Робърт Силвърбърг
Време на промени (63)

63

Не държах в тайна пребиваването си в Сала, защото нямах причини да се опасявам от гнева на моя брат — септарха. Момчето Стирон, току-що седнало на трона, вероятно би се поколебало да ме премахне като свой потенциален съперник, но не и този улегнал и уверен в силите си Стирон, със седемнадесет години управление зад гърба си. Отдавна вече брат ми се бе превърнал в институция неразривно свързана с държавата и мислите на всички, докато аз бях само един странник, смътен спомен за по-възрастните, непознат за младите. При това говорех с противен манерански акцент и бях официално обвинен в грехопадение. Дори да възнамерявах да сваля от трона Стирон, кой би ме подкрепил?

В действителност, жадувах да се срещна с брат ми. Във време на премеждия човек се връща към най-ранните си приятели и сега, когато Ноим се бе отдръпнал от мен, а Халум бе отвъд река Йън, оставаше ми само Стирон. Дори и да имаше известен хлад в отношенията ни, след моето бягство от Сала преди толкова много години, дължеше се единствено на неговото подсъзнателно чувство за вина. Надявах се с времето сърцето му да се е стоплило към мен. Ето защо му написах писмо, молейки официално за разрешение да получа убежище в родната страна. Според местните закони нямаше никакви пречки за това, тъй като не бях извършил никакво престъпление в Сала, но все пак реших, че ще е по-добре ако изпратя подобна молба. В писмото признах, че отправените срещу мен обвинения са справедливи, но оставях на Стирон да прецени дали наистина съм нарушил догмите на Завета. Завърших, изразявайки своята дълбока и непроменена от годините обич към него и с няколко малки спомена за онези далечни времена, когато двамата живеехме щастливо, а на плещите му не лежеше бремето на септархията.

Очаквах, че в отговор Стирон ще ме покани в столицата, за да чуе лично от мен обяснението за странните неща, които съм вършил в Манеран. Предполагах, че всичко ще свърши с братска прегръдка. Всеки път, когато иззвъняваше телефонът, аз се втурвах към него, очаквайки да чуя гласа на Стирон. Напразно. Изминаха няколко седмици на мрачно очакване и напрежение — ходех на лов, плувах, четях, опитвах се да създам моя нов Завет на обичта. Ноим продължаваше да страни от мен. Едничкият опит да надникне в душата си бе пробудил в него такъв дълбок срам, че той не смееше да срещне очите ми, защото аз бях причината за неговото нещастие.

Най-после един ден пристигна плик с герба на септарха. Писмото вътре бе подписано от Стирон, но сигурен бях, че хладните и намръщени слова бяха написани от някой негов заместник. С няколко изречения, на брой по-малко от пръстите на едната ми ръка, септархът ме уведомяваше, че разрешава престоя ми на територията на провинция Сала, при условие че се отрека под клетва от порочните обичаи, към които съм се пристрастил на юг. В случай че бъда заловен да разпространявам греховното лекарство из Сала, очакваше ме съд и изгнание. Това беше всичко, което ми казваше моят брат. Нито една нежна дума. Нито капка симпатия. Нито прашинка топлина.