Робърт Силвърбърг
Време на промени (25)

25

Очаквах с нетърпение завръщането на Халум от острова в Шумарския залив. От две години не бях виждал нито вречената си сестра, нито своя вречен брат и изповедниците не можеха с нищо да ги заместят. Жадувах да прекарвам дълги часове в компанията на Ноим и Халум, облекчавайки натрупаното в мен, както правех навремето. Ноим бе някъде в Сала, а Халум, макар да твърдяха, че ще се върне всеки момент, не се появи нито през първата, нито през втората седмица след пристигането ми. Един ден, някъде към края на третата седмица, напуснах канцеларията малко по-рано от обикновено, преуморен от напрежението да навляза час по-скоро в новата си роля и поех към имението на Сегворд. Когато влизах през портата, готвейки се да се отправя към отредената ми стая, погледът ми се спря на стройна девойка, която тъкмо закичваше в косата си откъснатото красиво цвете. Не виждах добре лицето й, но оглеждайки фигурата и позата не изпитвах никакво съмнение коя е тя.

— Халум! — извиках аз и се втурнах към нея. Тя се извърна, намръщи се и краката ми се подкосиха. Веждите й бяха сбърчени, а устните стиснати, в погледа й се четеше студенина и отчужденост. Какво ли означаваше всичко това? Лицето й бе познатото лице на Халум — черни очи, фино изваян нос, остра брадичка — и все пак, това бе лице на непозната. Нима изминалите две години бяха променили до такава степен моята вречена сестра? Ако имаше разлика, между онази Халум, която толкова добре познавах и тази жена, то тя бе едва доловима, почти неосезаема — в изражението на лицето, наклона на веждите, помръдването на ноздрите, потрепването на устните, но сякаш с това се променяше и душата й. Едва сега, приближавайки, забелязах, че има дребни различия в чертите, но те можеха да се дължат на изминалия период от време или на несъвършенство на паметта ми. Сърцето ми туптеше все по-бързо, пръстите ми трепереха и по раменете ми се разля странна топлина на объркване. Готов бях да застана до нея и да я прегърна, но изпитвах боязън пред нейната промяна.

— Халум? — повторих несигурно, с пресипнал и развълнуван глас.

— Още не се е върнала — гласът бе като сипещ се сняг, по-дълбок от халумовия, хладен, резониращ.

Стоях като парализиран. Възможно ли бе Халум да има сестра близначка? Знаех, че има друга сестра, която бе далеч по-малка от нея. Не можех да повярвам, че е крила от мен през всичките години прекарани заедно факта, че има близначка. Но приликата бе изключителна и смущаваща. Чел бях, че едно време на Земята познавали тайната да създават изкуствени същества от химикали, които дотолкова приличали на оригинала, че можели да заблудят майка и любовник и в този миг бях готов да повярвам, че по някакъв начин тайната е била запазена през вековете до ден-днешен и че фалшивата Халум пред мен е просто едно дяволско копие на моята истинска вречена сестра.

— Простете тази глупава грешка — рекох аз. — Този човек ви помисли за Халум.

— Това се случва често.

— Вие роднина ли сте й?

— Аз съм дъщеря на брата на Върховния съдия Сегворд.

Каза ми, че се нарича Лоймел Хелалам. Халум никога не ми бе споменавала за своята братовчедка и дори да го бе правила, аз нямах спомен. Колко странно, че бе скрила от мен за съществуването на нейно огледално изображение в Манеран! Назовах се и Лоймел веднага се досети, че аз съм вречения брат на Халум, за когото по всичко изглежда бе слушала много. Чертите й поомекнаха и хладината в погледа й започна да се топи. От своя страна аз също започнах да преодолявам първия шок от срещата и вече гледах на Лоймел с любопитство и симпатия, защото тя бе красива и желана и за разлика от Халум — само на една ръка от мен. Можех, ако за миг примижа, да видя пред себе си своята обичана вречена сестра и дори ми се струваше, че гласът й се променя. Двамата закрачихме из двора, погълнати в оживен разговор. Научих, че Халум ще се върне у дома тази вечер и че Лоймел е дошла за да подготви посрещането й. Научих също и някои неща за Лоймел, защото, подобно на своите сънародници, тя не бе така затворена, както са северняците. Лоймел ми каза, че е по-голяма с една година от Халум, че не е омъжена и че наскоро е прекъснала годежната си връзка с един манерански принц от стара, благородна, но за зла участ обедняла манеранска фамилия. Приликата си с Халум обясни с това, че майка й и майката на Халум са братовчедки, а само пет минути по-късно, докато се разхождахме под ръка, тя ми намекна със скандална откровеност, че вероятно Върховният съдия преди доста години е посетил брачното ложе на своя брат и че тя е може би полусестра, а не братовчедка на Халум. Разказа ми още много неща.

Но в мислите ми беше само Халум, Халум, Халум, Халум. Застаналата пред мен Лоймел съществуваше само като отражение на моята вречена сестра. Само час след като за пръв път се срещнахме, Лоймел и аз се озовахме в моята спалня и когато робата й се плъзна по голото й тяло, аз си казах, че сигурно кожата на Халум е също толкова нежна, гърдите й са също толкова сочни, бедрата й така стройни и зърната й набъбват по същия начин, когато се отъркат в мъжка ръка. А сетне се изтегнах гол до Лоймел и започнах нежно да я галя. Тя се притискаше към мен и стенеше страстно, тогава покрих тялото й с моето и тъкмо преди да проникна в нея, прониза ме смразяващата мисъл: Слушай, не знаеш ли, че е забранено да обладаваш собствената си вречена сестра. В същия миг членът ми омекна като отпуснато на земята въже. Но объркването ми бе съвсем краткотрайно, аз сведох очи към лицето й, казах си, че под мен лежи не Халум, а Лоймел, която жадува да бъде обладана, почти веднага почувствах, как мъжествеността ми се завръща и телата ни се сляха в едно. Но тук ме очакваше поредното унижение, защото в мига, когато членът ми проникна в нея, нечий глас прошепна в мислите ми: „Ето че прониза плътта на Халум“ и това ме накара да изпитам такава неудържима възбуда, че почти веднага избухнах във върховна страст. Колко непосредствена е връзката между ума и органа за удоволствие и каква измамна е представата, че обладаваш една жена, докато същевременно прегръщаш друга! Отпуснах се до Лоймел, пламнал от срам и унижение и зарових лице във възглавницата, но тя продължаваше да се притиска към мен, завладяна от възбуда, подобна на моята, докато не след дълго отново изпитах желание за нея и този път успях да й дам екстаза, който така страстно желаеше.

Същата вечер, моята вречена сестра Халум най-сетне се завърна от пътешествието си до Шумарския залив и когато ме видя здрав и читав да я очаквам в Манеран, избухна в радостен плач. Но най-пълна бе изненадата ми, щом до нея се изправи Лоймел — в кръста Халум бе по-стройна, гърдите на Лоймел по-едри, но нямаше никакво съмнение, че двете са близначки, сякаш бяха излети от един и същи калъп. Ала достатъчно бе да се вгледам по-внимателно и мигом открих, че ако има разлика между двете, то тя се крие в очите, през които, както твърдят поетите, блести вътрешната светлина на душата. Излъчването, което идеше от Халум бе нежно, меко и чувствено, като първите лъчи на слънцето, които пробиват утринната мъгла. В очите на Лоймел грееше хладен суров блясък на мрачен зимен следобед. И докато премествах поглед от едната към другата, в мен се оформяше първата интуитивна преценка: Халум е създадена да обича, а Лоймел съществува заради самата себе си. Ала в същия миг се упрекнах за подобна прибързана оценка. Почти не познавах Лоймел, единственото, което бях научил за нея до този миг бе, че е пряма и склонна към самопредлагане. Нямах право да я наскърбявам по такъв начин.

Изминалите две години от раздялата ни с Халум бяха допринесли красотата й да заблести още по-ярко. Кожата й бе мургава и облечена в късата, лека туника, тя приличаше на бронзова статуя на самата нея. Движеше се с плавна грациозност, а лицето й съчетаваше нежни момински черти с някаква момчешка немирност.

Къщата бе пълна с непознати, дошли за празника в чест на пристигането й и след първата ни прегръдка тя се изгуби в тълпата, а аз останах в компанията на Лоймел. Но към края на вечерта, открих отново Халум и настоях по правото на вречена сестра да ми отдаде необходимото внимание.

— Трябва да поговорим за изминалите две години — рекох й аз докато я водех към моята стая. Мислите се блъскаха хаотично в главата ми. Как бих могъл да й разкажа, за всичко, което се случи с мен и същевременно да изслушам нейния разказ? Не знаех откъде да започна. Двамата приседнахме, един срещу друг, на един дъх разстояние, Халум — на кушетката, където преди няколко часа бях обладал нейната братовчедка, внушавайки си, че всъщност обладавам нея. На лицето й играеше напрегната усмивка.

— Откъде да започне разказа си този човек? — произнесохме едновременно с Халум, същите думи, дори с еднаква интонация. После избухнахме в смях и напрежението се разсея. И тогава, чух собствения си глас да пита Халум, дали според нея Лоймел ще се съгласи да ми стане жена.