Робърт Силвърбърг
Време на промени (73)

73

Те се приближиха с шест бронирани наземни машини, обкръжиха моята колиба и по високоговорителя ми предложиха да се предам. Не виждах смисъл да се съпротивлявам, а и нямах желание. Застанах на вратата с вдигнати ръце, спокоен — какъв смисъл да се страхувам? Те наскачаха от машините си и аз с удивление разпознах сред тях брат ми Стирон, напуснал двореца си, за да се отправи на лов за собствения си брат в Низините. Носеше всички отличия на властта. Приближи се бавно към мен. Не бях го виждал от няколко години, през които Стирон се беше състарил неимоверно — схлупени рамене, издадена напред глава, оредяла коса, лице покрито с дълбоки бръчки, мътни пожълтели очи. Тъжен резултат от едно дълго властване. Огледахме се мълчаливо, като двама непознати, търсещи точка на съприкосновение. Опитах се да открия в него онова момче, което бе мой най-близък другар в игрите, да потърся моя по-голям брат, когото бях обичал и изгубил преди толкова много години, но съзрях само един мрачен старец с треперещи устни. Септархът е обучен да прикрива добре чувствата си, но Стирон не можеше да скрие нищо от мен, нито пък да запази хладнокръвие — лицето му непрестанно менеше изражението си, имперски гняв, объркване, тъга, съжаление и още нещо, което възприех за далечен отглас на братската любов. След известно мълчание аз заговорих пръв и го поканих да влезе в колибата за да си поговорим. Той се поколеба, може би въобразявайки си, че възнамерявам да го убия, но после прие с необходимото кралско достойнство и даде знак на телохранителите си да чакат отвън. Когато най-сетне останахме насаме, настъпи ново неловко мълчание, но сега пръв го наруши той.

— Този човек никога не е изпитвал подобна болка, Кинал. Той не смееше да вярва на онова, що се говореше за теб. Да опетниш по такъв начин паметта на баща ти…

— Нима мислиш, че е опозорена, Господарю Септарх?

— Да прекрачиш повелите на Завета. Да подведеш едно невинно… да подведеш твоята вречена сестра? Какво правиш, Кинал? Какво правиш?

Затворих очи, внезапно налегнат от страшна умора, просто не знаех откъде да започна. Трябваше ми малко време за да намеря сили. После протегнах ръка, взех неговата в моята и произнесох:

— Аз те обичам, Стирон.

— Колко отвратително!

— Че говоря за обич? Но ние сме излезли от една утроба! Нямам ли право да те обичам?

— Така ли само можеш да разговаряш — с неприличия?

— Говоря така, както ми повелява сърцето.

— Ти си не само болен, но и противен — рече Стирон. Той извърна глава и плю на пода. Приличаше ми на някаква странна, средновековна фигура, заключена зад маската на властта, зад решетките от богатството и пелерините на авторитета, иззад които гласът й се долавя приглушен и далечен. Как можех да стигна до него?

— Стирон, — предложих му аз, — ще приемеш ли шумарското лекарство с мен? Остана ми съвсем малко. Ей сега ще го смеся, после двамата ще го погълнем, за час-два душите ни ще се слеят в едно и всичко ще разбереш. Кълна се, ще разбереш. Ще го сториш ли? Убий ме след това, ако още желаеш, но първо вземи от лекарството — надигнах се, за да приготвя разтвора. Но Стирон ме сграбчи за китката. После поклати бавно глава и в жеста му долових само безкрайна печал.

— Не — прошепна той. — Невъзможно.

— Защо?

— Няма да бъркаш в ума на първия септарх.

— По-скоро бих искал да надникна в мислите на моя брат Стирон!

— Като твой брат, този човек би искал единствено да те види излекуван. Но като първи септарх, той служи на своя народ и трябва да се запази за него.

— Лекарството е безвредно, Стирон.

— Безвредно ли бе за Халум Хелалам?

— Нима ти си една уплашена девица? — запитах го. — Дал съм това лекарство на десетки. Халум единствена го понесе зле — и донякъде Ноим, но после се оправи…

— Двамата най-близки за теб в този свят — прекъсна ме Стирон. — И лекарството им е навредило. А сега го предлагаш на брат си Стирон?

Чувствах, че съм безпомощен. Продължих да го умолявам, да убеждавам, но той не искаше и да чуе. Но дори и да бе се съгласил, какво щях да спечеля? Вероятно душата му беше само от камък.

— И какво ще стане сега с мен? — запитах го аз.

— Съд и справедливо наказание.

— Какво ще е то? Екзекуция? Доживотен затвор? Изгнание?

— Това ще реши съда — сви рамене Стирон. — Нима смяташ, че този човек е тиранин?

— Стирон, защо те плаши лекарството? Та ти не знаеш какво дарява то. Нима не разбираш, че това е единствения начин да постигнеш обич и разбиране? Защо трябва да съжителстваме като непознати, отделени от стени? Можем да си говорим. Можем да надникваме в душите си. Можем да произнасяме „аз“, Стирон, без да се притесняваме от това. Аз Аз. Аз. Можем да споделяме болката си и тогава ще ни е по-леко — лицето му помрачня. Вероятно ме вземаше за съвсем побъркан. Изправих се решително, смесих лекарството и му подадох чашата. Той поклати глава. Отпих дълбоко, после отново протегнах чашата към него. — Хайде — подканих го. — Пий. Пий! Няма да подейства веднага. Вземи го, за да се слеем едновременно. Умолявам те, Стирон!

— Мога да те убия собственоръчно — каза той, — без да чакам присъдата.

— Да! Повтори го, Стирон! Аз! Собственоръчно! Повтори го пак!

— Жалък душеразголвач. Син на моя баща! Ако разговарям с теб по този начин, Кинал, то е само защото не заслужаваш да чуеш нищо друго от мен, освен неприличия.

— Отпий и сам ще разбереш, дали това са неприличия.

— Никога!

— Защо се противиш, Стирон? Какво те плаши?

— Заветът е свещен — отвърна той. — Да се поставят под въпрос повелите му, това значи да се постави под въпрос целия социален ред. Дадем ли веднъж свобода на това твое лекарство и в земите ни ще настъпи хаос и безредие. Нима смяташ, че предците ни са били подлеци? Нима ги мислиш за глупаци? Кинал, те са имали ясна представа как може да се изгради едно дълготрайно общество. Къде са градовете на Шумара Бортан? Защо те все още живеят в колиби сред джунглата, докато ние сме построили онова, което желаем? Пътят, който ни сочиш, не е нашият път, Кинал. Ти искаш да разрушиш стената между доброто и злото, да изтриеш законността от лицето на земята, да накараш хората да вдигнат ръка на своите събратя. И тогава къде ще отидат твоята обич и пълно разбирателство? Не, Кинал. Задръж си лекарството. Този човек предпочита да остане верен на Завета.

— Стирон…

— Стига. Жегата е непоносима. Ти си арестуван, сега да вървим.