Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (73) (1352–1878)

Селски вълнения и национални борби

Разложението на военноленната система и създаването на чифлишкото стопанство влошава положението на раята в Босна и Херцеговина. Селяните чифлигари дори нямат свои къщи и често живеят като наемници в къщите на агите. При това чифлик-сахибията може да прогони селянина от земята и къщата, без последният да може някому да се оплаче. По време на сръбските въстания и във връзка с участието на босненските феодали в походите срещу Сърбия са увеличени реквизициите в Босна и Херцеговина. Феодалната анархия, продължила през цялата първа половина на XIX век, също се отразява отрицателно върху селското стопанство. Танзиматът и другите реформи почти нищо не дават на трудовия народ, правата, които според реформите му се предоставят, остават в повечето случаи фиктивни, докато задълженията на селяните се изпълняват.

Тежкото икономическо положение на босненските селяни и притесненията, на които са подложени, предизвикват тяхното брожение. Още в началото на XIX век угнетените селски маси в Босна и Херцеговина възприемат въстаническата програма, която им предлагат някои политически дейци, дошли от Сърбия за подготовка на въстание. По време на Първото сръбско въстание някои сръбски въстанически части преминават на територията на Босна и намират активна подкрепа от страна на босненските селяни. Оживяват своята дейност хайдушките отряди, особено в планината Козара и в района на Сараево. През есентта на 1804 г. избухват и селски вълнения. През лятото на 1805 г. избухва въстание в Херцеговина. През 1806–1809 г. селски вълнения избухват и в Посавина и Босненска Крайна.

Селското движение в Босна и Херцеговина се разгръща с нова сила през 30-те години на XIX век. През 1833 г. един отряд от селяни и селски попове от района на Босненска Градишка начело с Павле Твърдкович преминава в Сърбия. Тук отрядът е екипирай и през февруари 1834 г. прави опит да вдигне въстание в Босна. Но княз Милош, вече взел 6-те нахии, не желае да влошава отношенията си с Турция и не подкрепя движението.

По същото време избухва селско въстание в Посавина. Начело на селските маси тук застава поп Йовица Илич. Въстават селата от Дервентския край. Създава се отряд от около 500–600 души, който на 10 март 1834 г. извоюва победа в сражение с турски сили. Въстанието обаче остава изолирано и силите на дервентските и банялукските феодали го разгромяват.

По своята същност селското движение в Босна и Херцеговина е антифеодално движение. Селяните се бунтуват срещу цялата аграрна система и особено срещу установилите се чифликсахибийски отношения. Главният спор, около който се води борбата между селянина кмет и чифлик-сахибията, е въпросът за размера на ангарията и натуралната рента. Селяните водят борба главно срещу така наречения кулук (ангария) в стопанството на чифлик-сахибията, както и срещу безправието, злоупотребите и високия размер на натуралната рента.

Селското движение обаче има повече или по-малко стихиен характер. То е лошо организирано и не прераства в общонародно въстание, а се изразява в отделни бунтове, вълнения и протести, които местните феодали с помощта на централната власт лесно потушават.

Главната причина за това трябва да се търси в ниската степен на обществено-икономическо развитие. Наистина и в Босна и Херцеговина, както и в другите райони на Османската империя, се формира млада интелигенция и местна буржоазия, която постепенно се превръща в носител на националноосвободителните идеи. Обаче капиталистическите отношения тук са още в зародиш, а за местна национална буржоазия (сръбска или хърватска) със самостоятелна икономическа и политическа програма не може да се говори.

В действителност националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина се развива преди всичко под влияние на националноосвободителните идеи, идващи от Сърбия и Черна гора. Влиянието на Сърбия и Черна гора в Босна и Херцеговина нараства особено през средата на XIX век. Редица учители, свещеници, търговци и войводи установяват контакт с управляващите среди в Белград и Цетина и започват да играят ръководна роля в босненско-херцеговинското националноосвободително движение. Немалка роля за разгръщане на това движение изиграват „Начертанието“ на Гарашанин и усилията на Черна гора да разшири своята територия за сметка на съседните османски владения.

След усмиряването на босненските отцепници от Омер паша Латас през 1850 г. положението в Босна особено много не се променя. Наистина Портата полага усилия за осъществяване на известни реформи в аграрните отношения, но не постига забележителни резултати. Местните земевладелци и представителите на централната власт са загрижени за консервиране на съществуващата система в аграрните отношения и за нейното приспособяване към новите обществено-икономически процеси, а не за радикалното решение на аграрния въпрос. Издадената през месец сафер (втория месец от годината на арабското летоброене) 1859 г. наредба отново потвърждава съществуващото положение, като определя размера и характера на селските задължения към земевладелците — от 1/5 и 1/3, а на някои места дори до 1/2 от своето производство като натурална рента. Освен това Саферската наредба запазва ангарията в полза на земевладелеца в ония райони, където е установен по-малък размер на натуралните повинности. Земевладелецът няма право да изгони селянина от чифлика си, при условие че последният изпълнява задълженията си. Отношенията между земевладелеца и селянина се уреждат чрез писмен договор, написан на език, разбираем за двете страни.

По този начин Саферската наредба на практика узаконява аграрните отношения в Босна такива, каквито са те и дотогава. Същевременно нараства икономическото значение на градовете, появяват се първите фабрични предприятия, разширяват се външнотърговските връзки, развиват се стоково-парични отношения, осъществява се по-нататъшна диференциация в селото, възникват местна буржоазия и интелигенция и пр. В най-незавидно положение е селячеството. Селяните страдат не само от насилията, консерватизма, корупцията и пр. на босненските феодали, които малко се придържат към наредбите в областта на аграрните отношения, но и от експлоатацията на османската държава. Събирането на данъци, мита и пр. чрез системата на предварително откупуване се съпровожда с безогледно ограбване на населението. Често пъти откупилите правото да събират десятъка в полза на държавата вземат 1/5 и дори 1/3 част от реколтата на селяните. Всичко това води към по-нататъшно обезземляване на селяните. Ето защо селячеството, подложено на засилена експлоатация и оставено без перспектива за стопански напредък, остава главната революционна сила, заинтересувана от ликвидирането на икономическия, политическия и националния гнет на османската феодална система.

Не по-малко недоволна от тази система е и местната буржоазия, която се бори за създаване на условия за свободно и бързо развитие на капиталистическите отношения, за гарантиране на личността и имуществото и извоюване на граждански и национални свободи.

Националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина през 50-те и 60-те години на XIX век в основата си остава движение предимно на селячеството. Естествено, и в това движение важна роля се пада на местната буржоазия — търговците, дребните предприемачи, занаятчиите, както и представителите на интелигенцията и духовенството. Главно от тези среди Гарашанин набира своите тайни агенти и създава организации за реализиране на своя план, прокламиран с „Начертанието“ от 1844 г. Не по-малко влияние в Босна и Херцеговина упражнява Черна гора. Самото съществуване на княжеството и неговите войни с Турция вдъхват надежда и оказват революционизиращо въздействие върху населението от Босна и Херцеговина.

Главните програмни искания на босненско-херцеговинското националноосво-бодително движение са исканията за ликвидиране на националния гнет. Тайните комитети в Босна, създадени от Гарашанин още през 40-те години на XIX век, съставят протести и меморандуми против турското управление. Тези документи са изпращани на европейските правителства, на султана и на местните власти в Босна или пък се публикуват в сръбската и австрийската преса. Някои от тези документи съдържат основните положения на националноосвободителната програма на босненско-херцеговинската буржоазия. Такъв е например меморандумът от 1 май 1850 г., излязъл от средите на католическото духовенство, от кръга около Иван Юкич. В този документ са изложени редица искания: за равноправие между гражданите независимо от вероизповедание; християните да не се наричат повече рая; премахване на хараджа и ангарията и други облекчения; свобода на вероизповеданията; право на строеж на църкви и училища; реформи на църковното управление; свобода на търговията и занаятчийството; свобода на дружествата за стопански и културни цели и т.н.

В началото на 1858 г. една депутация от босненски селяни начело с Ристо Йовичич предава чрез турския посланик във Виена петиция, адресирана до султана, с която селяните искат ликвидиране на читлуците, т.е. даването на третина, премахване на системата на откуп за десятъка, изравняване на християните с мюсюлманите по отношение на техните военни задължения и пр.

Молбите и изложенията на представители на босненското селячество, адресирани до султана, по разбираеми причини са твърде умерени и не съдържат главните пунктове в програмата на босненско-херцеговинското националноосвободително движение — ликвидиране на цялата османска икономическа и политическа система и присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия и Черна гора. За сметка на това пък социалната и националната програма на националноосвободителното движение напълно ясно се очертава в хода на босненско-херцеговинските въстания през втората половина на века.

През 50-те и 60-те години на XIX век борбата на босненско-херцеговинското селячество против социалния и националния гнет намира израз в непрекъснатите въоръжени въстания. Само за едно десетилетие (1852–1862) в Босна и Херцеговина избухват четири въстания с повече или по-малко изразен националноосвободителен характер. Тези в Източна и Югозападна Херцеговина завършват с черногорско-турски войни, а едно, това от 1858 г., е в Босненска Крайна и Посавина.

През лятото на 1858 г. антифеодалното движение там прераства във въоръжено въстание. Център на въстаническото движение в Босненска Крайна е село Иванска в Крупската нахия. Важна роля в борбата на селяните от този край още от края на 1857 г. играят някои национални дейци и хайдути, като Ристо Йеич, Петър Пейица Попович, Петър Гарача и Симо Чосич, които се стремят да придадат по-организиран характер на борбите и да им дадат определена националноосвободителна насоченост. Особено активен е Ристо Йеич, който се опитва да заинтересува известни среди в Сърбия и Черна гора за съдбата на населението в Босна.

След първите сблъсквания от май 1858 г. селяните от Иванска и околните села, където християнското население живее в компактна маса, започват да се организират. Те се снабдяват с оръжие и създават свои укрепени позиции, а семействата и имуществата си прехвърлят на австрийска територия. В същото време започва организирането на башибозуците за разправа с въстаналите райони. В началото на юли 1858 г. в този край пристига Кяни паша, изпратен от Портата за усмиряване на населението.

Въстаниците от Босненска Крайна създават големи въстанически отряди и имат намерение да разширят въстанието преди всичко в околиите Бихач и Ключ. За тази цел Ристо Йеич потегля с около 500 души към Бихач, но при село Доляни е нападнат от един турски отряд и разбит. С около 150 души той се прехвърля на австрийска територия, където е принуден да предаде оръжието си. Жадните за мъст и плячка турски орди унищожават селата и избиват християнското население по поречието на р. Уна.

През втората половина на юли 1858 г. са разбити и другите отряди на въстаниците. Те водят упорито боеве с башибозуците и редовната турска войска, но въоръжението им е лошо, а съотношението на силите явно не е в тяхна полза. При това австрийските власти от Военната граница се държат резервирано или неприязнено към въстаниците, а политиката на Сърбия е твърде пасивна. Русия пък след Кримската война и Парижкия мир още не е готова за решителни действия на Балканите.

Обаче поражението на въстанието в Босненска Крайна през юли 1858 г. още не означава умиротворение на Босна. През есента на същата година въстание избухва в областта Посавина. И тук борбата започва по повод на насилственото събиране на третината и десятъка и прераства във въоръжено въстание. Начело на селските маси застават някои свещеници, кнезове, търговци и хайдути, като Стефан Аврамович, хаджи Петко Ягодич, поп Стоян и др. За да обезглавят съпротивата на селяните срещу насилията при събирането на десятъка и третината, властите започват да затварят сръбските първенци. В отговор на това през август 1858 г. Петко Ягодич образува въстанически отряд от около 1000–1500 души, организират се въстанически лагери и започва подготовка за съпротива. Решителните сражения с редовната османска войска и башибозуците се водят през октомври 1858 г., по време на които въстаническите отряди са разбити.

След поражението на въстанието в Босненска Крайна и Посавина през 1858 г. и издаването на Саферската наредба през 1859 г. в Босна настъпва временно затишие, което трае около 15 години, до голямата източна криза от 1875–1878 п, започнала с ново въстание в Босна.