Робърт Силвърбърг
Време на промени (30)

30

— Това ваше табу за саморазкриване — заговори Швайц следващият път, когато бяхме заедно. — Бихте ли ми го обяснили, ваша чест?

— Имате пред вид, забраната да се произнасят местоимения като „аз“ и „мой“?

— Не, по-скоро цялостния ви начин на разсъждаване, който отрича съществуването на подобни местоимения. Изискването винаги да пазите в тайна своите преживявания, с изключение на случаите, когато сте насаме с вашите вречени роднини. Обичаят ви да се заграждате със стени, който дава отражение дори върху вашата граматика.

— Имате пред вид Завета?

— Завета — кимна Швайц.

— И казахте, че познавате нашата история?

— По-голямата част.

— Значи вероятно знаете, че нашите предци са било корави северняци, привикнали с трудностите, гледащи с лошо око на лукса и безгрижния живот, дошли тук, на Бортан, за да избегнат „заразителното разлагане“ на техния роден свят, както се изразявали?

— Така ли било? А този човек си мислеше, че са бягали от религиозно преследване.

— Бягали са от леността и егоизма — отвърнах аз. — И като пристигнали тук те изградили нов стил на поведение, с който да защитят децата си от разложението.

— Завета.

— Да, Завета. Клетвата, която дали един на друг, клетвата, която и ние даваме пред сънародниците си на Именния ден. Вричаме се, никога да не стоварваме своите грижи и тревоги на другите, да бъдем силни духом и непреклонни към трудностите, та боговете да продължават да ни гледат с усмихнати лица. И така нататък и така нататък. Учим се от малки да потискаме демона на своето аз.

— Демона?

— Така го наричаме. Демон-изкусител, който ни подтиква да използваме околните, вместо да разчитаме на своите собствени сили.

— Там, където няма уважение към собственото аз, няма нито приятелство, нито споделяне — каза Швайц.

— Може би е така.

— И също няма доверие.

— Ние определяме областите на отговорност чрез договор — рекох аз. — Където управлява законът, не е необходимо познаване на душата. А на Вилейда Бортан никой не поставя под съмнение силата на закона.

— Казахте, че потискате своето аз. Но по-скоро го възвеличавате.

— По какъв начин?

— Като живеете разделени един от друг, всеки затворен в замъка на своя череп. Горд. Непреклонен. Надменен. Това е царство на аз-ът, а не неговото отрицание!

— По странен начин представяте нещата — рекох. — Преобръщате нашите обичаи и си мислите, че говорите мъдро.

— И така ли е било от самото основаване на Вилейда Бортан?

— Да. С изключение на онези известни ви бунтари, които избягаха на южния континент. Всички останали строго се придържат към Завета. И с времето обичаите ни стават все по-сурови. В средните векове е било разрешено да се разговаря в първо лице, но сега ние отричаме това право. От друга страна, в някои отношения изискванията са поомекнали. Било е време, когато се е смятало за недопустимо да разкриеш името си пред непознат. Хората са разговаряли помежду си само когато е било абсолютно необходимо. В наши дни сме далеч по-открити.

— Не чак толкова.

— Не чак толкова — признах аз.

— И не ви ли боли от това? Всеки един е затворен за останалите. Не сте ли помисляли, че има и по-щастливи начини за човешко съществувание?

— Ние спазваме Завета.

— Трудно или лесно е да го правите?

— По-скоро лесно — рекох аз. — Болката не е чак толкова непреодолима, като си спомните, че имаме вречени роднини, с които можем да я споделяме. А също и изповедници.

— Но пред всички останали нямате право да се оплаквате, да облекчавате бремето на душата си, да молите за съвет, да разкривате своите желания и нужди, да говорите за сънищата и фантазиите си, можете единствено да обсъждате някакви странични, безчувствени въпроси — Швайц потрепери. — Простете, ваша светлост, но този човек намира вашия начин на живот за прекалено суров. А той търси по-скоро топлина, любов и човешка близост, за да може да споделя, да се разкрива. Във вашия свят обаче, на почит са ценности напълно противоположни.

— И досега имахте ли какъвто и да е успех, — запитах аз, — в търсенето на топлина, любов и човешка близост?

— Не е толкова лесно — сви рамене Швайц.

— Ние никога не се чувстваме самотни, защото имаме вречени роднини. С Халум, с Ноим и онова, което дават, необходим ли е на този човек останалият свят от непознати?

— А когато вашите вречени роднини не са под ръка? Ако, да речем, се скитате из снеговете на Глин?

— Тогава, този човек ще бъде подложен на страдание. И волята му ще бъде закалена. Но подобни ситуации са изключение. Швайц, нашата система наистина създава известна изолация, но тя гарантира и правото на любов.

— Но не и любовта между съпруг и съпруга. Нито между бащата и детето.

— Може би сте прав.

— И дори любовта между вречени роднини е ограничена. Ето например вие сам признахте, че изпитвате страст към вашата вречена сестра Халум, която не можете…

Прекъснах го с рязък глас.

— Да говорим за други неща!

Лицето ми се обля в червенина. Почувствах, че ми става горещо.

Швайц кимна и леко се подсмихна.

— Простете, ваша светлост. Разговорът ни стана твърде напрегнат, този човек не искаше да ви обиди.

— Добре, добре.

— Забележката беше твърде лична. Този човек се чувства засрамен.

— Направихте го без да искате — отвърнах аз, подразнен от това, че ме бяха ухапали по болното място и аз бях реагирал прекалено невъздържано. Сипах си още вино. Известно време отпивахме мълчаливо.

— Ваша светлост, — заговори след малко Швайц, — ще позволите ли този човек да ви направи едно скромно предложение? Съгласен ли сте да вземете участие в един малък експеримент, който може да ви се стори не само интересен, но и полезен?

— Продължавайте — рекох аз и се намръщих, леко разтревожен.

— Вече знаете, — поде той, че този човек твърде отдавна е осъзнал самотното си положение във вселената и че без никакъв успех дълги години е търсил разбиране и приятелство. За вас, въпросът е решен с помощта на религиозната вяра, но този човек не е съумял да прегърне вярата поради прекомерната си обвързаност с рационалния начин на мислене. Той не може да прозре смисъла на съприкосновението само с помощта на молитва, ритуал или дума. Подобен способ е напълно възможен за вас и този човек ви завижда за това. Той се чувства като в капан, самотен, изолиран в главата си, обречен на метафизично изгнание, захвърлен на произвола на съдбата. Той не намира нищо приятно или желано в подобно лишено от присъствието на бога съществувание. Вие, бортанци можете спокойно да понасяте състоянието на емоционална изолация, на което сте се обрекли, защото намирате утеха в своята религия, имате вашите изповедници и онова мистично докосване до боговете, което ви дават те, но разговарящият с вас не притежава подобни предимства.

— Това вече сме го обсъждали нееднократно — рекох аз. — Споменахте за някакво предложение, за експеримент.

— Търпение, ваша светлост. Този човек има нужда да обясни всичко подробно, стъпка по стъпка.

Швайц ме надари със своята очарователна усмивка, а в очите му блестяха хиляди замисли. Ръцете му жестикулираха развълнувано, докато обясняваше:

— Може би на ваша светлост е известно, че съществуват определени химични съединения — иначе казано лекарства — които разкриват пътя към безкрайността или поне създават илюзия, че използващият ги е поел по този път, за да надзърна макар и за кратко в митичното царство на непостижимото. Да? Познати от хилядолетия, тези лекарства са били употребявани още преди земляните да напуснат своята планета. Намирали са своето място в древните религиозни ритуали. Други са ги използвали като заместител на вярата, като бърз начин да се открият тайните на религията, като проход към безкрайността за онези, които не могат да открият друг път.

— Тези лекарства са забранени на Вилейда Бортан.

— Разбира се, разбира се! За вас те са само заобиколен път на официалната религия. Защо да се губи време при изповедника, когато същото може да се постигне с една-единствена таблетка? По този въпрос вашият закон е съвсем категоричен. Ако позволите употребата на подобни химически средства Заветът няма да просъществува дълго.

— Вашето предложение, Швайц — рекох аз.

— Първо, този човек трябва да ви признае, че е употребявал подобни лекарства, но не ги намира за напълно задоволителни. Вярно е, те разкриват необятното. Вярно, позволяват на човек да се слее с бога. Но само за малко, в най-добрия случай за няколко часа. А след това е също толкова самотен, колкото и в началото. Защото това е илюзия за разкриване на душата, а не самото разкриване. Докато тук, на тази планета се произвеждат лекарства, които осигуряват истинския акт.

— Какво?

— В Шумара Бортан — обясни Швайц, — обитават онези, които са избягали от повелите на Завета. На този човек бе обяснено, че те са диваци, ходят голи, хранят се с корени, риба и семена, че са захвърлили наметалото на цивилизацията и са се завърнали към варварството. Това научи този човек от един пътешественик, посетил континента наскоро. Но също така узна, че в Шумара Бортан използват опиат, приготвен от корени на определено растение, който притежава способността да открива един към друг умовете на хората, така че всеки може да чете и най-съкровените мисли на другия. Това е напълно противоположно с принципите на Завета, нали? С помощта на тези корени, шумарци познават и най-закътаните ъгълчета на душите си.

— Този човек неведнъж е чувал какви ли не разкази за диващината на шумарския народ — рекох аз.

Швайц приближи лицето си до моето.

— Този човек си признава, че е изкушен да опита шумарското лекарство. Той се надява, че ако успее да проникне в ума на друг човек, ще открие онази душевна близост, която така дълго е търсил. А може би и моста към безкрайността, към душевната трансформация? Какво ли не е опитвал този човек, с надежда да постигне прозрението. Защо не и това?

— Ако съществува.

— Ако съществува, ваша чест. Завърналият се от Шумара Бортан пътешественик е донесъл със себе си малко от това лекарство и любопитният землянин побърза да си купи.

Швайц извади малко прозрачно пакетче и ми го подаде. Вътре имаше някакъв ситен бял прах, приличащ на захар.

— Ето го — рече той.

Облещих се в пликчето, сякаш бях съгледал опасна отрова.

— И вашето предложение? — повторих аз. — Вашият експеримент, Швайц?

— Да опитаме и двамата от шумарското лекарство.