Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (18)

V

Борг се спря под евакуационната стълба, която водеше нагоре към прозореца на банята на някогашния апартамент на Глори. Неговият човек му беше казал, че вратата на жилището била залостена отвътре и аварийното стълбище било единственият начин да се влезе. Уличката откъм гърба на сградата беше пуста и Борг се хвана за стълбата и започна да се катери по нея. Когато минаваше покрай един от долните прозорци, чу някакво радио да гърми в апартамента. Прояви предпазливост, да не би сянката му да затъмни прозореца. Най-после стигна прозореца на банята, спря пред него запъхтян и се заслуша дали отвътре не идваха някакви звуци. Не долови нищо, но не беше и очаквал, че ще чуе каквото и да било. Вдигна подвижната рамка и провря туловището си вътре.

Започна да претърсва трите стаи методично и внимателно, всички чекмеджета и шкафове. Завари апартамента точно така, както го беше оставила Глори преди десет дни. Даже мръсните съдове си бяха в умивалника, леглото беше неоправено.

Вниманието му привлякоха мъжкият костюм, който намери в гардероба, и мъжката шапка с инициали „X. Г.“ на вътрешната околожка. В едно от чекмеджетата на скрина имаше пет бели ризи също с инициалите „X. Г.“ върху вътрешната страна на яката и той се почеса по дебелия мазен врат, докато стоеше замислен над находката си.

Дали „X. Г.“ не означаваше „Хари Грийн“? Спомни си думите на Дилейни, че според Глори тя не познавала кой знае колко добре Хари Грийн, но това нищо не значеше. Борг върна ризите в чекмеджето и извади смачкания си пакет цигари. Запали една преди да поднови търсенето.

В кошчето за боклук намери разписание за влаковете, запазило следата от отваряне на раздела „Ню Йорк“. Обедният влак за Ню Йорк беше отбелязан с молив.

Сети се, че Тагарт беше изгубил Глори някъде в района на гарата. Възможно беше тя да го е забелязала и да се е уплашила. Ню Йорк ставаше за скривалище.

Борг остана в апартамента повече от час, но не откри нищо друго, което да представлява интерес, и в крайна сметка си тръгна, като заключи вратата и тежко заслиза към долния етаж.

Забавляваше се. Беше приятна, лека и интересна работа, много по-хубава от това, да се разкарва насам-натам заради Дилейни, или да седи на някое бюро и да слуша скучните лъжи на неговите събирачи на вноските.

Спря пред входа на апартамента на долния етаж и прочете табелката на вратата: „Мис Джоан Голдман“. Килна черната си омазнена шапка назад към тила и заби палец в звънеца.

Отвори му високо, кръглолико момиче, облечено в захабен домашен халат. Борг си помисли, че то е от онези, които биха живели само с една котка за компания, доволни, че и тя все още не ги е напуснала.

— Мис Голдман? — попита той с хрипливия си дрезгав глас.

— Аз съм. Какво има?

— Търся мис Дейн. Изглежда, че не си е у дома.

— Не, не е. Мисля, че е заминала.

— Така ли? Надявах се да я видя. Разбрах, че е близка с Хари Грийн.

Лицето на Джоан Голдман издаде нейното любопитство.

— Грийн ли? Да не искате да кажете Грифин?

— Грийн ли казах? — Борг бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади един зацапан, оръфан от прелистване бележник. — Да, правилно — престори се, че се е консултирал с една празна страница. — Хари Грифин, това е човекът. Познавате ли го?

— Защо? — тросна се момичето. — Кой сте вие? Борг извади от бележника една визитна картичка и я протегна към него.

— „Бюро за експресни разследвания“ — каза той. — Името ми е Борг. „Б“ като бира, „О“ като оранжада, „Р“ като равиоли^[1] и „Г“ като гулаш — БОРГ.

Имаше случаи, когато се гордееше с чувството си за хумор, което не разсмиваше никого освен него, и този беше един от тях.

Момичето изглеждаше учудено.

— Значи сте детектив?

— Частен детектив — каза Борг. — Може ли да вляза, или предпочитате това течение да ме издуха в болницата за туберкулозни?

— О, да, заповядайте — направи то крачка встрани и го пропусна навътре.

Борг зае позиция с гръб към камината. Беше му приятно. „Хари Грифин…“, помисли си той. Би предпочел да чуе, че името на мъжа бе Хари Грийн, но все едно, от това можеше да излезе нещо.

— Мистър Грифин загазил ли е? — попита момичето и Борг ясно видя, че то изгаряше от любопитство.

— Не е изключено — рече той. Приятелки ли сте с мис Дейн?

— Не помня някога да ми е била приятелка. Ние сме съседки. Поздравяваме се с нея, но не бих казала, че сме приятелки. Тя проблеми ли има?

— Не знам. Този тип Грифин има подход към жените. Мис Дейн имаше ли пари?

— Не ми е известно такова нещо. Някое време беше без работа. По-рано работеше в клуб „Дефъдил“. Това беше преди около година и половина. Но оттогава не се е занимавала с нищо. Не, не бих казала, че има пари.

— Това й е късметът. Грифин се е специализирал в измъкването на пари от жени.

Момичето изглеждаше шокирано.

— Никога не бих допуснала. Сигурен ли сте, че не го бъркате с някой друг?

Очите на Борг се присвиха.

— Мисля, че не. Знаете ли как изглежда този човек?

— Амии, той е висок и красив. С тъмна коса, на около двадесет и осем години. Когато дойде при Глори, облечен в униформа, си казах, че прилича малко на Грегъри Пек.

— Каква униформа? — небрежно попита Борг.

— Беше летец в Калифорнийската въздушнотран-спортна корпорация. Чух, че бил напуснал. Глори спомена, че си търсел друга работа. Беше по времето, когато той се пренесе в нейния апартамент. — Джоан подсмръкна. — Не бяха женени, разбира се, но това си е тяхна работа. Всеки сам си знае, нали?

— Сигурно сте права. Той кога напусна Корпорацията?

— Преди три-четири седмици.

Борг извади една снимка на Хари Грийн, която с мъка беше успял да купи от фотоателието на Есекс Стрийт.

— Този ли е?

Момичето внимателно разгледа фотографията и му я върна.

— Аа не! Изобщо не прилича на него. Мистър Грифин беше млад и нямаше белег. Това ли е човекът, когото търсите?

Борг кимна. Сложи снимката в бележника и го прибра в джоба си.

— Лошото в моята професия е — каза той, като тежко се отправи към вратата, — че има прекалено много негодници, които да ме пратят за зелен хайвер. Помислих си, че този път за разнообразие съм попаднал на истинския юнак. Не знаете ли къде мога да намеря мис Дейн?

— Не, не знам. — Джоан гледаше объркано. — Може би домоуправителят знае.

— Няма значение — рече Борг. — Едва ли е толкова важно.

Той затрополи надолу по стълбището, придържайки се за парапета. Във фоайето се спря и се замисли, след което тръгна по коридора към офиса на домоуправителя.

Онзи беше мършав дребен човечец с изпъкнала адамова ябълка, която подскачаше нагоре-надолу като играчка на ластик.

Борг се извиси над него застрашително и го прониза с мрачния си, недружелюбен поглед.

— Ти ли си домоуправителят? — попита и мушна дребосъка с дебелия си като кренвирш пръст.

— Да — отвърна човечето, отстъпвайки заднешком.

— Търся Глори Дейн. Къде е тя?

— За какво ви е? — запита домоуправителят и продължи да отстъпва, понеже Борг напираше с тлъстото си тяло насреща му.

— Трябва ми. Има си неприятности. Къде е? Човекът срещу него облиза устни. Адамовата му ябълка се замята нагоре-надолу.

— Тя ми поръча да не давам адреса й никому — изрече той безпомощно. — За какви неприятности става дума, мистър?

— Нося призовка за нея. Ако искаш да повикам някое ченге, за да си поприказва с тебе, само кажи — изръмжа Борг.

— Добре. Тя ме помоли да препращам пощата й в хотел „Медъкс“, в Ню Йорк.

Борг се втренчи в него.

— Надявам се това да е истина. Ако не е, ще се върна и тогава ще съжаляваш.

Той се отдалечи по коридора към входната врата, а домоуправителят остана зяпнал подире му. Борг леко си подсвиркваше, когато с големи усилия се качи в колата си и я подкара. Мина четири преки, зави наляво и спря пред опушения вход на клуб „Дефъдил“.

Остави автомобила и слезе по стълбите към тясното, мизерно преддверие. В този следобеден час шефът на клуба, слаб мексиканец с остри черти на лицето си почиваше с вдигнати върху бюрото крака, затворил очи и скръстил ръце на корема си.

Вратата на офиса му беше оставена открехната и той отвори очи едва когато чу тежкото дишане на Борг. Щом разбра кой беше влезлият, мексиканецът реагира така, сякаш беше видял кобра. Бавно и с подчертано внимание свали крака от бюрото и седна нормално, опирайки ръцете си отгоре.

— Здравей, Сидни! — каза Борг, облегнат на рамката на вратата. — Отдавна не сме се срещали.

— Да — отвърна мексиканецът. — Така е. Мога ли да направя нещо за вас, мистър Борг?

— Търся Глори Дейн. Спомняш ли си я?

— О, да! Не съм я виждал от месеци.

— Знам, че не си. Разполагаш ли с нейна снимка, Сидни?

Черните очи на мексиканеца се разшириха.

— Неприятности ли има?

— Не. Просто искам да говоря с нея.

Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади куп луксозни, гланцирани фотографии, порови разсеяно из тях, отдели една от цялото тесте и я хвърли на бюрото.

— Ето я.

Мърлявите пръсти на Борг стиснаха снимката. Той остана загледан в нея няколко секунди.

— Не е зле. Виждал съм и по-грозни. Прилича ли си с оригинала?

— Правена е преди две години. Предполагам, че сега фасадата й е малко поолющена, но ако я видиш, ще я познаеш.

Борг кимна, сложи снимката между страниците на своя бележник и го пъхна обратно в джоба си. Обърна се и тромаво излезе от офиса.

— Сигурен ли сте, че не е загазила? — попита мексиканецът. — Тя е добро момиче. Докато беше тук, никога не ми е създавала грижи. Не бих…

Той млъкна почти веднага, защото разбра, че говори на стената.

В същото време Борг беше извлякъл търбуха си нагоре по стълбите и се беше качил в колата.

„Напредвам“, каза си той, докато палеше мотора. Възможно ли бе този Грифин да бъде Хари Грийн? Всичко навеждаше на тази мисъл. Той беше летец, а Хари Грийн също е бил летец. Грифин беше работил в Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация и е имало начин да разбере за диамантите. Борг си помисли, че е на прав път. Той даде газ и рязко потегли.

Четиридесет минути по-късно се озова в кабинета на мениджъра, отговарящ за служителите в Корпорацията. Завеждащият персонала — набит, добродушен на вид мъж, с очила без рамка — изгледа Борг с неудоволствие. На бюрото му имаше малка дървена табелка, на която беше изписано името ХЪРБЪРТ ХЕНРИ.

Борг свали шапката си и стовари шкембето си в креслото до писалището на Хенри.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Хенри. Той погледна визитната картичка, с която Борг се представи, смръщи вежди над нея и я остави.

— Допреди няколко седмици при вас е работил един човек — рече Борг. — Хари Грифин. Помните ли го?

Лицето на Хенри помръкна.

— Да, разбира се. Какво е станало с него?

— Опитвам се да го намеря.

— Не мога да ви помогна. Не съм го виждал, откакто напусна компанията.

— Напуснал е и града — каза Борг. — Чух, че бил някъде из Ню Йорк.

— Каква е целта на този разпит? Да не би да е загазил?

— Не. Нает съм от адвокатската кантора „Гресън & Лоусън“ да го издиря. Наследил е малко пари и те искат да му ги предадат.

Изразът на Хенри се разведри и подозренията му се стопиха.

— Радвам се да го чуя. Много ли са парите? Борг вдигна масивните си рамене.

— Ами не, но не пречи да ги има човек. Сумата е от порядъка на две хиляди долара, но ако не го намеря бързо, всичко ще отиде за покриване на разноските ми. Аз дори не зная как изглежда това момче. При вас не може да няма негова снимка, нали?

— Мисля, че имаме — отвърна Хенри и натисна звънеца. Влезе някакво момиче и той му нареди да донесе досието на Грифин.

То се върна след около пет минути и даде папката на Хенри.

— Приятно ми е, че го е споходило това мъничко щастие — рече той, докато прелистваше страниците на папката. — Грифин беше добър пилот и аз съжалявам, че напусна.

— Разправят, че бил уволнен — вметна Борг налучкващо.

Хенри се намръщи.

— Имаше известни проблеми. Но беше най-вече липса на късмет. — Той изстреля с пръст една снимка по плота на писалището. — Ето тази, ако ви върши работа.

Борг взе фотографията, хвърли й един поглед, кимна и с мъка се изправи на крака.

— Надявам се, че сега вече ще го открия — каза той. — Ще му съобщя, че вие сте ми дали снимката. Може да ви черпи едно питие.

Тежко тръгна към вратата, отвори я и се запъти навън към колата си. След като се беше отдалечил на няколко мили от летището, Борг спря, извади снимката, която му беше дал Хенри, и я заразглежда. Изучава я доста дълго, намери парче молив в джоба си и много внимателно скицира допълнително мустаци, белег и закръгли слабото, мъжествено лице, което го гледаше от лъскавата повърхност на фотографията.

Взира се в нея известно време, после я отдалечи на една ръка разстояние и започна отново да я фиксира. Тогава тлъстото му лице се озари от коварна и жестока усмивка.

— Даа. Мисля, че знам кой си, кучи сине! — тихо изсъска той. — Май ти си човекът, когото търся.