Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (1)

I

В момента, в който влезе в стаята, тя разбра, че нещо не беше наред.

— Здравей, малката! — каза той с глух, безизразен глас и без да я погледне, свали шапката и палтото си, захвърли ги върху канапето, отиде до камината и седна.

Лицето му беше сурово и бледо, а мрачното изражение на очите го правеше неузнаваем.

През шестте месеца, откакто ходеха заедно, тя никога не беше го виждала в подобно състояние и можеше само да се досеща за причината — той се канеше да я разкара.

От няколко седмици тя се чудеше колко ли дълго щеше да продължи всичко. Не че той беше показал някакви признаци на нарастваща преситеност от нея, но беше деветият мъж в нейния живот и трябваше рано или късно да се очаква „изпаряването му“.

Тя отдавна беше престанала да се самоиронизира заради своите връзки с мъжете. Беше на трийсет и две и животът, който беше водила, бе отнел по-голямата част от блясъка на нейната красота. Едно време, а то й се струваше далече в миналото, тя беше спечелила втората награда на конкурса за „Мис Америка — 1947“ и беше сигурна, че ако бе имала сегашния си опит, то би изиграла правилно картите си спрямо двамина от съдиите, както беше направила победителката, и нямаше да бъде втора, а първа. Бяха я подложили на неизбежната проба в киното и беше играла малки роли във второразредни филми под режисурата на Соли Ловенстийн. Може би се бе държала със Соли прекалено разпуснато и леконравно. Беше се надявала, че той ще й даде начален тласък в кинематографичния бизнес, ако се „приобщи“ към него, но така и нищо не беше излязло. След няколко месеца той загуби интерес към нея и сякаш по даден от него знак Калифорнийската киноасоциация също спря да се интересува от личността й. След Холивуд поработи малко като манекенка, а после стана съдържателна на нощен клуб. „Елдорадо“ беше мястото, където се запозна с Бен Дилейни. Следващите четиринадесет месеца бяха най-забележителните в живота й. Беше попътувала с Бен из Европа. С него беше ходила на всички големи увеселения в Ню Йорк, беше плувала в сините води на Маями, беше карала ски в Швейцария. Връзката им продължи, и тя започна да си мисли, че това е голямата любов, но в крайна сметка той охладня, след което внезапно дойде и раздялата.

Тя не беше виждала Бен от две години, но често мислеше за него, следейки неговата кариера чрез вестниците, и мечтаеше отново да се сближат. Беше имала други мъже след Бен, но те бяха само безплътни персонажи, които не бяха оставили никакви отпечатъци в паметта й. После, тъкмо когато беше в най-затруднено положение, когато заложи повечето от бижутата и кожите подарени от Бен, Хари Грифин влезе като вихрушка в нейния живот.

Хари, капитан на самолет на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация, летящ по линията Лос Анжелос — Сан Франциско, беше четири години по-млад от нея. Той имаше дръзко, фанфаронско държание, което караше хората да поглеждат през рамо след него. На лицето му имаше изписано едно заразяващо „На мен като не ми пука, на вас какво ви е?“, което тя намираше вълнуващо и очарователно. Беше висок и едър, с фигура на шампион от тежка категория. Неговото пиянство и предизвикателната му екстравагантност, неговата добра външност и сприхавият му, непостоянен нрав бяха съществени мъжки качества, които й харесваха.

Тя беше отишла в един нощен клуб с надеждата да намери работа и се бяха запознали във фоайето, след като беше получила груб отказ от мениджъра на клуба. Впоследствие, размишлявайки над това, тя реши, че осветлението в нощния клуб трябва да е било доста „благосклонно“ към нея, като се има предвид начинът, по който със сигурност е изглеждала — съсипана, уморена и готова да се сгромоляса.

Хари беше препречил пътя й, неговото симпатично мургаво лице се озари от усмивка, а от очите му заструи онова ловджийско излъчване, което тя не беше очаквала да види в погледа на който и да било мъж.

— Остани с мен — беше казал той. — Ти си точно типът момиче, който непрекъснато търся, откакто завърших колежа.

Покани я на вечеря и тя съумя някак си да бъде весела, лъчезарна и мила. Той я изпрати до апартамента й и двамата се спряха на входа. Беше очаквала да я попита дали не може да заповяда вътре и се усъмни дали думите му: „Искаш ли да вечеряш с мен вдругиден? Тогава ще бъда в града“ не са едно вежливо отдръпване. Беше толкова загрижена той да не си отиде от живота й, че каза:

— Няма ли да влезеш за едно питие? А той се ухили и поклати глава:

— Бих искал, но тази нощ съм дежурен. Отложи поканата за вдругиден. Ще мина да те взема.

Тя не беше очаквала да го види отново, но два дни по-късно той се появи към осем часа и двамата излязоха да вечерят. Същата нощ станаха любовници и оттогава той редовно идваше в апартамента й през вечер, за да я изведе или за да поседи пред камината, разговаряйки с нея, и да я люби. Всяка втора вечер от шест месеца насам, докато не се стигна до днешната нощ, когато още щом той влезе в стаята, тя разбра, че нещо не е наред.

„Започва се! — помисли си тя, докато окачваше палтото му. — Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Е, поне има любезността да дойде и да ми го каже.“

Отиде до масата, взе си цигара от кутията и я запали, забелязвайки, че ръката й трепери.

— Май си подранил, а Хари? — го попита и хвърли към него поглед, докато той се изтягаше отсреща в креслото, мръщейки се срещу огъня, с провесени тежки, тъмни вежди и с капчици пот, от които лицето му лъщеше.

— Да — каза той, без да я поглежда.

Тя изчака секунда, сетне тихо рече:

— Какво се е объркало?

— Кой казва, че нещо се е объркало? — отвърна той. — Ще ми дадеш ли нещо за пиене? Тази вечер ще се налея до козирката.

Тя отиде до шкафа, където държеше бутилката с уиски. Шишето беше три четвърти празно. След като приготви двете „втвърдяващи“ дози, забеляза, че в бутилката останаха само няколко сантиметра течност и я изля в чашата си. Каза си, че ще има нужда от нещо подсилващо, когато той най-накрая се накани да започне с новините. Върна се при камината и му подаде чашата.

— Това е всичко. Алкохолът току-що свърши — каза, сядайки. — Съжалявам.

— Ще излезем. Ще си устроим едно лазене на четири крака в някой бар. — Той пресуши уискито на една единствена дълга глътка и остави чашата. — Но ще трябва да ми дадеш назаем малко пари, Глори, фалирал съм. Похарчих последния си долар, за да дойда с такси. Имаш ли?

Тя се пресегна към чантата си и измъкна портмонето. Ръцете й толкова силно трепереха, че едвам успя да го отвори. Извади два долара и няколко цента и ги протегна към него.

— Това всичко, което имам. Той се втренчи в нея.

— Нали можеш да осребриш чек? Тук наоколо няма ли някой, който би ти го осребрил?

— Нямам банкова сметка от няколко месеца — рече тя и се опита да усмихне насила. — Не си единственият, който е фалирал, Хари.

Той се свъси, сетне извади пакет цигари, тръсна навън една и я запали.

— Е, не го приемай толкова трагично — усмихна се той неочаквано. — Значи и двамата сме без пукната пара. И какво ще правим?

Тя рязко вдигна поглед към него. Ако това беше началото на сбогуването, то арсеналът й щеше да се обогати с един нов прийом.

— Какво има, Хари? Защо си останал без пари? Някакви неприятности ли?

— Меко казано, да — отвърна той с посърваща усмивка. — Хайде! Ще си заложа часовника. Тази вечер ще се гипсирам, пък ако ще това да е последното нещо, което правя в живота си.

— Кажи, моля те. Искам да знам. Какво не е наред? Той се поколеба, после вдигна рамене.

— Загубих работата си. Това е, което не е наред. Изхвърлиха ме. Е, признавам, че си го изпросих, но от това нещата не стават по-розови. Лошото е, че утре е ден за заплата, а на мене няма да ми платят.

— Уволнили са те? — каза тя, усещайки как нагоре по гръбнака й пропълзява хлад. — Но, Хари…

— Да, знам — той прокара пръсти през косата си. — Знам. Не ми натяквай. Стават такива неща. Откъде можех да знам, че Стария се е качил на „хвърчилото“^[1]? Никога не съм се запознавал с него. Никога не съм го виждал дори. Никой не предполагаше. Представи си — да предприеме тайничко пътуване, за да ни проверява! Това показва що за плъх е.

— Какъв старец?

— Шефът. Президентът на Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация — нетърпеливо изрече той. — Откъде можех да знам, че ще шпионира зад гърба ми точно когато…

Той млъкна и замислено я погледна.

— Всъщност, Глори, мисля, че за тебе ще е по-добре да научиш мръснишките подробности. Ти и аз добре се погаждахме през тези шест месеца, които изминаха. Ако не мога да кажа истината на тебе, то предполагам, че не бих могъл да я кажа на никого другиго.

— Надявам се, че наистина мислиш така — отвърна тя, на път да заплаче.

Той се наведе напред и сложи голямата си ръка върху двете нейни.

— Разбира се, че така мисля. Не знам какво искаш от живота, но си арабия. Било ни е хубаво, ти си била добра с мен. Би трябвало сам да се ритна отзад за това, че съм такъв празноглавец. Бях малко, изнервен. Знаеш как се чувства човек, налегнат от грижи. Онова, което ми харесва у тебе е, че ти беше до мен. Разбираш какво искам да кажа.

Да, беше стояла до него, мислеше си тя с огорчение, и знаеше как се чувства човек, притиснат от проблеми. Понякога й се искаше да не беше го узнавала никога.

— Е, Хари?

— Добре — той потупа ръцете й и се облегна назад, намръщен отново. — Ами… стюардесата ми даваше анонси по време на последните три полета. Тя е прелестно дете. Грее като диамант. Неочаквано ми хрумна, че идеята й може да не се окаже чак толкова лоша… Е, няма нужда от „онагледяване“. Бях достатъчно смахнат, за да взема със себе си на борда една половинка уиски, и се „друсах“ с нея. Дадох на Том да управлява „хвърчилото“ и минах зад кулисите. Точно в сюблимния момент старият гадняр изникна както духът, пред Хамлет. Боже! Помислих, че ще гръмне като тенджера под налягане. Едвам успя да дочака да докоснем земята, за да ме натири.

Стюардесата… прелестно дете… грее като диамант. Това бяха единствените думи, които тя наистина чу. Успя някак да се насили за една съчувствена усмивка.

— Лош късмет. Съжалявам. Наистина съжалявам. Опита се да спре дотук, но чувстваше потребност да разбере всичко.

— А момичето? Тя и ти… Хари поклати глава.

— За бога! Та тя е просто хлапе! Не означава нищо за мене. Не зная какво си бях наумил. Беше само една от онези истории с навивка и прекалено много алкохол…

Знаеш как е! — прокара той пръсти през косата си. — Щях да я удуша! Ако не беше ми хвърляла белтъци, сега нямаше да съм без работа.

Глори изпусна една продължителна, тиха въздишка. Изведнъж се беше почувствала леко замаяна.

— Добре де. Можеш да си намериш друга работа, Хари. Не е дошъл краят на света.

Той рязко се изправи на крака и започна да кръжи из стаята, с ръце дълбоко забити в джобовете на панталоните.

— Това е краят на моя свят — рече. — Моят свят е авиацията. Това е единственото нещо, за което изобщо ме бива. Стария ще се погрижи никога вече да не получа летателно назначение. Така ми каза. Той има огромно влияние и ще разпръсне благословията си. Може да намеря някаква работа, но откровено казано, като човек от кариерата с мене е свършено завинаги.

— Оо не, Хари. Ще намериш нещо прилично. Ти си интелигентен. В края на краищата, хубаво е да си капитан на самолет, но това е път, който не води до никъде. Трябва да си наясно. Щом остарееш и вече не си им нужен. „Намерил се кой да говори за остаряване!“ — помисли си тя с покруса. — Може би това е добър случай да проявиш всичко, което умееш. Все още си млад. Можеш да започнеш…

Гласът й секна, когато забеляза, че я гледа втренчено.

— Стига, Глори! Какво знаеш ти! — грубо каза той. Тя веднага осъзна, че беше направила грешка, нахълтала в едно кътче от света, който той считаше изцяло за свой.

— Прав си — отвърна му. — Аз дори за себе си не мога да се погрижа, а съм взела да те уча какво да правиш с живота си. Извинявай.

Той угаси цигарата си и веднага запали друга.

— Забрави за това! — Хари се приближи и седна до нея на канапето. — Така ми се пада. Всъщност не обвинявам стария подлец. Какво друго би могъл да направи? Бях луд да се хвана на въдицата на тази зашеметяваща блондинка. Но е непочтено спрямо теб, Глори. Известно време няма да има никакви вечери и филми. Мисля, че е по-добре да ми посочиш вратата. Нямаш много полза от такъв като мене.

— Сърцето й се сви. Вероятно зад всичко това се криеше едно лукаво скъсване. Вероятно тази история за уволнението беше просто лъжа, неговият начин да я „приземи“ без сътресение.

— Разбира се, че не е почтено спрямо мен — каза тя. — Това, което искам, си ти, а не твоите вечери и филми.

Той се изсмя, но тя успя да забележи, че му стана приятно.

— Почти съм готов да ти повярвам, когато гледаш по този начин.

— Трябва да ми вярваш! — Тя се изправи и запали цигара, обзета от внезапен страх, че чувствата й биха могли да я издадат и да го прокудят. Осени я изненадваща идея и тя без колебание продължи. — Казват, че двама живеели по-евтино от един. Искаш ли да се пренесеш тука, Хари?

Зачака с разтуптяно сърце, подозирайки, че той ще откаже, сигурна, че ще откаже.

— Да се преместя тук ли? Наистина ли искаш? — попита той и я погледна с недоумение. — Чудех се къде да намеря някое по-евтино жилище. Сега не мога да си позволя да задържа моя апартамент. Във всеки случай парите за наема трябва да се платят в края на седмицата, а аз ги нямам. Наистина ли искаш да кажеш, че мога да се нанеса тук?

— Разбира се. Защо не?

Тя се обърна, за да не може той да види сълзите, които я заслепиха. Даже без пари, без професия, тя го желаеше повече от всичко друго на този свят.

— Ами не знам — каза той и потри челюстта си. — Хората ще си помислят, че живея за твоя сметка. Във всеки случай вероятно ще започнем да си лазим взаимно по нервите. Аз съм доста труден за съвместен живот. Сигурен ли си, че не се шегуваш?

— Да!

Той се загледа в гърба й, смутен от треперенето на нейния глас. После отиде до нея, обърна я и се взря в лицето й.

— Защо, Глори?! Ти плачеш. Какво има тук за оплакване?

— Де да знаех — рече тя, отблъсна се от него и избърса очите си с носната кърпичка. — Предполагам, че просто не понасям нещата да се развиват в твоя вреда, Хари — тя се овладя и му се усмихна. — Ще се преместиш ли?

— Бих искал. Много е мило от твоя страна! Ще си намеря работа. Ще намеря нещо, с което да се издържаме. Каквото и да е… Виж, мисля, че трябва още сега да се върна в апартамента и да си събера багажа. Може ли да се нанеса тази вечер?

— Разбира се! — плъзна тя ръце около врата му. — Толкова се радвам! Ще дойда с теб. Много ме бива в опаковането! А после ще заложим нещо и ще празнуваме. Искаш ли?

— Точно така — каза той, и се засмя. — Цял съм в очакване да заживея тука с тебе. Ще ни бъде хубаво, бебчо.