на колата, Хари се раздвижи. Нямаше представа колко време беше преседял в нея и се запита какво ли прави Глори. Каза си, че не може да я остави на това усамотено място, което беше най-малко на две мили от шосето, но все още се колебаеше дали да се върне след всичко, което беше изкрещяла в лицето му.

Запали си цигара с все още разтреперана ръка. После се обърна, за да види през задното стъкло има ли някаква следа от нея, и погледът му се спря на нейния куфар върху задната седалка. Това дооформи решението му. Не можеше да си тръгне с нещата й, нито пък би могъл да я остави да влачи сама тежкия куфар до шосето, ако й го оставеше някъде при отбивката, за да си го вземе.

Запали колата и след известни затруднения поради теснината на пътя обърна и бавно пое към просторния плаж.

Обедното слънце печеше жестоко и направо го смаза, когато слезе от колата и тръгна по мекия пясък, заобикаляйки ниските палми.

Спря и смръщи вежди, за да огледа плажната ивица. Съзря Глори. Беше полегнала настрани с вид на човек, който спи или си почива. Учуди се защо ли беше останала на открито под знойния пек, вместо да се скрие на сянка.

От гъсталака на палмите-джуджета Борг го наблюдаваше с безизразната си мазна физиономия и с ръка върху дръжката на револвера, който носеше на специален колан под мишницата си.

— Глори! — извика Хари, понеже не искаше да я стресне с приближаването си. — Глори!

Но тя нито се помръдна, нито даде някакви признаци, че го чува. С нарастващо безпокойство той тръгна по плажа към нея.

— Глори! — повика я отново и в същия миг се закова на място. Тъмночервеното петно върху пясъка до главата й предизвика вледеняваща тръпка по тялото му.

Остана неподвижен един безкрайно дълъг миг, после се приближи съвсем бавно само на няколко стъпки от нея. Тогава видя раните по главата й, застиналата гримаса на ужас, нейните полуотворени, невиждащи очи и без да я докосва, разбра, че беше мъртва.

Цигарата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и падна на пясъка. Не можеше да повярва на очите си. В главата му се мярна мисълта, че го е извършил той, и му бяха необходими няколко секунди, за да се овладее и да убеди себе си, че не е вярно. Каза си, че не беше възможно тя да се е наранила сама до такава степен, и се огледа наляво-надясно, чувствайки как тялото му започва да лепне от страх.

Безкрайният плаж беше пуст. Взря се в дългия плътен пояс от дървета. Дали там не се криеше някой? Беше ли ги наблюдавал този някой, докато се караха?

Погледна към останалите по пясъка следи от стъпки. Личаха неговите, личаха нейните, но други отпечатъци нямаше.

Нямаше как да знае, че Борг се беше върнал в гората, заднешком по собствените си дири и че беше загладил с дебелата си, мръсна ръка всяка своя стъпка. Беше разполагал с много време и си беше свършил отлично работата. Не беше оставил следи нито на отиване, нито на връщане.

Гладкият, неразровен от стъпки пясък, който се простираше чак до гората, убеди Хари, че никой не беше се приближавал до Глори. Да не би от небето да беше паднало нещо и да я беше ударило? Но наблизо не се виждаше никакъв предмет с изключение на дамската й чанта, която лежеше до нея.

Избърса потното си лице, стремейки се, да не гледа неподвижното осакатено тяло. Ако сега някой дойдеше на плажа, щеше да помисли, че убиецът е той, разсъждаваше Хари. Обзе го страх. Дори ако никой не го видеше, а се откриеше само трупът, полицията щеше да заподозре най-напред него.

Щяха да имат основание да го подозират. Възможно бе някой да е чул кавгата им в бунгалото. Спомни си как Глори го предупреждаваше да не крещи. Ами онзи шофьор на камиона, който ги беше видял да стоят край пътя и ги беше попитал за сервиза „Денбридж“? Запомнил ги е и ще каже на полицията. Намереха ли трупа, с него беше свършено!

Погледна отново към гората и Борг, като отгатна намеренията му, безшумно се отдалечи по посока на мястото, където беше скрил колата си.

Инстинктът подсказваше на Хари, че не бива да си тръгне, преди да се е убедил, че в гората няма никой. Той се обърна и бавно се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл. Беше направил само няколко крачки, когато чу изръмжаването на автомобилен двигател.

Шумът го накара да се закове на място. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Значи е имало някой! Чу форсирането на мотора и хукна като ужилен към пътя през пясъчната жарава. Но беше твърде късно. Когато стигна пътя, от колата нямаше и следа. Неговата продължаваше да си стои в края на отбивката, но той знаеше, че докато обърне, другият автомобил щеше да е прекалено далече, за да бъде догонен.

„Кой ли е бил?“ — питаше се Хари. Някой откачен тип, който беше видял, че Глори е сама и я беше нападнал ли? Този, дето избяга с колата, не можеше да бъде никой друг освен самия убиец. „Малко вероятно е да каже някому, че ме е видял — помисли си той. — Ще бъде твърде уплашен, за да се замесва пряко.“

Докато стоеше при автомобила под унищожителните лъчи на жаркото слънце, Хари се опитваше да се справи с паниката в мислите си и да реши как ще е най-добре да постъпи. Би могъл да отиде до Колиър Сити и да съобщи в полицията, че някой е убил Глори, но въобще не се надяваше, че ще му повярват. Ако го арестуваха и му вземеха отпечатъци от пръстите, с него щеше да е свършено. Най-разумното нещо, което би могъл да стори, беше да следва първоначалния си план. Отключи багажника на колата и извади лопатата. Свали кафявата амбалажна хартия, смачка я, пусна я обратно в багажника и го заключи. След това се върна при мястото, където лежеше Глори.

Съзнаваше, че трябва да я пренесе в гората и да я зарови там, където беше най-малко вероятно да бъде открита, но не можеше да си наложи да я вдигне. Започна да копае гроб на няколко стъпки от трупа. Не беше лесно да се изхвърля навън пясъка, защото той непрекъснато се свличаше в дупката, но в крайна сметка Хари успя да направи трапа достатъчно широк и дълбок, за да побере тялото.

Когато зари гроба, ризата му беше потъмняла от пот, а въздухът не му достигаше. Той заравни пясъка с опакото на лопатата, после отиде до водата и събра купчина водорасли. Върна се при гроба и ги разпръсна отгоре, за да замаскира прясно разровения пясък. Предполагаше, че след ден-два вятърът щеше да заглади мястото и никой нямаше да бъде в състояние да познае, че там има заровен човек. Опасността щеше да витае само през следващия ден, в случай че някой минеше оттам и се озадачеше от пясъчното хълмче.

Хвърли поглед назад към стъпките, оставени от него и Глори. Трябваше да ги прикрие. През следващия половин час Хари се пържи на слънцето, като заличаваше следите, бавно отстъпвайки назад към колата. Когато най-сетне стигна до нея, той спря и внимателно огледа лежащата пред очите му отсечка от плажа. С изключение на малката купчинка водорасли нищо друго не подсказваше, че двамата с Глори са били тук, и за първи път, откакто беше намерил тялото й, се почувства по-уверен в себе си.

Почисти лопатата във високата трева и я прибра в багажника. Тогава си спомни за куфара на Глори и изруга. Той също трябваше да бъде закопан. Извади лопатата, отнесе го в гората и издълба яма на едно място с мека почва, което намери. Зарови куфара, след което седна да си почине няколко минути върху ствола на една повалена пиния.

Мозъкът му полека възвръщаше функциите си. Беше се отървал завинаги от Глори и смъртта й нямаше да тежи на неговата съвест. Беше свободен да се завърне в Маями. Капиталът му си стоеше непокътнат, а там беше и Джоан, която го чакаше с безпокойство. Каза си, че е най-добре да се омита оттук. Можеше някой да дойде и да го види, независимо от усещането му, че опасността е преминала. Докато се изправяше, се сети за гаечния ключ, който беше захвърлил. Намереха ли го, вероятно щяха да го проверят за отпечатъци, а неговите се мъдреха там със сигурност. Опита се да си спомни, къде го беше запокитил. Знаеше само, че в гнева си беше хвърлил инструмента надалече. Още го виждаше как лети по посока на гората.

Тръгна покрай дърветата, забил очи в пясъчливата почва. Не беше изминал повече от десетина крачки, когато се натъкна на неподлежаща на съмнение следа от гаечния ключ, но той самият липсваше.

Хари се втренчи в ясните очертания на отпечатъка с разтуптяно сърце. От едната му страна имаше три странни малки белега и едва когато се наведе и наложи опакото на дланта си върху тях, разбра, че бяха оставени от кокалчетата на нечия ръка, която се беше притиснала към пясъка, за да вдигне гаечния ключ.

Хрумна му, че убиецът беше умъртвил Глори с него, и той се вледени въпреки изпепеляващата жега. Ако онзи изхвърлеше гаечния ключ и по-късно го намереха, убийството щеше да бъде приписано на Хари.

Той трескаво претърсва гората повече от половин час, но не откри инструмента и беше принуден да се откаже в крайна сметка.

Направи опит да си втълпи, че убиецът сигурно беше скрил гаечния ключ някъде, където никой не би го намерил. Каза си, че трябва да изтръгне от съзнанието си цялата тази история. Вече се беше освободил от Глори и беше длъжен да помисли за бъдещето си. Предстоеше му да се върне в Маями, при Джоан…

Пое с колата по пътчето, което свързваше плажа с главното шосе. Когато стигна разклона, зави наляво и се включи в трафика. Интензивният поток на движението го повлече почти моментално и той започна да се чувства по-сигурен, докато бързо се носеше към Маями по протежение на крайбрежието.

Седнал в колата си, Борг търпеливо чакаше на банкета на пътя. Когато видя, че мина „Буик“-ът на Хари, той потегли след него. Кара около четвърт миля зад бързо движещия се „Буик“, стремейки се постоянно да има две други коли между неговата и тази на Хари.

След като беше изминал няколко мили, Хари видя една цистерна да се задава насреща му и позна надписите в зелено и бяло — беше същият камион, чийто шофьор го беше попитал за пътя до сервиза „Денбридж“. Прокле лошия си късмет да го срещне отново. Смъкна се ниско в седалката с надеждата, че онзи няма да го познае, но не — шофьорът наду клаксона и му махна от прозореца, докато се разминаваха. Хари се направи, че не го вижда, и увеличи скоростта.

Ако полицията откриеше тялото на Глори и случаят се появеше във вестниците, камионджията със сигурност щеше да си спомни, че е видял Хари и Глори и че някакви си три часа по-късно го е забелязал да се връща без нея. Усети как по гърба му потече струйка студена пот. „Такъв лош късмет може да вкара човек в камерата за екзекуции…“ — помисли си той.

Пристигна в Маями около четири и половина. Спря пред една дрогерия, слезе от колата, влезе вътре и набра номера на резиденцията на Грейнър. Казаха му, че Джоан отсъства, но че я очаквали малко след шест часа. Отвърна, че ще се обади по-късно, и пак излезе. Застана до автомобила и започна да обмисля какъв трябва да бъде следващият му ход.

Реши да си намери по-евтин подслон от мотела, който беше напуснал. От другата страна на улицата зърна едно бюро за туристическа информация. Пресече я и взе от бюрото адреса на един умерено скъп мотел. Продължи с колата до булевард Бискейн, където откри мотела, който имаше изглед към морето.

Той нае едно бунгало в отдалечения ъгъл на добре поддържания парк, остави колата отпред и влезе вътре.

Минута след като затвори вратата, се появи Борг.

Той запомни номера на къщичката, после отиде в офиса и нае една, която беше в съседство.

Борг също паркира автомобила си пред своето бунгало. Влезе, придърпа стол до прозореца и седна. От мястото си можеше да наблюдава входната врата на Хари и от време на време да го зърва през прозореца как се движи из помещението.

Борг се чувстваше отпуснат и малко уморен. Жегата и напрежението през деня не бяха понесли добре на туловището му, но не му пукаше. Чувстваше се пълноценен. Беше убил човек за пръв път от две години насам. Убийствата му доставяха удоволствие. Хвърли поглед отсреща към бунгалото на Хари. Единият от виновниците беше ликвидиран, а другият можеше да почака малко. Нямаше нужда да прибързва. Върнеше ли се на работа при Дилейни, надали щеше да има възможност за друго убийство.

Извади от джоба си плоско шише със сироп. Отпи от него голяма глътка, избърса устни с опакото на ръката и доволен въздъхна. Страстта му към шербета датираше от времето, когато като хлапак играеше из улиците на Чикаго. Вече не пиеше нищо друго. Смукна още веднъж продължително, сетне остави бутилчицата на перваза на прозореца, облегна се назад и зачака.