Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (76) (1352–1878)

Революцията от 1848 г.

Преплитането на социалния гнет с националното потисничество в Хабсбургската монархия обуславя преплитане и на класовата и националната борба. Масите въстават срещу феодалните порядки за Социално-икономическо освобождение. Селяните от различните националности — сърби, хървати, чехи, немци, унгарци — се борят срещу феодалния строй, а заедно с това и за извоюване на национални права. Представителите на германската либерална буржоазия искат създаването на обединена Германия, италианците вдигат въстание за освобождение, чехите поставят въпроса за автономия в рамките на една реорганизирана на федеративен принцип Австрия, унгарските революционери водят борба за пълна независимост.

Южнославянските народи на Австрийската империя също поставят въпроса за своите национални права. При това националното движение на отделните народи в Австрийската империя поставя въпроса не само за освобождение на тези народи от австрийския гнет. Не по-маловажен, особено през втория етап на революцията през 1848 г., става и въпросът за взаимоотношенията между самите народи, влизащи в състава на империята. Това с особена сила важи за взаимоотношенията между сръбското и хърватското националноосвободително движение, от една страна, и унгарското — от друга, които се оказват на противоположни позиции.

Обществено-икономическото развитие в Австрийската империя следователно поставя за непосредствено решаване редица проблеми: ликвидиране на феодалните отношения, премахване на националното потисничество, създаване на национални държави и отстраняване на пречките за по-нататъшно развитие на капитализма. Революционните сили — селячеството, работниците, студентите, дребната буржоазия — се борят за революционно-демократическо разрешаване на тези проблеми. Австрийският двор, феодалната аристокрация, едрите земевладелци и висшата администрация, т.е. силите, свързани със съществуващия строй и режим, са главното препятствие пред революционното движение. А в лагера на буржоазията преобладаващо влияние имат представителите на едрия капитал, които се страхуват от революцията и се стремят към компромис с австрийския двор. Мартенските събития от 1848 г. във Виена дават тласък на революционните движения и в Хърватия. Вестите за падането на Метерниховия режим се посрещат с ентусиазъм. Навсякъде селяните въстават срещу представителите на феодално-бюрократичната администрация, прекратяват плащането на каквито и да било данъци, завземат общините, унищожават документацията за техните задължения и на отделни места пристъпват към разпределяне на земевладелските земи и инвентар. Освен това се съставят многобройни „Народни искания“, които се изпращат на Хърватския събор в Загреб, на бана или пък на други депутати. В тези „Народни искания“ се настоява за пълно ликвидиране на феодалната система, за премахване на всички феодални задължения и данъци, за снабдяване на безимотните селяни със земя за сметка на именията на феодалите и църквата, за пълна свобода на търговията и занаятите, установяване на народна власт на базата на народното самоуправление и т.н.

Сръбското и хърватското селячество, както и унгарското и словенското селячество се бори главно срещу феодалните порядки. През първия етап на революцията националните противоречия все още не се проявяват отчетливо и отстъпват на по-заден план. Хърватските, сръбските и унгарските селяни се борят като бедняци и дребни селяни против едрите земевладелци, но заедно с това, и то главно поради националистическата пропаганда на отделните нации, постепенно започва все по-остро да се чувства националната поляризация, която впоследствие прераства в открита национална вражда и ожесточена война.

Активно участие в събитията от 1848 г. взема, разбира се, и местната буржоазия. Най-влиятелна в Хърватия по това време е Народната партия и особено представителите на нейната левица — Богослав Шулек, Людевит Вукотинович и др., които издават вестниците „Словенски юг“ и „Приятел пука“. На 25 март 1848 г. ръководителите на Народната партия и хърватските либерали свикват т.нар. Велика народна скупщина в Загреб, която избира за хърватски Бан граничарския полковник Йосип Йелачич, офицер на австрийска служба. Освен това Скупщината излиза с програмен документ, в който са формулирани хърватските „народни искания“. Поставя се въпросът за обединяване на Далмация и Военната граница с Хърватия и Славония в „Триединно кралство“, иска се създаване на автономно хърватско правителство, отговорно пред Хърватския събор, въвеждане на хърватския език като официален в администрацията, училищата, църквата и пр., както и разширяване на избирателните права. Наред с това „Народните искания“ предвиждат свобода на словото, свобода на вероизповеданието, право на обучение, организации, събрания, петиции, равенство на гражданите пред съда и законите, въвеждане на общо данъчно облагане, освобождаване на селяните от феодални повинности и пр. Всички тези искания трябва да бъдат осъществени в рамките на общата империя — Скупщината изразява своята вярност към унгарската корона и династията на Хабсбургите. На 26 март 1848 г. една делегация от 400 души потегля от Загреб към Виена, за да връчи „Народните искания“ на Виенския двор.

Още през март 1848 г. хърватската буржоазия проявява сериозно безпокойство във връзка с революционните искания на селячеството. В Загреб, Карловац и други градове възниква Национална гвардия, чиято задача е да защитава обявените свободи, но и да ограничава народните вълнения. На 25 април Бан Йелачич издава манифест, с който се отменят феодалните задължения на селяните, а два дни след това, на 27 април — документ за създаване на полеви съдилища срещу всички, които посягат на чуждо имущество без разрешение на съответните власти.

През втория етап на революцията в Австрийската империя, етапа на нейното развитие по низходяща линия и поражение, все повече се изострят националните противоречия в империята, в това число и хърватско-унгарските противоречия. Освен с някои социално-икономически промени през юни 1848 г. Хърватският събор се занимава и с въпроси от държавноправен и национален характер. Съборът предлага да се реорганизира Австрийската империя като федерация на равноправни общности, ползващи се с вътрешна автономия. Хърватия и Славония трябва да запазят своята връзка с Унгария, но на основата на свободата и равенството. Отхвърлят се всякакви компетенции на Унгария във вътрешното управление на Хърватия, а Йелачич е тържествено въведен на поста Бан на страната. Върховната власт според решенията на събора следва да се предаде на държавно вече начело с бана. Съборът отново се изказва за обединение на Хърватия и Славония в „Триединно кралство“. Освен това съборът излиза с декларация за солидарност с Всеславянския конгрес в Прага и за тесен съюз на „Триединното кралство“ със Сръбска Войводина.

Унгарското правителство обаче продължава да третира Хърватия като територия, принадлежаща на Унгария. То не признава решенията на Хърватския събор и не иска да удовлетвори хърватските национални искания. В отговор на тази позиция в Хърватия започва широка национална пропаганда, която подготвя общественото мнение за война срещу унгарската революция.

Революционните движения в Австрийската империя през 1848 г. се ръководят от няколко национални центъра с различни тенденции и цели, като в повечето случаи ръководството е в ръцете на умерени политици, страхуващи се от разгръщане на революционната борба. Това дава възможност на австрийския двор да маневрира и да използва едни народи срещу други.

През март — април Виена непрекъснато маневрира, като показва готовност ту за подкрепа на хърватските национални искания, ту за приемане на унгарските предложения. Впоследствие Хабсбургите насърчават противниците на унгарската революция, но не изпълняват и националните искания на сърби и хървати в империята. Едва след като сръбското и хърватското национално движение сигурно е насочено в изгодна за австрийския двор посока — против революцията, Виена формално решава да изпълни най-важните национални искания на хърватите. Банът Йелачич е назначен от императора и за началник на Военната граница и управител на Далмация и Рийека. По този начин привидно е извършено обединение на хърватските земи, като единството олицетворява Бан Йелачич. Фактически това означава поставяне и на Хърватия под австрийска власт, тъй като банът не е в зависимост от Хърватския събор, а в зависимост от Виена.

От лятото и есента на 1848 г. хърватското националноосвободително движение главно поради националните вражди и националистически изстъпления се превръща в резерв на австрийския двор за потушаване на революцията. В началото на септември 1848 г. Йелачич обявява война на Унгария, преминава река Драва и начело на десетки хиляди хърватски войски се включва в контрареволюционния лагер. Поради упоритата съпротива на унгарските революционни войски на 29 септември той е принуден да отстъпи към австрийската граница. На 1 ноември неговите войски разгромяват избухналото още на 6 октомври въстание в австрийската столица. С това съотношението на силите преминава решително в полза на контрареволюцията.

Хърватското национално движение през 50-те и 60-те години на XIX век

След поражението на революцията от 1848 г. главните политически сили в Хабсбургската монархия — придворната аристокрация, австрийската буржоазия, дво-рянството и част от либералната буржоазия в Унгария, Чехия и Хърватия, са готови да приемат и оправдаят възстановяването на абсолютизма и централизма в империята. А силите на революцията са слаби, разбити и неорганизирани, много от водачите им — избити или избягали в емиграция. В края на 1849 г. по-голямата част от Средна Европа е заета от австрийски военни части. Най-надеждните от тях са разположени в Унгария и Ломбардия за сподавяне на националните движения там. Виенският двор по образния израз на един съвременник по това време има четири опори: изправена армия, седящо чиновничество, коленичещи свещеници и пълзяща тайна полиция.

Въпреки всичко това през 50-те и 60-те години настъпват редица промени, които засягат и Хърватия. Селяните се освобождават постепенно от феодални повинности, настъпва процес на диференциация, неколкостотин едри земевладелци владеят около една четвърт от земята, селяните задлъжняват към земевладелците, градските търговци и лихвари, ускорява се процесът на разслоение сред селячеството, настъпват промени и в градското стопанство, но в сравнение с Чехия, Словения, Австрия и Унгария индустриалното развитие на Хърватия изостава. Най-изостанал район в случая се оказва Далмация — там промишлеността е в зачатъчно състояние, а селското стопанство почива на полуфеодални форми на стопанисване при голяма разпокъсаност на поземлените участъци.

„Баховият абсолютизъм“ не се натъква на особена съпротива в Хърватия, Й. Йелачич продължава да е Бан на страната, но не представлява нищо повече от един императорски наместник. Хърватският събор вече не се свиква и се прекратяват всякакви политически акции. Това не означава, разбира се, че Хърватия се е примирила. Напротив, хърватските национални сили само временно се притаяват, а когато в началото на 60-те години Хабсбургската монархия изпада в криза, те отново се раздвижват.

Наскоро след провъзгласяването на „Февруарския патент“ се свиква в Загреб Хърватският събор (1861), който да определи становището на Хърватия спрямо Виена и Будапеща. В разискванията е отразено желанието за обединяване на хърватските земи в едно цяло, но заедно с това се появяват и сериозни разногласия. На този събор фактически се очертават отделни политически партии, които започват да играят все по-важна роля в политическия живот на Хърватия през втората половина на XIX век. В Хърватския събор от 1861 г. мнозинство има Илирската народна партия. В нея обаче се очертават три групи: десница, в която важна фигура е Иван Мажуранич и която се бори за постигане на известен компромис с монархията; център — с най-виден представител Й. Щросмайер, който е за широка вътрешна автономия на Хърватия и е привърженик на идеята за южнославянска взаимност и единство; левица — начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник, която излиза с радикална политическа програма за самостоятелност на Хърватия. Тази програма се основава на историческото държавно и народностно право на Хърватия и се възприема от дребната буржоазия, интелигенцията и богатия слой в селото. Това крило от Народната партия впоследствие се организира в самостоятелна партия, наречена Партия на правото (Правашка партия).

Въпреки разликата между отделните групи, представени в Хърватския събор, при решаването на въпроса за изпращането на хърватски представители в централния парламент надделява схващането, че Хърватия въобще не трябва да изпраща такива представители във Виена. В отговор на това през февруари 1861 г. австрийският двор разпуска Хърватския събор и образува във Виена специална Хърватска канцелария начело с Иван Мажуранич, на която са предоставени известни пълномощия относно вътрешното управление, образование, правосъдие и пр.

Настъпва раздвижване в политическия живот и на Далмация. През 60-те години на XIX век представителите на сръбската и хърватската интелигенция в Далмация отново излизат с искане за обединение с Хърватия и употреба на народния език в администрацията и училищата. При поддръжката на част от земевладелците, търговската и селската буржоазия те създават Народна паритя, която пропагандира идеите на парламентаризма и демократичните свободи. С подкрепата на Щросмайер през 1862 г. тази партия започва да издава свой вестник „Народен лист“ в Задар.

Против Народната партия се обявява италианската и италианизираната буржоазия, както и някои едри земевладелци и чиновници от Далмация, които не знаят сърбохърватски език. Те излизат с лозунга за „автономия“, като заявяват, че далматинците не са хървати или сърби, а особен народ. Австрийските власти подкрепят тези именно „автономисти“.

Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г.

Австро-унгарското споразумение от 1867 г., осъществено без и независимо от обществено-политическите движения в другите национални райони на империята, се посреща враждебно от обществеността на Хърватия. На 1 май 1867 г. се насрочва свикване на Хърватския събор, който според създателите на австро-унгарското споразумение трябва да избере свои делегати, които да присъстват на коронацията на австрийския император за унгарски и хърватски крал. По този начин Виенският двор смята да застави Хърватия да приеме свършения факт. Същевременно водачът на Народната партия Й. Щросмайер е повикан на аудиенция при императора и не е допуснат да участва в работата на Хърватския събор. Въпреки това Хърватският събор отказва да приеме австро-унгарското съглашение и да изпрати свои делегати за участие в коронацията. Поради това той бива разпуснат.

Като не успява да принуди Хърватския събор, в който мнозинство има Народната партия на Щросмайер, да приеме унгарската хегемония над хърватските земи, унгарското правителство назначава за хърватски Бан маджарона барон Левин Раух. Същевременно се налага нов избирателен закон. На новите избори за събор в Хърватия мнозинство получават привържениците на Маджаронската партия. От 66 депутати в събора 34 са чиновници.

Този събор избира една делегация, която води преговори с Унгария и през 1868 г. сключва унгарско-хърватско споразумение. Според това споразумение Хърватия си остава в рамките на Унгария, но получава известна вътрешна автономия, като има свой държавноправен статут — събор, Бан, хърватско правителство и пр.

Обаче банът и другите органи на хърватската автономна власт са поставени в зависимост от унгарското правителство. Споразумението не предвижда обединение на хърватските земи, искане, под знака на което се развива хърватското национално движение през XIX век. Далмация остава и по-нататък под властта на Австрия, а Риека и Междумурието — под унгарска власт. По въпросите за финансите, търговията, съобщенията, отбраната и пр. Хърватия не получава автономия — тези въпроси остават в компетенция на парламента в Будапеща, като към съответните унгарски министерства са образувани отдели за Хърватия.

Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. предизвиква общо недоволство в Хърватия. Против споразумението е най-силната политическа партия по това време — Народната партия. При следващите избори тя отново получава мнозинство в Хърватския събор, но този събор е разпуснат още преди откриването му. Особено активна дейност против Хърватско-унгарското споразумение развива Партията на правото начело с Анте Старчевич и Еуген Кватерник. Ръководителите на тази партия постепенно изоставят традиционната хърватска политика на лавиране между Виена и Будапеща и тръгват по линията на по-откритата борба за извоюване на независимост на Хърватия.

Най-активен в това отношение е Кватерник. В борбата си против Австрия той търси подкрепа от различни места: Франция, Италия, Русия, чешки, полски и унгарски революционери емигранти. Най-големи надежди обаче Кватерник възлага на граничарите от Военната граница, които се вълнуват поради слуховете за предстоящото нейно разтурване, за тяхното разоръжаване и превръщане в бедни селяни. Кватерник се надява, че едно открито въстание в Хърватия, подкрепено от Военната граница и Далмация, ще доведе до осъществяване на неговия идеал — независима и обединена хърватска държава. С помощта на свои близки сътрудници и приятели — А. Ракияш, П. Върдоляк, В. Бах, Р. Чуич и др., в началото на октомври 1871 г. Кватерник се опитва да вдигне въстание във Военната граница с център село Рако-вица. Още в началото на бунта е образувано „хърватско народно правителство“ начело с Кватерник и е издадено възвание към народа, в което се казва, че всички народни сили трябва да се насочат за „освобождаване на народа от швабско-маджарското господство“.

Бунтът не е добре организиран и не взема широки размери. В основната си маса граничарите от Военната граница остават верни на Хабсбургската монархия. Бунтът в Раковица и нейната околност е бързо потушен, а Кватерник загива.

След бунта на Кватерник унгарските управляващи среди проявяват по-голяма готовност за известна ревизия на Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. Десницата на Народната партия начело с Ив. Мажуранич също е примиренчески настроена към това споразумение и е готова да го приеме. През 70-те години тя оперира с лозунга за „реална политика“. Центърът в Народната партия също се отказва от главните точки на своята програма и възприема идеята за ревизия на Хърватско-унгарското споразумение. Самият Щросмайер се съгласява в края на 1871 г. и началото на 1872 г. да участва в преговорите с унгарското ръководство.

През 1873 г. е постигнат хърватско-унгарски компромис за ревизия на споразумението от 1868 г. Тази ревизия не изменя по същество положението на Хърватия в рамките на Унгария, но създава условия за известно смекчаване на политическото напрежение. Хърватия получава право да използва 45% от финансовите средства за вътрешни нужди. Сега Щросмайер се оттегля от активна политическа дейност, а партията на Мажуранич си осигурява подкрепата на унгарските власти и след като през 1873 г. получава мнозинство в Хърватския събор, идва на власт.

Управлението на Мажуранич (1873–1880) осъществява редица реформи, насочени към модернизация на държавното управление. Същевременно са постигнати известни успехи в областта на просветната политика — намаляване на контрола на църквата над училището, откриване на нови училища и институти, включително и на университета в Загреб (1874 г.). Освен това по време на управлението на Мажуранич се разиграват изключително важни външнополитически събития на Балканите, които намират своето отражение и в Хърватия. По време на въстанието в Босна от 1875 г. населението на Хърватия искрено подпомага въстаниците със средства и доброволци. Руско-турската война и освобождението на България пък се посрещат почти от всички слоеве на населението с особено въодушевление. Непрекъснато нарастват надеждите за собствено национално освобождение. А окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария предизвиква всеобщо недоволство и разочарование. Заедно с това се проявява и стремежът на хърватската буржоазия за присъединяване на Босна и Херцеговина към Хърватия.

Обаче от разигралите се през 1875–1879 г. събития на Балканите Хърватия не получава нищо. Единствена придобивка, осъществена по време на управлението на Мажуранич, е присъединяването на територията на Военната граница към Хърватия (1881 г.).

Преустройството на Австрийската империя на дуалистична основа и вътрешнополитическите борби относно по-нататъшната съдба на южнославянските народи в Австро-Унгария предизвикват раздвижване на политическите сили и в Далмация. Борбата тук се води между двете партии: Народната и Автономистката, които сочат две различни линии в политическото развитие на Далмация. Народната партия излиза с лозунги за обединение на Далмация с Хърватия, докато италианската и италианизираната буржоазия, представена от Автономистката партия, оперира с лозунга за автономия. Поради реакционния избирателен закон и подкрепата на австрийските власти изборите за Далматинския събор през 1867 г. биват спечелени от автоно-мистите и тази консервативна група проваля акцията за присъединяване на Далмация към Хърватия. Независимо от това Народната партия постепенно засилва позициите си и на следващите избори (1870 г.) постига победа над автономистите. Но Далмация и по-нататък си остава австрийска провинция с твърде ограничени автономни права. След укрепването надуализма в Австро-Унгария Народната партия не снема лозунга за обединение на Далмация с Хърватия, но на практика постига само частични отстъпки.

През втората половина на XIX век значително разпространение в Далмация получават идеите на южнославянската взаимност и единство. Но докато през 60-те години далматинските хървати и сърби излизат в единен фронт, през 70-те години и тук прониква хърватска и сръбска националистическа пропаганда. Бързо се разпространява идеологията на правашкото движение на А. Старчевич. Великохърватите не признават правата на сърбите в Далмация. Това води до изостряне на сръбско-хърватските отношения и създаване на отделна Сръбска народна партия (1879 г.), която се обявява против присъединяването на Далмация към Хърватия. Сред сръбското население се лансира идеята за обединение на всички земи, населени със сърби, в една обща сръбска държава. Великосръбството и великохърватството влизат в остра схватка, която ще сложи отпечатък върху цялото по-нататъшно историческо развитие на сърби и хървати.