Робърт Силвърбърг
Време на промени (53)

53

Дванадесетият човек, с когото споделих шумарското лекарство беше моят вречен брат Ноим. Пристигна в Манеран, за да прекара една седмица като мой гост. С него дойде зимата, Глин бе скован в снегове, над Сала валяха проливни дъждове, докато в Манеран се спуснаха само мъгли. Не бях виждал Ноим от миналото лято, когато двамата ходихме на лов в Хюишторите. През онази последна година ние се бяхме отдалечили един от друг, в известен смисъл Швайц бе заел в душата ми мястото на Ноим и аз вече не се нуждаех толкова от моя вречен брат.

Ноим беше станал заможен земевладелец от Сала, наследявайки богатствата на семейство Кондорит, както и земите на жена си. Тялото му беше наедряло, сякаш в отговор на новото положение, устните му бяха станали плътни, кожата потъмняла, а очите гледаха пронизително и насмешливо. Нищо не можеше да убегне от погледа му. Още с пристигането си той ме разгледа внимателно, имах чувството, че дори преброи зъбите ми и бръчките около очите ми и след като разменихме общоприетите поздрави между вречени братя, след като ми поднесе своя подарък и донесения от него подарък на Стирон, след като подписахме традиционния договор между домакин и гост, Ноим запита ненадейно:

— Проблеми ли имаш, Кинал?

— Защо питаш?

— Лицето ти е изострено. Отслабнал си. Устата ти — усмихваш се като човек, който не смее да се отпусне. Очите ти са зачервени и избягват пряк контакт. Нещо не е ли наред?

— Този човек изживява най-щастливия период от неговия живот — рекох аз, някак прекалено злобно.

Ноим не обърна внимание на думите ми.

— Да нямаш проблеми с Лоймел?

— Тя върви по своя път, а този човек следва неговия.

— Някакви затруднения в Съдийството тогава?

— Стига, Ноим, не можеш ли да повярваш че…

— На лицето ти са изписани промени — каза ми той. — Отричаш ли, че подобни промени са настъпили и в твоя живот?

— И ако е така?

— Промени към по-лошо?

— Този човек не мисли така.

— Отговаряш уклончиво, Кинал. Говори, за какво е вречения брат, ако не за да споделиш с него проблемите си?

— Няма проблеми — настоях аз.

— Добре — с тези думи той приключи въпроса. Но видях, че ме наблюдава през цялата вечер, а също и на следващия ден. Никога не съм могъл да скрия нещо от него. Седяхме на чаша синьо вино и обсъждахме реколтата в Сала, разговаряхме за новата данъчна реформа на Стирон, за възникналото напрежение между Глин и Сала, за кървавите погранични инциденти, един от които в друго време щеше да отнеме живота на моята вречена сестра. И през цялото време Ноим не сваляше от мен своя изпитателен поглед. Халум се присъедини към нас на вечеря, разговаряхме за детството, а Ноим все ме наблюдаваше. Дори когато флиртуваше с Лоймел, очите му търсеха мен. Задаваше изкусни въпроси на останалите, на Халум и Лоймел, с надежда да научи какво ме тревожи и може би бе подпалил и в тях искрицата на любопитството. Не биваше да го държа настрана от главното събитие в живота на неговия вречен брат. Късно през втората нощ, когато всички си тръгнаха уморени, аз заведох Ноим в кабинета, отворих тайника, където държах лекарството и го запитах дали е чувал за шумарското чудо. Той призна, че е чувал нещо. Набързо му описах ефекта на белия прах. Лицето му се помрачи, докато ме слушаше и той постепенно се затвори в себе си.

— Използваш ли често това нещо? — запита ме.

— Единадесет пъти досега.

— Единадесет… но защо, Кинал?

— За да опозная душата на този човек, като я смесвам с други.

Ноим избухна във внезапен смях, който приличаше на хъркане.

— Душеразголване, Кинал?

— Човек се захваща с какви ли не странни начинания, когато отмине младостта.

— И с кой играеш тази игра?

— Имената им нямат значение — отвърнах аз. — И никой няма да ги узнае. Хора от Манеран, търсачи на нови усещания, които не се страхуват от рисковете.

— Лоймел?

Сега бе мой ред да се изсмея.

— Никога! Тя не знае нищо за това.

— Може би Халум?

Поклатих глава.

— Този човек би искал да има подобна смелост. Но до този момент крие всичко от нея. Той се страхува, че Халум е твърде крехка за подобно изпитание. Печално е, не мислиш ли Ноим, че подобно вълнуващо откритие трябва да се пази в тайна от вречената сестра?

— И от вречения брат също — отбеляза той.

— Ти щеше да научиш, когато му дойде времето. Дори щеше да ти бъде предложена възможността да опиташ.

Очите му блеснаха.

— Мислиш ли, че аз щях да приема?

Преднамерено неприличното изражение предизвика само лека усмивка в мен.

— Този човек се надяваше, че неговият вречен брат ще се съгласи да го следва навсякъде. В този момент, лекарството е само повод за свада помежду ни. Но този човек е посещавал места, които ти не си и сънувал. Разбираш ли, Ноим?

И Ноим разбра. В него се пробуди изкушението, той стоеше на самия ръб на бездната, прехапал нерешително устни и всички мисли, които го вълнуваха ми бяха познати, сякаш вече бяхме споделили лекарството. Тревожеше се за мен, защото знаеше, че съм отвърнал лице от Завета и съвсем скоро мога да бъда изложен на духовни и материални неблагополучия. От друга страна го разяждаше любопитството, мисълта, че подобно свързване с вречен брат не е чак такъв грях. В очите му блесна и искрицата на ревността, че съм познал един свят, непознат за него и в това се уверих по-късно, когато душата на Ноим се разкри пред мен.

Няколко дни избягвахме да разговаряме по този въпрос. Той ме посещаваше често в канцеларията и следеше с интерес и възхищение как решавам въпроси от национално значение. Гледаше как се превиват пред мен чиновниците, между тях и Улман, с когото вече бях приемал лекарството и чиято хладна фамилиарност не остана скрита от чувствителните антени на Ноим. Посетихме Швайц и изпихме заедно не една кана хубаво вино, обсъждайки религиозни теми с пиянска откровеност.

— Целият ми живот, — каза веднъж Швайц, — беше едно безкрайно търсене на доводи, които да ме накарат да повярвам в ирационалното.

Ноим забеляза, че Швайц невинаги се придържа към граматическите обичаи. В друга нощ вечеряхме заедно с група манерански благородници в една разкошна къща сред хълмовете с прекрасна гледка към града. Ноим очевидно скучаеше, докато разговорите се въртяха около търговията и бижутата, но стана още по-неспокоен и раздразнителен, когато някой спомена, че из столицата се предлагало някакво душеразголващо лекарство от южния континент. Що се отнася до мен, аз изразих само лека изненада, Ноим проследи лицемерното ми държание с гневен поглед и бе толкова напрегнат, че отказа да вкуси от великолепната манеранска ракия. На следващия ден двамата посетихме Каменната черква, не за да се изповядаме, а за да се полюбуваме на тази реликва от отдавна отминали времена, защото междувременно в Ноим се бе пробудил интереса към антиките. Случайно наблизо мина изповедникът Джид и ми се усмихна многозначително, което предполагам, накара Ноим да мисли, че съм въвлякъл в тайните си планове дори него. През тези дни в него се надигаше някакво изгарящо напрежение, очевидно пламтеше от желание да се върне към по-раншния ни разговор, но не знаеше как да го стори. Самият аз не направих никакъв опит да зачена отново темата. И така стана, че онзи, който престъпи пръв мълчанието бе самият Ноим, в навечерието на заминаването си за Сала.

— Това твое лекарство… — поде хрипливо той.

Каза ми, че не би могъл да гледа на себе си като на мой истински вречен брат ако не го опита. Очевидно произнесените думи му струваха много усилия. Дрехите му бяха изгубили предишния елегантен блясък, на устните му трепкаха ситни капчици пот. Намерихме стая, където никой няма да ни попречи и аз приготвих разтвора. Миг преди да отпие от чашата, той ми се усмихна с познатата от детинството самоуверена, дръзка и дори леко надменна усмивка, но ръката му трепереше толкова силно, че едва не разсипа течността. Този път и двамата ни хвана бързо. Въздухът през онази нощ бе влажен, навън се бе спуснала гъста непрогледна мъгла, която покриваше града и околностите. Не след дълго ми се стори, че част от тази мъгла прониква през прозореца, заобиколи ни блестящ и пулсиращ облак, чийто неясни очертания танцуваха между мен и Ноим. Моят вречен брат бе малко разтревожен от първите странни усещания и аз побързах да му обясня, че всичко това е нормално. И ето че дойде момента на пълно откриване. Погледнах в Ноим и видях не само неговата душа, но и нейното отражение, зърнах оттенъците на срама и съжалението от малкото, което е постигнал, от собствените грешки и недостатъци. Винеше се за своята леност, за липсата на самодисциплина и амбициозност, отвращаваше се от своята физическа и духовна слабост. Защо се виждаше именно такъв, не можах да установя, защото там беше и истинският Ноим — човек разумен и непоколебим в решенията, верен на онези, които обича, непримирим с глупостта, страстен, енергичен. Контрастът между истинския Ноим и въображаемия бе направо поразителен, сякаш той бе в състояние да преценява всичко на този свят, освен самия себе си. Виждал бях и преди подобни душевни противоречия, всъщност те бяха доста често срещани при сънародниците ми и липсваха единствено в Швайц. Но при Ноим картината имаше далеч по-резки очертания.

Видях също така, както неведнъж досега и моето изображение, пречупено през ноимовите възприятия — един Кинал Даривал далеч по-благороден, отколкото си го представях. Как само ме беше идеализирал! В неговите очи аз бях всичко онова, което той мечтаеше да бъде, мъж на думата и действието, човек концентрирал в себе си могъщество и воля, враг на всякакви фриволности, привърженик на строгата вътрешна дисциплина и набожност. И ето че в това изображение се бяха появили съвсем отскорошни пукнатини, защото не само бях поругал догмите на Завета, но бях въвлякъл в своите престъпни експерименти още единадесет души, сред които и моя вречен брат. А също така Ноим откри моите истински чувства към Халум, което потвърди негови стари подозрения и доведе до нова промяна в моя образ, също не към по-добро. Междувременно аз показах на Ноим какъв съм го виждал винаги — находчив, умен, способен — показах му и отраженията на истинския и въображаем Ноим, докато той на свой ред излагаше на показ идеализирания Кинал, който търпеше непрестанна промяна. Тези взаимни проучвания продължиха доста дълго. За мен размяната беше с невероятна стойност, защото само с Ноим, човек когото познавах от детството, можех да постигна търсената дълбочина на изображението и детайлно опознаване на характера, нещо, което бе немислимо между двама непознати, които опитват лекарството за пръв път. Когато магията започна да се разсейва, почувствах се изчерпан от интензивността на съединението и въпреки това бях екзалтиран, променен, облагороден.

Но не и Ноим. Той изглеждаше объркан и затворен в себе си. Не смееше да срещне погледа ми. Настроението му беше толкова мрачно, че не посмях да наруша мълчанието помежду ни и зачаках, с надежда, че ще намери сили да се възстанови. Най-сетне Ноим промълви:

— Свърши ли се вече?

— Да.

— Кинал, обещай ми едно нещо. Ще обещаеш ли?

— Кажи го, Ноим.

— Че никога няма да го правиш с Халум! Обещаваш ли? Обещай, Кинал! Никога. Никога. Никога.