Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time of Changes, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителни корекции
- hammster (2016)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ВРЕМЕ НА ПРОМЕНИ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.4. Фантастичен роман. Превод: [от англ. и предг.] Юлиян СТОЙНОВ [A Time of Changes, Robert SILVERBERG]. Печатница: Абагар, Велико Търново. Формат: 21 см. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С подв. Страници: 318. Цена: 38.00 лв. ISBN: 1407.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
15
Измина почти седмица, преди да намеря смелост, за да потърся роднините на майка ми. Всеки ден се разхождах часове наред из града, плътно увит в плаща, за да се предпазя от пронизващия вятър. Дивях се на обкръжаващата ме уродливост, както в хората, така и в сградите. Открих посолството на Сала и се спрях пред него, не толкова колебаейки се дали да вляза, колкото за да се порадвам на тънката нишка, която ме свързваше с моята родна земя. Купих цяла купчина евтини книги и четях до късно през нощта, за да науча нещо повече за моята втора родина. Бях купил историята на Глин, един пътеводител за Глейн и някаква безкрайна епична поема за основаването на първото поселище на север от Хюиш. Търсех утеха от самотата във виното — не виното на Глин, защото такова не се произвежда, а във великолепната златиста напитка, която доставяха от Манеран в огромни бъчви. Спях лошо. Една нощ сънувах, че Стирон е умрял от сърдечен пристъп и че е започнало моето издирване. На няколко пъти в съня си видях баща ми да загива в ноктите на птицерога, този сън ме преследва и досега, явявайки ми се по няколко пъти в годината. Пишех дълги писма на Халум и Ноим, после ги късах, защото бяха изпълнени със самосъжаление. Написах и едно писмо на Стирон, в което го молех да ми прости за бягството, но и него скъсах. Когато почувствах, че повече не мога да издържам, помолих съдържателя да ми намери някоя курва. Той ми изпрати едно слабичко момиче, по-възрастно от мен с година или две, с неочаквано големи гърди, които се полюшваха като надути гумени торби.
— Говори се, че си бил принц на Сала — каза тя, изпъна се на леглото и разтвори крака. Без да отвърна нито дума аз я покрих с тялото си и проникнах в нея. Размерът на моя член я накара да изпищи едновременно от болка и удоволствие, тя завъртя така бясно таза си, че само след миг семето ми бликна. Бях разгневен от това и насочих гнева си към нея, дръпнах се назад и извиках:
— Кой ти каза да се движиш? Аз не бях готов за това! Не съм искал да мърдаш!
Тя избяга от стаята ми без да има време да се облече, ужасена по-скоро от моите неприличия, отколкото от гнева ми. Никога преди това не бях казвал „аз“ в присъствието на жена. Но в края на краищата, тя бе само една курва. Близо час се сапунисвах и търках яростно. В своята наивност се боях, че съдържателят ще ми потърси сметка задето съм я оскърбил, но той не каза нито дума. Дори в Глин, не е необходимо мъжът да е вежлив с курвите.
Постепенно осъзнах, че съм изпитал странно удоволствие, докато съм й крещял тези слова. Започнах да се отдавам на странни фантазии, в които си представях, че в леглото ми се е изтегнала гола едроцицеста мръсница, а аз се надвесвам над нея и повтарям: „Аз! Аз! Аз! Аз!“ Тези фантазии обикновено караха члена ми да се изправи. В началото сметнах, че ще е най-добре да потърся услугите на някой изповедник за да се отърва от мръсните мисли, но вместо това, на третата нощ поисках съдържателя да ми намери друга курва и с всяко полюшване на тялото си в нея шептях задъхано: „Аз! Аз! Аз!“
Ето така прекарвах изгнанието си в Глин, сред курви, алкохол и безделие. И когато най-сетне почувствах отегчение от всичко това, отправих се да търся своите глейнски роднини.
Майка ми е била дъщеря на първия септарх на Глин. Той бе умрял отдавна, а също и сина му и сега на трона седеше Труис — синът на неговия син и племенник на майка ми. Връзката ми се струваше твърде далечна за да търся някакво покровителство в моя братовчед-крал. Труис Глински вероятно щеше да погледне на въпроса не само от роднинска, но и от държавническа страна и вероятно щеше да откаже помощ на избягалия брат на първия септарх на Сала, вместо да си разваля отношенията със Стирон. Но имах леля, Ниол, по-малка сестра на майка ми, която често бе посещавала Сала докато мама бе още жива и като бебе ме притискаше с обич към гърдите си. Може би тя щеше да ми помогне?
Ниол бе избрала брак с равен по могъщество. Съпругът й бе маркиз на Хюиш, човек с огромно влияние в двора и също така притежател на най-богатата фактория в неговата провинция. Тук, в Глин, бе нещо съвсем естествено да се смесва политиката и търговията. Що се отнася до местните фактории, това са нещо като банки, но не съвсем. Те отпускат средства на занаятчии, търговци или индустриалци, но срещу умопомрачителни лихви, като винаги поемат ръководен дял в подобни начинания и по такъв начин разпространяват пипалата си в стотици организации, придобивайки невероятно влияние върху икономиката. В Сала, факториите бяха забранени още преди един век, но тук, в Глин те процъфтяват като второ правителство. Ненавиждах тази система, но предпочитах да съм част от нея, отколкото да гладувам.
Поразпитах в странноприемницата и ме ориентираха къде да намеря двореца на маркиза. Според местните представи, той представляваше импозантна структура от три взаимносвързани крила, пред които се ширеше гладко като огледало езеро. Дворецът се намираше в най-аристократичния квартал на града. Не направих никакъв опит да вляза незабавно, бях приготвил кратка бележка, в която съобщавах на маркиза, че неговият племенник Кинал, синът на септарха на Сала, се намира в Глейн и моли за удоволствието да бъде приет, очаквайки отговора в еди-коя си странноприемница. Върнах се в стаята и зачаках, а на третия ден съдържателят надникна в стаята и ми съобщи разтревожен, че имам посетител в ливреята на маркиза на Хюиш. Ниол бе изпратила кола за мен, откараха ме в двореца, който изглеждаше далеч по-пищен отвътре и тя ме посрещна в една просторна зала, облицована с огледала под такъв ъгъл, че да изглежда безкрайна.
Остаряла бе значително през последните шест или седем години, откакто се срещнахме последния път, но учудването ми от побелелите й коси и покритото с бръчки лице отстъпи пред нейната изненада от факта, че вече не бях детето, което помнеше, а зрял мъж. Прегърнахме се по местен обичай, докосвайки пръстите си с пръсти, тя поднесе съболезнованията си за смъртта на баща ми и извинение, че не е могла да присъства на стироновата коронация. След това ме запита какво ме води в Глин, аз й обясних без да предизвиквам някаква изненада. Смятах ли да се установя за постоянно тук? Да, рекох. И как възнамерявам да се издържам? Като започна работа във факторията на мъжа й, обясних, ако разбира се ми предложат някаква служба. По нищо не личеше, че е намерила амбициите ми за неоснователни, единственото, от което се заинтересува, е дали владея някакви особени умения, с които да ме препоръча на маркиза. Отвърнах, че съм изучавал законодателството на Сала (без да споменавам колко слаби са познанията ми в тази област) и бих могъл да съм от полза на онзи клон от факторията, който търгува с моята провинция. Също така добавих, че съм във вречена роднинска връзка със Сегворд Хелалам, Върховния съдия на манеранския град Порт и в това също мога да съм полезен на фирмата. Накрая подчертах, че съм млад, силен и нелишен от амбиции и съм готов да се поставя изцяло в служба на факторията за наша взаимна изгода. Очевидно, тези мои изявления се понравиха на леля ми и тя обеща да ми уреди среща с маркиза. Напуснах двореца изпълнен с оптимизъм за моето бъдеще.
След още няколко дни получих послание в странноприемницата, че съм поканен на среща в канцеларията на факторията. Човекът, с когото трябваше да се срещна, обаче, не беше маркизът, а някакъв служител на име Сисгар. Това беше лош признак. Сисгар се оказа човек плъзгав сякаш бе направен от масло, лицето му бе покрито с гъста брада, но липсата на вежди и голата глава му придаваха вид, като че ли е бил полиран. Той ме разпита набързо за досегашната ми подготовка и само след десетина въпроса определи, че нямам такава. Но въпреки това се държеше много вежливо и аз реших, че независимо от невежеството си ще получа служба благодарение на роднинската връзка с маркиза. Какво безумие! Вече си представях, как се издигам все по-нагоре в йерархията на факторията, когато изведнъж долових с половин ухо онова, което ми казваше Сисгар.
— Времената сега са тежки, както ваша чест вероятно се досеща. Жалко че се обръщате за помощ към нас в момент, когато се налага да променим своята политика. Не са малко предимствата, ако ви настаним на служба, но дваж повече ще бъдат проблемите. Маркизът би искал да знаете, че дълбоко цени желанието ви да работите при него и искрено се надява да ви приеме във фирмата, когато икономическата ситуация започне да се подобрява.
Той ме отпрати от канцеларията с многобройни поклони и любезни усмивки и аз се намерих на улицата още преди да осъзная какво ме е сполетяло. Отказваха да ми дадат какъвто и да е пост, дори на някой петостепенен чиновник в околните села! Възможно ли бе това? Почти бях готов да се втурна обратно при него и да извикам: „Трябва да има някаква грешка, срещу вас стои братовчедът на вашия септарх, вие отказвате служба на племенника на маркиза!“ Но той знаеше всичко това не по-зле от мен и въпреки това ми бе затворил вратата. Когато позвъних на леля, за да изразя своето учудване, ми казаха, че е заминала да прекара зимата в Манеран.