Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (15)

II

Далекоизточната търговска корпорация имаше офиси, които заемаха четири етажа от „Нешънъл & Калифорниън Стейт Билдинг“ на Двадесет и седма улица.

Елегантно облечената, добре накипрена мацка зад бюрото в приемната изгледа Хари с вежлива, покровителствена усмивка, каквато възрастните обикновено държат в запас, в случай че някое простодушно хлапе поиска невъзможното.

— Не! Съжалявам, мистър Грифин, но мистър Такамори никога не се среща с когото и да било без предварителна уговорка — каза тя. — Навярно мистър Людвиг би могъл да ви помогне. Ще проверя дали е свободен.

— Не ми трябва мистър Людвиг — рече Хари. — Искам да говоря с мистър Такамори.

— Съжалявам, но това е напълно невъзможно. — Учтивата усмивка започна да се стопява. — Мистър Такамори…

— Чух какво казахте още първия път — отвърна Хари, — но мене ще ме приеме.

Той извади от джоба си един запечатан плик и го подаде на девойката.

— Предайте му това. Ще бъдете изненадана, колко силно ще бъде желанието му да ме покани да вляза.

Тя се подвоуми, сетне, вдигайки рамене, докосна звънеца. Малко момче, облечено в сивобежова униформа със сини кантове, изникна от съседната стая и се приближи до бюрото.

— Дай тази бележка на мис Скофилд — каза момичето. — За мистър Такамори е.

Когато хлапакът се отдалечи, то се обърна към Хари:

— Седнете, моля. Мис Скофилд сигурно ще ви приеме.

Хари седна, извади цигара и я запали. Беше възбуден, нервен и уплашен, но съумяваше да не го показва.

Днес беше петият ден след обира. Двамата с Глори се бяха настанили в един малък хотел в Ню Йорк. Той я беше оставил там, връщайки се в Лос Анжелос за съдбоносния разговор с Такамори.

Беше си блъскал главата да измисли някакъв безопасен начин за връзка с Такамори, но без никакъв успех. Постепенно и с неохота беше разбрал, че ако искаше да се сдобие с милион и половина долара, трябваше да се обърне към Такамори като Хари Грифин, а не да се опитва да отиде при него с фалшиво име или дегизиран. Такава сума пари не можеше да остане скрита. Даже да я раздробеше из цяла дузина банки, той пак не би могъл да я скрие. Щеше да си навлече неприятности с данъчните власти, след което полицията щеше да се юрне подире му. Нямаше друга възможност освен да преговаря открито с Такамори. Налагаше се да заложи на това, че Такамори толкова силно милееше за диамантите, че щеше да бъде готов да си сътрудничи с Хари, а не с полицията. Ако залагането се окажеше неуспешно, тогава Хари щеше да изпадне в беда, но по начина, по който планираше нещата, неприятностите му нямаше да бъдат сериозни, а той предчувстваше, че рискът си струва.

Но Глори се беше ужасила, когато Хари разкри своя замисъл пред нея. Тя го беше умолявала да не се впуска в него. Хари вече се беше уморил от нейната съпротива и грубо й беше казал да не се бърка. Добре, беше се съгласил той, риск имаше, но какво очаква тя, щом като възнамеряват да направят пари по този начин?

Той седна в широкия фотьойл, отпускайки крака върху дебелия мъхест килим, и зачака. Имаше постоянен поток от хора с чанти, които идваха до бюрото. Девойката се справяше с тях с любезната покровителствена усмивка, от която Хари направо го засърбяваше ръката да я зашлеви. Тя ги предаваше на разни малчугани, които ги отвеждаха по коридора извън полезрението на Хари. Той продължаваше да си седи там, пушейки.

Трийсет и пет минути и четири цигари по-късно момчето, което беше взело неговата бележка, се зададе по дългия коридор и отиде при красавицата на бюрото. То й каза нещо и Хари, който я наблюдаваше, забеляза как веждите й се устремиха нагоре.

— Можете да се срещнете с мистър Такамори — каза момичето и се усмихна. Усмивката вече не беше снизходителна. Беше пълна с дружелюбност и изумление.

— Нали ви казах! — рече Хари и тръгна след момчето, което го заведе до един малък асансьор.

То бързо го откара три етажа по-нагоре, след което го ескортира по коридора до една солидна врата от орехово дърво, пред която се спря. След като го направи, отвътре се чу слаб звук. Момчето натисна бравата и остави вратата да опише широка дъга, отваряйки се. То се отмести встрани и Хари влезе в обширен луксозен кабинет, облицован с полиран орех. Той чувстваше как мъхът на килима гъделичка глезените му, докато вървеше през помещението по посока на голямото бюро, намиращо се до огромен прозорец с изглед към източната част на Лос Анжелос.

Зад бюрото седеше дребно жълто човече, облечено в жълто сако и панталони на черни и бели райета. Прошарената му коса беше зализана, а малкото му тясно личице беше толкова безизразно, сякаш беше дупка в стената.

То погледна към Хари и махна със своята мъничка, идеално поддържана ръчица към стола до бюрото.

Хари седна, остави шапката си отстрани на пода и издуха цял облак цигарен дим към тавана.

— Вие ли сте мистър Хари Грифин? Хари Грифин? — рече мъжлето зад бюрото, взирайки се в Хари с блестящите си, орлови очи.

— Точно така. А вие сте мистър Такамори, нали? Дребното човече кимна, протегна ръката си и взе писъмцето на Хари.

— Тук твърдите, че желаете да разговаряте с мен за някакви диаманти. — То пусна листа върху бюрото си и се облегна назад, скръствайки ръце над снежнобялата попивателна. — Разбирате ли от диаманти, мистър Грифин?

— Не — отвърна Хари. — Преди няколко дни случайно видях във вестника, че сте убедили федералните власти да ви разрешат да експортирате диаманти за три милиона долара. На следващата сутрин прочетох във вестника, че диамантите са били откраднати. Помислих си, че може би ще бъдете заинтересован да си ги възвърнете.

Такамори го изгледа замислено.

— Да, това би ме заинтригувало.

— Допусках го. — Хари направи пауза, за да тръсне пепелта от цигарата си, сетне продължи. — Стана така, че в деня след обира пътувах по работа към летище „Скай Ранч“ и на около две мили от местопрестъплението спуках гума. Поправих я. Носех си няколко сандвича и си помислих, че най-добре би било да обядвам, както съм спрял, вместо да чакам, докато стигна до летището. Отидох до една пясъчна дюна и седнах. В пясъка открих полузарита четвъртита стоманена касетка. Имах малки затруднения с отварянето й, тъй като беше заключена, но след известно време успях. Беше пълна с диаманти. В касетката имаше и една фактура, според която диамантите принадлежаха на Далекоизточната търговска корпорация и аз разбрах, че това са откраднатите камъни. От начина, по който лежеше кутията, си личеше, че крадците като че ли са загубили самообладание и са я изхвърлили през прозореца на колата. Канех се да предам диамантите на полицията, но ми хрумна идеята, че ние бихме могли да се споразумеем.

Такамори се наведе напред и се втренчи в Хари.

— Наистина ли диамантите са у вас? — попита той. Гласът му беше дотолкова лишен от емоции, сякаш питаше Хари колко е часът?

— Те действително са у мен — отвърна Хари. Такамори се облегна. Той почеса отстрани своя малък, жълт нос с показалеца на дясната си ръка.

— Разбирам — каза той. — Значи сте си помислили, че вие и аз можем да сключим сделка. Това е интересно. Какъв вид споразумение имате предвид, мистър Грифин?

Хари протегна своите дълги крака. Той угаси цигарата в кристалната купа върху масичката до себе си. Извади от табакерата друга цигара и я запали. През цялото време, докато се занимаваше с това, Хари се взираше в черните, искрящи очи на Такамори.

— Делово споразумение — рече той. — Струва ми се, поправете ме, ако греша, че когато някой притежава нещо, което другата страна желае много силно, този някой би бил пълен наивник, ако й го даде просто така.

Такамори взе един нож за отваряне на писма и започна толкова задълбочено да го разглежда, сякаш не беше го виждал никога по-рано.

— Това е основен принцип в бизнеса, мистър Грифин — каза той кротко, — но аз съм наясно, че в тази страна подобна формула не се прилага, когато се касае за крадена чужда собственост. Зная, че е не само дълг, а и задължение на намерилия да върне онова, което е открил, получавайки възнаграждение. Не е ли така?

Хари се усмихна. Вече се чувстваше значително по-облекчен, но мекото отношение на Такамори не беше го заблудило.

— Предполагам, че е така — отвърна той. — Но аз разглеждам този частен случай от друг ъгъл. Разбрах, че тези диаманти са застраховани и че брокерите покриват щетите ви.

— Мистър Грифин, брокерите ще поръчителстват, когато са напълно сигурни, че диамантите няма да бъдат получени обратно.

— Да, това е обичайният начин, по който работят застрахователните агенти. Те ще ви накарат да почакате за парите си, но това не би трябвало да ви тревожи. Както чух, вие имате много пари, а онова, което ви липсва, са признанието и почестите от вашето правителство. Аз се порових в миналото ви. Изглежда сте натрупали огромно количество важни заслуги пред своята страна без някаква съществена отплата.

Такамори остави канцеларския нож и сви малките си жълти ръчички.

— Не е ли по-добре да не се отклоняваме от въпроса, мистър Грифин? — каза той с леко раздразнение в гласа. — Говорехте за намирането на диамантите. Предполагам, че предлагате да ми ги продадете.

Хари се облегна назад.

— Такава е идеята ми.

— И колко бихте искали за тях?

— Не е толкова лесно, колкото изглежда — отвърна Хари. — Вземането на пари в брой създава затруднения. Искам вие да финансирате един мой проект. За мен би било далеч по-просто да сключим едно такова споразумение.

Такамори се върна отново към съзерцаването на ножа за отваряне на писма.

— На колко би възлязла сумата, мистър Грифин, ако допуснем, че договорът ме заинтригува?

— На около милион и половина. Начинът, по който планирам нещата, не позволява да се мине с по-малко.

— Това са много пари — каза Такамори, опитвайки върха на канцеларския нож върху възглавничката на палеца си. Май че му се стори остър, защото се намръщи и се загледа в пръста си, за да види дали не беше му потекла кръв. Кръв нямаше. — Мистър Грифин, сещам се, че директорът на полицията О’Харидън би могъл не само да ви „убеди“ да предадете диамантите срещу нищо, а и да ви „уреди“ да останете в затвора за доста време.

Хари вдигна рамене.

— Той не би могъл да ме накара да се разделя с диамантите. Оставил съм ги на място, където няма да бъдат намерени. Съгласен съм, че би могъл да ме вкара в затвора, но се съмнявам в това. Ние с вас просто ще твърдим две различни неща, не е ли така?

— Не съвсем — рече Такамори. — Този разговор се записва на магнетофон. Достатъчно е само да дам лентата на О’Харидън и той не би имал никакви проблеми с даването ви под съд.

Глори беше предупредила Хари, че е възможно разговорът да бъде записван, а той й се беше изсмял. Сега вече знаеше, че е била права, но все още не беше разтревожен.

— О’кей — рече той, навеждайки се напред. — Вие имате достатъчно материал на магнетофона си, за да ме вкарате в затвора. Признавам това. Да предположим сега, че го изключите, така че да можем да разговаряме без съответния запис. Ако моето предложение не ви допадне, пратете да извикат полицията, но поне изслушайте онова, което имам да ви казвам. Няма да говоря, докато не изключите магнетофона.

Такамори остави канцеларския нож, почеса отново носа си с показалеца на дясната си ръка, после се наведе напред и натисна един бутон върху бюрото си.

— Магнетофонът вече не работи, мистър Грифин. Какво е вашето предложение?

— Ще имате ли нещо против, ако лично се убедя, че не работи?

Такамори отвори едно от чекмеджетата на своето бюро:

— Ни най-малко.

Хари стана, хвърли един поглед на магнетофона, кимна и отново седна.

— Добре. Да поговорим сега делово. Струвало ви е осемнайсет месеца да набавите диамантите и да издействате разрешение за тяхното изнасяне. За това вие ще бъдете приет от вашия император и той ще ви удостои с почести. Мистър Такамори, аз бях в Япония през войната. Знам нещичко за историята на вашия народ. Знам, че вие цените изключително високо аудиенцията при императора. Ако не представите диамантите, за вас аудиенция няма да има. О’кей, можете да насъскате ченгетата след мен, но ако го направите, никога няма да получите камъните. Има много други типове, които биха изтъргували диамантите и биха се радвали да ме разтоварят от тях. Аз нямам нищо общо с обира. Моето престъпление е, че съм намерил диамантите и съм поискал за тях пари. Ще ми дадат около три години, а ако ми се падне някой опърничав съдия, ще ми лепнат пет. Аз съм на двайсет и осем. След пет години ще бъда на трийсет и три — все още достатъчно млад, за да се насладя на парите, които ще спечеля от диамантите, когато ги продам. След пет години вие ще бъдете на около седемдесет и три. Няма да разполагате с всичкото това време, за да се радвате на наградата, която вашият император я ви даде, я не ви даде, в случай че осигурите още една партида скъпоценни камъни, ако, повтарям, АКО тукашните власти ви позволят да ги експортирате — нещо, което не вярвам да направят.

Той загаси цигарата си и запали друга, като не спираше да фиксира неподвижното жълто лице.

— Надявам се, че вместо да разочаровате вашия император и да се изложите, вместо да чакате, за да видите дали ще можете да изровите втора купчинка диаманти, вие ще бъдете достатъчно умен, за да се споразумеете с мене. Така, както аз виждам нещата, вие не само ще запазите диамантите и честта си, но и ще приберете печалба от милион и половина долара, а това ми звучи изключително смислено.

Такамори се облегна в креслото си без да сваля своите черни, блестящи очи от лицето на Хари.

— Умеете да убеждавате, мистър Грифин. Как, предполагате, ще мога да извлека печалба от сделката?

— Нима това не е ясно? Диамантите са застраховани. По всяка вероятност брокерите ще ги платят в пълен размер. До една година ще получите три милиона долара. Ще имате и диамантите. Не е необходимо да казвате на застрахователните агенти, че сте ги получили обратно. Ще кредитирате моята фирма с милион и половина, а останалите милион и половина ще отидат във вашия джоб. Просто е, нали?

— Така изглежда — каза Такамори. — Каква е тази фирма, която предлагате да финансирам?

— Искам да основа служба с въздушни таксита. Цялата информация е тук. — Хари извади един издут плик от джоба си и го сложи върху бюрото. — Ще ви го оставя. Сигурно ще искате да го прегледате. Можете да имате десетпроцентов дял в бизнеса, ако се заинтересовате. Ще ви го изплащам. Не е нужно вие да се товарите с това. Всичко, от което се нуждая, е капитал, а вие го имате. Не очаквам да решите на секундата, но за Бога, не се бавете твърде дълго с преценката си. — Той се изправи. — Може да ви се стори, че ако се впуснете в тази сделка, ще се превърнете в прекрасен обект за изнудване. Така е, но същото важи и за мен! Това е съдружие. Ако някой от съдружниците се опита да измами другия, опитът ще рикошира в измамника. Не се каня да изчезна. Ако ме кредитирате, аз ще имам бизнес, за който да се грижа, и вие ще можете винаги да ме намерите. Ще трябва да си вярваме до известна степен. Аз бих могъл да отида в пандиза заради намирането на диамантите, а вие, че сте изиграли застрахователните компании. Помислете. Ще дойда пак в сряда по същото време. Това ви осигурява четиридесет и осем часа, за да вземете решение. Залагам на вас. В най-лошия случай, когато се върна, полицаите ще ме очакват. Поемам този риск. Ако те са тук, тогава можете да се простите с диамантите.

Оставяйки Такамори да върти в ръцете си ножа за писма, Хари прекоси помещението, отвори вратата )л излезе.

Когато стигна до централното фоайе, момичето от приемната дойде и го пресрещна.

— Извинете, мистър Грифин, току-що се обади господин Такамори. Не сте му оставили адреса си.

Хари се поколеба. Щеше ли Такамори да пусне ченгетата по петите му, щеше ли да поиска да го арестуват? Ако имаше такова намерение, той би могъл да го осъществи, когато Хари му се обадеше.

— Отседнал съм в „Риц“, стая 257.

— Благодаря ви, мистър Грифин. Ще съобщя на мистър Такамори.