Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (6)

II

Докато вървеше по булеварда, Глори бе прекалено погълната от мислите си, за да забележи високия прегърбен мъж, облечен в тъмно палто и широкопола шапка, който седеше в един открит „Буик“ на отсрещната страна на платното. Неговото мършаво ъгловато лице, кривият му нос и тънките устни му придаваха облика на ястреб. Той я наблюдаваше през стъклото на колата си. Видя я да застава на автобусната спирка, а когато автобусът пристигна, да се качва в него. Бутна напред лоста за скоростите и потегли след автобуса.

Докато автобусът я носеше към нейното жилище, Глори си мислеше, че първият важен ход от плана на Хари беше направен. Разговорът не беше протекъл по-зле, отколкото бе очаквала. Беше предположила, че Бен ще се държи с нея по начина, по който се беше държал. Усети леко гадене, когато си спомни за насмешката, с която беше погледнал на нея. Тя се замисли за това, колко много се беше променил от времето на тяхната любов. В момента й се струваше невъзможно някога да са били щастливи заедно. Невероятно! Не завиждаше на хубавата кукла, която беше видяла под соларната лампа. В действителност я съжаляваше. Тя щеше да „заработва“ всичко, което й даваше Бен, и по всяка вероятност нямаше да се задържи дълго. Но нямаше никакво съмнение, че е симпатична и привлекателна.

Беше сглупила, че не се беше поразкрасила малко преди да се срещне с Бен. Това би могло да й спести онзи обиден презрителен поглед, с който той я беше дарил; поглед, който беше оставил дълбока следа върху нейното вече грохващо его.

Трябваше да предупреди Хари да бъде нащрек. Бен със сигурност щеше да положи всички усилия да разрови миналото му. Тя си спомни как той беше заявил веднъж, че не приема никого на доверие.

— Ако даден човек действа предпазливо, значи крие нещо — беше казал той. — Щом има какво да крие, аз пък искам да знам какво е то. Това би могло да ми даде власт над него.

Тя изведнъж изтръпна, когато мисълта мина през главата й. Беше повече от сигурно, че Бен е изпратил някой от своите хора след нея. Каква глупачка беше! Автобусът вече намаляваше заради спирката, която беше само на няколко крачки от нейната жилищна сграда. Още няколко секунди и щеше да заведе човека на Дилейни директно при Хари.

Глори остана в автобуса и го остави да отмине обичайната й спирка. Тя набързо огледа останалите пътници. Бяха само четирима — три жени и един свещеник в напреднала възраст. „Заплахата не би могла да се крие в автобуса“, каза си тя. Щяха да я проследят с кола. Погледна през задното стъкло към бавно течащия поток на уличното движение.

Човекът на Бен би могъл да се намира във всяка една от колите зад автобуса. Глори плати допълнителната такса и слезе три спирки по-нататък, като се озова в самото сърце на търговския център. Първо трябваше да се убеди, че е следена, и ако се окажеше, че е така, тогава щеше да й се наложи да се откачи от преследвача. Тя енергично си проправи път през тълпата и бързо влезе във входа на „фери“ — един от големите магазини. Спря се, за да погледне назад.

Един открит „Буик“ се измъкна с форсиране от двойния поток на движението и паркира на улицата около петдесет ярда по-нататък. От колата слезе висока, попрегърбена мъжка фигура и се запъти срещу нея.

Приличаше на човек, когото Бен би наел. Със силно разтуптяно сърце тя влезе в магазина. Минавайки през различните отделения, отиде до ескалатора, който щеше да я изкачи на следващия етаж. Докато се носеше нагоре, Глори хвърли поглед назад към партера на магазина.

Високият мъж, с ръце в джобовете и цигара между тънките устни, се движеше с широки крачки към ескалатора и тя изпита моментно задоволство, че не беше подценила Дилейни. Той беше изпратил някого след нея.

Тя влезе в отделението за трикотаж и купи чифт найлонови чорапи. Вътре беше почти празно. Високият мъж не се виждаше. Тогава Глори отново слезе долу с ескалатора и се насочи към редицата телефонни кабини. Последната беше свободна. В съседната кабина имаше една жена. Тя междувременно подреждаше пакетите си за по-голямо удобство. Глори предположи, че жената щеше да се позабави известно време. Влезе в кабината и затвори плъзгащата се врата. Избра номера на апартамента си, закривайки шайбата с тяло. Докато телефонът звънеше, тя хвърли поглед през остъклената врата.

Високият мъж беше наблизо, задълбочено разглеждащ една електрическа самобръсначка, която беше взел от рекламния щанд в ъгъла. Знаеше, че той не би могъл да я подслуша, и нетърпеливо чакаше Хари да вдигне телефона. Той се обади след малко повече от секунда.

— Хари? Глори е…

— Как се справи? — попита той разтревожено.

— Всичко е наред. Той ще се срещне с тебе. Слушай сега, Хари. Изпратил е един от хората си подире ми. Предполагам, че иска да разбере кой си и мисли, че ще го заведа при тебе. Обаждам се от „фери“, а човекът му е точно срещу мен. Трябва веднага да си събереш багажа и да се махнеш. Този човек не бива да те вижда. Аз ще го поразмотая, за да спечелиш време да се приготвиш и да вземеш такси. После ще се отърва от него. — Тя погледна часовника си. Беше един без двайсет. — Ще бъда на ъгъла на Уестърн и Ленъкс в един и петнайсет. Там има вестникарска сергия. Спри таксито, слез и си купи вестник. Няма да поглеждаш към мене, докато не те заговоря. Ако съм се откачила от него, ще се кача с теб в таксито. Ако той продължава да ме следи, ще трябва да отидеш на гарата. Влакът тръгва в два. Ако мога, ще те изпратя, но ако не мога, тогава ще се срещнем в Ню Йорк, в фоайето на „Астор“, в единайсет часа в петък. Разбра ли?

— Да — гласът на Хари прозвуча развълнувано. — Не поемай никакви рискове, бебчо. Ще бъда на мястото в един и петнайсет.

— Добре. — Глори усети лек спазъм. Ненавиждаше разделите с него и мисълта за предстоящите три дни самота я ужасяваше. — Аа, Хари, бъди внимателен, когато излизаш от апартамента. Бен може да е проверил в телефонния указател и да е открил къде живея. Възможно е да е изпратил някой да наблюдава сградата. Ще провериш дали не те следят, нали?

— Ще имам грижата. Значи той ще се срещне с мене.

— Да. Като се видим, ще ти разкажа какво се случи. До един и петнайсет, Хари! И бъди внимателен!

Докато оставяше слушалката, Хари чу звънеца на входната врата.

С глава, изпълнена с мисли за онова, което му беше казала Глори, той мина през стаята и излезе в малкото антре. Протягаше вече ръка да отвори вратата, когато се спря с внезапно застинало лице. Откакто живееше с Глори, не помнеше някой да е звънял след десет часа. Кой можеше да бъде? Той си спомни нейното предупреждение. Беше вероятно „гостът“ да е някой от хората на Бен. Пристъпи безшумно до вратата и полека плъзна резето в отверстието му. После зачака, напрегнат и слухтящ. Звънецът прокънтя още веднъж — пронизително и настойчиво. Хари продължаваше да чака. Бавно се изнизаха няколко минути. Тогава ключът в ключалката започна да се движи. Хари го наблюдаваше с разтуптяно сърце. Някой беше стиснал края на ключа с чифт дълги щипци и го превърташе от външната страна. Когато бравата бе отключена последва тихо изщракване, след което дръжката се завъртя и вратата изскърца от натиска върху резето.

Хари се отдалечи от вратата. Движейки се тихо, той отиде в спалнята и издърпа куфара си изпод леглото. Човекът отвън щеше да разбере, че в жилището има някой, щом ключът беше в ключалката. Навярно щеше да чака в коридора. Можеше да виси там до края на деня.

Хари изруга през зъби. Погледна часовника си. Разполагаше само с двайсет минути до срещата с Глори. Набързо си приготви багажа, вземайки само чифт бельо за смяна, една риза, най-хубавия си костюм и още един чифт обувки. Отиде на пръсти до банята за своите принадлежности за бръснене и за гъбата си. Отвори прозореца и хвърли поглед навън. Желязната аварийна стълба, спускаща се до тясната уличка зад сградата, му подсказа пътя за бягство. Той се върна в спалнята, приключи с опаковането на багажа, след което дръпна най-горното чекмедже на скрина и извади изпод купчината ризи автоматичен „Колт“ четиридесет и пети калибър и кутия с патрони. Зареди оръжието и го пъхна в задния си джоб, сложи патроните в куфара, затвори капака и щракна ключалките. После отвори вратата на гардероба, взе палтото и шапката си и се облече.

Влезе в банята, вдигна прозореца и прекрачи навън върху желязната площадка на противопожарната стълба. В долния апартамент живееше едно момиче, което беше приятелка на Глори и работеше в дрогерията на ъгъла на улицата. Хари знаеше, че по това време то е на работа и жилището е празно. Слезе по железните стъпала до прозореца на нейната баня, който беше наполовина отворен. Вдигна го докрай, погледна надолу към уличката, за да се увери, че никой не го наблюдава, след което се прехвърли в банята, пресегна се за куфара си и смъкна надолу стъклото. Мина през всекидневната и се озова в антрето. Спря се до входната врата, за да вдигне яката на палтото си и да нахлупи още по-ниско шапката над очите си. Тогава отвори вратата и излезе в коридора.

Стълбите, които водеха към апартамента на Глори, бяха в края му. Един нисък набит мъж с шлифер и черна шапка с широка периферия се беше облегнал на стената, захапал цигара между устните си.

Той хвърли към Хари небрежен, апатичен поглед. Хари затвори вратата и вдигна куфара. Беше напрегнат и устата му беше пресъхнала. Усещането беше ново за него и напомняше за опасностите и рисковете, които го очакваха за в бъдеще.

— Хей, приятел! — рече мъжът, когато Хари тръгна по коридора. — Един момент.

Хари се извърна наполовина. Светлината в коридора беше оскъдна и той задържа главата си обърната така, че ниският да не може да го види добре.

— Какво има?

— Мис Дейн вкъщи ли си е?

— Откъде да знам?! Защо не се качите горе и не проверите?

— Никой не отваря. Тя сама ли живее, мой човек?

— Да — започна да се отдалечава по коридора Хари. — Трябва да успея за влака. По-добре говорете с домоуправителя.

Мъжът изсумтя и той бързо отиде до входната врата, отвори я и излезе на улицата. На ъгъла се спря, за да погледне назад. С изключение на празния автомобил, който стоеше на около стотина ярда от жилищния блок, улицата беше пуста.

Мина такси и Хари му махна.

— На Уестърн и Ленъкс, и настъпи газта!

Той седна полуобърнат, така че да може да вижда през задното стъкло, но никаква кола не го последва. Часовникът му показваше точно един и четвърт, когато таксито спря до сергията с вестници. Глори чакаше и преди Хари да успее да слезе от колата, тя вече беше прекосила тичешком тротоара и седеше до него.

— Накъде? — попита той.

— Към гарата.

Шофьорът погледна към Хари за потвърждение, видя кимването му, след което потегли, включвайки се в бавно течащия поток на уличното движение.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Глори.

— Да.

Те седяха мълчаливо, докато таксито си проправяше път в блъсканицата от коли. Глори държеше ръката на Хари и се вглеждаше в него с безпокойство.

Щом пристигнаха на гарата и Хари плати на шофьора, двамата заедно отидоха до бюфета. Глори се насочи към една свободна маса в ъгъла, докато в същото време той купи две кафета и ги донесе.

— Твоето приятелче започва да се разгорещява — каза Хари, сядайки. Той продължи с разказа за онова, което се беше случило. — Не знам как ще влезеш в апартамента — рече в заключение. Резето е пуснато отвътре. Предполагам, че ще трябва да изчакаш, докато Дорис се върне и да се вмъкнеш през прозореца на банята.

Глори поклати глава.

— Няма да се връщам. Опасно е, Хари. Не се заблуждавам, че следващия път ще имам такъв късмет. Ако се върна, Бен ще пусне повече хора да ме следят и аз никога няма да им се изплъзна. Беше чиста случайност, че този път избягах. Влязох в дамската тоалетна на „фери“. Оттам можеше да се излезе през служебния вход. Но втори път няма да се измъкна по този начин. Ще дойда с тебе в Ню Йорк. Не бива да пътуваме заедно. Ще се срещнем, както се уговорихме, в хотел „Астор“, единайсет часа, в петък.

— Но ти не си взела никакъв багаж! Глори вдигна рамене.

— Мога да си набавя всичко, което ми е необходимо, в Ню Йорк. — Тя се наведе напред, облягайки ръцете си върху масата. — Трябва да бъдеш предпазлив, Хари. Не се доверявай на Бен. Той се е променил. Едвам го познах. Станал е много по-опасен и по-безмилостен.

— Какво се случи?

Тя му разказа накратко за разговора.

— Това е много добре. Не се притеснявай за мене. Създала си ми благоприятната възможност, от която се нуждаех. Аз ще се погрижа за него.

— Не му се доверявай! — Очите на Глори бяха пълни с тревога. — Вземи парите преди да направиш удара. Недей да слушаш никакви обещания от негова страна и не му позволявай да те уплаши.

Хари се ухили.

— Няма да успее. — Той си допи кафето, след което погледна часовника си. — Е, мисля, че е време да си купим билети. Отиди първо ти. Ще се видим в петък в „Астор“.

— Добре — взря се в него тя. — Ще ми липсваш, Хари!

— Няма да е за дълго:

Тя стана и докосна рамото му.

— Пази се, скъпи!

— Разбира се!

Той я наблюдаваше как прекосява бюфета. Очите му се спряха на нейния изправен гръб и на стройните й, грациозни крака. Помисли си, че ако само малко се поиздокараше, тя би била истинска красавица. Хари изпита лек прилив на обич към нея. Глори имаше характер, а това беше нещо, което малцина жени притежаваха.

Той си запали цигара и пусна кибритената клечка в чинийката на чашата с кафе.

„Е, това е… — каза си. — Това е началото!“ Ако имаше малко късмет, след двадесет дни щеше да притежава петдесет хиляди долара.

Само малко късмет…