Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (55) (1352–1878)

От война към преговори и споразумение

За разлика от Първото сръбско въстание, когато от преговори сърбите стигат до дълга война с Портата и губят, при Второто сръбско въстание е обратно: след кратка война с Портата се преминава към дълги преговори за „изнудване“ на сръбската автономия. Може и случайно да е, но това съответства на личностната характеристика на двамата сръбски ръководители, Караджордже и Милош. Защото, ако е вярно, че първият е повече войник, отколкото дипломат, то не по-малко вярно е, че вторият е повече дипломат, отколкото войник.

Както и по време на Първото сръбско въстание, оглавяваните от Милош сръбски ръководители и сега, през 1815 г., се опитват да убедят Портата, че се борят само против насилията на Сюлейман паша Скопляк, а не против султанската власт. В Цариград обаче не вярват в това. Напротив, започва концентрация на сили за потушаване на въстанието. Срещу Сърбия са изпратени войските на босненския везир Хуршид паша, от югозапад, и тези на румелийския валия Марашли Али паша, от изток. Към Сърбия се придвижват османски сили и откъм Албания и Македония. Султанът обещава награди на всички, които вземат участие в борбата за потушаване на въстанието.

Но през юни 1815 г. на Дрина сърбите нанасят поражение на една част от войските на Хуршид паша. Загиват около хиляди и двеста османци, а един от военачалниците им, Ибрахим паша, е пленен. Милош се отнася много внимателно към пленниците, освобождава Ибрахим паша от пленничество и изпраща поздравления на Хуршид паша. Малко по-късно, на 9 август 1815 г., ръководителят на сръбското въстание отива в Главната квартира на турското командване на Дрина, носи дарове, изразява покорност, оплаква се от режима на Скопляк и моли за мир чрез предоставяне на известно самоуправление на сърбите.

В същото време е спряно турското настъпление и от изток, а войводи на Милош преговарят от негово име с Маршали Али паша. Последният се показва по-благосклонен към сърбите, иска те само да изразят покорност към султана, но не настоява за тяхното разоръжаване. Сърбите пускат един турски отряд да замине за Белград, а пашата — една сръбска депутация да замине за Цариград. В края на август 1815 г. се урежда среща между Милош и Маршали Али паша. Започват преговори с перспектива за постигане на споразумение.

Към такава стъпка Милош отива без колебание. Той си дава сметка, че военните успехи могат лесно да се превърнат в поражения и че на Сърбия е необходимо политическо решение. Портата пък отчита измененията в международната обстановка: Русия настоява за прекратяване на турската офанзива срещу Сърбия и съсредоточава войски на р. Прут.

През септември 1815 г. руският посланик в Цариград предава нарочна нота на Портата с искане за изпълнение на чл. 8 на Букурещкия мир от 1812 г. Въстанието в Белградския пашалък е неприятно за управляващите среди в Цариград, но едно продължаване на войната може да доведе до по-големи усложнения.

Затова сръбските депутации се приемат добре в османската столица, а Маршали Али паша и Хуршид паша, чиито войски са на границите на Белградския пашалък, получават указания да водят преговори със сърбите. Портата обаче не бърза, а и не желае да се обвързва с официално споразумение. От Цариград само обещават да накажат зулумаджиите и да вземат мерки за подобряване на положението на сърбите. За ръководителите на въстанала Сърбия това все пак е нещо. Милош възприема тактиката на постепенното действие: на първо време приемане на по-малки отстъпки, а след това, при друг случай — искане на още и още. Той усърдно се труди да създаде впечатление, че не е против султанския суверенитет над Белградския пашалък, но същевременно работи за разширяване на властта на автономните институции за сметка на органите на турската власт. С всички възможни легални средства — преговори, подкупи и пр., Милош просто започва да „изнудва“ различни отстъпки от Портата, насочени към учредяването на сръбска държава.

Първата стъпка в случая е устното споразумение между Милош и Маршали Али паша: сърбите сами да събират всички налози; при съдене на сърби освен османски муселим във всяка нахия да участва и по един сръбски кнез; спахиите да получават само това, което им е определено по съответните берати; създава се специална сръбска Народна канцелария от 12 кнеза (от всяка нахия по един) като върховно сръбско съдебно и административно тяло; Милош Обренович се утвърждава като главен измежду сръбските кнезове; не се разрешават основаването на читлуци и заселването на еничари в пашалъка; сръбските бежанци могат свободно да се завърнат от Австрия.

Това споразумение се оказва достатъчно, за да се въдвори относително спокойствие и мир в Сърбия. Сюлейман паша Скопляк е преместен в Босна, а белградски везир става Маршали Али паша, който установява сравнително умерен режим. Белградският пашалък е възстановен в границите от преди 1804 г. — шестте нахии, присъединени към Сърбия по време на Първото сръбско въстание, са върнати на съседните пашалъци. Еничари вече няма, те са изключени и от турските гарнизони в сръбските градове. Наред със султанския везир и неговите органи сърбите имат свой кнез и своя Народна канцелария като автономно държавно учреждение. Настъпва период на своеобразно двувластие — власт на сръбските кнезове начело с Милош и власт на султанския везир и неговите органи.

Споразумението „Милош — Маршали Али паша“ осигурява полуавтономен статут на Сърбия и дълго време служи като основа на сръбско-турските отношения. Традициите от времето на Мустафа паша, Ичковия мир и Букурещкия договор (неговия чл. 8) са изходните позиции, въз основа на които се преминава от една неопределена и крайно ограничена полуавтономия към изграждане на модерна сръбска национална държава. В началото на 1816 г. султанът издава няколко фермана, които до голяма степен узаконяват споразумението. Признава се правото на сърбите да имат по един свой кнез във всяка нахия, както и един „постоянен съвет“ (т.е. Народна канцелария). Султански берат, който да потвърждава положението на Милош като главен кнез, обаче не се получава.