Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (70) (1352–1878)

Освободителната борба на черногорците през XVII–XVIII век

През XVII век османците предприемат редица опити да ликвидират черногорската автономия. Съседните на Черна гора санджак-бейове неведнъж искат извънредни даждия от черногорците за потушаване на бунтовете в Албания и други краища на Османската империя. Обаче черногорските кнезове винаги отхвърлят тези искания и опирайки се на селячеството, с оръжие защитават своята автономия, като, разбира се, подчертават, че те са покорни само на централната власт в Цариград.

Освен това по време на венецианско-турските войни през XVII век черногорците вземат страната на Венеция и заедно с населението на Херцеговина и бърдските племена участват в борбите против Турция. През 1648 г. те дори приемат венециански протекторат, но по-нататъшното черногорско-венецианско сътрудничество е прекратено поради несполуки във военните действия срещу Османската империя.

Още по-активно се ангажират черногорците във войната на „Свещената коалиция“ срещу Портата (1683–1699). Присъединявайки се към коалицията и влизайки във война, Венеция призовава и християнското население на Херцеговина, Черна гора и Горна Албания да въстане, обещавайки му освобождение. Венецианският емисар Зено успява да спечели на своя страна някои водачи на черногорските племена, в това число и цетенския владика. Същевременно са прекратени и някои междуплеменни вражди в Черна гора и черногорците вземат участие в борбите като венециански съюзници. Обаче през 1685 г. турските войски начело със Сюлейман паша навлизат в Черна гора и в битката при Въртийелка разбиват главните черногорски сили. Венецианското правителство не оказва почти никаква помощ на своите съюзници. Едва през 1687 г. венецианците превземат чрез обсада Нови, след което черногорският владика Висарион активно се ангажира в полза на Венеция, а Черногорската скупщина взема решение за общо черногорско въстание.

През 1688 г. черногорците разбиват войските на Сюлейман паша, те се изтеглят от Черна гора, а в Цетине идват венециански части. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до 1692 г., когато турските войски отново проникват до Цетине и заставят венецианците да се оттеглят.

Освободителната борба на Черна гора, започната в края на XVII век по време на войната на „Свещената лига“ против Османската империя, е продължена още по-решително през XVIII век. Началният период на тази борба е свързан с името на черногорския владика Данило Шчепчевич (1679–1735), по-късно наречен Петрович. Той се проявява като един от най-енергичните ръководители на Черна гора. Нему народното предание приписва преследването на ислямизираните черногорци — т.нар. Истрага потурица. Твърди се, че тази „Истрага“ не била извършена изведнъж, а в продължение на много години, през целия XVIII век, и че Данило Петрович бил само инспиратор и организатор на началната фаза на преследването на „потурняците“. В действителност няма документи, които да доказват, че въпросното издирване и преследване наистина се е състояло.

Черногорците непрекъснато отказват да изпълняват задълженията си към Османската империя (плащането на определения им данък). Това ги излага на постоянни нападения от страна на османците. За да се защитят от тези нападения, те създават свои въоръжени чети. Освен това още в началото на XVIII век те стават постоянни съюзници на Русия и единодушно се отзовават на руските апели за съдействие. По време на войната на Петър I срещу Османската империя от 1710 г. за пръв път се установяват руско-черногорски политически връзки. През лятото на 1711 г. в Черна гора пристигат руски представители — полковник Михаил Милорадович и капитан Ив. Лукачевич. Под ръководството на владиката Данило черногорците се включват във войната и заедно с херцеговинците постигат значителни успехи. През 1712 г. османците предприемат наказателен поход срещу Черна гора и Цетинския манастир. През 1714 г. те нападат Черна гора с още по-големи сили. Въпреки мъжествената съпротива черногорците не могат да спрат османските войски и да им попречат да стигнат до Цетине. Това е най-тежката наказателна експедиция срещу Черна гора през XVIII век, по време на която самият владика Данило напуска страната, а през 1715 г. заминава за Русия да иска помощ.

В края на 1714 г. Портата обявява война на Венеция под предлог, че подпомага черногорците. По време на тази турско-венецианска война венецианската република използва затрудненото положение на черногорците, за да ги привлече на своя страна, и постига значителни успехи в това отношение. През 1717 г., след завръщането на владиката Данило в Черна гора, е взето решение за установяване на венециански протекторат над страната, при условие да се запази нейната вътрешна и църковна автономия. Тогава е установен и гувернадурският институт — черногорците избират един свой светски управител, наречен гувернадур. Черногорско-венецианското сътрудничество продължава до края на войната, а след сключването на По-жаревацкия мир (1718 г.) Венеция признава на владиката Данило правото на църковно управление над православните венециански поданици в Бока Которска.

Руско-черногорското сътрудничество, установено по време на войната на Петър I с Турция от 1711 г., е продължено и от наследниците на Данило Петрович. Новият владика Сава се оказва неспособен да ръководи освободителната борба на Черна гора, но той прави посещение в Петербург и съдейства за утвърждаване култа на Русия в Черна гора. Още повече в това отношение допринася неговият наследник Василие Петрович, който в действителност управлява Черна гора вместо владиката Сава. Василие Петрович на няколко пъти предприема пътуване до Русия, стреми се да запознае меродавните фактори в Петербург с проблемите в Черна гора и получава съответната подкрепа. Руското правителство редовно отпуска годишна помощ на Черна гора и обсипва с внимание и подаръци черногорските владици. През 1754 п, след завръщането си от първото пътуване в Русия, Василие Петрович обикаля цяла Черна гора, събира племенните водачи и народа, уговаряйки племената да се помирят помежду си. Заедно с това той говори за Русия като за най-силна и най-голяма държава в света и най-сигурен съюзник и опора на черногорците в борбата им с османците. Непрекъснатите руско-черно-горски връзки окрилят черногорското население в борбата му за свобода и независимост и то отказва да изпълнява задълженията си към Портата. През 1756 г. османците предприемат нов поход срещу Черна гора, но и този опит на Портата да подчини непокорното население от района завършва неуспешно. След оттеглянето на турците владиката Василие отново заминава за Русия, като иска увеличаване на руската помощ и съгласието на Петербург за създаването на един „черногорски полк“ на руска територия.

Култът към Русия през XVIII век в Черна гора е толкова силен, че дава възможност на един чужденец, Шчепан Мали, с помощта на неголяма група старейшини и калугери да се провъзгласи за руски цар и като такъв да застане начело на черногорското управление (1767–1773). Той се появява в Черна гора през 1767 г. и разпространява вестта, че е руският цар Петър III, което му дава възможността да отстрани владиката Сава и да заеме властта.

По време на Руско-турската война от 1768–1774 г. черногорците отново активно участват в борбите срещу Османската империя. В Черна гора пристига специален руски пратеник — княз Долгоруков. През 1768 г. срещу черногорците отново е предприет поход на турски войски, но тази наказателна експедиция завършва безрезултатно. Шчепан Мали обаче не се проявява като храбър войник и това се оказва пагубно за неговия авторитет. През 1773 г. той е убит.

В края на XVIII век черногорците водят тежки борби с полуавтономните шкодренски паши в Албания, които предприемат непрекъснати нападения срещу Черна гора. След смъртта на Шчепан Мали властта в страната фактически заема гувернадурът Радонич, който първоначално също се опитва да спечели благоволението на Русия, а след това се обръща към Австрия. През есента на 1781 г. в Цетине пристига австрийска делегация и австрийското правителство отпуска известна помощ за Черна гора. Във връзка с това възниква подозрение в Русия към черногорската политика и новият владика Петър I Петрович Негош (1782–1830) е изгонен от Петербург при своето пътуване в Русия.

Най-тежко се оказва положението на черногорците през 1785 п, когато шкодренският отцепник Махмуд паша Бушатли предприема поход срещу Черна гора и успява да превземе Цетине и да разруши Цетинския манастир. Владиката Петър I по това време не е в страната, племената и братствата са скарани, кръвното отмъщение взема много жертви, земите остават необработени, настъпва глад. А турските атаки следват една след друга.

По време на австрийско-турската война от 1787–1792 г. в Черна гора пристигат и австрийска, и руска мисия. Петър I Петрович успява до известна степен да помири скараните племена и братства и да възстанови престижа на митрополитската власт. Опиращата се на Австрия гувернадурска група постепенно губи позициите си. Същевременно продължават упоритите и тежки борби срещу шкодренския паша. През 1796 г. черногорците нанасят решително поражение на турците при Круси. Самият Махмуд паша загива, а неговите войски са напълно разбити. В резултат на тази победа турската опасност временно е отклонена и се създават благоприятни условия за вътрешнополитическа консолидация на Черна гора и формиране на черногорска държава.

Изграждане на черногорската държава

Процесът на създаване на надплеменна държавна власт в Черна гора се развива още от втората половина на XVIII век. Първите успехи в това отношение са отбелязани по време на управлението на Шчепан Мали. Представяйки се за руски цар, през първия период на своята власт (до турския поход срещу Черна гора през 1768 г.) той има изключителен авторитет, който не могат да разколебаят нито Венеция, нито Портата, нито дори Петербург. На Черногорския събор на 17 октомври 1767 г. Шчепан Мали формулира своите принципи във вътрешното управление: 1. Общ мир между племената; 2. Наказване с изгонване от пределите на Черна гора в случай на лично отмъщение и 3. Изгонване на крадците и разбойниците. За залавяне и наказване на крадците и разбойниците и особено на тези, които прибягват до кръвно отмъщение съгласно обичайното право, Шчепан Мали създава специален въоръжен отряд, който прераства във въоръжена сила, насочена против племенните порядки. Този отряд фактически е орган на първата надплеменна власт в Черна гора, който наказва заради кръвното отмъщение със смърт.

Решенията на Шчепан Мали и неговите мерки се приемат от черногорското население без съпротива. Това се обяснява не само с неговия авторитет, в лицето на когото населението вижда свой спасител, но и поради необходимостта да се тури край на непрестанните междуплеменни вражди и неприятните последици от тях както за сигурността и живота на всеки черногорец, така и с оглед на борбата против нахлуващите в Черна гора турски орди.

Формирането на черногорската държава се ускорява в края на XVIII век и през първата половина на XIX век от международната обстановка и от необходимостта да се организира и поддържа борбата за извоюване независимостта на Черна гора. Това става чрез провеждане на отделни реформи и узаконяване на различни нови органи на властта. Така през 1796 г. свиканата в Цетине Скупщина приема специална прокламация за съвместни политически и военни действия на всички черногорски и бърдски племена. Този акт, известен под името „стега“, е политическа платформа, въз основа на коята скоро след това е създаден първият централен орган на властта в Черна гора. През 1798 г. по решение на Скупщината е формирано „правителство суда черногорског и бърдског“. Този орган, известен под името „кулук“, се състои от 50 души, представители на всички племена, и изпълнява функциите на най-висша съдебна и изпълнителна власт. Начело на правителството се намира като шеф на държавата Петър I Петрович. Той е същевременно и върховен главнокомандващ по време на война, ръководител на външната политика на Черна гора и духовен глава в страната. При правителството е създадена специална народна канцелария начело със секретар, която ръководи администрацията. На заседанията на Скупщината от 1798–1803 г. е приет и първият черногорски закон, който предвижда смъртно наказание за кръвно отмъщение. Предвижда се и въвеждането на редовен данък на населението. Формирани са и съдилища по места като местни надплеменни органи на властта. Обаче патриархално-племенната организация се оказва твърде устойчива и създаването на нови държавни органи среща съпротивата на отделните племена и племенното самоуправление.

Черногорската държава е окончателно изградена по време на управлението на Петър II Негош (1830–1851). Решаваща помощ на черногорските ръководители в това отношение се оказва от Русия. Когато през 1830 г. умира Петър I Петрович, руското правителство, съблюдавайки да не би в Черна гора да се засили влиянието на Австрия чрез гувернадура Радонич, изпраща там двама свои представители — Иван Вукотич и Матей Вучикьевич — и двамата черногорци на руска службя. Те занасят в Черна гора една част от неизплатената руска помощ и помагат на Петър II Негош да проведе реформи и да засили борбата срещу гувернадурския институт.

През 1831 г. е формиран „правителствующи сенат църногорски и бръдски“, в който са включени най-изтъкнатие черногорски първенци, Вукотич и Вучикьевич са определени съответно за председател и подпредседател. Принципът за представителство на отделните племена в сената не е застъпен, както това е в по-раншния „кулук“. Сега членовете на сената получават заплата от държавната каса и не са представители на едно или друго племе, а действат от името на цяла Черна гора. Така със създаването на сената е нанесен нов решителен удар на патриархално-племенното самоуправление.

Наред със сената са създадени и местни органи на властта. Така наречената „гвардия“ решава някои спорове по места, а „перяниците“ са телохранители на владиката и органи на изпълнителната власт. От 1837 г. Негош назначава местни управители, т.нар. капетани, които имат широки пълномощия — в техни ръце е съсредоточена цялата изпълнителна, военна и съдебна власт в отделните области на Черна гора. Върховен и абсолютен господар на страната е черногорският владика, който одобрява решенията на по-долустоящите държавни органи, той е върховен главнокомандващ, ръководи външната политика, назначава и уволнява капетаните и пр. Гувернадурите са лишени от власт и това звание се премахва. От 1833 г. окончателно е въведен данък в Черна гора, който заедно с руската помощ от 80 хил. рубли годишно съставя държавните финанси на страната, управлявани от един казначей (касиер).

Изграждането на държавната организация в Черна гора се натъква на съпротива от страна на някои племена, особено в пограничните райони, които на няколко пъти се бунтуват против реформите. Владиката обаче последователно и методично сломява тази съпротива и постепенно ликвидира племенното самоуправление в страната. Патриархално-племенната организация е принудена да отстъпи пред формиращата се черногорска държава, която окончателно е изградена през средата на XIX век, когато наследникът на Негош, Данило Петрович (1851–1860), се провъзгласява за княз и превръща Черна гора в наследствено княжество. Сега се извършва ново административно деление на страната на капетании и се приема нов общочерногорски закон. Княз Данило Петрович и неговият наследник княз Никола(1861–1918) управляват Черна гора като абсолютни монарси.

Външна политика на Черна гора

Успоредно с борбата за изграждане на черногорската държава продължава и борбата за извоюване на пълна независимост по отношение на Турция. След успешната битка при Круси (1796) и формирането на първите черногорски държавни органи самочувствието на владиката и населението на Черна гора значително нараства. Петър I Петрович обмисля един план за освободителна акция срещу Турция в съседните на Черна гора области. Специални интереси има владиката към Бока Которска, чрез завладяването на която Черна гора може да си осигури излаз на море. За постигане на тази цел в началото на XIX век Петър I прави опит да се опре на Наполеонова Франция. Това предизвиква временно влошаване на черногорско-руските отношения, но впоследствие в Черна гора пристига нов руски представител и черногорците са ангажирани във военните действия срещу Франция.

Поради борбите за завладяване на приморските градове Черна гора не се включва активно в помощ на Първото сръбско въстание. До по-тясно сътрудничество между сръбските въстаници и черногорците се стига едва през 1809 п, когато Караджордже напредва до Сеница, а черногорските сили обсаждат Никшич и се готвят за съединяване със сърбите.

В началото на XIX век черногорските ръководители отделят най-голямо внимание на борбата за освобождаване на Приморието, надявайки се, че ще си осигурят излаз на море. Обаче тяхното намерение е осуетено от Австрия, която според мирния договор от 1805 г. отстъпва Далмация и Бока Которска на Франция. Вестта за установяването на Наполеоновата власт в Приморието безпокои не само Черна гора, но и населението на Бока. На своята скупщина от 1806 г. в Рисан то решава да поиска помощ от черногорците, които влизат в Бока, а руска ескадра идва в Адриатика. Започват сражения с френската армия, в които черногорците активно подпомагат Русия и имат няколко отлични прояви в битките при Цавтат и Дубровник.

По това време Петър I излиза с план за създаване на славяно-сръбска държава под върховното покровителство на руския император. В състава на тази държава трябва да влязат Черна гора, Бока Которска, Херцеговина и Далмация със столица Дубровник. Обаче Тилзитският мир отново разстройва плановете на черногорския владика. Според този договор Бока Которска е предадена на Наполеон.

След поражението на Наполеон през 1813 г. черногорските войски отново влизат в Бока Которска и е провъзгласено обединението й с Черна гора. Образувано е временно общо правителство („Централна комисия“) начело с Петър I Петрович. Но и сега надеждите на черногорските ръководители за излаз на море са провалени. През 1815 г. Виенският конгрес предава Бока Которска отново на Австрия, която крепи своето господство тук до края на Първата световна война.

Неуспешното завършване на борбата за излаз на море не сломява духа на черногорците. През втората четвърт на XIX век те продължават сраженията си с османците и извоюват нови придобивки в утвърждаването на своята независимост. През 1820 г., когато османците застрашават черногорските граници при р. Морача, черногорските сили оказват решителна съпротива и им нанасят поражение. В резултат на това в състава на Черна гора влизат племената морачи и ровци.

През 30-те години на XIX век Петър II Петрович Негош успешно използва феодалните размирици в Босна и Албания за разширяване на освободителната борба. През 1841 г. между Черна гора и Австрия е подписан договор за определяне на границата между двете държави. Тове е първият международен акт, с който една велика европейска сила признава черногорските държавни граници. През следващата 1842 г. Негош сключва мир с Турция, според който Черна гора се третира като „независима област“. Постигната е нова крачка към утвърждаване независимостта на Черна гора.

По време на управлението на Петър II Негош още повече се разширяват руско-черногорските връзки. Черногорският владика на два пъти посещава Русия, където му е оказан радушен прием, а руската помощ за Черна гора е увеличена. Освен това Петър II Негош е привърженик на идеята за южнославянско единство, съчувства на стремежа за културно и политическо сближение между южнославянските народи. В началото на 40-те години той води преговори и със сръбското правителство за обща борба срещу Турция и за създаване на обща южнославянска държава.

Черногорско-турските войни от средата на XIX Век

През 50-те и 60-те години на XIX век избухват чести вълнения на сръбските селяни от Босна и Херцеговина. Като важна задача в своята програма те поставят искането за присъединяване към Сърбия и Черна гора. В същото време черногорският княз Данило се стреми към международно узаконяване на черногорската държавност и разширяване на черногорската територия. Съставна част от тази политика става подкрепата на херцеговинското население в борбата му против османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Главното действащо лице в броженията е войводата Лука Вукалович, който действа по инструкции на черногорския княз. Черна гора активно се намесва в събитията и те прерастват в черно-горско-турски войни. Само за едно десетилетие, от 1852 до 1862 г., се водят три такива войни.

През декември 1852 г. 30-хилядна османска армия нахлува в пределите на Черна гора. Черногорците се защитават упорито, като преминават към партизанска война в тила на османците, но търпят поражение. Само намесата на Австрия и Русия осуетява окупацията на страната от силите на Портата. Австрия сама се стреми към завладяване на Босна и Херцеговина, поради което не желае умиротворяване на този район и използва случая, за да се намеси и да се представя за защитник на населението.

През 1857–1858 г. избухва ново вълнение в Източна Херцеговина. Особено силно е то в Граховската област, където населението фактически не признава османската власт. Начело на вълненията отново е войводата Лука Вукалович. Този път въстаниците и Черна гора имат значително по-големи успехи. Още в първото въоръжено стълкновение с местните османски сили в района на Требине отрядът на Вукалович постига победа, която се възприема като сигнал за разширяване на въстанието по цяла Херцеговина. Отрядът на Вукалович непрекъснато нараства, към него се присъединяват не само сръбски, но и хърватски селяни. И избухва нова черногорско-турска война. Решителната битка се разиграва при Грахово (28 април — 1 май 1858 г.), в която османските войски търпят поражение, а черногорците и херцеговинските въстаници превземат Клобук и обсаждат Требине. Следва нова намеса на великите сили. Военните действия се прекратяват и се формира една международна комисия, която определя границата между Черна гора и османските владения на Балканите. Грахово и редица други погранични области са присъединени към Черна гора. Определянето на турско-черногорската граница с участието на европейските сили (Русия, Австрия, Англия, Франция и Прусия) на практика става ново признание на черногорската държавност. Формално Черна гора още е автономно княжество, чийто сюзерен е султанът, но в действителност води собствена политика и действа като независима държава.

Следващата трета поред турско-черногорска война от онова време е тази от 1861–1862 г. През януари 1861 г. старият войвода Л. Вукалович се прехвърля от Черна гора в племето зубци, което се извършва в споразумение с черногорския войвода Мирко Петрович, герой от битката при Грахово, баща на новия черногорски княз Никола. Наскоро след това една чета въстаници и черногорци начело с Вукалович влиза в с. Суторина. Въстанието бързо обхваща цяла Херцеговина. Племената баняни, рудиняни, пивляни, шаранци, дробняци и васоевичи въстават, като образуват свои въстанически отряди. Броят на въстаническите чети и отряди непрекъснато нараства. Подкрепяни от Черна гора, въстаниците влизат в бой с турските гарнизони и често пъти излизат победители и в схватки, в които турските части са по-многочислени от въстаническите.

Въстанието в Херцеговина от 1861 г. не остава без международна интервенция. Под натиска на великите сили Портата е принудена да се съгласи с образуването на една международна комисия за Херцеговина. За въстаналите райони заминава като представител на Портата Омер паша, който излиза със специална прокламация към въстаналото население. Прокламацията съдържа обещания за амнистия и някои отстъпки, които Портата е готова да направи. Тази прокламация е прочетена на свиканата през юни 1861 г. Скупщина на въстаналите племена и е отхвърлена като неприемлива база за преговори. В същото време заседава международна комисия в Мостар, но поради противоречията между европейските сили не се стига до решаване на проблемите, свързани с херцеговинското въстание.

Неуспехът на мисията на Омер паша и на международната комисия до голяма степен се дължи на позицията на Черна гора, която насърчава за съпротива въстаналото население. Поради това черногорско-турските отношения навлизат през лятото на 1861 г. в критична фаза. Омер паша организира блокада на Черна гора. Стига се до отделни черногорско-турски военни стълкновения. И двете страни се готвят за война. Руската дипломация полага усилия да застави Портата да се откаже от своите намерения за война, но турското правителство отхвърля руските внушения и в началото на пролетта на 1862 г. с около 50-хилядна войска напада Черна гора.

Черногорско-турската война от 1862 г. се развива неблагоприятно за Черна гора и въстаническото движение в Херцеговина. След упорити сражения турските войски преодоляват съпротивата на черногорско-херцеговинските отряди и се насочват към Цетине. През първата половина на август 1862 г. руското правителство получава телеграма от черногорския княз: „За два дни турците ще бъдат в Цетине, а за четири дни могат да изколят цялото останало население… Нямаме средства за защита. Застъпете се веднага и ни спасете от голямото нещастие, докато още има време.“

Намесата на великите сили, преди всичко Русия и Франция, и този път спасява Черна гора от пълен разгром. В края на август 1862 г. Омер паша изпраща ултиматум на черногорския княз, в който се излагат турските условия за установяване на мир: признаване на черногорско-турската граница, установена през 1859 г., зачитане на автономията на Черна гора от Турция, даване право на Портата да изгради свои крепости по протежение на пътя от Никшич до Шкодра и да държи там свои гарнизони, изгонване от Черна гора на войводата Мирко Петрович, главнокомандващ черногорската войска, отказ на Цетине от нейната предишна политика спрямо Херцеговина и др. След това военните действия са преустановени и е сключен мир, според който се запазва по-рано установената граница между Турция и Черна гора. Херцеговинското население от пограничния район е освободено от някои задължения — плащането на десетина и третина за 6 години (три минали и три предстоящи).

Войната от 1862 г. се съпровожда с големи загуби и жертви за Черна гора — османските войски запалват 60 села и разоряват 2 манастира и 23 черкви. Според сведенията на руския консул в Шкодра от 10 черногорци 8 са в траур заради загинали близки във войната. За сметка на това престижът на Черна гора не намалява, а напротив — европейската общественост и особено южнославянските народи със симпатия следят нейната мъжествена борба. Войните от средата на XIX век, особено тази от 1862 г., подготвят духовете за нейното превръщане в независима държава, което ще стане по време на предстоящата Източна криза (1875–1878 г.)