Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Историография
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 29 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- FreeKnowledge (2008)
Издание:
Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)
Второ издание
София, 2006
История
- — Добавяне
Поражението
Букурещкият мир от 1812 г. дава по-малко на сърбите, отколкото Ичковият мир от 1806 г. Сега Русия вече не може да оказва непосредствена помощ на сръбските ръководители, но не ги и уведомява за точното съдържание на Букурещкия мир. Едва през август 1812 г. е свикана сръбската Народна скупщина, пред която руски представител обяснява условията на руско-турския мир.
Сърбите приемат руските внушения за отделни преговори с Портата и изпращат своя делегация в Цариград. Те обаче не искат да върнат градовете и крепостите си на Османската империя и да се задоволят само с амнистия и неопределена автономия.
Портата от своя страна се стреми да покори сърбите. Тя проявява готовност за преговори, но при условие първо да се разпусне сръбската войска и да се пуснат турски войски в градовете и крепостите на Сърбия. За султански везир в Белградския пашалък е назначен победителят в Чегарската битка Хуршид паша, който иска сърбите да се покорят и да приемат онова, което им се даде. Първо да се сложи оръжие, „а след това ще видим“. След десетгодишни борби и победи сърбите не могат да приемат подобен ултиматум. В началото на 1813 г. Народната скупщина формулира сръбските предложения така: Сърбия да остане в границите, които има през 1812 г., а султанът да издаде фермани, с които да признае Караджордже за върховен кнез и да потвърди сръбската автономия. Срещу това сърбите приемат да плащат годишен данък, да оказват военна помощ на Портата в случай на нужда и да допуснат един турски паша със свой отряд в Белград. Сърбите поемат върху себе си грижата за поддържане на градовете в пашалъка.
Както се вижда, сръбските искания и турската позиция напълно се разминават. Затова и втората сръбска депутация, заминала за преговори в Цариград, не постига нищо. Тогава, през май 1813 г. сърбите изпращат трета депутация с минимални искания: 1. Сърбите се разоръжават, като им се оставя само „ситно оръжие“; 2. Изгонените турци не се връщат повече в пашалъка; 3. В Белград се приема султански везир с определен брой войска, която по договор със сърбите се разпределя в градовете; 4. Всички други въпроси се разглеждат допълнително. Портата не приема и тези предложения, тя иска пълно подчинение.
При това положение за сърбите не остава друг избор, освен отбрана. И Караджордже нарежда военна мобилизация (всички мъже от 15- до 70-годишна възраст), укрепване на стратегическите пунктове, въоръжаване и подготовка за всенародна отбрана. През юли 1813 г. той се обръща към сънародниците си с нарочна прокламация — призовава сръбския народ на съдбоносна решителна битка и съпротива до последни сили. Неговият военен план предвижда предварителна евакуация на населението от пограничните райони и съкращаване на фронта с оглед използването на съществуващите природни фортификации. За пореден път обаче се налага друго решение: позиционна война на всички фронтове на вече утвърдените позиции. Сръбските сили са разделени натри сектора: Неготин с около 3000 души (под командването на Хайдут Велко), Дели град с около 12 000 бойци и на Дрина с около 10 000. Има и други сръбски войски по стратегически места, а в Топола е Караджордже с 5 хиляди души като резерв.
Портата пък съсредоточава три армии — от Видин към Неготин, от Ниш към Делиград и от Босна през Дрина, общо 70-хилядна войска. Турската офанзива започва през есента на 1813 г. на всички фронтове. Най-напред сръбската отбрана е разбита при Неготин. Османските войски навлизат в Източна Сърбия, обхождат Делиград и се насочват по долината на р. Морава към Дунав. В настъпление преминават турските сили и откъм Босна през Дрина. Османците водят своя „свещена“ война, „джихад“, а сърбите са с оскъдно въоръжение, обезверени и скарани помежду си. Самият Караджордже е доста обезверен, очаква поражението и преминава на австрийска територия. Настъпва общо разпадане на сръбската съпротива. Към австрийска територия бягат повечето сръбски водачи и много народ. За около два месеца и половина Сърбия е победена и прегазена. Белградският пашалък отново се връща под османска власт, а сърбите пък стават рая.