Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (1) (1352–1878)

ПРЕДГОВОР

През последните трийсетина години българският книжен пазар видя няколко обемисти тома по история на балканските народи, два от които вече преиздадени. Става дума за сериозна научна и научнопопулярна литература, която представя събитията и процесите, развили се на Балканите от османското нашествие на полуострова до Втората световна война. Въпреки това намирам за необходимо да предложа на българския читател настоящия нов том. Основанията ми за това са много.

Двата тома, които издаде Великотърновският университет, бяха пуснати в много малки тиражи и разпространени само между студентите историци от съответните два випуска, без изобщо да се появяват на книжния пазар. Другите два тома, които представят историята на балканските народи от османското нашествие на Балканите до края на Първата световна война, дълги години бяха библиографска рядкост. Второто им издание се осъществи почти без промени, преработки и подобрения, така че както в структурно, така и в концептуално отношение те си останаха на нивото на историографията и на нашите възможности от 60-те и началото на 70-те години на XX век. Междувременно историческата наука, в това число и балканистиката, отбеляза значителен напредък — националните историографии публикуваха редица значими изследвания по история на отделните балкански страни, а се появиха и някои обобщаващи трудове по история на целия Балкански регион. Тъкмо затова тия два тома, въпреки второто им издание, което още е на пазара, не задоволяват — необходима е нова книга по история на балканските народи, която да съответства на съвременното състояние на историческата наука (а и на порасналите ни, надявам се, възможности в сравнение с времето от преди 30 години).

Въпросът, разбира се, има своите конкретни измерения. Ето някои от тях:

ПЪРВО — за българската история. В досегашните наши издания по история на балканските народи тя почти отсъства. Това е съвсем неоправдано, да не кажем ненормално. Аргументът, че изданията са предназначени за българския читател, който предварително знае определен обем факти от българската история или би могъл да се консултира със средношколските учебници по история, е крайно неубедителен. Историята на балканските народи не е и не трябва да бъде прост сбор от национални истории, наредени една до друга или една след друга. Тя разглежда събитията и процесите в сравнително исторически и съпоставителен план. Това налага задължително присъствие на определен обем факти и обяснения за всички части, от които се състои цялото — общата регионална балканска история. В противен случай, при отсъствие на българската част от цялото, читателят българин не би могъл да сравнява и съпоставя „своята“ история с тази на съседите си, а да не говорим за читателя чужденец, какъвто сигурно съществува. Всъщност авторът би трябвало да е този, който да предложи на читателите, каквито и да са те, общото развитие, сравнението и съпоставянето. При това той не би следвало да определя читателите си, а още по-малко да ги задължава предварително да се консултират с българските учебници по история.

Всичко това налага включването на българските събития и проблеми от миналото в съдържанието на книгата, в обем, приблизително толкова, колкото и за събитията и проблемите на другите балкански страни. Това е едно от съществените различия на настоящото издание от предишните.

Второ — за структурата и пропорциите. Досегашните ни издания по история на балканските народи, в това число и преиздадените два тома, прекалено много се занимават с Османската империя, за сметка на самите балкански народи, както и за сметка на другите две империи — Австрийската и Венецианската, векове наред владели немалка част от Балканите. За държавно-политическия статут на балканските народи под Хабсбургите и Венеция, за социално-икономическите и църковно-религиозните отношения там, за социалните движения и борбите на народите от западната част на Балканите и по Адриатика, за Дубровник и пр. в тия издания няма почти нищо, което съвсем не кореспондира с разточителството от фактология, думи и изречения за Османската империя. Читателят няма да е много далеч от истината, ако си помисли, че историята на балканските народи през XV–XVIII век е тъждествена с историята на Османската империя. Настоящата книга прави опит да постигне по-добър баланс в материята чрез намаляване на фактологията за Османската империя (особено когато засяга събития извън Балканите) и даване на повече сведения за „балканската“ дейност на другите две империи, както и за самите балкански народи под тяхна власт.

Има и някои други структурни несъобразности, които се стреми да избегне настоящото издание. В „История на балканските народи XV–XIX век“ в първата част освен Османската империя и Влахия и Молдова никоя друга балканска страна и народ не са удостоени с отделна глава или заглавие. За всички останали има по нещо в други глави (борба срещу османското нашествие, положение под османска власт, освободителни и антифеодални движения), в които отново повече се разказва за Османската империя, отколкото за самите балкански народи. Настоящото издание променя това положение — въвеждат се нови заглавия, групират се еднотипни факти и явления по параграфи, свежда се фактология до необходимия минимум.

Трето — за културната история. Оставам в дълг към читателите си, понеже и настоящото издание не съдържа глави и параграфи по културна история на балканските народи. За съжаление на този етап не съм в състояние да предложа никакви разработки по тази тема. „История на балканските народи XV–XIX век“ съдържа глава само за културата на Балканите през XV–XVII век, нещо, което няма оправдание, при положение че за следващия етап от развитието на балканските народи (XVIII–XX век) подобни глави няма.

Четвърто — за „покорените народи“. Така цялата ни историческа и политическа литература нарича балканските поданици на Османската империя. Понятието „покорени народи“ шества по всички страници на досегашните ни издания за целия османски период от балканската история, в това число и за първото десетилетие на XX век. Инерцията по тази линия е толкова силна, че дори турците през XV–XVII век са обявени за „покорен народ“ (с. 93–107 от „История на балканските народи XV–XIX век“). Пита се, ако и те ще са покорен народ, кои тогава ще са покорителите?

Няма да влизам в подробности, но ще отбележа, че ако се говори за „покорени“, то трябва да се обясни кои са те, колко и докога са покорени и от кого, сиреч кои са „покорителите“. Изобщо, смятам, че народите не могат да се обявяват тотално нито за покорени, нито за покорители. Всяко общество се състои от различни слоеве и сили, чието положение и поведение винаги е различно. Пък и защо само ние спрягаме това понятие, защо само поданиците на султана да са покорени народи, защо поданиците на австрийския император например никой не нарича „покорени народи“? Настоящият том по история на балканските народи е написан без употреба на това понятие.

Пето — за „националните“ позиции. Цялата досегашна историческа и политическа литература на Балканите обяснява историческите събития повече или по-малко от национални позиции — български, сръбски, гръцки, румънски, хърватски и пр. Крайният резултат от това е една галопираща инерция на себеизтъкване и себепатриотизиране, което води към разглеждане на всяка национална история като нещо сам за себе си, при това по-героично и по-добро от същото това нещо на съседите. Това изопачава знанието, а незнанието от своя страна осигурява „успех“ на национализма, както и на държавната политика и пропаганда, когато започнат да насъскват народите едни срещу други. Настоящият том не е подвластен на подобна методология — напротив, ние търсим истината не въз основа на национални чувства, симпатии и антипатии, а на основата на реално съществуващи факти и научни аргументи.

И накрая, още нещо. Знае се, че историческата действителност постоянно едно утвърждава, друго опровергава. През последните няколко десетилетия историческото развитие на Балканите и в света пред очите ни опроверга немалко понятия, постулати и догми, които трайно бяха заседнали в историографията на повечето балкански страни. Настоящото издание е опит историята на балканските народи да се освободи от всякакви идеологеми, формули и клишета и обективно да представи истината за събитията и процесите на Балканите. Доколко сме успели или не, ще съди Негово величество Читателят. Надявам се все пак книгата да съдейства на Знанието, а оттам и за преодоляване на натрупаните през вековете национални стереотипи и предразсъдъци, за умиротворяване на неспокойния в миналото и сега Балкан.