Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (5)

I

Бен Дилейни беше изминал дълъг път на възход от времето, когато ходеше с Глори. Тогава той бе амбициозен гангстер с нюх към бързите пари, който навлизаше във всеки печеливш периметър, издояваше го до капка и отново продължаваше в търсене на нещо друго, колкото лесно, толкова и доходно. В случай, че се натъкнеше на съпротива, си отмъщаваше със стрелба. Но сега беше по-различно. Той считаше себе си за преуспяващ бизнесмен, зает с безброй дейности. Някои от тези дейности като двата му нощни клуба, неговата таксиметрова служба, телефонната му букмейкърска служба и тежкарският му хотел в Лонг Бийч бяха наистина легални. Това доходно „помощно стопанство“ се финансираше чрез постъпленията от неговите по-малко законни активи, които включваха продажбата на наркотици, шантажа, организираните пороци и насилственото събиране на откупи. Други негови печеливши странични пера бяха пласментът и маркетингът на крадена бижутерия и той си бе спечелил репутацията на един от най-добре плащащите търговци по крайбрежието. Живееше в луксозна резиденция на Сънсет булевард, заобиколена от два акра градина. Дясното крило на двайсетстайната постройка беше обзаведено като ансамбъл от офиси, откъдето Бен управляваше своето малко кралство.

Вече не му се налагаше да носи револвер — сега разполагаше с достатъчно пари, за да наеме една малка армия от главорези, които да бдят над неговите интереси и да обезкуражават всяка конкуренция или всеки, който бе достатъчно безразсъден, за да направи опит да се натрапи на негова територия. Ежегодните „компенсации“ за полицията бяха значителни и му осигуряваха пълен имунитет срещу неприятности. Той живееше добре, даваше пищни приеми и ако не бяха вестникарите, щеше отдавна да е приет като достопочтен член на обществото в Лос Анжелос. Но някои печатни издания отказваха да забравят неговото минало на гангстер, факта, че на три пъти бяха правени опити той да бъде обвинен в убийство, макар всеки път един умен адвокат да отваряше пролука в свидетелските показания срещу него, която беше достатъчно голяма, за да може Бен да се измъкне Нито пък можеха да забравят, че беше замесен в скандала с момичетата „на повикване“ преди една година, въпреки че срещу него не бяха събрани никакви уличаващи данни. Всеки път, когато новините биваха скучни, редакторите на няколко вестника пишеха унищожителни уводни статии за изявите на Бен в миналото и мрачно внушаваха, че сегашната му дейност би трябвало да бъде разследвана. Имаше също и намеци за полицейска закрила и за нуждата от административно раздрусване. Това беше нещо, на което Дилейни не би могъл да се противопостави. Той се изкушаваше да накара да замлъкнат най-враждебно настроените измежду редакторите, но спомняйки си за случая с Джейк Лингъл, беше решил, че рискът е прекалено голям. Преструваше се, че не обръща внимание на пресата, но вътрешно кипеше от гняв. Заради печата той продължаваше да стои в периферията на лосанжелоското общество, съзнавайки, че хората, които приемаше и които се тълпяха на неговите партита, бяха втора категория, лепки, всеядни, които биха отишли където и да е, стига само питиетата да са безплатни.

В ранните часове на днешния понеделник той седеше зад своето голямо бюро в едно разкошно мебелирано помещение, чиито еркерни прозорци се издигаха над плувния басейн и потъналата в рози градина. Изучаваше внимателно месечния баланс, изготвен от висококвалифицирания счетоводител, когото държеше на заплата при себе си.

Резултатите от проверката бяха неприятни за него. Печалбите падаха, а разходите се покачваха. Според онова, което показваха диаграмите, някои от подчинените му бяха пилели пари като пияни моряци и неговото топчесто, грубовато лице помръкна, когато си записа сумата, която щеше да му остане за харчене, след като посрещнеше текущите разходи. Сумата беше тревожно малка в сравнение с тази, която очакваше. Не че не беше внушителна. При други обстоятелства би бил доволен, но беше станало така, че тази година бе решил да осъществи мечтата на своя живот. Според неговото схващане отличителният белег на преуспелия човек беше да притежава яхта — не някоя от онези играчки с платна, а съд с пет хиляди тона водоизместимост, с каюти за двадесет души, бална зала и може би с плувен басейн. На Бен му се струваше, че притежаването на яхта от такъв клас е най-високият връх в една щастлива кариера. Беше силно изненадан, когато получи приблизителните изчисления на някои водещи корабостроители. Общата сума, която тези обирджии искаха, за да му построят яхта според неговите изисквания, го накараха да се вкамени, фиксирайки парите, които трябваше да отдели след като се погрижеше за житейските си нужди, Бен пресметна, че щяха да са му необходими поне още един милион долара, ако възнамерява да поръча яхтата тази година. Но откъде, по дяволите, щеше да се вземе тази планина от пари?!

Той си блъскаше главата над проблема, когато разговорното устройство на бюрото му изпращя, давайки признаци на живот.

— Търси ви някаква си мис Дейн, мистър Дилейни — каза секретарката му. — Мис Глори Дейн.

Бен дори не вдигна поглед от сметките си.

— Не я познавам и не желая да я познавам. Кажи й, че съм много ангажиран.

— Да, сър.

Разговорното устройство замлъкна.

Докато почукваше с пръсти по страниците на своята чекова книжка, Бен мислено повтори името. Глори… Той импулсивно се пресегна и натисна копчето на диктофона.

— Глори Дейн ли каза?

— Да, мистър Дилейни. Тя твърди, че въпросът е личен и спешен.

Бен се намръщи. Това му прозвуча като измъкване на пари. Той се поколеба, след което, спомняйки си времето, прекарано с Глори, реши да се срещне с нея. Беше славно време! Тогава за него не съществуваха грижи на този свят. Нямаше нито язва, нит) кралство, заради което да е нащрек всяка минута, денем и нощем.

— О’кей, изстреляй я при мене. Ще й отделя десет минути. Щом позвъня, влез и ни прекъсни.

— Да, мистър Дилейни.

Той блъсна встрани документите, които застилаха бюрото му, запали пура, стана и отиде до прозореца. Загледа се в безупречно поддържаните лехи и последните разцъфтели рози, после отмести очи към плувния басейн, който през зимните месеци биваше изцяло остъклен, а водата му се загряваше до 24°С. Видя Фей, застанала върху трамплина за скокове, да оправя своята червена плувна шапка. Той обхвана с поглед великолепните пропорции на нейното тяло, загорелите й от слънцето крака и кимна одобрително. „Може да е с куха главица — си помисли, — но си има всичко необходимо.“ Тя му струваше много, но в леглото беше не само ентусиастка, а и изключително оправна. Между другото, мъжете завиждаха на Бен за „собствеността“ му, а за него не съществуваше нещо по-приятно от това, да бъде обект на завист.

Той се обърна, когато чу да се отваря вратата. „Мис Дейн!“ — оповести неговата тъмнокоса, симпатична секретарка със своята най-презрителна интонация и отстъпи встрани, докато Глори влизаше в стаята.

Бен се загледа в нея и моментално съжали за своя порив да я приеме. Наистина ли беше Глори тази жена с уморен вид и бледо лице?! Но, за бога, та тя изглеждаше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Фей. Ами дрехите й! Тя явно беше стигнала дъното. Това със сигурност щеше да бъде опит за измъкване на пари.

Многобройните снимки на Бен, които беше виждала в печата, бяха подготвили Глори за настъпилата у него промяна, но независимо от това тя беше шокирана. Не толкова заради факта, че сега беше пуснал шкембе, или че косата му беше оредяла и в нея имаше бели нишки. Това трябваше да се очаква. Навярно беше вече на петдесет и три или на петдесет и четири години, но онова, което я порази, беше безизразното лице, което по времето, когато го познаваше, беше винаги живо, весело и опалено от слънцето и което сега беше побеляло като замразено овнешко и приличаше на маска. Погледът му я плашеше — беше твърд като гранит и неспокоен като хищник.

— Какво има? — попита грубо Бен, решен да претупа разговора. — Имам страшно много работа. Нямах намерение да те приемам, но не ми се щеше да те отпращам, без да сме разменили по някоя дума. Какво има?

Глори усети, че се изчервява и пребледнява след това. Би могъл да прояви поне малко учтивост, да я покани да седне, да я попита как е.

Тя избра тактиката на внезапния удар. Трябваше да прикове вниманието му, преди да я беше изхвърлил от кабинета, както чувстваше, че се кани да постъпи.

— Би ли се заинтересувал от пратка диаманти на стойност три милиона долара? — попита тя.

Лицето му си оставаше безжизнена бяла маска, но междувременно той беше наклонил глава встрани, по което тя разбра, че неговият интерес беше събуден. Ненапразно беше изучавала маниерите му цели четиринадесет месеца.

— За какво говориш? Какви диаманти?

— Може ли да седна, или в твое присъствие хората стоят прави?

Бен изненадано се засмя. Харесваше подобно държание. Никога не си беше губил времето с хора, които раболепничеха пред нето.

— Сядай и започвай — каза той, отиде до бюрото си и на свой ред седна. — Добре, хайде да чуем, Глори. Чака ме работа. Каква е тази история с диаманти?

Но тя реши да не бърза, след като вече бе раздразнила апетита му. Седна, посегна към златната табакера върху бюрото, взе цигара и го погледна.

Той нетърпеливо побутна към нея настолната запалка.

След като запали цигарата, Глори каза:

— Един човек, когото познавам, иска да говори с тебе. Мисли, че не би имал нищо против да сключиш сделка с него. Не ми се щеше да се забърквам в тази история, но той ми направи добра услуга веднъж и не вярваше, че ще се срещнеш с него, докато не ти бъде представен по някакъв начин, така че… — Тя разпери ръце, довършвайки без думи изречението. — Ще му се наложи да се „разтовари“ от диаманти на стойност три милиона долара. Смята, че ти си единственият, който е достатъчно „голям“, за да завърти далаверата.

— Откъде ще ги вземе?

— Не знам. Не искам да знам. По стечение на обстоятелствата съм му задължена и поради тази причина казах, че ще дойда при тебе.

— Кой е той?

— Казва се Хари Грийн и живее в Питсбърг. Бил е пилот по време на войната и е бил ранен в крака. Леко накуцва. Продава масла на комисиона и не изкарва кой знае колко от това.

Бен свъси вежди.

— Какво общо има с диамантите?

— Не зная.

— Сигурно е луд. Виж, скъпа, губиш ми времето. Диаманти за три милиона долара — това е нелепо!

Тя се взря в него.

— Казах му, че няма да повярваш, но той беше толкова сигурен. Настоя да дойда при теб. Съжалявам. Добре, Бен, не искам да ти отнемам повече време.

Глори се изправи.

Докато Бен посягаше към звънеца, който щеше да извести секретарката, че е свободен за следващия посетител, пред очите му попадна наполовина затрупаният върху бюрото баланс.

Диаманти на стойност три милиона! Ако по чудо се окажеше, че това не е бълнуване на някакъв откачен, ако по някакво чудо диамантите съществуваха, това би означавало яхтата да бъде построена тази година.

— Не хуквай да си ходиш — каза той, облягайки се на стола си. — Почтено ли е това момче, Глори?

— Разбира се. Нямаше да съм тук, ако не бях убедена в това.

— Наистина ли мислиш, че ще се сдобие с диамантите?

— Така предполагам. Не зная. Всичко, което знам, е, че той не е от тия, дето си губят времето, и че е честен. Но ако си прекалено зает, за да се срещнеш с него, тогава, предполагам, той ще трябва да намери някой друг, който би поел сделката.

Бен се поколеба, после вдигана рамене.

— Ами добре! Нищо няма да ми стане, ако се видя с него. Как каза, че му е името?

— Хари Грийн.

— Кажи му да дойде утре, за да се срещне с мен. Нека се обади на секретарката ми за час.

— Той няма да бъде в Лос Анжелос преди шестнадесети — отвърна Глори. — Не иска да го виждат, че идва тук. Не може ли да ти позвъни и да се уговори с тебе да се срещнете някъде?

— Слушай, малката, ако този приятел само ми загуби времето, ще съжалява. — Суровото, бледо лице изведнъж стана зло. — Защо, по дяволите, не иска да дойде тук?

— Това е нещо, за което е по-добре да попиташ самия него — рече Глори, чувствайки как при тази гледка нагоре по гръбнака й пропълзява хлад.

Бен нетърпеливо размърда рамене.

— О’кей, кажи му да ми се обади. Ще говоря с него. — Той стана прав. — Сигурна ли си, че този човек е порядъчен?

— Да. Може да не е за вярване, Бен, но все още можеш да се осланяш на мене. Той се засмя.

— Разбира се. Е, истинска изненада е да те видя след толкова време. — Заобиколи бюрото си и се приближи до нея. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти? Бен сви рамене.

— Този Грийн гадже ли ти е, Глори?

— Не. Веднъж ме измъкна от една каша. Това е всичко.

— Нямаш ли си приятел в момента? — Неговите изпитателни очи на гангстер се плъзнаха по лицето й, огледаха фигурата й — рентгенов поглед на престъпник.

— Намирам, че по-малко затруднения възникват, ако нямам. Мъжете толкова често са непостоянни.

— Ох, не знам — усмихна се той. — Така ли смяташ? В края на краищата един мъж има нужда от промяна. — Бен отиде до прозореца. Не можеше да се въздържи да не се похвали със своето ново завоевание. — Ето, погледни натам.

Тя застана до него. През остъклената стена на плувния басейн видяха Фей, която лежеше върху надуваем дюшек, с рамене обвити от нейната червеникавозлатиста коса, под лъчите на една хелиолампа.

— Доста е хубава, а? — Надменен и горд, Дилейни я стрелна с крайчеца на жестоките си малки очички. — Мила и красива е, нали? Харесвам ги млади, Глори, млади и възторжени, каквато беше и ти.

Глори почувства, че пребледнява. Подигравката я улучи право в сърцето.

— Да — отвърна тя. — Много е красива, но ще остарее. Всички ще остареем. Дори ти не си хубавецът, който беше, Бен. Сбогом!

Прекоси стаята, отвори врата и излезе.

Бен остана загледан във вратата със замъглени от гняв очи. Какво пък, кучката беше имала последната дума както винаги. Добре го беше улучила. Кой би повярвал, че ще се амортизира толкова много? Беше постъпил умно навремето, когато я изостави.

Той измина разстоянието до бюрото си и вдигна телефона.

— Борг? Оттук си тръгна една жена, на път е да излезе. Висока, тъмнокоса, облечена в черно-бял костюм. Казва се Глори Дейн. Изпрати Тагарт след нея. Да не я изпуска от очи. Искам да зная къде живее, какво работи, кои са любовниците й — обичайните неща.

От другия край на линията отговори нисък, задъхващ се глас, чийто собственик сякаш страдаше от астма.

— О’кей, ще имам грижата.

Бен затвори слушалката и остана намръщено загледан в попивателната върху неговото бюро. Хари Грийн ли? Кой е този човек? Откъде ще отмъкне всичките тези диаманти? Щом тя казва, че има диаманти за три милиона долара, той може да е напълно сигурен, че те съществуват. Винаги беше вярвал на Глори.

Отиде до прозореца, за да зърне още веднъж Фей.

„Тя ще остарее. Всички ще остареем. Дори ти не си хубавецът, който беше.“

Дяволите да я вземат! Да изтърси такова нещо! Развали му сутринта.