Джеймс Хадли Чейс
Няма да ти се размине (25)

III

На следващата сутрин малко след единадест часа Хари приключи с покупката на един закрит „Буик“, модел 1945 г. Той откара колата на паркинга в центъра на града. После тръгна да търси железарски магазин и намери един на около сто ярда нагоре по улицата. Купи лопата с къса дръжка и накара продавача да я увие в амбалажна хартия. Върна се при колата и заключи лопатата в багажника.

Отзад на около петнадесетина ярда го следваше Борг. Предназначението на лопатата не беше загадка за него. След като беше чул условията на Глори и привидната капитулация на Хари, той предположи, че онзи е намислил да я очисти. Лопатата потвърди предположенията му. Видя как Хари взе тежък гаечен ключ от комплекта инструменти на колата и го скри в джоба на вратата откъм шофьорското място. После се качи на автомобила и се върна в мотела.

Предугаждайки посоката, в която възнамеряваше да поеме, Борг не тръгна след него. Той отиде с колата си до една отбивка на главното шосе и зачака.

Хари завари Глори да затваря куфара си. Вече беше приготвила неговия.

— Ела да видиш какво купих и ми кажи дали ти харесва — рече той. Успя някак да накара гласа си да прозвучи дружелюбно и забеляза реакцията й. Нейното лице се разведри, когато се приближи до вратата.

Двамата огледаха заедно автомобила.

— Ще свърши работа — каза Хари. — Доста е широко вътре. Когато ни се усмихне щастието, ще си купим нещо по-хубаво.

— Мисля, че го бива — отвърна тя.

Видя я как завъртя дръжката на багажника и се опита да го отвори.

— Ключалката е счупена — поясни й. — Момчето, което ми продаде колата, предложи да я поправи, но на мене не ми се чакаше. Можем да сложим куфарите на задната седалка.

Той изнесе куфарите и ги сложи вътре.

— Май че сме готови. Уреди ли сметката?

— Да.

— Добре, тогава можем да тръгваме.

Глори се върна в бунгалото за дамската си чанта и шапката. Той остана на прага, наблюдавайки я как си слага шапката и повдига тъмната си коса. Неочаквано тя погледна през рамо към него.

— Нали вече не ми се сърдиш, Хари? Той се усмихна преко сили.

— Не. Не ти се сърдя. Хайде да забравим, искаш ли?

— Нали разбираш защо аз…

— Да го забравим! — повтори й. Разбираше, че това е знак да отиде при нея и да я вземе в обятията си, но беше неспособен да го направи, понеже си даваше сметка какво възнамеряваше да стори. — Е, хайде да се махаме оттук, малката. Тръпки ме побиват от това място.

Тя го последва до колата. Той се настани зад волана, докато Глори заобиколи откъм другата врата. Запали мотора.

— Ще бъде прекрасно пътуване — каза Хари, включвайки на скорост. — Предстои ни да минем през много красиви места. Ще пренощуваме в Тампа. Винаги съм си мечтал да отида там. В Тампа правят пури и ловят гърмящи змии.

Не спираше да говори, докато караше бързо по широкото шосе № 27, което водеше към Националния парк „Евърглейд“. Но както бърбореше, затрупвайки Глори с откъслечна информация, която беше събрал за областта, Хари почувства, че тя се отпуска. Погледна я с крайчеца на окото си и установи, че тя вече не изглежда смачкана и изнурена и до голяма степен е заприличала на себе си.

Пътуваха повече от час, преди да поемат по пътя, който прорязваше безлюдната девствена блатиста земя и минаха покрай търпеливо чакащия в колата си Борг, без да го забележат. Скоро вече се носеха покрай канала Тамаями.

Шосето беше осеяно с премазаните тела на миещи се мечки и змии, които бяха изпълзели от мочурището, за да преспят върху топлия асфалт, и бяха станали жертва на ранното сутрешно движение. Ята от мишелови с жълти глави и червени бузи се тъпчеха с трупове. Едва когато „Буик“-ът ги доближаваше съвсем плътно, те отлитаха встрани, надавайки крясъци.

Глори сви рамене и потрепери.

— Нали е ужасно?

— Да — отвърна Хари, — но в природата е така. Мисля, че змиите са постъпили глупаво като са излезли на пътя, за да бъдат прегазени.

Сети се за мишеловите. Нямаше нужда от лопата. За малко повече от час от Глори нямаше да остане нищо с изключение на костите й, ако хвърлеше тялото й в шубраците.

Почувства как по гърба му се стича тънка струйка студена пот. Беше намислил да я удари по главата и да я зарови някъде при крайбрежния път за Неплис, но това май беше по-лесен вариант. В момента имаше усилено движение, но ако беше ловък и правилно пресметнеше времето, би могъл да я зашемети с гаечния ключ, да изчака докато пътят се изчисти от коли, след което да я пренесе в гората. Нямаше нужда да я носи надалече — просто до някое място, което не се виждаше от шосето, и после да я остави на мишеловите.

Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Приближаваше се някаква кола, но зад нея се виждаше дълга отсечка чист път. Хвърли поглед напред. Нямаше друго движение с изключение на камиона, който се влачеше на около четвърт миля насреща му.

Хари намали, оставяйки колата да го изпревари. Тя се носеше с голяма скорост и мина покрай него със свистене и въздушни вихри.

— Чуваш ли как нещо чука? — рече той. — Отзад има повреда.

— Нищо не чувам.

Беше намалил до скоростта на пешеходец. Камионът се изкачваше все по-бързо и вече преваляше склона. Щеше да бъде при него, преди да успее да направи каквото и да е. Изруга наум. Отново стрелна с очи огледалото за обратно виждане. Зад него шосето беше пусто.

— Вероятно греша.

Беше му трудно да запази интонацията си спокойна. Челото му се обливаше в пот, а сърцето му се блъскаше като боен чук. Той силно натисна с крак педала на газта и изстреля напред колата, така че да пресрещне камиона и да се разминат по-рано.

Онзи мина покрай него и профуча надолу по пътя. По един бърз поглед назад и напред го убедиха, че сега шосето беше чисто най-малко на четвърт миля в двете посоки. Настъпи рязко спирачката и отби на банката.

От гората с кипариси и ниски палми се носеше влажна мараня и зловонието на гниеща растителност.

— Би ли погледнала отзад? Дрънчи така, сякаш бронята се е откачила.

Глори отвори вратата.

— Аз нищо не чух, Хари.

— Добре де, хвърли едно око все пак…

Усети, че гласът му минава във фалцет, и го нормализира точно навреме. Плъзна ръка в джоба на вратата и пръстите му стиснаха гаечния ключ. Когато Глори слезе на пламтящото от жегата шосе и заобиколи колата отзад, той отвори своята врата.

„Ето това е… — помисли си. — Един бърз удар, после ще я вдигна и ще прибягам с нея до шубраците.“ Там щеше да я довърши. Държеше гаечния ключ скрит зад гърба си, докато отиваше зад колата.

— Всичко е наред — каза Глори. — Струва ми се, че си въобразяваш.

Беше се обърнала към него и го гледаше право в очите. Той не можа да издържи погледа й. Наведе се над бронята и я побутна.

— Смешна работа — рече. — Гласът му звучеше като чужд. — Бях сигурен, че…

— Ще тръгваме ли?

— Да.

Изчака я да се обърне. Стисна гаечния ключ толкова силно, че го заболяха пръстите. Когато се изви, видя една бързо приближаваща се кола и едвам успя да спре навреме замахването.

Колата, нисък двуместен автомобил, се беше появила като гръм от ясно небе. Глори стигна до вратата. Отвори я. Хари я наблюдаваше. Той целият трепереше, но беше запазил достатъчно присъствие на духа, за да не позволи да бъде видян инструмента. Спортната кола мина като светкавица и с рев продължи по шосето, вдигайки след себе си облак прах.

Хари пъхна желязото в джоба си, приближи се и хвана Глори за ръката, спирайки я точно в момента, в който се канеше да се качи.

— Един момент…

Огромен камион-цистерна изкачи с големи усилия наклона, показа се ясно и с тътен се заспуска към тях. Хари си каза, че сигурно е луд, щом се надява да се отърве от нея на този път. Явно беше много оживен.

— Хайде да не се качваме веднага — рече той. — Ще ми се да видя гората. Ела. Ще се поразтъпчем.

Ако успееше да я замъкне в гората, далече от полезрението на минаващите превозни средства…

— А, не! — отвърна тя, отдръпвайки се от него. — Няма да отида там. Гъмжи от змии.

Цистерната се изравни с тях и намали. Шофьорът се подаде от прозореца на кабината.

— Търся сервиз „Денбридж“ — надвика той грохота на мотора. — В тази посока ли е?

Глори се качи в колата и затвори вратата.

— Да — каза Хари, проклинайки наум шофьора на камиона. — На около три мили.

Онзи махна и ускори. Камионът се понесе със стържене на скорости.

Един безкраен миг Хари остана неподвижен, после бавно заобиколи автомобила. „Ще трябва да го направя на крайбрежния път“ — каза си той. Сигурно се беше побъркал, за да спира тук.

— Забравих за змиите — промърмори, качвайки се в колата. — Аз също не бих искал да настъпя някоя.

— Гората сигурно гъмжи — отвърна Глори. — Достатъчно е само да погледнеш пътя…

— Така е.

Даде газ и ускори. Предстоеше им да изминат повече от сто мили, преди да стигнат Неплис.

Граничещата с канала страна на шосето се оживяваше от дивите птици, а повърхността на водата с цвят на мляко непрекъснато се вълнуваше заради рибите, които подскачаха, за да похапнат от рояците насекоми, които жужаха над водата.

Докато Хари навиваше с „Буик“-а миля след миля, пейзажът постепенно се смени. Кипарисовата гора отстъпи пред ниския дъб и върбата, които заедно с редките кленови дървета си проправяха път през плътния гъсталак. Сегиз-тогиз съзираше някое усамотено селище на семиноли, полускрито от погледите зад палисади от дърво.

Беше запомнил от картата на бармана, че малко по-нататък имаше отклонение за Колиър Сити. Беше преценил, че по този път ще има безлюдни участъци, и планираше там да се отърве от Глори.

Тя изглеждаше прекалено погълната от пейзажа, от ятата диви птици, които се издигаха над гората, подплашени от шума на летящия автомобил, и от костенурките, които се приличаха по брега на канала, и не й беше до разговори, така че Хари беше доволен от нейната унесеност.

Когато стигнаха Роял Палм Хемък, чиито белостволи диворастящи палми извисяваха върхове над „зелевите“^[1] дървета, той намали скоростта. Някъде напред, отдалечен на няколко мили, се падаше кръстопътят с първокласното шосе № 27-А, където трябваше да отбие за Колиър Сити.

След десетина минути бавно каране видя разклона. Зави в отклонението, оставяйки в вдясно главния път, и навлезе в равнинен участък пустееща земя, покрита с ниски палми и пинии.

След като изминаха малко повече от миля, Глори неочаквано попита:

— На прав път ли сме? Не трябваше ли да останем на магистралата?

— Няма значение — грубо отвърна Хари. — Оттук е по-живописно, а на магистралата можем да се върнем и по-късно. Я виж какво наближаваме! Тук някъде трябва да има завод за преработка на миди.

От двете страни на пътя изведнъж се появиха огромни купчини блестящи мидени черупки. Обезцветени почти до бяло от слънцето, те образуваха масивен вал, който скриваше гледката. Миденото „укрепление“ се точи в продължение на около половин миля, след което изненадващо се откри плаж с ослепително бял пясък и обрасъл с палми, палми-джуджета, морска лавандула и кокосови дървета, които образуваха сенчеста ивица, дълга цяла миля.

Плажът беше усамотен и безлюден. Хари намали.

— Нали е много красиво? — каза той с одрезгавял глас. — Хайде да спрем и да поплуваме.

— Банският ми е чак на дъното на куфара — отвърна Глори.

— Защо се безпокоиш за някакъв си бански? Кой ще те гледа тук освен мене?

Той вкара колата в сянката на една палма-джудже и спря.

— Хайде! Ела да поплуваме!

Тя слезе от колата и тръгна към водата, оставяйки след себе си пътека от стъпки.

Известно време Хари я наблюдава с разтуптяно сърце. Изведнъж го споходи странното усещане, че те двамата са последните останали на земята хора. Широката извивка на плажа, гъстата гора зад гърба им, синьото небе, жарещото слънце и тишината го убедиха, че това е подходящото място. Едва ли щеше да се намери по-изолирано кътче.

Ръката му се пресегна назад и той пак сключи пръсти около дръжката на гаечния ключ. Отвори вратата на автомобила. Каза си, че това е моментът. Глори стоеше с гръб към него, загледана в морето. Бризът прилепваше роклята й плътно към тялото и позволяваше да се видят дългите й крака и заоблеността на бедрата.

Плажът се простираше на цели мили и беше напълно безлюден. Палещото слънце превръщаше морето в бронзово блестящо огледало.

Хари слезе от колата и почувства горещината на пясъка през тънките подметки на обувките. Дори да извикаше, нямаше кой да я чуе. Извади гаечния ключ от джоба и бавно тръгна към нея. Тя стоеше неподвижно, с гръб, закрила с длан очите си, докато се любуваше на морето: малките вълнички се носеха към брега, пробягваха по сухия пясък и след това се отдръпваха, оставяйки го тъмен и влажен.

Скрил гаечния ключ зад гърба си, той вървеше към нея. Сърцето му биеше до пръсване, а устата му беше пресъхнала. Вече никой не можеше да го спре. Трябваше да го направи! За него нямаше друг изход, освен да я накара да замлъкне завинаги.

Когато стигна на няколко ярда от нея, Глори се обърна и го погледна. Изражението на очите й го накара да се закове на място, сякаш се беше сблъскал със стена. Моментално разбра, че тя се досещаше какво възнамерява да извърши. Студеното презрение в погледа й го парализира. Беше в състояние само да стои неподвижен, зяпнал в нея с пребледняло и лъщящо под яркото слънце лице. В продължение на един безкраен миг те се съзерцаваха взаимно, сетне тя рече приглушено:

— Какво чакаш?

Хари мислено заставяше себе си да я удари, но беше неспособен да го направи. Ако беше изпищяла, побягнала или вдигнала ръце, щеше да замахне, но тази статична храброст го скова.

— Давай! — подкани го Глори. — Знам, че се канеше да го направиш. Хайде, свърши си работата! Не ми пука!

— Не биваше да ме заплашваш — каза той не с глас, а с дрезгав шепот. — Сама си го изпроси и сега ще си го получиш.

Държеше гаечния ключ така, че да може тя да го вижда.

— Това ли смяташ да използваш? — попита тя спокойно. — Това ли криеше в джоба на колата?

Хари беше объркан от пълната липса на страх у нея и от тихата й, безстрастна интонация. През цялото време, докато се опитваше да застави себе си да я удари, беше смогнал единствено да стои и да я фиксира с поглед.

— Беше лудост от твоя страна да мислиш, че ще можеш да ми диктуваш какво да правя — с хриптене произнесе той. — Ти застана на пътя ми. Да не си въобразяваш, че някога щях да започна да изпълнявам заповедите ти? Джоан и аз смятаме да се оженим. Когато нейният Старец пукне, тя ще наследи всичките му пари. Зад неговия гръб стоят милиони. Мислиш ли, че бих ти позволил да ми попречиш да докопам подобен късмет? Или твоят живот, или моето бъдеще!

Искаше му се тя да побегне, да прояви уплаха, за да може да замахне. Тази нейна неподвижност и твърдият й неустрашим поглед го обезоръжаваха.

Борг, който беше навлязъл с колата си в отбивката, водеща към плажа, и я беше скрил в гората, наблюдаваше тази сцена иззад ниските палми. В знойната тишина и безмълвие всяка дума, която двамата изричаха, стигаше отчетливо до него.

— Ще те убия — каза Хари и направи крачка напред с надеждата, че Глори ще отстъпи. — Защо не бягаш? Защо не опиташ да се спасиш? Ще те убия!

— Не ти преча — отвърна тя, без да се помръдне или да свали поглед от него. — Предчувствах, че ще го направиш. Но ми беше трудно да повярвам, че можеш да бъдеш толкова коварен. Да не си въобразяваш, че наистина повярвах на онези лъжи за разделянето на парите и нашата сватба? Бяха толкова плитки. Когато се опита да ме подмамиш в гората, аз знаех какво става в твоя изпълнен с омраза мозък. Мислеше си, че лешоядите ще скрият престъплението ти, нали? Е, сега съм съвсем сама с тебе. Никой няма да види какво правиш, така че защо не ме убиеш?

Хари не помръдваше. По лицето му се стичаше пот и той целият трепереше.

— Ще ти кажа защо — продължи тя с пресипнал от сарказъм глас. — Ти си страхливец! Разбрах го още в мига, в който твоят безценен живот се оказа в опасност, но дори тогава бях достатъчно наивна да продължа да те обичам, макар да съзнавах, че си подъл негодник. Едва когато ме заряза заради онази хлапачка, най-после си дадох сметка каква безхарактерна глупачка съм. На тебе дори не ти стиска да довършиш онова, което си започнал. Не ме е страх от тебе! Хайде, удари ме! Давай, нещастен страхливец такъв!

Хари повдигна леко гаечния ключ, след което с гневен жест го запрати с всички сили надалече. Той се понесе във въздуха и падна на няколко ярда от мястото, където се криеше Борг.

— Добре, ти победи! — каза й, дишайки на пресекулки. — Не ми стиска да го направя. О’кей, ще се оженя за тебе. Ще правя каквото кажеш, но ще те мразя до свършека на дните си…

— Не бих се омъжила повече за тебе, дори да си последният останал жив мъж! — изкрещя Глори с внезапна истерия в гласа. — Трябва да съм била смахната, за да те обичам! Като си помисля само, че след всичко, което направих за тебе, след всички рискове, които поех, и цялата любов, която ти дадох, можеш да бъдеш толкова противно жесток, че да решиш да ме убиеш… Щеше да си ме убил вече, ако не беше такъв жалък пъзльо. Сега щях да съм мъртва, ако бях показала дори мъничко страх пред тебе. Махай се от очите ми! Не искам да те видя никога повече. Не бих се омъжила за тебе и не бих докоснала мръсните ти пари, даже и на колене да ме молиш. Въобще нямах намерение да ги вземам. Исках да разбера докъде ще стигнеш, за да ги запазиш. Вече знам… Върни се при твоята блондинка и се ожени за нея. Не й завиждам с тебе! Остави ме на мира, повръща ми се като те гледам!

Презрението в гласа й беше като удар с бич. Хари понечи да каже нещо, но Глори му кресна:

— Махай се от очите ми! Противен страхливец такъв, иди и се заври някъде! Дано не те видя никога вече!

Той се обърна и тръгна разтреперан към колата. Без да си дава ясна сметка какво прави, Хари се качи в нея, запали мотора и пое обратно по пътя, по който беше дошъл. Пътува така, докато не стигна планината от мидени черупки, сетне спря, неспособен да продължи нататък. Цялото му тяло се тресеше, а дишането му беше като накъсано от ридания. Седеше стиснал волана, със затворени очи, чуваше презрението в гласа на Глори и разбираше какъв невероятен мръсник е.

След като той си тръгна, Глори се свлече на пясъка и захлупи лице в шепите си. Тя чу как заработи моторът на колата, но нито погледна нататък, нито се помръдна. Трепереше по същия начин, но беше благодарна, че всичко свърши, че се бе отървала от него. Не я беше грижа, че трябваше да измине пеша двете мили до шосето, преди да успее да стопира някого. Начинът, по който Хари се беше отнасял с нея, беше сковавал цялото й същество и сега за пръв път от десет години насам се чувстваше свободна, без да й пука какво ще стане. Беше й даже все едно, че беше заминал с куфара й. Облекчението от това, че се е избавила от него, беше толкова голямо, че тя неусетно заплака от щастие.

Глори нито виждаше, нито чуваше Борг, който безшумно се приближаваше по ивицата златист пясък. Скритата му в ръкавица дясна ръка държеше гаечния ключ, който Хари беше захвърлил.

Едва когато огромната му черна сянка падна върху нея, тя разбра, че не е сама. Погледна нагоре. Тялото й се вцепени, а кръвта й се смрази от ужас. Зърна за миг неговото тлъсто, свирепо лице и ръката, която се спускаше, стиснала гаечния ключ. Отвори уста да извика, но преди звукът да излезе от гърлото й, ужасно ярка светкавица избухна пред очите й и животът я напусна.