Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (57) (1352–1878)

Равносметка

Сръбската национална революция представлява цялостен процес на освобождаване на Сърбия от османско господство, който се развива през първите 30 години на XIX век. В развитието на този процес ясно се разграничават три периода: 1. Първо сръбско въстание (1804–1813); 2. Възстановяване на османската власт (1813–1815) и 3. Второ сръбско въстание и учредяване на автономно Княжество Сърбия (1815–1830). Тази революция коренно променя сръбското общество от онова време в много направления — социално-икономическа област, Държавно-политическо развитие и политически живот, културно-просветно дело, национална психология и пр.

Главната сила на сръбската национална революция е селячеството. Още от избухването на Първото сръбско въстание тази сила ратува против еничарските читлуци, но и против цялата спахийска система на производство и отношения. Сръбският селянин престава да се подчинява, да работи и да плаща данъци на предишните си господари. Още през април 1805 г. сръбската Народна скупщина формулира искането сърбите да плащат на султана само един точно определен данък. Сърбите вече не признават каквито и да било задължения към читлук-сахиби и спахии. В хода на събитията впоследствие се унищожават всички институции на чуждата власт, сръбският селянин получава пълна икономическа независимост и става пълновластен господар на земята си.

Свободен селянин на своя земя, независимо частно селскостопанско имение и производство, при спазване на принципа всекиму толкова земя, колкото със собствени сили може да обработва — това е един от най-големите резултати на сръбската национална революция в социално-икономическата област. Това на практика означава край на османската феодална система, развитие на сръбското общество на основата на частната собственост, свободната конкуренция, личната способност и инициатива.

Следващото голямо постижение е създаването на сръбската национална държава. Свободният гражданин с неговото частно имение и производство, селско или градско, наследено или придобито, може да бъде защитен и да разгърне способностите и силите си само в самостоятелна национална държава. И от искане за свои избрани старейшини, начело с главен кнез и плащане на определен данък на Портата (1804–1806), въстанала Сърбия преминава към изграждане на независима национална държавна организация (1807–1813): Народна скупщина, Правителствен съвет на сръбския народ, върховен вожд (Караджордже), магистрати и войводи като местни органи на властта, собствена въоръжена сила и т.н.

Всичко това, разбира се, не минава гладко. Напротив, състезават се две коренно противоположни държавнически концепции, борбата между които от време на време придобива жестоки форми и взема своите жертви. Става дума за абсолютистко-централистичните усилия на Караджордже и Милош, от една страна, и опозицията срещу това, от друга. Налага се обикновено абсолютистко-централистичното начало.

Сръбската национална държава се ражда в огъня на Първото сръбско въстание. Нейният държавно-политически строй се определя от сръбската държавно-историческа традиция, развитието на държавноправните отношения в света и съотношението на силите между различните групировки и течения в обществото. На основата на историческата си традиция сърбите периодично свикват своя Народна скупщина, която решава най-важните въпроси. На основата на държавноправната теория и практика в света пък си създават един постоянно действащ орган — Правителствен съвет, който има законодателни, изпълнителни, финансови, съдебни, стопански и просветни функции, продава турски имоти, събира такси и налози, управлява т.нар. Народна каса и пр. Изграждат се и местни органи на властта по нахии — магистрати като съдебна и изпълнителна власт.

На основата на собствената си традиция и в съответствие с тогавашната световна теория и практика се развива и монархическото начало в Сърбия. В края на 1808 г. Правителственият съвет на сръбския народ признава Караджордже за наследствен върховен предводител. С това се слага началото на нова сръбска династия — тази на Караджорджевичите. При това „върховният предводител“, „вождът“ не е някаква титла или представителна функция, а най-висша реална власт. В създаващата се сръбска национална държава през 1804–1813 г. може да се прави и се прави само онова, което Караджордже одобрява или на което той не се противопоставя.

Това положение намира потвърждение в приетата от Народната скупщина през януари 1811 г. нова държавна уредба, имаща характер на конституция: Караджордже е върховен вожд; създава се правителство. Начело на отделните отрасли на държавното управление стоят попечители (министри). Като такива се назначават и противници на „вожда“, а тези, които не приемат определените им постове, се изгонват от страната (Миленко Стойкович и Петар Добърняц); представителите на изпълнителната власт полагат клетва пред върховния вожд; нито едно народно дело не може да се предприема, в страната или извън нея, без знанието и одобрението на върховния вожд.

В действителност като върховен вожд Караджордже дели властта с Правителствения съвет, но предимствата винаги остават на негова страна. В клетвата, която вождът полага съгласно конституцията от 1811 п, изрично се казва, че и той няма да предприема нищо без споразумение с Правителствения съвет, но няма и да позволи на никого да си присвои незаконно каквато и да било власт. Като водач на въстание, което е преди всичко война, изявил се като блестящ стратег, пълководец и държавник, Караджордже не допуска никой да му оспорва властта. Неговата държавническа мъдрост и сила е насочена към създаването на национална държава с модерни за своето време народни и държавноправни институции, необременени от сепаратизъм, самоуправство или съперничество между държавните органи и дейци. В това отношение неговата централистична държавотворна концепция далеч превъзхожда автономистичната концепция за държава, в която никой никому не се подчинява.

Ако държавотворната концепция на Караджордже съчетава сръбската историческа традиция с държавотворните постижения на новото време, то концепцията на неговите опоненти се базира на нахийското сръбско самоуправление от миналото. Става дума в случая за две категории носители на консервативно мислене и поведение в сръбското общество: първо, стари кнезове, бивши турски посредници, които трудно разбират повелите на времето, респ. повелите на сръбската национална революция: второ, войводи, бивши хайдути и търговци, издигнали се до положението на самовластни господари в своите области, които трудно съгласуват действията си с каквото и да било централно ръководство. Налага се линията на Караджордже, защото тя се ползва с подкрепата не само на сръбския народ, но и на мнозинството сръбски въстанически водачи.

Абсолютистко-централистичното начало в изграждането на сръбската национална държава се отстоява и по време на Второто сръбско въстание, но Сърбия тогава е повече сръбски пашалък на Милош Обренович, отколкото модерна европейска държава. Сравнението между сръбската държава на Караджордже и тази на Милош е определено в полза на първата: Милош заменя старите кнезове със свои предани слуги, взема всички административно-политически и финансови дела на Народната канцелария в свои ръце, Сърбия няма министри и държавни чиновници, а лично предани на върховния кнез слуги, сръбската администрация е твърде примитивна, самото обкръжение на Милош е доста простовато, склонно към сплетни, груби шеги и подигравки.

На всичко отгоре Милош много се страхува от възможни конкуренти за върховната власт. В стремежа си да се задържи на върха и да се наложи като абсолютен владетел той стига и до тежки престъпления: през 1815 г. от Австрия се завръщат бивши войводи от Първото сръбско въстание — Стоян Чупич, Петар Николаевич, Петар Молер, Павле Цукич и др. Те поставят въпроса за подялба на властта с Милош. Отново се очертават две партии: абсолютистко-централистична, начело с Милош, и автономистка, начело с П. Молер. През 1816 г. Молер е обвинен в злоупотреби, предаден на пашата в Белград и убит. През 1817 г. са избити и войводите Сима Маркович и Павле Цукич, чиито глави са изпратени на султана в Цариград. Не е пощаден и Караджордже, който през 1817 г. тайно се завръща в Сърбия с намерение да се включи в освободителната борба — неговата глава също е изпратена в Цариград.

Опозицията срещу Милош не идва само от бивши войводи и водачи. Основания за недоволство от неговия режим има сред по-широки слоеве от населението: Милош въвежда собствен монопол над търговията със сол, установява контрол над търговията със свине и едър добитък, самоволно използва народни средства за свои лични цели, управлява еднолично и се държи като селски тиранин. От всичко това страда населението, принудено да издържа две администрации — тази на Милош и тази на пашата. И следват недоволства и бунтове: през 1821 г. се вдига бунт в Пожаревачката и в Моравската нахия под водачеството на главните им кнезове Марко Тодорович — Абдула и Стефан Добърняц (син на войводата от Първото сръбско въстание Петар Добърняц). Бунтът е бързо потушен, Марко Абдула е убит, а Добърняц бяга. През 1825 г. има бунтовническо движение в Смедеревската и в Пожаревачката нахия под водачеството на Милое Попович — Дяк. Изпратеното от Милош опълчение минава на страната на въстаналите. След успокояване на населението, в това число и чрез обещания, по-главните водачи заедно с Милое Попович са избити. През 1826 г. има заговор начело с Джордже Чарапич, завършил с разкриване и ужасяваща разправа с участниците (сечене на ръце, рязане на езици).

Сръбската национална революция оставя много нерешени въпроси, които могат да се разглеждат в две направления: първо, Държавно-политическо развитие, проблеми на държавното строителство; второ, проблеми на националната политика, довършване освобождението на сръбството и неговото обединение в обща сръбска национална държава. В областта на държавното строителство Сърбия си създава един династичен въпрос. И Караджордже, и Милош основават съперничещи си династии, а съществува отделна династия и в Черна гора. Появява се и един конституционен въпрос. По време на Първото сръбско въстание има конституционни опити, а Милош управлява без конституция не само до 1830 г., но и след това. Решението на конституционния въпрос трябва да сложи край на борбата между абсолютистко-централистичното и автономисткото направление в държавното строителство. Сръбската национална революция дава преднина на абсолютистко-централистичната концепция, защото без централизирано и дори еднолично ръководство не е възможна никаква победа. Следващото развитие обаче ще даде преднина на неговия антипод, автономизма, прераснал в конституционна парламентарна концепция за държавна организация на обществото. Що се отнася до втората област, то става дума в случая за въпроси на сръбската национална политика, които ще бъдат обект на по-нататъшно отделно разглеждане.

Сръбската национална революция извежда сръбското общество на нов етап на развитие и в културно-просветната област, в духовната сфера. Ако Караджордже и Милош са великани на революцията, всеки по своему, то Доситий Обрадович и Вук Караджич не са по-малко великани, отново всеки по своему, в областа на науката, просветата и културата. Освен тях в Сърбия работят и много други учени и просветени люде, дошли от Войводина сърби, които дават своя принос както в изграждането на Сърбия като държава, така и в културното възраждане на сръбския народ. Наистина и през първата четвърт на XIX век сръбското общество още малко знае четмо и писмо, но вече е отворено към света, достатъчно пробудено и политически грамотно, за да може да отстоява себе си при всички случаи.

Сръбската национална революция оказва силно въздействие върху сръбското общество и в националнопсихологическата област. Заражда се чувство на национален патриотизъм, сърбинът вече е готов за борба не само за освобождението на своя край, а за освобождението на цялото сръбство. Освен това сърбинът вече не се бои от турчина, той се е научил да воюва и да побеждава и да гине. Еничарската „Сеча кнезове“ не сплашва сърбите, а само ги предизвиква да въстанат; „Кьеле кула“ не сплашва сърбите и не ги принуждава да сложат оръжие и да се покорят, а става „знамениена сръбския народ“.

Сръбската национална революция изважда на бял свят и немалко отрицателни страни от националната характеристика на сръбството. Научено да се измъква от изпълнение на своите задължения, сръбското население трудно свиква с организация, общ ред и дисциплина, още повече че „неговата“ национална държава често е по-лоша от чуждата. Революцията развива бунтовнически манталитет и непокорство, тя дава оръжие и власт и на хора, които не я упражняват в интерес на обществото, а в свой личен интерес. Изобщо сръбското общество, макар все още да е единно от етническа и социална гладвна точка, трудно се управлява. И ако по време на въстанията то съсредоточава обединените си усилия главно срещу османското господство, след 1830 г. на преден план ще излязат вътрешните проблеми и сръбството ще започне повече да се занимава със себе си, със своята собствена държавна организация и политика.