Второто управление на Милош и Михаил е важен период не само в политическата история на Сърбия, но и в националноосвободителното движение на балканските народи. Самото връщане на Обреновичите на власт в Сърбия означава край на безличната и непопулярна австрофилска и туркофилска политика на княз Александър Караджорджевич. Заемането на княжеския престол от Милош основателно се схваща като начало на нов период — период на борба против Турция и Австрия, борба за освобождение и обединение. Затова Портата обявява, че смята свалянето на Александър Караджорджевич за незаконно, и отказва да признае избора на Милош, а Виена заплашва, че ще завземе Белградската крепост. Но под натиска на Русия, Англия и Франция след известно протакане султанът признава избора на Милош за княз. Султанският берат, издаден по този случай обаче, не потвърждава наследственото право на Обреновичите на сръбския престол, дадено на Милош още през 1830 г. и препотвърдено през 1833 г.

Второто управление на княз Милош съвпада с австро-френската война и обединението на Италия. По това време Сардинското кралство в съюз с Франция има връзка с унгарските емигранти, които разработват план за нова революция в Унгария. Според този план италианските войски трябва да започнат операции от Далмация и през Хърватия да стигнат до Унгария. За осъществяването на този план е необходима подкрепата на Румъния и Сърбия.

Ръководителите на сръбската политика също желаят разбиването на Австрийската империя, тъй като без това е невъзможно освобождението и обединението на сърбите и останалите южнославянски народи под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Още по-заинтересовани са те от разрушаването на Османската империя — без това е невъзможно нито пълното освобождение на сръбството, нито териториалното разширение на Сърбия за сметка на османските владения на Балканите. При това още от времето на революцията от 1848 г. националният въпрос в Средна и Югоизточна Европа застава в центъра на вниманието на европейската политика. Освен в Италия силно обединително движение се развива във Влахия и Молдова. В началото на 1859 г. двете княжества се обединяват и прераства в нова държава — Румъния. В Гърция пък се развива силно националистическо движение — иска се разширяване на територията на гръцката държава на север до Шар планина и по билото на Стара планина до Черно море. Черна гора от своя страна е в непрестанни борби с Турция и също крои планове за своето териториално разширение.

Всичко това оказва силно влияние върху външната политика на Сърбия. Непосредствено след заемането на престола Милош Обренович протестира срещу султанския берат, с който се признава изборът му за княз: сваленият княз Александър Караджорджевич не си е дал оставката, както се казва в берата, а е свален; Милош не е избран, а е възстановен на поста княз на Сърбия, той е наследствен княз. Всъщност Милош изменя политиката си спрямо Портата: от постепенност и „изнудване“ той тръгва към ултимативни искания — наследственост на княжеските права, ликвидиране на турските крепости, изселване на мюсюлманите. В същото време сръбската политика проучва настроенията в Европа и се опитва да влезе в голямата политика. През 1859 г. наследникът на сръбския престол княз Михаил посещава Виена, Париж и Лондон. Разговорите му с Наполеон III и водача на унгарската емиграция Кошут обаче показват, че няма изгледи възникналият конфликт да доведе нито до поставянето на Източния въпрос, нито до разбиването на Австрийската империя. Нещо повече, стремейки се да осигури неутралитета на Англия и Портата във войната с Австрия, Наполеон III дава да се разбере, че не споделя плана на ръководителите на унгарската емиграция за диверсия в австрийския тил. А Кошут предлага на Михаил да съдейства за постигане на споразумение между унгарците и сърбите от Войводина, както и за унгаро-хърватско споразумение, насочено срещу Австрия. В резултат на осъществяването на този план щяла да се създаде независима Унгария, а единствената облага за Сърбия щяла да бъде само разбиването на Австрия, без изгледи за териториално разширение.

Поставена между Австрия и Турция и оценявайки стремежа на Франция да локализира конфликта, Сърбия предпочита да запази резервираност и да не се ангажира в събитията. Това поведение на Белград се определя и от вътрешнополитическата нестабилност и крайно слабата военна подготовка на княжеството.

През 60-те години, вече под ръководството на княз Михаил Обренович, сръбското княжество активизира своята политика в две основни направления: обединяване и организиране на националноосвободителните сили в съседните османски провинции, от една страна, и сключване на съюзи с другите балкански държави за общи действия срещу Османската империя, от друга. Вдъхновител на тази програма сега става самият княз Михаил. Той възприема идеята на Илия Гарашанин, че Сърбия и останалите балкански народи не трябва да позволяват на великите сили и преди всичко на Австрия и Русия да разрешават Източния въпрос в своя полза. Михаил се стреми да свърже и обедини националноосвободителните сили на балканските народи и чрез една освободителна война с Турция да постигне нейното изтласкване от Балканите и създаване на голяма южнославянска държава под егидата на Сърбия и династията на Обреновичите. Осъществяването на тази програма трябва да стане без пряка намеса на великите сили, като максимално се използват противоречията между тях и подкрепата, която Русия и Франция оказват на националноосвободителните движения на Балканите.

Изпълнението на тези замисли изисква на първо място засилване на военната подготовка на Сърбия. И през 1861 г. излиза закон за създаване на „народна войска“. Ежегодно се отделят значителни средства за обучение, издръжка и въоръжение на тази войска, но в действителност Сърбия не успява да се подготви за сериозна война за изпълнение на набелязаната програма. По това време в сръбското общество, в това число и в държавното ръководство, битува схващането, че Османската империя е слаба и лесно ще рухне. Мисли се освен това, че е достатъчно селянинът да има пушка, и той вече е войник. (Колко несъстоятелни са тези разсъждения показват двете войни, които през следващото десетилетие Сърбия води с Турция. Портата има редовна войска с модерно въоръжение и командване, с което дори Русия трудно се справя, а сръбската „народна войска“ търпи поражение (1876 г.) или напредва в райони, от които турският аскер предварително се е изтеглил (1878 г.).

Що се отнася до обвързването на Сърбия с освободителните движения в областите под османска власт, то тази задача се изпълнява главно от Илия Гарашанин, заел от края на 1861 г. поста министър-председател на Сърбия. Макар и консерватори във вътрешното управление на Сърбия, Гарашанин и Михаил не се колебаят да се свържат с революционните и националноосвободителните сили в Европа и на Балканите. Те въобще си представят бъдещите действия срещу Турция повече като въстание и надигане на национално потиснатите народи в империята, отколкото като истинска война.

Гарашанин започва работа в духа на своето „Начертание“ още през 40-те години на XIX век, но истинска дейност в това направление развива в началото на 60-те години. Още през 1860 г. в Белград е образуван Сръбско-босненски комитет, чиято главна задача е подготовката на въстание в Босна. Създадена е цяла мрежа от тайни агенти и организации в пограничния район с Босна, както и в самия Босненски вилает, организират се тайни складове за оръжие, подготвя се план за бъдещи военни действия и въстанически операции. Освен в Белград такива комитети са образувани в самата Босна: в Сараево — Главен комитет и подкомитети във всички по-важни населени места, като Баня Лука, Маглай, Травник и др. Всички те действат с подкрепата и по указание от Белград. Главни агенти на Гарашанин тук са Стево Богданович, Тома Ковачевич, Сава Косанович, Стево Петранович и др. Доверено лице на Гарашанин е и войводата Мичо Любибратич, един от организаторите на Сръбско-босненския комитет в Белград и на комитетите в Херцеговина. Сръбското правителство има агенти и поддържа връзки с различни политически дейци извън Босна и Херцеговина — в Стара Сърбия, България и др. Мрежата от тайни организации на Гарашанин се разпростира и в славянските области под австрийска власт — Войводина и Хърватско. Много офицери и войводи от Военната граница са включени в тази мрежа. Главна роля тук играе австрийският капитан А. Обрешкович — доверено лице на сръбското правителство. Кроят се планове за използване на Военната граница и Далмация при вдигането на бунта против турците не само в Босна и Херцеговина, но и в Нишко и Видинско. В Загреб е образуван Главен комитет начело с Мразович, който има свои подразделения във Военната граница и Далмация. Установено е тясно сътрудничество и с някои видни хърватски и унгарски политически дейци. Самият Щросмайер не е далеч от идеята на Гарашанин за създаване на една голяма южнославянска държава на Балканите. Белград става център на подготовка за една обща освободителна акция на балканските народи. В края на 1861 г. тук е създадена и Първата българска легия начело с Г. С. Раковски.

В началото на 1862 г. Гарашанин основава „Сръбски комитет“, чийто председател става държавният съветник Лазар Арсениевич Баталака. По време на кризата в сръбско-турските отношения през 1862 г. във Валево е формиран доброволчески корпус от 2000 души, който се попълва от участници, идващи от съседните на Сърбия турски пашалъци.

Наред с това Михаил и Гарашанин старателно проучват международните отношения в Европа. В края на 1860 и началото на 1861 г. държавният съветник Йован Маринович посещава последователно Виена, Петербург, Берлин и Париж, където води разговори относно сръбско-турските въпроси (изселване на турците от крепостите, изменение на конституцията от 1838 г.) и сръбската външнополитическа дейност. От тези разговори ръководителите на Сърбия се убеждават, че още не са назрели условията за откриване на „Източната криза“ и че започването на преждевременна военна акция против Турция може да има опасни последици. Това наред с военната неподготвеност на Сърбия е главната причина, поради която княжеството се държи твърде пасивно по време на херцеговинското въстание и черногорско-турската война от 1861–1862 г. Наистина, между княз Никола и Михаил Обренович са установени в края на 1860 и началото на 1861 г. контакти и се водят преговори, но нищо конкретно не е уговорено и Черна гора е оставена сама да отбива настъплението на Омер паша.

Вместо влизане във война с Турция през пролетта на 1861 г. Гарашанин води преговори в Цариград с Портата относно статута на мюсюлманите в Сърбия. Преговорите обаче завършват безрезултатно, а сръбско-турските отношения започват бързо да се изострят.

По време на престоя си в Цариград Гарашанин води преговори с гръцкия посланик Рениерис за сключване на гръцко-сръбски съюз. Гръцкото предложение за такъв съюз изхожда от гръцката „Мегали идея“ за създаване върху развалините на Османската империя на една голяма гръцка държава, в коята по замислите на авторите на проектирания сръбско-гръцки съюз трябва освен чисто гръцките земи да влизат и териториите на юг и изток от Шар планина и балканския хребет. След дълги преговори относно бъдещата подялба на Балкана между Гърция и Сърбия е постигнато взаимно съгласие за сключване на една конвенция между двете страни и отделен договор за съюз, който трябва да подпишат Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Гърция се задължава да увеличи своята постоянна армия до 30 000 души, да засили флота и да въоръжи населението от Тесалия, Епир, Македония и Тракия за вдигане на въстание. Сърбия пък трябва да има 15-хилядна постоянна армия, да организира народната войска на най-широка основа и да въоръжи населението на Босна, Херцеговина и България. Принципът за подялба на Балканите не е изоставен. Гръцката страна настоява за Тесалия, Епир, Южна Албания, Македония, Тракия и островите на архипелага, а на Сърбия се предоставят Босна и Херцеговина, Северна Албания и Черна гора. На България се признава правото на независимост, но границите й щели да се определят допълнително.

След заминаването на Гарашанин от Цариград преговорите са продължени от сръбския представител Йован Ристич, но поради възникналото недоверие от сръбска страна спрямо териториалните претенции на Гърция подписването на споразумението е отложено.

Междувременно сръбско-турските отношения се изострят. За това твърде много допринасят решенията на Народната скупщина от август 1861 г. за Държавния съвет, за Народната войска, за създаването на Българска легия в Белград и пр. Военната подготовка на Сърбия, избухването на херцеговинското въстание и черногорско-турската война още повече увеличават напрежението. На 3 април 1862 г. в Белград избухва стълкновение между турците и сърбите, като турският гарнизон в продължение на няколко часа обстрелва града.

По това време Сърбия има в Белград само 1500 души от постоянната войска с 4 оръдия срещу турския гарнизон от 4000 войници и 200 оръдия. Веднага след това към столицата се прехвърлят части на „народната войска“, така че към края на юни на барикадите около крепостта се разполагат около 13 000 въоръжени сърби. Княз Михаил и правителството му се обръщат към европейските сили за съдействие, като се надяват да използват инцидента за изгонване на турците от крепостите и от страната изобщо. Кризата в сръбско-турските отношения влиза в дипломатическите канцеларии на Европа и става международен проблем.

В това време Сърбия забързано действа в много посоки: Първо, полага усилия за спечелване на държавите покровителки на своя страна. Установява се, че само Русия и Франция подкрепят Белград, Англия и Австрия са на страната на Портата, а другите две сили, Прусия и Италия, са с по-неопределени позиции; Второ, прави опити да спечели Гърция и Черна гора за воденето на война срещу Турция. Установява се, че обществените настроения в Гърция са за незабавно реализиране на гръцката „Мегали идея“, но поради неподготвеност и под натиска на Англия управляващите среди в Атина препоръчват отлагане. Черна гора пък търпи поражение и обвинява Сърбия за това; Трето, подготвя и прави опити за вдигане на въстание.

Става дума всъщност за две въстания, едно в Босна и друго в България. Планира се въстание в Босна да започне Валевският доброволчески корпус, разделен на две колони — едната се движи в югозападна посока, бунтува населението и нараства на 15–20 000 души, а другата — по поречието на Сава към Баня Лука и нараства на 10–15 000 въстаници. Едновременно с това Българската легия, предварително преместена в Алексинац, т.е. по близо до границата с България, се движи по посока на Търново и според пресмятанията на Георги Раковски нараства до 30 000, а впоследствие и до 100 000 души. Едва след успеха на тези въстания би дошъл редът на Сърбия, която би трябвало да започне война с Турция. Една сръбска войска от 20 000 души би се насочила през Ниш към България, а друга, също в състав от 20 000 бойци — през Нови пазар към Босна.

Нищо от това обаче не се реализира и не може да се реализира. В края на август 1862 г. Илия Гарашанин е вече наясно, че на босненци и на българи „освен желание за избавление всичко друго в голяма степен им не достига“. Недостига, разбра, се и на Сърбия — военно неподготвена и отвсякъде съветвана да не започва война, тя е принудена да приеме решенията на международната конференция в Цариград: разрушаване на крепостите Соко и Ужице и изселване на част от турците от Сърбия. Става очевидна още една заблуда на времето, т.е. на тогавашното сръбско ръководство и свързаните с него революционери и дейци: достатъчно е една добре екипирана чета от неколкостотин души да влезе отвън в пределите на Османската империя, за да се вдигне мощно всенародно въстание. Цялото следващо развитие опровергава подобно мислене.

Мисията на Раковски

Изострянето на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. вдъхва надежди и на българските революционери начело с Раковски. Броят на записалите се в създадената в Белград легия достига около 600 души. През юни 1862 г. легията на Раковски взема дейно участие в уличните схватки с турците и в обсадата на крепостта. Същевременно Раковски пише горещ позив към българите за въстание. Самият Гарашанин обещава, че щом в България се вдигне въстание, веднага откъм Сърбия ще настъпят българските доброволци и сръбските войски.

Изглаждането на конфликта между Сърбия и Портата обаче осуетява всички планове. Сръбското правителство приема решенията на международната конференция в Цариград от 1862 г., а Българската легия се разпуска.

Наскоро след това става преврат в Гърция: крал Отон I е свален от престола и в Атина е образувано ново правителство. За Илия Гарашанин става ясно, че общата антиосманска акция на Сърбия и Гърция се отлага за неопределено време и той отзовава изпратения преди това в Атина свой представител. Недоверие съществува и в отношенията между Сърбия и Черна гора. При това на път за Сърбия на румънска територия е открита оръжейна пратка, поръчана преди това от сръбското правителство в Русия. И отново Сърбия е в центъра на вниманието на европейската дипломация. Още не приключила тази афера, в Полша избухва въстание (януари 1863 п), с което се ангажира Русия. Гърция пък е обект на по — специално внимание от страна на английската политика — предстои връщане на Йонийските острови на Гърция и избор на нов крал.

И при новите условия княз Михаил и неговият пръв министър Илия Гарашанин не се отказват от започнатата работа по обединяване на силите на балканските народи срещу Турция. В началото на 1863 г. те отново решават да проверят настроенията в Атина и Цетина. Изпълнението на тази задача се поверява на Георги Раковски. Неговата неколкогодишна работа в Белград в полза на българската националноосвободителна кауза му спечелва голям авторитет и доверието на сръбското правителство. При това той е високо образован, говори няколко езика, в това число и гръцки, и е привърженик на идеята за спора (умение и разбирателство между християнските народи на Балканите.

Мисията на Раковски е тайна. С паспорт на името на Пападопулос през март 1863 г. той заминава за Атина, където изтъква, че сърбите и българите са съгласни с плана за обща акция, и обещава, че в случай на война на Сърбия, Гърция и Черна гора с Турция, на страната на съюзните сили ще участват и 20 000 български доброволци.

Обаче в Гърция Раковски се натъква на едно неприязнено отношение към южните славяни. Великогръцките стремежи са известни от по-рано и той се отнася скептично към съюза с Гърция. Оставен без средства, загрижен за своята безопасност и разочарован, Раковски съобщава на сръбското правителство, че неговото по-нататъшно пребиваване в Атина е излишно, и в края на май 1863 г. потегля за Черна гора. В Цетине Раковски се среща с княз Никола и се натъква на известно недоверие и дори подозрение и съперничество между Черна гора и Сърбия по някои въпроси на освободителното движение в Херцеговина. През лятото на 1863 г. той се завръща в Белград и докладва на княз Михаил за резултатите от мисията си в Атина и Цетине.

Раковски е решителен противник на стремежите на гръцките управляващи среди за създаване на Велика Гърция. Той не одобрява и великосръбската програма на Михаил и Гарашанин. Както изглежда, различията в схващанията са главната причина, поради която през лятото на 1863 г. сръбското правителство прекъсва работата си с Раковски, след което той веднага заминава за Румъния.

През следващите години сръбското правителство продължава сондажите си в Цетине, Атина и Букурещ за евентуални общи действия, но все още нищо конкретно не може да постигне. Княз Михаил и неговият пръв министър Гарашанин отчитат, че европейските сили си гледат своите интереси, а Сърбия и другите балкански народи са още неподготвени сами да се справят в една война с Османската империя. Затова Белград се въздържа от преждевременна въстаническа акция в Босна и Херцеговина и други части на Балканите. Сърбия изчаква да настъпят по-благоприятни времена за действие. Същевременно Сърбия непрекъснато поставя своите искания пред Портата, държи всички въпроси отворени, търси съдействие навсякаде и работи за създаване на условия, които да позволят да се мине в общо настъпление за реализиране на нейната националноосвободителна и великосръбска програма.

Балканите в международната конюнктура от средата на 60-те години.

През 1866 г. Австрия търпи ново поражение — този път от Прусия. В битката при Кьонигрец (Храдец Кралове в Чехия) австрийската армия е разбита, а Австрия волю-неволю трябва да се откаже от каквото и да било по — нататашно участие в германската политика. Съперничеството относно обединението на Германия е решено в полза на Прусия. Това на практика означава, че екпанзионизмът на Хабсбургската империя в бъдеще ще се съсредоточи на югоизток — в Босна и Херцеговина, Вардарската долина и Егейско море. Първа ще бъде изложена на удара, естествено, Сърбия.

От друга страна, Австрийската империя преживява вътрешна криза. През 60-те години непрекъснато на дневен ред стои въпросът за нейната държавна организация и уредба. В състава на монархията Унгария е най-силен и опасен противник на надмощието на Хабсбургите в тази държава. И Виена поема курса на отстъпки в полза на Будапеща за сметка на националните движения на южнославянските народи. В резултат на австро-унгарското споразумение от 1867 г. империята на Хабсбургите излиза от вътрешната си криза и временно се стабилизира. Тя си остава средноевропейска велика сила, която активно участва в голямата политика и притиска Балканите от север и запад.

Важни събития разтърсват и източната част на Балканите. През 1864 г. в Румъния се прокарва закон за аграрна реформа, от която не са доволни нито болярите, нито селяните. Възниква силно опозиционно движение срещу княз Куза, възглавено от либералите. През февруари 1866 г. князът е заставен от група заговорници да се откаже от престола. Този акт се посреща враждебно от Портата (която е румънски сюзерен) и тя се обявява против искането на либералите на престола в Букурещ да се покани чужденец. Недоволна е от преврата и Русия. На тази основа възникват условия за известно руско-турско сближение. Същевременно турско-румънските отношения бързо се влошават. Ръководителите на преврата Йон Брътиану и Константин Росети търсят съдействието на българската емиграция в Румъния. Образува се Български таен централен комитет начело с Иван Касабов и се създава „свещена“ коалиция за общи действия срещу Турция. Предвижда се Румъния да доставя необходимите средства и да осъществява върховното ръководство на движението. Българският таен комитет пък се задължава да образува още два централни комитета — един в България и друг в Сърбия, които да създават свои поделения. От румънска страна се правят сондажи за установяване на съюз и със Сърбия.

Илия Гарашанин по принцип не отхвърля румънското предложение, но няма особенно доверие във вътрешнополитическата стабилност на новия режим в Букурещ, както и във военната подготовка на Румъния. Той смята, че една румъно-турска война би довела до турска, а може би и австрийска окупация на Румъния, което би било опасно и за Сърбия. Затова Белград не желае да се свързва посредством един военен съюз с новите румънски управници и ги съветва да намерят начин за помирение с Портата. Междувременно опасността от турско нападение отминава, въпросът за избор на нов румънски княз се обсъжда от една международна комисия. За княз на Румъния е повикан принц Карол от династията на Хохенцолерните, който през май 1866 г. идва в Букурещ. Положението постепенно се стабилизира, което дава основание на Сърбия в бъдещите си антитурски комбинации да започва да включва и Румъния.

Започва да набира скорост и българското националноосвободително движение — създават се националноосвободителни организации, избистря се националноосвободителната идеология, на историческата сцена излизат видни български революционери и борци за национално освобождение и пр. Мнозина от тях търсят подкрепата на Сърбия и са готови да работят съвместно с нея на антиосманска основа. Събитията не отминават и Гърция — династична смяна, присъединяване на Йонийските острови, въстание на остров Крит, стремеж за реализиране на гръцката „Мегали идея“ с подкрепата и на други антиосмански сили на Балканите.

И така, макар и в много отношения неясна, международната конюнктура от средата на 60-те години изглежда благоприятна за изтласкване на османците от Балканския полуостров, стига само да се постигне споразумение за общи действия на балканските народи срещу Османската империя.

Формиране на съюза (1866–1868 г.)

В такава обстановка през 1866–1868 г. са продължени преговорите между Сърбия и останалите балкански държави и е оформен първият Балкански съюз. През 1866 г. между Сърбия и Черна гора е подписан договор, според който княз Михаил и княз Никола се задължават искрено и съвместно да работят за подготовка на въстание на сърбите под турска власт за тяхното освобождение и обединение в една обща сръбска държава. В случай на победа на съюзниците, черногорският княз Никола обещава да се откаже от черногорския престол и да присъедини Черна гора към сръбската държава. Договорът съдържа редица обещания от страна на сръбския княз Михаил за предоставяне на материални и морални привилегии на княз Никола в бъдещата сръбска държава. Член 8 от договора задължава Сърбия и Черна гора да работят съвместно, всяка според възможностите си, за да се постигне споразумение с народите под турска власт и да се осигурят съюзници. Член 9 пък задължава Черна гора, „когато дойде време за въстанието“, веднага да се отзове на позива на Сърбия и с всички свои сили да започне война с Турция. За целта княз Никола се задължава колкото може по-бързо и по-добре да се готви за война, а княз Михаил обещава, че ще направи всичко, за да окаже помощ на Черна гора в това отношение. А членове 10 и 11 от договора задължават Сърбия и Черна гора да не предприемат нищо спрямо Турция независимо една от друга и да работят „в най-голямо съгласие“.

През пролетта на 1867 г. се водят преговори между Сърбия и българската Добродетелна дружина в Букурещ. Още през януари 1867 г. ръководителите на Добродетелната дружина предлагат на Сърбия една програма, в която се изтъква, че българският и сръбският народ като славяни „с еднаква кръв и вяра“ в бъдеще трябва да живеят „под едно управление и под едно знаме“, че в бъдеще трябва да носят едно име — сърбо-българи или българо-сърби, а тяхната обща държава — Българо-Сърбия или Сърбо-България. Според тази програма княз Михаил Обренович се провъзгласява за шеф на сърбо-българите и главнокомандващ на техните войски.

През април с.г. тази програма е обсъдена от едно събрание на Добродетелната дружина в Букурещ. В приетия от събранието специален протокол се уточнява, че „братското съединение“ между сърбите и българите трябва да се осъществи под името Югославско царство начело с Михаил Обренович като наследствен княз. Авторите на протокола отбелязват, че в новото югославско царство следва да влязат всички български земи (България, Тракия и Македония).

Наскоро след това, през май 1867 г. в Белград пристигат Георги Шопов и Михаил Колони, които от името на Добродетелната дружина предават на Гарашанин гореспоменатия протокол. Сръбското правителство с радост посреща българската инициатива, но избягва да подпише формален договор. В същото време то води преговори с Гърция и не иска да се свърже изцяло с Добродетелната дружина, преди още да е постигнато споразумение с Атина. Освен това в Белград отчитат, че Добродетелната дружина не е единствен представител на българската емиграция, тъй като по това време Българският таен централен комитет излиза с известния мемоар за дуализъм между Турция и България. Ето защо Гарашанин препоръчва веднага да се започне подготовка в България по създаване на комитети, популяризиране на идеята за южнославянско царство, подготовка на въстание в унисон с военната подготовка и плановете на Сърбия, обединяване на всички български „партии“ и „комитети“ под ръководството на Добродетелната дружина и пр. От името на сръбското правителство Гарашанин потвърждава приемането на протокола на Добродетелната дружина и уверява, че Сърбия е напълно съгласна с основните положения в този документ и като оставя настрана въпроса за по-нататъшните преговори, които ще доведат до пълно споразумение, се задължава да приеме всички необходими мерки, за да „помогне осъществяването на тези благородни цели“.

Опирайки се на покровителството на Русия, Добродетелната дружина приема декларацията на Гарашанин за достатъчна и двете страни пристъпват към подготовка на общата борба срещу Турция. С помощта на Добродетелната дружина в България са изпратени четите на П. Хитов и Филип Тотю. Освен това е постигнато споразумение със сръбското правителство за откриване на военно училище в Белград за обучение на български младежи като бъдещи ръководители на въстанието в България. Училището е открито през 1867 г. и в него се учат около 200 българи. Това е т.нар. Втора българска легия.

Успоредно с това се водят и сръбско-гръцки преговори за общи действия срещу Турция. Главната пречка за постигане на споразумение и сега се оказва въпросът за териториалните претенции на двете страни. Гръцката „Мегали идея“ и великосръбската национална програма на Гарашанин и княз Михаил трудно могат да се съгласуват. Докато сръбската управляваща върхушка смята, че по право й принадлежат не само Босна и Херцеговина, но и Стара Сърбия и Македония и дори българските земи до р. Искър, то гръцкото правителство намира, че Гърция трябва да владее Крит, Тесалия, Епир, Македония, Тракия, все до Стара планина.

След дълги преговори на 26 август 1867 г. все пак е подписан сръбско-гръцки договор за съюз против Турция. Сърбия се задължава до март 1868 г. да въоръжи и подготви 60 000 бойци, а Гърция — 30 000 бойци и колкото е възможно по-силен флот. В случай че Турция нападне една от двете държави преди този срок (март 1868 г), то другата се задължава с всички възможни средства да подпомага съюзницата си, а през март 1868 г. двете държави се задължават да започнат война с Турция. Предвижда се войната да завърши с пълно освобождение на всички християни в Европейска Турция и островите. В случай на непреодолими трудности за договарящите се страни се предвижда прекратяване на борбата само след като Гърция анексира Епир и Тесалия, а Сърбия — Босна и Херцеговина. В случай пък на пълна победа над Турция Гърция и Сърбия се задължават да сключат специален договор, който да установява техните граници и бъдещи държавни отношения. Двете държави обещават да зачитат волята на народите, които биха се присъединили към борбата, като същевременно се задължават да въздействат върху съседните християнски народи с оглед спечелването им за съюза и общата борба. Предвижда се също така присъединяването на Румъния и Черна гора към съюза и изработване на една военна конвенция. Такава конвенция е подписана в края на февруари 1868 г.

След сключването на сръбско-гръцкия съюз остава да бъде включена и Румъния в общата акция. През лятото на 1867 г. от румънска страна е предложен съюз на Сърбия за общи действия. Румънският проект също предвижда обща война и подялба на териториите в случай на разпадане на Турция. Румъния следва да получи според този проект островите по устието на Дунав и част от България на север и изток от линията Русе — Варна, а Сърбия — останалата част от България плюс Босна и Херцеговина и Стара Сърбия. Сръбското правителство обаче се отнася с известно недоверие към Румъния, смятайки, че тя е повече заинтересована в Средна Европа, отколкото на Балканите. Княз Михаил не полага особени усилия за нейното присъединяване към формиращия се съюз. В началото на 1868 г. между Сърбия и Румъния е сключен само общ договор за приятелство и разширяване на търговските отношения. Този договор осигурява приятелски неутралитет на Румъния в случай на сръбско-турска война.

Едновременно с работата по формиране на Балканския съюз сръбското правителство води борба за ликвидиране на турските крепости и гарнизони. През есента на 1866 г. княз Михаил иска от Портата да отстъпи тези крепости на Сърбия. За Европа пак заминава И. Маринович, натоварен от сръбското правителство да иска подкрепата на великите сили. По това време европейските държави са заети в Средна Европа и може да се очаква, че за да осигурят относителен мир на изток, ще заставят Портата на известни отстъпки. Тези надежди се оправдават. При активната дипломатическа подкрепа на Русия и със съгласието на другите страни Портата е принудена да отстъпи. В началото на 1867 г. въпросът е решен благоприятно за Сърбия. През март с. г. княз Михаил излиза с възвание към сръбския народ, в което се съобщава за съгласието на султана да отстъпи крепостите на Сърбия и готовността на княза да посети Цариград. Още през същия месец княз Михаил е приет от султана. В течение на 1867 г. турските крепости и гарнизони са ликвидирани.

Активната външна политика на княз Михаил през средата на 60-те години съдейства за разширяване на националноосвободителното движение на балканските народи. Тя обаче има сериозни недостатъци. Главен неин порок като обединителна сила на Балканите по това врме е великосръбската насоченост. Към това трябва да се прибавят колебанията на княз Михаил във външната политика. През август 1867 г. става среща между княз Михаил и австро-унгарския външен министър граф Андраши, по време на която, за да откъсне Белград от Русия, австро-унгарският държавник обещава да съдейства на Сърбия за получаването на част от Босна и Херцеговина. След тази среща княз Михаил се държи твърде резервирано към своя пръв министър Гарашанин, към руските офицери в Сърбия и към подготовката за война. Работата завършва с падане на Гарашанин от власт, назначаване на Й. Ристич, дотогавашен сръбски представител в Цариград, за външен министър и укрепване позициите на военния министър Блазнавац, който преди това е често упреквай за забавяне на военната подготовка на страната.

Следва засилване на недоверието на Русия към сръбския княз Михаил, а след това и неговото убийство (1868 г.). Сърбия изоставя външнополитическата програма на Михаил и Гарашанин (но без да я забравя!), а току-що формираният Първи балкански съюз отива в историята.

* * *

Както се вижда, първият балкански съюз от 1866–1868 г. остава дори и без опит за реализиране на онова, за което се създава. Всички действия, взаимодействия и противодействия по онова време се определят от два вида противоречия: първо, между балканските национални държави и народи, от една страна, и Османската империя, от друга; второ, между самите балкански национални държави (и народи), всяка от които има претенции да бъде „велика“. Първата група противоречия идва от историята, още от времето на османското нашествие на Балканите, а втората възниква с осъществяващата се на етапи подялба на оманското балканско наследство през XIX век. Във връзка с това се появяват „спорни“ и „безспорни“ територии. Още от началото на XIX век се приема, че Новопазарският санджак и Босна и Херцеговина рано или късно ще трябва да отидат към Сърбия. Затова в случай на разни международни кризи и спорове заради тия области освен Сърбия другите балкански държави не се намесват. По същия начин Тесалия, Крит и островите от архипелага се приемат като гръцки територии, поради което гръцко-турските (и международните) конфликти заради тях не предизвикват междубалкански усложнения. Друго е положението, когато става въпрос за териториите, върху които трябва да се учреди България (а впоследствие и Албания) като държава — там именно се кръстосват шпагите. И никой не се интересува от националната принадлежност на населението, никой не говори за самоопределение, важно е само максималното териториално разширение на тази или онази национална държава независимо за чия сметка. Това е главното, което скоро ще направи Балканския полуостров „барутен погреб“ на Европа.

Към следващата част или към съдържанието

Кръстьо Манчев История на балканските народи. Том 1 (80) (1352–1878)

Метаданни

Данни

История на балканските народи. Том 1

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. ПЪРВИЯТ БАЛКАНСКИ СЪЮЗ

Външнополитическата активност на Сърбия през 60-те години на XIX век

Мисията на Раковски

Балканите в международната конюнктура от средата на 60-те години.

Формиране на съюза (1866–1868 г.)

Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (80) (1352–1878)