Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- FreeKnowledge (2008)
Издание:
Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)
Второ издание
София, 2006
История
- — Добавяне
ТРАНСИЛВАНИЯ
Хабсбургската власт в Трансилвания
В самия край на XVII век Трансилвания сменя господарите си — от османска автономна провинция става съставна част на Хабсбургската монархия. Официално тя се включва в Унгарското кралство, но е подчинена повече на Виена, отколкото на Будапеща. Управлява се от губерниум, който се състои от един президент и 12 съветници, избирани от признатите „нации“ (унгарци, саксонци и секули) и религии (католици, протестанти, калвинисти, униати) Съществува и еднокамарен парламент (сейм, диета), съставен от представители на привилегированите нации и религии, както и от назначени от Хабсбургите представители на централната власт. Освен това в столицата резидира един трансилвански дворцов съвет, който направлява и контролира администрирането на Трансилвания.
Към средата на XIX век на територията на Унгария и Трансилвания живеят около 2 милиона румънци, непризната официално нация и без собствено представителство в управлението. Огромното мнозинство от тях са селяни, крепостни и свободни, обременени с тежки плащания в полза на земевладелците и държавата. Като източноправославни, без призната официално църковно-религиозна организация, те плащат и на чужди църковни институции, към които не принадлежат. Главната тегоба за селяните е ангариятадо 4 дни в седмицата. Реформите на Мария Терезия и Йосиф I 1 променят положението на румънците от Трансилвания съвсем слабо. През 1785 г. се отменя крепостничеството — трансилванските селяни получават лична свобода, но не и земя, нито пък се ограничават плащанията и ангарията им. По същото време селата в пограничния район с Влахия и Молдова се организират като трансилванска военна граница и местните селяни бързат да се наредят в пограничните формирования. Земевладелците обаче се противопоставят на освобождаването на селяните от крепостничеството и трудовите им повинности. Конфликтът прераства в селско въстание, съпроводено с много палежи, жертви и жестокости.
Известно значение за трансилванските румънци има и законът за толерантността на Йосиф 11 (1781 г.) — тяхното източноправославно вероизповедание получава подобри възможности за изява. През 1810 г. трансилванските румънци вече имат свои собствени православни епископи, гр. Сибиу става център на православието, а пък Алба Юлия — център на униатството.
Националноконсолидационни прояви
Начален импулс за поява на румънско национално чувство дава униатската църква в Трансилвания. Хабсбургите имат нужда от съюзници в равновестната им политика между народите и църквите в империята. Затова те подкрепят преминаването на източноправославните румънци от Трансилвания към униатството. Виена подпомага и просветно-образователните институции на униатската църква. Част от източно православното румънско духовенство се възползва от това, преминава към униатството и започва да работи за признаване на румънците като четвърта „нация“ в Трансилвания. Възниква т.нар. Трансилванска школа, която доказва, че румънците са мнозинство от населението на областта и че водят началото си от римско време. Откриват се впоследствие училища, румънски студенти се учат в Рим и Виена, печатат се книги, възниква група образовани духовници, един интелектуален елит, който развива румънската национална идея. Дело на този елит е съставената през 1791 г. петиция до австрийския имперотор Леополд II, която настоява румънците да получат пропорционално представителство в трансилванските държавни органи, както и признаване на източното православие и съответните му институции подобно на сръбската православна църква в империята.
Управляващите среди във Виена и Будапеща обаче не показват никакво желание за решаване на църковно-националните проблеми на трансилванските румънци. И през първата половина на XIX век продължава да е в сила установената от векове система, която не признава румънците за нация и източното им православие за религия. При това по времето на Метерниховия режим и системата на признатите нации и религии не функцинира нормално — от 1810 до 1834 г. трансилванският парламент нито веднъж не заседава. По това време културно-просветното развитите на румънците се осъществява под ръководството на румънското духовенство, източноправославно и униатско. Църквата осигурява религиозно образование на румънски език, съществуват висше униатско училище и униатска печатница, както и православна семинария.
През първата половина на XIX век в националнополитическия живот на трансилванските румънци се включва ново поколение интелектуалци и общественици, което пропагандира тезата за романския произход на румънския народ и латинската основа на неговия език. През 1838 г. в Брашов започва да излиза „Трансилвански журнал“ с литературна притурка на румънски език. Румънските национални искания за национално признаване, пропорционално представителство в държавните органи, светско образование и пр. получават широка гласност, което съдейства за консолидиране на трансилванските румънци като нация.
Революцията от 1848 г.
Революционните събития в Австрия и Унгария от пролетта на 1848 г. непосредствено засягат и Трансилвания. Както и в други части на обширната империя, така и в тази област събитията се насочват към противопоставяне на унгарската революция на другите национални движения. Новата унгарска власт провъзгласява обединението на Трансилвания с останалите унгарски земи. Това решение има предвид маджаризацията на областта чрез налагане на унгарски език и унгарско културно влияние там. Подобна перспектива, естествено, не може да получи подкрепата на румънците, които вече имат собствена национална програма, а и като селско население се стремят да се освободят от зависимостта си към земевладелците, най-често нерумънци. И съвсем естествено селяните подкрепят националната програма на румънските интелектуалци и духовници и се бунтуват срещу земевладелците. През май 1848 г. се провежда национална румънска конференция, която се изказва против обединението на Трансилвания с Унгария и решава да търси съдействието на Виена срещу унгарския национализъм. Националната програма на трансилванските румънци е огласена пред многохиляден народ на едно поле край гр. Блаж. Тя се излага под формата на петиция до императора. Сега не става въпрос само за признаване на румънците като четвърта нация на Трансилвания, а за нещо много повече — отлагане на обединението на Трансилвания с Унгария до свикването на учредително събрание, което да решава въпроса. Иска се освен това румънският език да се признае за официален и да се осъществят либерални реформи — свобода на словото и печата, премахване на ограниченията за търговия и стопанска дейност, освобождаване на селяните и пр. Специална депутация заминава за Виена да връчи петицията на императора. Създава се същевременно постоянна национална комисия от 23 души със седалище в гр. Сибиу. Неин председател става православният епископ Андрея Сагуна, а заместник — преподавателят по философия в университета в Блаж Симион Бърнуциу.
Хабсбургите от своя страна признават епископ Сагуна като представител на трансилванските румънци, но не се противопоставят на обединението на Трансилвания с Румъния. Трансилванският сейм, който заседава през лятото на 1848 г., също не подкрепя румънските искания. Междувременно обстановката дълго остава неясна, на редица места редовна власт не функционира, възникват въоръжени отряди, текат селски вълнения, водят се битки. Едва през есента на 1848 г. положението се изяснява в полза на противниците на революцията — във Влахия и Молдова влизат османски и руски войски, а Хабсбургската армия, останала вярна на империята, настъпва срещу Унгария. Очертава се перспектива на близка развръзка в полза на Хабсбургите. При тази ситуация румънските лидери се обединяват около искането за превръщане на Трансилвания в румънски автономен район. Те се надяват Хабсбургите, а и Русия, да ги защитят от унгарския агресивен национализъм.
Това, разбира се, не се получава. Наистина революцията търпи поражение, но това не носи никакви облаги на трансилванските румънци. По време на Баховия режим Трансилвания е разделена на райони начело с назначени от Виена управители, официален език е немският, а румънците остават в предишното си положение. Не постигат нищо за себе си те и през 60-те години на XIX век. През 1863 г. се произвеждат парламентарни избори в Трансилвания по нов избирателен закон и румънските представители получават мнозинство в местния парламент, който заседава в гр. Сибиу и взема важни решения: признаване на румънците като четвърта трансилванска нация, изравняване на православието и униатството с другите църкви и религии, обявяване на румънския за официален език. Тези решения обаче остават без приложение — Виена тръгва на съглашение с Будапеща, обръща гръб на трансилванските румънци, оставя Трансилвания под контрола на Унгария. Единственото, което румънците получават в условията на австро-унгарското споразумение от 1867 г., е отделянето на румънската православна църква от сръбския православен център Сремски Карловци и въздигането на епископ Сагуна в сан митрополит с център Сибиу.