Робърт Силвърбърг
Време на промени (5)

5

Моят баща беше потомствен септарх от провинция Сала, на източния бряг. А майка ми бе дъщеря на септарха на Глин. Срещнали се при едно дипломатическо посещение и както се твърди, от този момент се зарекли един на друг. Първото дете, което им се родило, бил брат ми Стирон, който сега е септарх на Сала, на мястото на баща ми. Две години по-късно съм се появил аз, а след мен се родили още три деца — все момичета. Две от тях са още живи. Най-малката ми сестра бе убита от глински нашественици преди двадесет лунни години.

Почти не познавах баща си. На Бортан, всеки е непознат за другите, но по обичай, бащата е по-близо до децата си, отколкото всички останали. Не беше така със стария септарх. Непроницаема стена бе издигната между нас. Когато се обръщахме към него, задължени бяхме да засвидетелстваме същото уважение, каквото към всеки друг. Усмивките му бяха толкова редки, че струва ми се, бих могъл да си припомня всяка една от тях. Веднъж, никога няма да забравя, той ме взе на черния трон до себе си, позволи ми да докосна с ръка древната жълта възглавница и ме назова обично с детското ми име. Това бе денят, в който почина майка ми. Но в повечето случаи просто не ми обръщаше внимание. Аз се боях от него и го обичах. Неведнъж прикрит зад колоните на съдебната зала го следях как раздава правосъдие и си мислех, че ако ме види ще нареди да ме накажат. Ала същевременно не можех да откъсна поглед от моя баща в блясъка на неговото величие.

Макар и странно, той бе среден на ръст и още като момчета двамата с брат ми се издигахме над него. Но в него се криеше страхотна сила на волята, която го караше да не подминава нито едно предизвикателство. Веднъж в детството ми, в септархията се появи чуждоземен посланик. Това бе обгорял от слънцето западняк, който в спомените ми се издига като Конгоройския масив, но сигурно на ръст е бил колкото съм аз сега. По време на празненството посланикът изглежда попрехвърли мярката си със сапфиреното вино, защото си позволи да произнесе следната реплика пред баща ми, дворяните и членовете на семейството:

„Този човек би желал да покаже силата си на хората от Сала и може би ще ги научи какво е истинската схватка.“

„Тук има един човек, — отвърна баща ми обхванат от ярост, — който, вероятно не се нуждае от подобни демонстрации.“

„Нека да го доведат“ — рече огромният западняк и отметна назад наметалото си. Но в отговор баща ми се усмихна — при вида на тази усмивка дворяните притихнаха — и заяви на непознатия самохвалко, че няма да е справедливо, ако му позволи да си премери силите, когато умът му е замъглен от алкохола. Това естествено разяри още повече посланика. Явиха се музиканти, за да намалят напрежението, но гневът на госта не се изпари и след около час, когато алкохолът донякъде бе отпуснал хватката си върху него, той отново настоя да се срещне с най-добрия борец на баща ми. Нито един мъж в Сала, заяви гостът, не би могъл да издържи на силата му.

На което септархът отвърна:

„Аз самият ще се преборя с теб.“

В онази нощ, двамата с брат ми седяхме сред жените в далечния край на дългата маса. Като гръм се спусна от трона това „аз“, последвано веднага от „самият“. Това бяха неприличия, които Стирон и аз често шептяхме, кикотейки се, в мрака на нашите спални, но не съм предполагал, че ще ги чуя в пирната зала и то от устните на самия септарх. В изненадата си, двамата със Стирон реагирахме по различен начин. Той подскочи назад конвулсивно, преобръщайки своя бокал, докато аз се изсмях пискливо, с което мигновено си спечелих звучна плесница от седящата до мен дама. Но смехът ми не бе нищо друго, освен маска за завладелия ме ужас. Просто не можех да повярвам, че моят баща е в състояние да произнесе подобни думи, да не говорим за това, че ги бе изрекъл пред такава изискана компания.

„Аз самият ще се преборя с теб.“

И още докато бях замаян от чутата забранена форма на обръщение, баща ми бързо пристъпи напред, като пътьом развърза наметалото. Сетне застана пред грамадния посланик, сграбчи го за лакътя, обви другата ръка около кръста, в мъртва саланска хватка и го запрати надолу по стъпалата на полирания под. Посланикът нададе ужасяващ вик и аз забелязах, че кракът му се е извил по странен начин. Той се зае да блъска с юмрук по пода, завладян от болка и унижение. Дано в наши времена, в двора на брат ми Стирон да се практикува по-фина дипломация.

Септархът умря, когато бях на дванадесет и плахо пристъпвах в света на мъжете. Бях съвсем близо до него, когато животът го напусна. Всяка година, за да избегне сезона на дъждовете, баща ми отиваше на лов за птицерози в Изгорените низини, недалеч от мястото, където сега се крия. Никога преди не бях ходил с него, но точно през този сезон ми позволиха да се присъединя към ловната дружина, защото вече бях млад принц и трябваше да се усъвършенствам в общоприетите развлечения на моята класа. Като бъдещ септарх, Стирон трябваше да се учи на други умения, ето защо остана в града да регентства по време на бащиното отсъствие. И така, под мрачното облачно небе, експедицията от близо двадесетина наземни машини пое на запад от Салаград към равната, подгизнала от валежите равнина. Дъждовете през онази година бяха особено безмилостни, разнасяйки тънкото и крехко почвено покритие, а отдолу се подаваха зъберите на оголените скали. На много места фермерите бяха издигнали диги, които едва задържаха водите на придошлите реки. Така безценната за Сала почва се отмиваше с всеки миг и аз с мъка сдържах сълзите си, като гледах как подобно съкровище се губи в безбрежните води на морето. Когато навлязохме в западна Сала, тесният път започна да се вие по хълмовете на Хюишторския масив и съвсем скоро достигнахме студен и сух район, където небесата не раждаха ни дъждове, ни снегове, а дърветата бяха само изсъхнали пръчки, на фона на ослепителната белота. Продължихме да катерим Хюишторите по Конгоройския път. От време на време край пътя се появяваха местни жители и ни посрещаха с песни, в чест на септарха. Още по-нататък, върховете на планините се издигаха като оранжеви зъби в зеленикавото небе и дори затворени зад прозорците на наземните машини, ние треперехме от студ. Що се отнася до мен, красотите на това място дотолкова ме бяха завладели, че не обръщах внимание на дребните неудобства. Огромни скалисти плочи се въргаляха край разнебитения път, само тук-там се виждаше някое петно плодородна почва. Нито дървета, нито храсти, с изключение на грижливо отглежданите градини в крайпътните села. Погледнем ли назад, виждахме цялата територия на Сала, разтворена като на длан, белеещите се в далечината западни граници, тъмните петна на селищата по източния бряг и всичко това смалено и някак нереално. Никога преди не бях се отдалечавал толкова от къщи. И макар че бяхме в самото сърце на високите земи, почти на средата, между морето и небето, върховете на Хюишторските планини все така се издигаха над нас и сякаш оформяха непрекъсната стена, от източния, до западния бряг на континента. Гледах тези коронясани със сняг върхове и се питах, дали ще трябва да изкачим и тях, за да пресечем планинския масив? Чувал бях за Вратата на Сала и знаех, че сме поели към нея, но в този момент ми се струваше, че по-скоро вървим към една легенда.

Продължихме да пълзим нагоре, докато генераторите на машините започнаха да се задъхват в мразовития въздух и се налагаше все по-често да спираме и да затопляме проводниците, а главите ни олекнаха от недостиг на кислород. Всяка нощ отсядахме в поредния лагер, построен специално за септарха, но условията в тези лагери съвсем не бяха дворянски и дори в един от тях, чийто обслужващ персонал бе загинал близо седмица преди това под лавина, се наложи сами да прокопаваме проход в снега, за да проникнем вътре. Дружината беше все от благородници и всички ние се захванахме за лопатите, с изключение на самия септарх, за когото физическата работа се счита оскърбителна. И тъй като още тогава бях най-едър и здрав сред мъжете, а също бях млад и напорист, не след дълго се изтощих до смърт, строполих се на снега и останах да лежа там близо половин час, докато най-сетне ме забелязаха. Баща ми бе сред първите, които изтичаха при мен, а на устните му цъфтеше една от толкова редките усмивки. В този миг повярвах, че тази усмивка е признак на неговата привързаност към мен и това значително ускори възстановяването ми, но после разбрах, че не е била нищо друго, освен израз на неговото състрадание.

Тази усмивка ме преследваше през цялото време, докато изкачвахме планината Хюиштор. Вече не се тревожех за това дали ще изкатерим планината, защото бях уверен, че ще успеем и че на отвъдната страна, двамата с моя баща ще ловуваме птицерози сред Изгорените низини, рамо до рамо, готови да си помогнем в бедата, по-близки от когато и да било през цялото мое отминало детство. Разказах една нощ всичко това на моя вречен брат Ноим Кондорит, който пътуваше в машината с мен и който бе единственият човек в цялата обитаема вселена, пред когото можех да направя подобно признание.

— Този човек, — рекох му аз, — се надява да бъде избран в собствената ловна група на септарха. Този човек смята, че има причина да бъде допуснат там. И това ще сложи край на дистанцията между баща и син.

— Ти мечтаеш — отвърна ми Ноим Кондорит. — Ти живееш във фантазии.

— Този човек, — възразих аз, — би се радвал на по-топло разбирателство от своя вречен брат.

Ноим беше вечният песимист, реших да не му обръщам внимание и продължих да отброявам с нетърпение дните до Вратата на Сала. Когато най-сетне я стигнахме, просто не бях подготвен за величието на това място. През цялата сутрин и част от следобеда се изкачвахме по един широк и стръмен склон на планината Конгорой, погълнат от сянката на високия връх-близнак. Струваше ми се, че ще пълзим нагоре вечно и Конгорой все ще е надвиснал над нас. После колоната сви наляво и колите една след друга се изгубиха зад един заснежен пилон край пътя. Когато дойде наш ред и навлязохме в завоя дъхът ми секна от изумителната гледка — огромен по размери отвор се виждаше в планинската стена, сякаш някаква космическа ръка бе откъснала част от масива Конгорой. През отвора проникваше слънчева светлина. Това беше Вратата на Сала, проходът-чудо, през който са дошли нашите предци, когато за пръв път са открили тази страна, преди стотици години. С радост се гмурнахме в тази красота и се понесохме, надпреварвайки се по твърдия сняг и още преди да вдигнем лагер за идващата нощ, успяхме да съзрем странното величие на разстланите под нас Изгорени низини.

През следващия ден и през по-следващия се спускахме по западния склон на Конгорой, пълзейки с почти комична скорост по пътя, който едва ни побираше. Едно погрешно движение на кормилото и машината щеше да полети в пропастта. От тази страна на Хюишторските планини нямаше никакъв сняг и напуканите от слънцето скали навяваха тягостни мисли. Докъдето стигаше окото се виждаше само червеникаво на цвят безкрайно поле. Спуснахме се в пустинята, оставяйки зад гърба си зимата, за да навлезем в един свят, където дъхът пареше дробовете, сухите ветрове вдигаха облаци от прах и странни, отвратителни наглед чудовища се разбягваха ужасени от пълзящата колона машини. На шестия ден навлязохме в ловните полета, тесни криволичещи клисури, далеч под морското ниво. Сега, когато пиша тези редове, аз се намирам на не повече от час път от тези места. Тук гнездят птицерозите, през деня се носят над планините в търсене на храна, а по здрач се връщат, спускат се надолу в чудат, спираловиден полет, за да кацнат в недостъпни за човека птичи дупки.

При разпределянето на дружината аз се озовах в групата от тринадесет спътници на септарха.

— Този човек споделя твоята радост — рече ми замислено Ноим и в очите му блеснаха сълзи, защото той чувстваше каква болка ми причинява студеното поведение на баща ми. При изгрев-слънце ловните групи потеглиха, девет на брой, в девет различни посоки.

Да се застреля птицерог близо до гнездото е дело срамно и недостойно. Обикновено птицата се връща натоварена с месо за малките и е уязвима и непохватна, лишена от своята грациозност и сила. Да пронижеш тази тромава цел не изисква кой знае какво умение, но само някой малодушен душеразголвач би извършил подобна мерзост. (Душеразголвач! — виждате ли как ръката ми се подиграва с мен? Аз, човекът, разкрил душата си повече от който и да било на Бортан, все още несъзнателно използвам тази обида! Но нека остане.) Исках да кажа, че достойнствата на лова се крият в рисковете и трудностите при преследването, а не в сдобиването с трофей и че ние ловуваме птицерози заради предизвикателството към нашето умение, а не заради неговата потъмняла плът.

Това предизвикателство кара ловците да се скитат из просторните низини, където през зимата слънцето е опустошително, където няма дръвчета, които да хвърлят сянка нито потоци, за да утолиш жаждата си. Ловците се разпръсват, един тук, двамина там, заемат позиция в еднообразния червеникав пясък, предлагайки самите себе си за примамка на птицерозите. Птиците кръжат някъде в небето, толкова нависоко, че се виждат като мънички черни точици сред ослепителния купол на небосвода. За да ги видиш, трябва да имаш остро зрение, макар размаха на крилата им да надвишава дваж човешки бой. Там, от тези висини рогатите птици оглеждат пустинята за непредпазливи животинки. Нищо, колкото и малко да е то, не убягва от зорките им очи и когато забележат подходяща плячка те се спускат като стрела сред свистящия въздух, докато наближат на един хвърлей земята. Тогава птицерозите се завъртат в кръг ниско около неподозиращата жертва, затваряйки постепенно примката. Първият кръг е доста голям, ала с всеки следващ намалява радиуса, скоростта на полета расте и накрая рогатката се появява на хоризонта с главоломна скорост и се понася право към целта като истинска машина за убийства. Едва в този миг жертвата научава горчивата истина, но това познание е съвсем краткотрайно — шум от размахване на могъщите криле, свистене от разцепения въздух, после дългият, остър като копие рог на челото се забива в целта и жертвата пада в прегръдката на дългите черни пера. За ловеца, единствената надежда е да свали рогатката докато кръжи почти на границата на човешкия поглед, ето защо е въоръжен с далекобойни оръжия и умението на лова се крие в точността на прицела, в способността да се преценява пресичането на траектории на големи разстояния. Рискът при лова на птицерози е, че никога не знаеш кога точно си ловец и кога се превръщаш в плячка, защото слезе ли рогатката в ниска траектория никой не може да я види, докато не нанесе своя убийствен удар.

И така, аз поех на своя първи лов. Стоях неподвижно от зори до обед. Слънцето печеше на воля по моята бледа зимна кожа, а онези части от тялото, които бяха покрити с ловни одежди се пържеха от жегата. Отпивах от манерката колкото бе необходимо за да не умра от жажда, защото си въобразявах, че останалите ме наблюдават внимателно и не исках да издам слабостта си пред тях. Бяхме се разпръснали под формата на два шестоъгълника, а баща ми бе заел позиция по средата. Съдбата бе пожелала мястото ми да е най-близкото до неговата позиция, но и сега, помежду ни имаше поне един хвърлей и през цялата сутрин, двамата със септарха не разменихме нито дума. Той стоеше изправен и леко разкрачен, без да откъсва очи от небето, стиснал в ръка оръжието. Дори и да бе отпил от манерката си, аз не забелязах. Аз също оглеждах внимателно небето, докато не ме заболяха очите и не почувствах как лъчите на слънцето се блъскат в главата ми и пронизват болезнено мозъка. Не един и два пъти ми се стори, че мярвам черния силует на рогатката да кръжи високо горе, а един път дори за малко да стрелям без да съм напълно уверен, което се счита за позорна постъпка, защото ловецът не бива да стреля по плячката, преди да е обявил на висок глас правото си върху нея. Въздържах се и когато премигнах и отворих наново очи, в небето нямаше нищо. В онази сутрин, птицерозите изглежда си бяха намерили другаде занимание.

По обед баща ми подаде сигнал и ние се разпръснахме нашироко, запазвайки формацията. Може би птицерозите се опасяваха от това, че сме прекалено близо един до друг. Новата ми позиция бе на върха на заоблен хълм, който напомняше на женска гърда и след като я заех, почувствах, че ме завладява страх. Струваше ми се, че съм съвсем беззащитен тук, на открито и че всеки миг ужасните птици ще се нахвърлят върху мен. Страхът нарастваше с всяка измината минута и аз почти усещах, как птицерогът се носи някъде зад гърба ми и след секунда ще ме прониже право в бъбреците, докато аз се блещя глупаво в празното небе. Това предчувствие дотолкова се засили, че вече с мъка се държах на крака, целият треперех, непрестанно надзъртах през рамо, стисках конвулсивно приклада на пушката сякаш търсех успокоение в нея и напрягах слух за да доловя шума от приближаващия се противник, надявайки се, че ще съумея своевременно да се извърна и да го прострелям. Презирах се за своето малодушие и дори изпитвах благодарност към съдбата, че бе определила Стирон, а не мен за наследник на септарха, тъй като очевидно не бях подходящ за този пост. Непрестанно си повтарях, че от три години насам, нито един ловец, не е загивал по време на лов. Ала също така се питах, дали трябва да умра точно сега, по време на своя първи лов, когато наоколо има толкова много по-стари ловци, като баща ми например, които са ловували над тридесет сезона и нямат върху себе си и драскотина. Настоявах пред себе си да узная откъде се е взел този непреодолим страх, след като всички мои учители са ми втълпявали, че съзнанието е нищо, а страхът за самооцеляване — тежък грях. Та нали и баща ми се намираше в същата опасност, някъде там, из нагорещената от слънцето равнина? А като септарх той можеше да загуби много повече от едно малко момче. Ето така накрая успях да прогоня страха, който разяждаше мислите ми и продължих да се взирам в небето, без да се замислям за дебнещата ме откъм гърба опасност. Само след няколко минути, доскорошните тревоги ми се струваха направо абсурдни. Ако трябва, бях готов да остана тук през целия ден. Почти веднага след като почувствах триумфа от тази малка победа над себе си, забелязах в ослепителния небосвод тъмен кръжащ контур, точка в небето и този път видяното не беше илюзия, защото зорките ми очи различиха крилата и дългия рог. Дали и останалите бяха съзрели птицата? Или аз сам трябваше да си опитам късмета с нея? Ако успея да я поразя, дали септархът ще ме потупа по рамото и ще ме нарече с гордост свой син? Наоколо цареше пълна тишина.

„Този човек заявява своето право!“ — извиках тържествено аз, вдигнах пушката и се премерих, спомняйки си всичко, на което ме бяха учили. Да оставя на вътрешния ум да извършва изчисленията и да стрелям колкото се може по-скоро, още преди интелекта да е провалил постигнатото от интуицията.

И точно в мига, преди да изпратя стрелата, отляво се разнесе ужасен вик. Стрелях, без да видя накъде и същевременно се извърнах към позицията на баща ми. Съзрях го, обгърнат от крилата на гигантски птицерог, който го бе пронизал от гръбнака до корема. Въздухът над тях бе изпълнен с облаци червена пепел, разпръсната от яростно блъскащите крила на чудовището. Птицата отчаяно се мъчеше да се издигне, но колкото и да е силен един птицерог, не може да повдигне в ноктите си човек. Втурнах се на помощ на септарха. Той продължаваше да вика, видях, че е вкопчил ръце в люспестата шия на птицерога, но нещо в гърлото му гъргореше и когато приближих мястото — аз бях първият, който идваше на помощ — той лежеше проснат и неподвижен на земята, все още пронизан от рога на птицата, покрила го като гигантско черно наметало. В миг измъкнах сабята, отсякох шията на птицерога, ритнах трупа встрани и задърпах отчаяно демоничната глава, израснала по такъв ужасяващ начин на гърба на септарха. Едва сега дотичаха и другите, дръпнаха ме встрани, някой ме прегърна и ме раздруса, докато премине пристъпа. Когато най-сетне вдигнах очи към тях, те затвориха кръга около мене и след това, за моя голяма изненада, коленичиха пред мен, за да засвидетелстват своята скръб.

Но разбира се Стирон, а не аз, бе провъзгласен за септарх на Сала. Коронясването му бе извършено в изключително тържествена обстановка, защото макар да бе още млад, той щеше да заеме поста първи септарх на провинцията. Другите шест септарха на Сала също се явиха в столицата — само при подобни случаи се допускаше събирането им в един и същи град — и после започна едно продължително и шумно тържество, с пирове, знамена и фанфари. Стирон бе в епицентъра на това тържество, а аз в покрайнините и така трябваше да бъде, макар че това ме караше да се чувствам по-скоро ратай, отколкото принц. Веднага след като зае трона, Стирон ми предложи титли, земя и власт, но не очакваше наистина да приема и аз не го разочаровах. Освен ако септарха не е недъгав, във всички останали случаи най-добре ще е по-младите му братя да са далеч от него, защото помощта им в управлението е най-малкото нежелана. Ето защо, малко след като приключи траурният период аз напуснах Сала.

Заминах за Глин, земята на майка ми. Там обаче, събитията се развиха неблагоприятно и след няколко години се преместих в горещата провинция Манеран, където си извоювах жена станах баща на синовете си, бях провъзгласен за принц, но не само по наследство и живях щастливо и доволно, докато не дойде времето на промени.