Освобождение и признаване независимостта на Гърция
Освобождението на Гърция и създаването на независима гръцка държава се свързва с изхода от Руско-турската война 1828–1829 г. Настъплението на руските войски от север принуждава Портата да изтегли основните си сили от Гърция и да ги съсредоточи на руско-турския фронт. Армията на Ибрахим паша, загубила перспективи за успех, също се евакуира. Възникват предпоставки за нов подем на въстаническото движение и очистване на Гърция от османска войска и османска администрация. При това през лятото на 1829 г. руските войски минават Балкана и завземат Одрин. Портата е принудена да подпише мир, по силата на който се задължава да изпълни Лондонския договор от юли 1827 г. — даване автономия на Гърция като трибутарно княжество.
Гръцкото правителство от своя страна протестира срещу споразуменията на европейските сили, според които Гърция се оставя в положението на васално на Турция княжество. Гръцките държавни органи, дейци и общественост решително се обявяват за пълна независимост на страната. Това искане се подкрепя и от Русия, нанесла поражение на Портата. В крайна сметка Англия е принудена да отстъпи и на 3 февруари 1830 г. в Лондон се подписва договор, който признава независимостта на Гърция, но при монархическа форма на управление. В границите на гръцката държава влизат само Пелопонес, районът на Атина и част от Западна Гърция. Солунско, Тесалия, Епир, о. Крит и други гръцки острови остават под османска власт. Гръцкото население от останалите под османска власт територии и области, в това число югозападния бряг на Мала Азия и Цариград, се оказва едва ли не повече на брой от получилите освобождение и влезли в пределите на гръцката държава гърци.
Гръцкото въстание от 1821–1829 г. се представя като ожесточена безкомпромисна борба на гръцкия народ за неговото освобождение от османска власт и създаване на собствена национална държава. То започва като национална революция, която се превръща във война за независимост, а на моменти придобива елементи и на гражданска война. Събитието е не само локално гръцко, то раздвижва цялата източна полвина на Балканите — замесват се румънци (Т. Владимирску) българи и други балкански народи. До голямо самостоятелно българско въстание не се стига (обяснение за това се дава на друго място). Събитие от такъв мащаб, естествено, не може да мине без намесата на Европа — демократична и консервативна, Русия и нейните западни партньори и конкуренти.
И всичко свършва с начертаване на ново държавно-териториално и национално-политическо статукво: на политическата карта на Балканите се появяват две нови държави — Сърбия и Гърция, едната автономно княжество, другата независима монархия.
Османската империя показва неспособност да брани своята териториална цялост и прави нова крачка назад. Този път обаче не толкова поради поражения във войни с Европа, колкото поради въстания на сърби и гърци, довели до намеса на външни сили; новосъздаденото статукво няма шанс да се наложи като трайна държавно-териториална и национално-политическа конструкция. Най-малко три са причините за провизорния характер на тази конструкция. Първо, Сърбия и Гърция включват в границите си само част от територията, на която живее съответната нация. Те ще се стремят към обединение на своята нация, сиреч териториално разширение за сметка на Османската империя. Второ, нараства националното самочувствие на българите, което означава поставяне на дневен ред и на българския (а в перспектива и албанския) въпрос. Трето, Балканите, Източното Средиземноморие и Близкият изток са средоточие на разнопосочни интереси на могъщи външни сили, всяка от които има своя източна политика. Както и да се развиват отношенията между тези сили, в крайна сметка потърпевша ще бъде Османската империя. Идва векът на нациите и на национализмите, в които империи, изградени въз основа на господството на едни над други, губят историческа перспектива.
