Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (19)

I

Джо Додж, детективът на нюйоркския хотел „Медъкс“, се беше навел над един спортен вестник със съсредоточено и тревожно изражение на изпитото си лисиче лице. През изминалата седмица беше направил цяла серия от несполучливи залагания и сега неговото финансово бъдеще зависеше от избора, който щеше да направи измежду участниците в следобедните надбягвания. Ако допуснеше грешка, щеше да си има неприятности, и Джо се потеше само при мисълта за тях.

Той седеше в своя малък офис отляво на рецепцията на хотела. Помещението беше обвито в цигарен дим, а пепелникът беше претъпкан с фасове — доказателство за нервното напрежение на Джо. Беше толкова погълнат от своето занимание, че не чу как Борг влезе в стаята, и едва когато онзи се изкашля, разбра, че не е сам. Джо вдигна свъсен поглед. Когато зърна Борг, гримасата му стана още по-изразителна.

— Какво искаш? — грубо каза той. — Не виждаш ли че съм зает?

— Виждам, не съм сляп — рече Борг и придърпа стол към бюрото. — Ако търсиш победител, опитай с Червения Адмирал. Вероятността, да бъде на финала преди останалите да са изминали и половината разстояние, е 44:1.

Очите на Додж се присвиха. Точно такъв съвет му беше необходим.

— Това кой го казва?

— Аз — рече Борг, извади цигара от смачкания си пакет и запали. — Видях как бяга този кон в Сан Диего преди няколко месеца. Жокеят го задържаше толкова силно, че щеше да скъса юздата, но въпреки това той пристигна втори. Ако не искаш да изкараш малко сухо, не ме слушай. Мене какво ме засяга?

Додж оттласна стола си назад.

— Губя десет пъти едно след друго. Не мога да си позволя да рискувам още един път.

— Този кон не може да загуби дори с два отсечени крака — каза Борг, — но ако се опасяваш за собствените си пари, мога да направя нещо за тебе и в този смисъл.

Додж отмести встрани състезателния бюлетин.

— Кой си ти и какво искаш? — попита той и огледа лицето на Борг със злобните си очички.

Борг извади една от фалшивите си служебни визитки и я перна по плота на бюрото. Детективът я пое и я зачете.

— „Бюро за експресни разследвания“ ли?! — смръщи вежди. — Не знаех, че има и такова.

— Ние действаме в Лос Анжелос — хладнокръвно отвърна Борг. — Работя по един симпатичен случай, в който парите не са никакъв проблем. Разполагам с тарифа за разноски, която просто плаче да бъде изцицана. Искам от тебе една малка информацийка и съм упълномощен да платя за нея.

Джо се наведе напред.

— Каква информацийка?

— Търся една двойка, която може би се е регистрирала тук под името Грифин.

Детективът се замисли за момент, после поклати глава:

— Под това име не е отсядал никой.

Борг извади снимките на Глори и Хари, с които се беше сдобил. Сложи ги на бюрото.

— Ето ги двамата. Познаваш ли ги? Джо внимателно разгледа фотосите.

— Може би. Колко ще получа?

— И не само това. Чакат те двадесет и пет долара, ако съумееш да ги спечелиш.

Додж преценяваше. В този момент двадесет и пет долара щяха да бъдат една значителна помощ.

— Познавам ги. Настаниха се преди три дни. Записаха се като мистър и мисис Харисън.

— В момента тук ли са?

— Тя е тука. Него го няма. Той си замина още на следващия ден. Каза, че щял да се върне. Било някаква командировка.

— Но тя е тука, нали?

— Да.

— Сега в стаята ли е?

— Ще разбера — надигна се Додж.

През вратата на офиса Борг наблюдаваше как детективът отиде до рецепцията, погледна таблото с ключовете и после се върна.

— Не, излязла е — рече той, затвори вратата и заобиколи бюрото, за да седне отново.

— Искам да хвърля един поглед на стаята й — каза Борг.

— Не може. Това изцяло противоречи на правилника на хотела.

Борг сподави прозявката си.

— Е, добре. Щом така смяташ… Не бих искал да губя повече нито твоето, нито моето време.

Той понечи да се изправи на крака.

— Почакай — каза Джо. — Дължиш ми малко пари.

— Така е — Борг измъкна навън тлъста бала банкноти. Той я раздипли, започна да рови и отдели една от пет долара, която побутна към Додж. — На толкова оценявам цялата ти досегашна информация.

Детективът се навъси.

— Нали каза двадесет и пет. Слушай, хайде да си нямаме разправии. Искам двадесет и пет долара.

— Това, което искаш, и това, което ще получиш, зависи от услугата ти — каза Борг. — Ще ти платя сто долара, ако ми уредиш стая до нейната и ми дадеш за един час шперц за стаята й. Искам да следиш и щом се върне, да ми сигнализираш.

Отдели две петдесетачки от тестето и ги протегна към Додж, за да ги види.

Онзи облиза устните си.

— Веднага и на ръка?

— Да.

— Почакай тук. — Детективът излезе, затваряйки вратата на канцеларията зад гърба си. Забави се пет минути. Когато се върна, остави два ключа върху бюрото.

— Този е от стаята ти — № 334. Тя е точно отсреща в 335. Ето шперца. Ще позвъня в нейната стая веднага щом я мерна.

Борг плъзна двете петдесетачки върху бюрото. Взе ключовете докато детективът улавяше банкнотите. Стана прав, прекоси фоайето, взе асансьора до третия етаж и влезе в стая № 334. Свали шапката и палтото си, отвори куфара и извади от него макара с изолиран проводник, комплект инструменти в кожен калъф и малка картонена кутия. Пресече коридора и отвори вратата на № 335, използвайки шперца.

Борг хвърли един бърз поглед на стаята, после затвори вратата и сложи инструментите и жицата върху леглото. Отвори картонената кутийка и извади от нея малък микрофон. Постави го под напречника на вратата и го прикрепи с винт. Прикачи към него две жици, провря ги през касата на вратата и ги изведе навън в коридора. Работеше бързо и ловко, докато прокарваше проводниците под килима, покриващ коридора, по посока на стаята си. Като остави макарата с жицата върху леглото си, Борг се върна в отсрещната стая и събра инструментите си. Огледа се наоколо. С изключение на двата куфара, които бяха неразопаковани, и на нощницата и копринената наметка, които висяха зад вратата, стаята беше недокосната. Когато надникна в шкафовете и чекмеджетата, той установи, че са празни. Реши, че Глори явно не възнамерява да остане дълго в хотела, и си помисли, че е дошъл тъкмо навреме. Вече се канеше да напусне помещението, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Качва се — предупреди Додж.

Борг изсумтя и затвори. Излезе, заключи вратата и отиде в собствената си стая. Притвори вратата почти плътно и зачака.

След няколко минути чу как се блъснаха вратите на асансьора и после долови нечии бързи стъпки по коридора. Надзърна през процепа между вратата и рамката.

Не позна Глори. Беше я виждал един-два пъти, докато ходеше с Дилейни, но не си беше дал почти никакъв труд да я разглежда. Жените никога не бяха го интересували. Считаше ги не само за глупав повод за прахосване на пари, но и за надценявано удоволствие.

Борг наблюдаваше как високата стройна жена, облечена в черно-бял костюм, бърка в чантата си за ключа. „Изглежда по-стара, отколкото на снимката — рече си той. — Уморена и тревожна… Но иначе си е хубавица, ако не се броят тъмните кръгове под очите и това пребледняло, изпито лице.“

Тя влезе в стаята и затвори вратата.

Борг взе от куфара си един портативен усилвател и го свърза с проводниците от микрофона. Сложи слушалките, пъхна в контакта захранващия кабел на усилвателя и го включи.

Микрофонът, който беше скрил в стаята на Глори, бе изключително чувствителен. Можеше да чуе как тя се движи, а ако се вслушаше по-внимателно, би могъл да долови и дишането й. Той си запали цигара, отпусна се на стола и зачака.

Глори имаше причина да изглежда неспокойна. Тя беше изпаднала в ужас, щом Хари й каза за намерението си да се свърже с Такамори, и когато се сбогуваха на летището, беше сигурна, че никога вече няма да го види. Той беше обещал да й телефонира в четири часа днес следобед. Тя се върна в четири без двадесет и сега седеше в единственото кресло в стаята, очаквайки неговото позвъняване.

В действителност беше убедена, че обаждане няма да има. Привиждаше й се, че той е в затвора, даже е убит, и тя чакаше, пушейки цигара след цигара, като се опитваше да обуздае паниката в мислите си и да не задълбава във възможностите за онова, което би могло да му се случи.

Но когато голямата стрелка на часовника й отмери четири, телефонът иззвъня. Тя скочи, събаряйки пепелника от подлакътника на креслото, и грабна слушалката.

— Глори? — гласът на Хари идеше някъде отдалече по пращящата линия.

— Ох, да! Хари, толкова се безпокоях за тебе! Облекчението, че чува гласа му, я накара да се почувства на края на силите си.

— Слушай! — той говореше грубо и ядосано. — Не се получи. Не мога да говоря за това по телефона. Ще взема самолет до Оклахома Сити. Искам да се срещнем там. Има един полет в шест и десет, който можеш да хванеш. С него ще пристигнеш навреме, за да ме посрещнеш. Аз ще пристигна малко след десет часа. Чакай ме на летището.

— Добре, скъпи. Той няма ли да ги вземе?

— Ще ги вземе и още как, но няма да има „сухо“ — отвърна Хари с яд в гласа. — Ще ти разкажа като се видим.

— Добре, Хари. Загазил ли си?

— Не мисля. Не говори повече сега.

— Да, скъпи. Ще чакам самолета в десет часа вечерта на летището в Оклахома Сити. Нали така?

— Точно така. Довиждане! — каза Хари и затвори. Както седеше и подслушваше в съседната стая, Борг тръсна още една цигара от пакета и я запали. Той остана замислен известно време, след което свали слушалките и изключи усилвателя. Прибра ги заедно с уреда в куфара, навлече палтото си, взе си шапката и излезе от стаята. Отиде до асансьора и слезе долу при рецепцията. Додж се приближи.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — отвърна Борг. — Кой може да ми каже кога е следващият самолет за Оклахома Сити?

— Ще уредим и това — рече детективът и се запъти към портиера. Върна се след кратка консултация.

— Има един в пет часа и друг в шест и десет — каза на Борг.

Онзи изгрухтя, погледна часовника си и реши, че би могъл да успее за този в пет. Тръгна към изхода.

— Ей! — подвикна му Додж. — Заминаваш ли?

Борг не се спря. Мина през въртящата се врата, махна на едно такси и каза:

— На летището. Бързо!

Джо изгледа заминаващото такси, после навъсен отиде в офиса си и седна. Беше заложил парите на Борг на Червения Адмирал и сега, когато оставаше съвсем малко до старта на състезанието, се чувстваше напрегнат. През следващите двадесет минути седя, загледан в телефона, с оросено от пот лице. Когато неговият осведомител се обади и му съобщи, че Червеният Адмирал е финиширал шести, детективът тръшна слушалката и се облегна, ругаейки. Беше закъсал. Трябваше отнякъде да изкара малко пари и то бързо. Стана и отвори вратата на канцеларията си с намерението да види дали не би могъл да измъкне нещо назаем от портиера, но се спря. Глори беше на рецепцията и плащаше сметката си. Видя я как извади от дамската си чанта дебело тесте банкноти и очите му се смалиха. Изчака я да се отдалечи от бюрото и тогава отиде при нея.

— Извинете, мисис Харисън — каза той, — но бих искал да разменим няколко думи в моя офис.

Забеляза, че в очите на Глори се появиха тревога и страх. Май щеше да е по-лесно, отколкото предполагаше. От опит знаеше, че хората омекват, когато са уплашени.

— Какво има? — попита тя с потрепващ глас.

— Няма да ви отнеме много време — рече Додж. — Просто елате с мен.

Двамата пресякоха фоайето и влязоха в стаичката му. Той затвори вратата и с жест я покани да седне.

— Заповядайте, мисис Харисън — каза й. Глори седна.

— Аз… аз бързам. За какво става дума, моля ви?

— Разполагам с малко информация, която сигурно ще поискате да купите — рече Додж, гледайки я съсредоточено.

Глори изтръпна.

— Която сигурно ще поискам да купя ли? — повтори тя. — Не разбирам какво имате предвид.

— Много е просто — отвърна с лисича усмивка детективът. — Тук идва един тип, който правеше разследване за вас и вашия съпруг. Ако искате подробности, това ще ви струва двеста долара.

Тя усети студ. Погледна часовника си. Ако смяташе да хване самолета в шест и десет, трябваше да побърза.

— Кой беше? — попита го дрезгаво.

— Един грамаден, тлъст, нечистоплътен негодник с дълги черни мустаци — отвърна Додж. — Каза, че работел в някакво „Бюро за експресни разследвания“.

Глори стана толкова бледа, че той помисли, че ще припадне.

„Борг! Наемният убиец на Бен!“ — каза си тя с прокрадваща се в душата й паника. Това можеше да означава само че Бен беше по следите им.

Детективът продължаваше да я фиксира с блесналите си жестоки очички.

— Ако искате повече от тази поверителна информация, ще трябва да я купите — рече той.

С треперещи ръце Глори отвори чантата си, извади четири банкноти по петдесет долара и ги сложи на бюрото. Додж ги взе, провери ги и ги плъзна в задния си джоб.

— Този човек имаше снимки на вас и съпруга ви — започна той. — Твърдеше, че името ви било Грифин. Показа ми фотографиите и аз ви идентифицирах като семейство Харисън. — Когато видя как побеля Глори, започна да се пита дали не трябваше да поиска много повече от двеста долара. — Нае стаята срещу вашата — продължи детективът. — Един от холовете ми докладва, че видял същия тип в стаята ви. Инсталирал бил микрофон, така че навярно е подслушал всичко, което сте казали, ако сте ползвали телефона.

Глори се почувства така, сякаш в сърцето й забиха ледена отломка. Микрофон! В такъв случай Борг беше чул уговорката й да се срещне с Хари на летището в Оклахома Сити!

— Замина си преди половин час — добави Додж. — Попита ме кога е първият самолет, излитащ за Оклахома Сити. Ще хване полета в пет часа, ако това ви интересува.

Глори изтръпна още повече. Значи Борг щеше да бъде на летището, когато пристигнеше Хари, помисли си тя. От Дилейни беше слушала легенди за Борг. Той беше един от най-добрите стрелци в страната. Не би имал никакви затруднения да застреля Хари, когато слиза от самолета. Имаше преднина от един час. Щеше да има време да си намери скривалище и всичко, което трябваше да направи след това, бе да изчака, докато кацне самолетът на Хари, и да го застреля, когато се запъти към залата за пристигащите пътници. Как ли би могла да предупреди Хари? Тя стисна юмруци и се опита да измисли някакъв начин да го спаси.

— Това май е всичко — завърши Додж. — Да бяхте зърнали само този тлъстак! Видът му хич не ми хареса…

Глори се изправи. Без да обели дума, тя излезе от канцеларията на детектива и бързо отиде отсреща, където я чакаше момчето за поръчки с нейните куфари.

— Повикайте ми едно такси до летището — каза тя, — но по-бързо!

Додж я изпрати с поглед, докато таксито се отдалечаваше, сви рамене и се върна при бюрото си. Седна, взе състезателния бюлетин и започна да се концентрира върху утрешните следобедни надбягвания.