Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- FreeKnowledge (2008)
Издание:
Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)
Второ издание
София, 2006
История
- — Добавяне
Социално-икономически отношения
В социално-икономическата област в различните краища на Балканите също господстват различни порядки. Едни са те в районите с османска администрация и тимарска система, други — в областите с автономно управление под османска власт, трети и четвърти — в пределите на Австрийската империя и Венеция. Дори в отделните области с автономно управление под османска власт съществуват големи различия в социално-икономическите отношения.
В областите с османска администрация
В районите с османска администрация социално-икономическите отношения почиват на тимарската система. Държателите на тимари, зиамети и хасове, както и цялата османска администрация съставляват господстващата класа, а останалото население — рая. Земите в леновете се предават в наследствено владение на раята, която ги обработва. Тя плаща натурални и парични данъци към държавната хазна и към спахиите — държатели на ленове. Цялата стопанска дейност на населението е обхваната от данъчната система на Османската империя — десятък от земеделските произведения, данък за поземлено владение, върху добитъка, върху воденици, тепавици, лозя и т.н. Освен данъчния гнет селяните са задължени с ангария (отработъчна или парична) в полза на спахиите, които в леновете си притежават земи за частно ползване. Селячеството има двама господари — държавата (султанът) и спахията, в чийто лен живее и работи наследственото си владение.
Често явление в Османската империя е да се видоизменят някои от задълженията на раята към господстващата класа. На тази основа възникват особени категории рая, освободена от някои данъци и натоварена със специални задължения: войнуганите отглеждат коне за нуждите на султанския двор и придворната кавалерия, работят в султанските обори, косят ливадите и събират сено от султанските хасове, служат в обоза по време на война и пр.; дервентджииите се грижат за безопасността на планинските проходи и охраняват пътниците и керваните от разбойнически нападения; мартолозите се грижат за поддържане на вътрешния ред в дадена област и я охраняват от нападения на хайдути и разбойници и т.н.
Градовете в условията на османското владичество повишават ролята си като административни, занаятчийски и търговски центрове. Организацията на градското стопанство се осъществява чрез цеховете, т.нар. еснафи, които обединяват занаятчиите по отрасли, регламентират видовете и качеството на стоките, доставят суровини, отговарят за изпълнението на държавните поръчки, за плащането на данъците и пр. Кадията в съгласие с еснафските ръководства и търговците определя максималните и минималните цени на стоките, а подвластен нему чиновник следи за прилагането на законите и осигурява ред на пазара. Портата установява монополни държавни цени върху някои занаятчийски и селскостопански произведения. Въвежда се системата на вътрешни мита, събирани при внасяне на стоки в града. Оформят се градски пазари, на които селяните от околните села продават продукти на своето производство и купуват необходимите им метални изделия, занаятчийски произведения, сол и пр. Внасят се и чуждестранни стоки, предимно скъпи изделия, предназначени за господстващата класа. Парични капитали се влагат освен в търговия и в разни лихварски операции, свързани със системата на откупуване на държавните данъци — откупуват се обекти на огромни за онова време суми, след което раята от съответните села и градове попада под безконтролния грабеж на откупвачите. Както търговията, така и лихварството не способстват за зараждането на нови социално-икономически отношения, а натрупаните капитали имат повече паразитен характер и служат като средство за увеличаване на експлоатацията на раята.
Османското господство превръща балканските народи в безправна рая и в политическо отношение. Християните не могат да заемат административни длъжности в държавния апарат, нямат право да свидетелстват в съда срещу мюсюлмани, ограбването на техния имот, поругаването на семейната им чест, дори убиването им не се смята за престъпление. Установява се една система на народностна, религиозна и политическа дискриминация, при която всеки мюсюлманин се смята за по-високопоставен поданик на султана от който и да било християнин. Спахиите християни, домогнали се първоначално до правото да събират рента в своя полза срещу задължение за участие във войните на султана, са принудени в преобладаващата си част да се помохамеданчат и да се слеят с османската господстваща класа. С това, разбира се, социалните различия сред местното население не изчезват. Запазва се един тънък слой от спахии християни, откупвачи на данъци, лихвари и др., които обслужват османската управленска система и получават облаги от това. По селата се издигат и по-заможни хора, които посредничат между християнското население и османската власт. Тяхната роля нараства с увеличаването на богатствата им. Част от тях се включват по-сетне в националноосвободителното движение на своите народи.
В областите с автономно управление под османска власт
В областите с автономно управление под османска власт се запазват и развиват социално-икономическите отношения, съществували преди османското нашествие. Така във Влахия, Молдова и Трансилвания се развиват феодално-крепостни-ческите отношения. Селяните се делят на две групи — закрепостени и свободни. Крепостните селяни са обложени с натурални данъци и повинности, дават една десета част от своята продукция на болярите и им работят ангария определен брой дни в годината. Свободните селяни нямат задължения към болярите, но отбиват повинности в полза на държавата и служат като пехотинци в армията. Князете даряват по своя воля земи със свободни селяни на едни или други боляри, след което и тези селяни биват закрепостявани. Така с течение на времето слоят от свободни селяни непрекъснато намалява, а болярството укрепва. За да си осигури средства за борбата срещу османското господство, князът Михаил Храбри увеличава в края на XVI век данъците и конфискува много земи на свободни селяни, закупени след това от болярите. Издават се и съответни нормативни актове, които утвърждават крепостното състояние на селячеството и дават редица привилегии на болярството. Основани на крепостническия труд, болярските стопанства се разширяват и през
XVII век стават важен източник на продоволствени стоки за Османската империя, главно Цариград. Развива се и търговията, в която се включват фанариотски гърци, нараства числеността на градовете, откриват се големи занаятчийски работилници, разширява се вътрешният пазар.
В другите области без османска администрация и тимарска система (Черна гора, Мани в Пелопонес, Сули в Епир, някои албански райони) крепостнически отношения не се установяват, а се утвърждава своеобразен патриархално-племенен бит. Споменатите области са твърде бедни и слабо производителни, социално-икономическите отношения в повечето случаи тук почиват на племенната организация, обичайното право и личната свобода.
В областите под австрийска власт
В южнославянските области под австрийска власт се развиват феодално-крепостнически отношения в техния западноевропейски класически вид. Както в Словения, така и в Хърватия господстват едри земевладелци, в повечето случаи унгарци (Славония) и немци (Словения). Издигат се и силни хърватски дворянски фамилии — Франкопани, Шубичи, Нелипичи, Бабоничи, Цельски графове и др. — като собственици на огромни имения.
Населението на хърватските и словенските земи под Хабсбургите може да се разгледа в три категории: феодали (властела, племство). Това е съсловието на земевладелците — едри магнати, средни властелини, дребни владетели, най-често независими едни от други и в слаба зависимост от общия владетел (крал, император). Тяхната обработваема земя е два вида: 1. феодална резерва, земя за собствено частно производство на феодала, и 2. селска земя (грунт, хуба, бащина). По средновековните разбирания селянинът може само да ползва земята, срещу което се натоварва с определени задължения. Горите и пасбищата се смятат за общо благо на селата, но и тяхното ползване не е безвъзмездно.
Следващото съсловие е това на селяните. Те са две категории — свободни и зависими (кметове). Първите имат задължения само към държавата, респ. владетелите, а вторите — и към владетелите, и към съответните местни феодали — властелини. Срещу ползването на „властелинската“ земя кметовете се задължават с отработъчна, натурална и парична рента. Отработъчната рента е безплатна работа (тлака) определен брой дни в годината в оная част от именията на феодалите, която са си определили за свое частно производство. За различните райони и периоди от време тя е различна, но има случаи да достига дори до 100 дни. Другите задължения са най-различни — данък на държавата, една десета част от производството на църквата, една девета част на феодала и всевъзможни други плащания за всяка къща.
Задълженията на кметовете са толкова много, че се налага да се съставят специални „договори“ (урбари), с които те се уточняват за всяко село и всяка къща. При това зависимият селянин не може да се ожени без разрешението на своя феодал, неговият господар е и негов съдия, може да го глобява, да го бие, да го затваря и пр. Зависимият селянин не може и да напуска местожителството си, респ. властелина си, освен ако си тръгне гол и бос, и пак след като получи разрешение.
Третата категория са гражданите. Развиват се словенски и хърватски градове като военни, административни, църковни и стопански средища. Първоначално те са повече военни крепости, но впоследствие се оформят като центрове на занаятчийство, търговия и култура.
Градските жители са лично свободни хора, твърде често имат собствено автономно управление и свой съд, а понякога и специални привилегии, давани им от владетелите. Занаятчиите са организирани в еснафски организации, като наред със занаятите упражняват и земеделие в крайградските си имоти. Търговците и занаятчиите, дребните градски съществувания изобщо, съставляват т.нар. пук (народ), който не участва в управлението на градовете — това е строго охранявана територия, запазена само за патрициата. Такова приблизително е положението и в градовете под венецианска власт.
През XVI–XVII век най-развита в икономическо отношение област от южнославянските земи под австрийска власт е Словения. Тук се развиват манифактурни предприятия от раннокапиталистически тип, градовете стават стопански центрове, настъпва подем в рудодобивната промишленост, занаятчийството и търговията. Както в Словения, така и в Хърватия нараства ролята на т.нар. трето съсловие, чийто най-горен слой съставляват едрите манифактуристи, търговци и лихвари. Навсякъде проникват стоково-паричните отношения, отработъчната и натуралната рента се заменят с парична, настъпват промени в социалния статут на зависимия селянин (кмет), набелязват се контурите на един процес, който води към превръщането на закрепостения към властелинската земя кмет в свободен селянин със свое стопанство на собствена земя. Всъщност става дума за един общоевропейски социално-икономически феномен, който къде по-рано, къде по-късно ще обхване целия Балкан, в това число и онази негова част, която е под османска власт.