Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (9)

8.

Джос Мерлин беше пиян в продължение на пет дни. Той лежеше на леглото, което Мери и леля й бяха пренесли в кухнята, и почти през цялото време не беше на себе си. Спеше с широко отворена уста и звукът от дишането му се чуваше в стаите на горния етаж. Към пет часа следобед се събуждаше за около половин час, крещеше да му занесат бренди и плачеше като дете. Съпругата му веднага отиваше при него. Успокояваше го и наместваше възглавницата му. Даваше му разредено с вода бренди и му говореше тихо, както би говорила на болно дете, докато държеше чашата до устните му. Той се озърташе с кървясали очи, мърмореше си нещо и трепереше като куче.

Леля Пейшънс се превърна в съвсем различна жена. Беше спокойна и хладнокръвна и Мери не можеше да повярва, че е способна на подобно поведение. Тя се посвети изцяло на грижите за съпруга си. Чувстваше се длъжна да прави всичко за него. Мери я наблюдаваше с отвращение как сменя чаршафите и завивките му, защото не би понесла да бъде близо до него. Леля Пейшънс приемаше усилията си като нещо съвсем нормално и псувните и крясъците, с които Джос я посрещаше, не я плашеха. Това явно бяха единствените периоди, в които тя имаше контрол над него и в които той й позволяваше да бърше потта от челото му с кърпа, натопена в топла вода. Завиваше го с чистото одеяло, приглаждаше сплъстената му коса и след няколко минути той отново заспиваше с мораво лице, широко отворена уста и изплезен език и започваше да хърка като бик. Не беше възможно да се стои в кухнята и Мери и леля й превърнаха салона в обитаема стая, където прекарваха по-голямата част от деня. За първи път откакто Мери беше пристигнала, леля Пейшънс започна да общува с нея. Тя бъбреше весело за отминалите дни в Хелфорд, когато двете с майка й са били млади момичета, движеше се пъргаво из къщата и понякога Мери я чуваше да си тананика стари псалми, докато сновеше между салона и кухнята. Веднъж тя сподели с Мери, че напоследък Джос Мерлин изпадал в подобни състояния приблизително на всеки два месеца. Преди запоите му били по-редки и тя никога не знаеше кога ще настъпи следващият. Каза й, че сегашният бил предизвикан от посещението на господин Басът в странноприемницата. Съпругът й бил разтревожен и гневен. Когато се върнал от пустошта в шест и половина вечерта и влязъл веднага в бара, на нея й станало ясно какво ще се случи по-нататък.

Леля Пейшънс не подложи на съмнение думите й, докато Мери й обясняваше как се е загубила в пустошта, и я посъветва да избягва блатата. Мери изпита огромно облекчение. Тя не искаше да изпада в подробности и не възнамеряваше да казва на никого за срещата си с викария на Олтърнън. Докато Джос Мерлин лежеше в несвяст в кухнята, двете прекараха пет сравнително спокойни дни.

Времето беше студено и мрачно и Мери не се изкушаваше да тръгне на разходка. Сутринта на петия ден обаче вятърът утихна, слънцето изгря и независимо от премеждието, през което беше преминала само преди няколко дни, тя реши отново да тръгне през пустошта. Чичо й се събуди в девет часа и се разкрещя. Мери беше отвратена от шума, който той вдигаше, от идващата от кухнята миризма, която изпълваше цялата къща, и от леля си, която хукна надолу по стълбите с чисти чаршафи и завивки под мишницата си.

Макар че се чувстваше засрамена от поведението си, тя излезе крадешком от салона, след като загъна парче хляб в носната си кърпичка, прекоси пътя и тръгна към Източната пустош по посока на Килмар. Имаше цял ден на разположение и не се страхуваше, че отново ще се изгуби. Непрекъснато си мислеше за Франсис Дейви — за странния викарий на Олтърнън — и осъзна, че не знае почти нищо за него, докато тя му беше разказала всичко за себе си. Мислеше си, че е изглеждал много необичайно, докато е рисувал на брега на езерото в Дозмари. Вероятно е бил без шапка, бялата му коса е стърчала върху главата му, а чайките са се плъзгали по водната повърхност и са долитали откъм морето. Изглеждал е като пророк Илия в пустинята.

Мери се чудеше какво го е накарало да стане свещеник и дали хората в Олтърнън го обичат. Наближаваше Коледа и навярно селяните в Хартфорд вече украсяваха домовете си със зеленика, елхови клонки и имел. Те щяха да приготвят пайове и кейкове и да изпекат пуйки и гъски. Обзет от празнично настроение, дребният свещеник щеше да дарява с лъчезарни усмивки енориашите си, а в навечерието на Коледа, след като е изпил чая си, щеше да отиде с коня си в Трилаурен, за да се почерпи с джин от трънки. Дали Франсис Дейви украсяваше църквата със зеленика и благославяше енориашите си?

Едно нещо беше сигурно: в странноприемница „Ямайка“ нямаше да има веселие.

След като вървя около час, Мери спря, защото пред нея се изпречи поток, който се разклоняваше и водите му поемаха в две противоположни посоки. Потокът минаваше през долината между хълмовете и беше заобиколен от блата. Местността не й беше непозната. Погледна отвъд гладкото зелено било на хълма пред себе си и видя огромната ръка на Килмар, чиито пръсти сочеха към небето. Мери дълго се взира в блатото Триуорта, до което беше стигнала през онази първа събота след пристигането си в странноприемницата, но този път лицето й беше обърнато на югоизток и хълмовете изглеждаха различно на ярката слънчева светлина. Потокът ромонеше весело върху камъните. На едно място, където водата беше плитка, имаше брод. Блатото се простираше вляво от Мери. Лекият ветрец развяваше стръковете трева, които шумоляха и въздишаха в отговор. Над мамещата бледа зеленина стърчаха туфи груба трева с кафяви върхове и дебели жълти стъбла.

Това бяха коварните блатисти островчета, където почвата изглеждаше солидна заради широката им повърхност, но щом стъпеше човек върху тях, кракът му моментално потъваше, а сивкавата вода се плискаше, пенеше се и почерняваше.

Мери се обърна с гръб към пустошта, пресече потока, изкачи се над него и продължи да следва течението му. Той лъкатушеше в долината между хълмовете. Небето беше почти безоблачно и пустошта беше придобила пясъчен цвят на слънчевата светлина. На брега на потока беше кацнал самотен дъждосвирец и наблюдаваше замислено отражението си във водата, а дългият му клюн се стрелкаше с невероятна бързина между тръстиките и се забиваше в меката кал. Птицата обърна главата си настрани, прибра краката си под тялото си и като запя тъжната си песен, излетя в южна посока.

Нещо беше разтревожило птицата. След няколко минути Мери разбра причината, поради която тя беше отлетяла. Няколко понита се бяха спуснали с тропот по хълма на склона и бяха нагазили в потока, за да пият вода. Те подскачаха шумно сред камъните и се блъскаха едно в друго, а опашките им се вееха на вятъра. Вероятно бяха преминали през портата, която се намираше вляво от потока. Портата беше отворена широко и беше подпряна с камък. От нея започваше неравен, покрит с кал селски път.

Мери се подпря на портата, загледана в понитата, и с ъгълчето на окото си зърна мъж, който се задаваше по пътя и носеше две ведра. Тя понечи да се отмести и да продължи, като заобиколи хълма, но той й помаха с едното от ведрата.

Мъжът беше Джем Мерлин. Мери нямаше време да избяга от него и затова остана на мястото си, докато той се приближаваше към нея. Беше облечен с мръсна риза, която никога не беше прана, и мръсен кафяв панталон, покрит с конски косми и оборски тор. Не носеше нито шапка, нито палто и беше с набола брада. Засмя се така, че показа зъбите си. Изглеждаше, както вероятно е изглеждал брат му преди двайсет години.

— Доколкото виждам, си намерила пътя, по който се стига до мен — изрече Джем. — Ако знаех, че ще дойдеш толкова скоро, щях да изпека хляб в твоя чест. Не съм се мил от три дни и ям само картофи. Дръж за малко това ведро.

Той пъхна ведрото в ръката на Мери, преди тя да успее да възрази, нагази във водата след конете и им изкрещя:

— Излезте веднага! Престанете да замърсявате питейната ми вода! Махай се оттук, черен дяволе!

Джем удари най-голямото пони по задницата с дъното на ведрото. Животните излязоха от потока и хукнаха нагоре по хълма, като удряха едно в друго копитата си във въздуха.

— Вината е моя — извика той на Мери. — Трябваше да затворя портата. Донеси другото ведро. Нагоре по течението на потока водата е чиста.

Мери му занесе ведрото и Джем напълни двете ведра, като й се хилеше през рамо.

— Какво щеше да направиш, ако не си бях вкъщи? — попита я той, докато си бършеше лицето с ръкава на ризата си.

Мери не се сдържа и се усмихна, преди да му отговори:

— Аз дори не знаех, че живеете тук. А и не тръгнах в тази посока, за да търся вас. Ако знаех, щях да завия наляво.

— Не ти вярвам. Тръгнала си с надеждата да ме намериш и няма смисъл да отричаш. Е, идваш тъкмо на време, за да сготвиш обяда. В кухнята ми има парче овнешко месо.

Джем я поведе по калния път и двамата стигнаха до една малка сива къща, построена върху склона на хълма. Зад нея имаше няколко постройки и леха с картофи. От ниския й комин излизаше дим.

— Огънят е запален и няма да ти отнеме много време да свариш овнешкото — каза й Джем. — Предполагам, че умееш да готвиш.

Мери го измери с поглед и го попита:

— Винаги ли използвате хората по този начин?

— Рядко ми се отдава възможност да го правя. След като така или иначе вече си тук, би могла да ми помогнеш. Готвя си сам, откакто майка ми почина. Оттогава в тази къща никога не е имало жена. Нямаш нищо против да влезеш вътре, нали?

Мери го последва и се наведе под ниската рамка на вратата.

Стаята беше малка, с квадратна форма, два пъти по-малка от кухнята в странноприемница „Ямайка“, с голямо открито огнище в единия ъгъл. Подът беше мръсен и осеян с обелки от картофи, кочани от зеле и трохи хляб. Навсякъде имаше боклук и всичко беше покрито с пепел от торфения огън. Мери се огледа втрещено и попита Джем:

— Никога ли не чистите? Кухнята прилича на кочина. Би трябвало да се засрамите от себе си. Оставете ми това ведро и ми дайте метлата. Нямам намерение да обядвам сред тази мръсотия.

Тя веднага се залови за работа. Боклуците и бъркотията съживиха стремежа й към чистота и ред. След половин час боклукът беше изхвърлен, прахта беше избърсана, а мокрият каменен под лъщеше. Мери откри в шкафа глинени съдове и парче от покривка и започна да приготвя масата. На огъня вреше овнешкото, към което беше добавила картофи и ряпа.

От тенджерата се носеше приятна миризма. Джем се приближи до вратата, подуши въздуха като гладно куче и каза:

— Явно се нуждая от жена, която да върти домакинството. Може би ще изоставиш леля си и ще дойдеш да се грижиш за мен?

— Ще трябва да ми плащате прекалено много — отвърна Мери. — Няма да имате толкова пари, колкото ще ви поискам.

— Всички жени са алчни — отбеляза Джем и седна до масата. — Не знам какво правят с парите си, но никога не ги харчат. Майка ми беше същата. Държеше парите си в един стар чорап и не ми позволяваше да припаря до тях. Побързай с обяда, защото съм гладен като вълк.

— Много сте нетърпелив. И нито една благодарствена дума за тази, която е сготвила. Махнете си ръцете — чинията е гореща.

Мери сложи пред Джем чинията с овнешкото, от която се издигаше пара, а той облиза устните си и отвърна:

— Все пак, преди да дойдеш тук, са те научили на нещо. Винаги съм твърдял, че има две неща, които жените трябва да умеят да правят, и едното от тях е готвенето. Налей ми чаша вода. Каната е на двора.

Мери вече беше напълнила една чаша с вода и му я подаде мълчаливо.

— Всички сме се родили тук — продължи Джем и посочи с глава към тавана, — в стаята на горния етаж. Джос и Мат вече бяха зрели мъже, когато аз бях малко момче и се държах за полата на майка си. Рядко виждахме баща си, но още щом прекрачеше прага на къщата, разбирахме, че се е прибрал. Спомням си, че веднъж хвърли един нож по майка ми. Ножът я уцели в челото, точно над окото и кръвта потече по лицето й. Уплаших се, избягах и се скрих в ъгъла до огнището. Майка ми не каза нищо, просто си изплакна окото с вода и поднесе вечерята на баща ми. Тя беше смела жена, макар че почти не говореше и никога не ни хранеше достатъчно. Бях нейният любимец — вероятно защото бях най-малкото дете. Братята ми ме биеха, когато тя не беше наблизо. Двамата не бяха близки. Никой в семейството ни не беше привързан към останалите. Понякога Джос биеше Мат толкова жестоко, че след това Мат известно време не можеше да си стои на краката. Мат беше много странен, той беше тих като майка ми. Удави се в едно блато в пустошта. Там човек може да вика, докато белите му дробове се пръснат, но никой няма да го чуе, освен някоя птица или някой кон, който се е отделил от табуна. Веднъж и аз без малко щях да се удавя.

— Отдавна ли е починала майка ви? — попита Мери.

— На Коледа ще се навършат седем години — отвърна Джем, докато си сипваше допълнително от овнешкото. — Наскоро, след като обесиха баща ми, Мат се удави, Джос замина за Америка, а аз започнах да подивявам. Майка ми се молеше часове наред на Господ. Не издържах и заминах за Ладстоу. Известно време плавах на една шхуна, но морето не ми понасяше, затова се върнах у дома. Майка ми беше станала кожа и кости. „Трябва да ядеш повече“, казах й, но тя не пожела да ме послуша и аз отново заминах. Установих се в Плимут и преживявах някак си, като изкарвах по някой друг шилинг. Прибрах се за Коледа. Надявах се, че майка ми ще ми поднесе празничен обяд. Къщата беше празна и врата й беше заключена. Побеснях. Не бях ял нищо от двайсет и четири часа. Върнах се в Норт Хил и научих, че майка ми е починала. Бяха я погребали преди три седмици. Можех съвсем спокойно да остана в Плимут, след като у дома не ме чакаше коледен обяд. В шкафа зад теб има малко сирене. Искаш ли да си го разделим? В него има червеи, но те няма да ти навредят.

Мери поклати глава и Джем тръгна към шкафа, за да вземе сиренето.

— Какво става? — попита я той. — Приличаш на болна крава. Зле ли ти се отразява овнешкото на стомаха?

Мери го наблюдаваше, докато той сядаше отново и слагаше сухото сирене върху парче корав хляб.

— Ще бъде много хубаво, когато в Корнуол не остане нито един човек, носещ фамилията Мерлин — изрече тя. — За предпочитане е графството да бъде сполетяно от някаква болест, отколкото в него да живее семейство като вашето. Двамата с брат ви сте се родили извратени и зли. Някога замисляли ли сте се колко е страдала майка ви?

Джем я погледна учудено, докато вдигаше ръката си с хляба и сиренето към устата си, и отвърна:

— С нея всичко беше наред. Тя никога не се оплакваше. Беше свикнала с нас. Омъжила се е за баща ми, когато е била на шестнайсет години, и оттогава не е имала време да страда. След една година се родил Джос, а после и Мат. Времето й е било ангажирано с грижите по отглеждането им и когато те си стъпили на краката, й се наложило да започне всичко отначало с мен. Аз съм дошъл случайно на този свят. Баща ми се напил на панаира в Лонсестън, след като продал три крави, които не били негови. Ако не беше станало така, сега нямаше да стоя на този стол и да разговарям с теб. Подай ми каната.

Мери беше приключила с обяда. Тя стана от масата и започна да прибира мълчаливо чиниите.

— Как е съдържателят на странноприемница „Ямайка“? — попита Джем, като се наклони назад заедно със стола си, докато я наблюдаваше как накисва чиниите във вода.

— Пие, също като баща си — отвърна кратко Мери.

— Алкохолът ще го погуби — изрече сериозно Джем. — Напива се до безпаметство, а после лежи като куче дни наред. Най-накрая ще умре. Проклет глупак! Този път от колко време пие?

— От пет дни.

— О, това е нищо за Джос. Ако никой не го закача, той ще прекара цяла седмица в леглото. После ще стане от него, ще залита като новородено теле, а устата му ще бъде черна като блатото Триуорта. След като се освободи от излишната течност, а остатъкът от нея се просмуче в тялото му, не бива да бъде изпускан от очи, защото става опасен. Трябва да се пазиш от него.

— Не се притеснявайте за мен. Той няма да ме докосне. Има си други грижи. Ще бъде много зает.

— Не се прави на загадъчна и престани да кимаш със свити устни. Случило ли се е нещо в „Ямайка“?

— В известен смисъл, да — отвърна Мери, докато го наблюдаваше над чинията, която бършеше. — Миналата седмица господин Басът от Норт Хил дойде в странноприемницата.

Джем изправи стола с трясък и изкрещя:

— По дяволите! И какво ви каза?

— Чичо Джос го нямаше. Господин Басът настоя да влезе и да претърси къщата. Разби вратата на стаята в дъното на коридора заедно със своя слуга, но тя беше празна. Изглеждаше изненадан и разочарован. Тръгна си много гневен. Попита ме за вас, а аз му казах, че никога не съм ви виждала.

Джем си подсвиркваше фалшиво с безизразно лице, докато Мери му разказваше за случилото се, но когато спомена името му, той присви очи и я попита през смях:

— Защо си го излъгала?

— Реших, че така ще бъде по-добре. Ако бях помислила малко, със сигурност щях да му кажа истината. Вие нямате какво да криете, нали?

— Не, като се изключи това, че черното пони, което видя край потока, е негово — отвърна безгрижно Джем. — Миналата седмица то беше сиво с тъмни петна. Отглеждането му е струвало цяло състояние на господин Басът. Ще изкарам от него няколко лири в Лонсестън, ако имам късмет. Хайде да идем да го видим.

Двамата излязоха навън на ярката слънчева светлина. Мери застана за миг пред вратата на къщата и избърса ръцете си в престилката, а Джем тръгна към конете. Къщата беше построена на склона на хълма над потока Уиди, който лъкатушеше през долината и се губеше зад далечните хълмове. Зад нея се простираше широка равнина — пасище без начало и без край. От две й страни се издигаха огромни скали, а в далечината се мержелееше страховитият Килмар. Вероятно това беше Пустошта на дванайсетимата мъже.

Мери си представи как, докато е бил дете, Джос Мерлин е изхвърчавал през вратата с паднала върху лицето му сплъстена коса, а зад него е стояла майка му, скръстила ръце пред слабото си тяло, и го е наблюдавала със стаен в очите си въпрос. Светът под покрива на тази малка къща вероятно е бил изпълнен с мълчалива тъга, гняв и огорчение.

Мери чу вик и тропот на копита и Джем се показа иззад ъгъла, възседнал черното пони.

— Това е съществото, което искам да ти продам — обясни й той, — но ти си много стисната. Би могла да го яздиш, без да се притесняваш — господин Басът го е отгледал за съпругата си. Може би все пак ще размислиш?

Мери поклати глава, засмя се и отвърна:

— Искате да ме накарате да го вържа в конюшнята в странноприемница „Ямайка“ и когато господин Басът ни посети отново, да си го познае. Благодаря ви много, но предпочитам да не рискувам. Достатъчно лъжи изрекох заради вашето семейство, Джем Мерлин.

Джем се намръщи, слезе на земята и каза:

— Отказваш да сключиш най-изгодната сделка, която някога ще ти предложа. Никога повече няма да ти дам подобен шанс. В навечерието на Коледа ще заведа понито в Лонсестън. Търговците веднага ще го грабнат от ръцете ми. — Той плесна с ръце понито по задницата. — Бягай оттук! — извика и животното хукна към пролуката в скалата.

Джем откъсна стрък трева и започна да го дъвче, погледна към Мери и я попита:

— Какво е очаквал да види господин Басът в странноприемница „Ямайка“?

Мери го погледна в очите и отвърна:

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен.

Джем дъвчеше замислено тревата и плюеше парченца от нея на земята.

— А на теб каква част от историята ти е известна? — попита я внезапно той и хвърли стръкчето трева на земята.

Мери сви рамене и отвърна:

— Не съм дошла тук, за да отговарям на въпроси. Разпитът, на който ме подложи господин Басът, ми беше достатъчен.

— Джос е имал късмет, че стоката е била изнесена от онази стая. Миналата седмица му казах, че ходи по тънък лед. Въпрос на време е да го хванат. Вместо да бъде по-предпазлив, проклетият глупак предпочита да се напие.

Мери не каза нищо. Ако си мислеше, че ще успее да я хване в капана с откровението си, Джем щеше да бъде разочарован.

— От малката ти стая над верандата вероятно се вижда всичко, което се случва на двора — отбеляза Джем. — Каруците смущават съня ти, нали?

— Откъде знаете коя е моята стая? — попита го бързо Мери.

Той се смути от въпроса й и я погледна изненадано, а после се засмя, откъсна отново стрък трева и отвърна:

— Когато влязох в двора онази сутрин, прозорецът й беше отворен и вятърът клатеше капаците му. За първи път видях отворен прозорец в странноприемница „Ямайка“.

Обяснението му прозвуча достоверно, но на Мери това не й беше достатъчно. В ума й се прокрадна ужасно подозрение. Дали мъжът, който се криеше в празната стая за гости през онази съботна нощ, не е бил Джем? Тя почувства как отвътре я обзема хлад.

— Защо предпочиташ да мълчиш? — продължи Джем. — Нима си мислиш, че ще отида при брат си и ще му заявя: „Племенницата ти си развърза езика“? По дяволите, Мери, ти не си нито глуха, нито сляпа. Дори едно дете ще разбере, че има нещо гнило в странноприемница „Ямайка“, след като е живяло в нея един месец.

— Какво целите с този разпит? А и какво значение има за вас доколко съм наясно с аферите на чичо си? Единственото нещо, което ме занимава в момента, е как да отведа леля си от тази къща колкото е възможно по-бързо. Обясних ви това онази сутрин, когато дойдохте в странноприемницата. Може би ще ми бъде необходимо доста дълго време, за да я убедя, и трябва да бъда търпелива. Що се отнася до брат ви, изобщо не ме интересува, че се напива до смърт. Той може да живее както намери за добре и да се занимава с каквото си иска. Тези неща не ме засягат.

Джем подсвирна и ритна с крак един камък.

— Искаш да кажеш, че контрабандата не те ужасява? — попита я гневно той. — Ще позволиш на брат ми да напълни всяка стая в „Ямайка“ с бурета с бренди и ще си държиш устата затворена, така ли? Ами ако е замесен и в други, много по-сериозни престъпления? Ако става дума за нечия смърт, за нечие убийство?

Джем се обърна с лице към Мери и тя осъзна, че този път той не се шегуваше. Безгрижният му насмешлив тон беше изчезнал и очите му бяха мрачни, но тя не беше в състояние да отгатне какво се криеше в тях.

— Не знам какво имате предвид — отвърна тя.

Джем дълго се взира в нея, сякаш размишляваше върху някакъв проблем, чието решение можеше да бъде открито единствено в изражението на лицето й. Приликата с брат му беше изчезнала. Той изглеждаше по-строг и по-стар и сякаш беше направен от друго тесто.

— Сега може би не разбираш — изрече най-накрая, — но ако останеш достатъчно дълго там, ще разбереш. Защо според теб леля ти прилича на призрак? Попитай я следващия път, когато вятърът задуха от северозапад.

Джем отново започна да си подсвирква тихо с ръце в джобовете. Мери го гледаше мълчаливо. Той й говореше с недомлъвки, но тя не знаеше дали прави това, за да я уплаши. Мери беше в състояние да разбере и да приеме конекрадеца, бедняка, лекомисления Джем, но не беше подготвена за рязката промяна, която настъпи в него, и не беше сигурна, че тя й харесва.

Той се изсмя, сви рамене и отбеляза:

— Някой ден двамата ще се скараме жестоко и човекът, който ще съжалява за това, ще бъде той, а не аз.

След тези тайнствени думи Джем се обърна кръгом и тръгна към пустошта в посоката, в която беше избягало понито. Пъхнала ръцете си под шала, Мери го наблюдаваше и си мислеше, че е била права, като е подозирала, че чичо й не се занимава единствено с контрабанда. Непознатият мъж в бара говореше за убийство, а сега и Джем използва тази дума. В крайна сметка се оказа, че тя не е нито глупачка, нито истеричка, за каквато я смяташе викарият на Олтърнън.

Трудно й беше да прецени каква е ролята на Джем Мерлин във всичко това, но изобщо не се съмняваше, че е замесен по някакъв начин. Ако Джем е бил човекът, който се спусна крадешком по стълбището след чичо й през онази нощ, той знаеше, че тя е излязла от стаята си и че докато се е криела някъде в къщата, е чула разговора им. Със сигурност е видял окаченото на гредата в бара въже и е предположил, че и тя го е видяла, след като двамата с брат си излязоха от странноприемницата и се отправиха към пустошта. В такъв случай въпросите му бяха напълно основателни. Беше я попитал: „А на теб каква част от историята ти е известна?“, но тя не му отговори.

Разговорът с Джем й подейства потискащо. Искаше й се веднага да се отърве от него и да остане сама с мислите си. Започна да слиза бавно надолу по хълма по посока на потока Уиди. Беше стигнала до портата в края на пътя, когато чу, че Джем тича след нея. Той се хвърли към портата и й препречи пътя. Приличаше на циганин с наболата брада и мръсния панталон.

— Защо си тръгваш? — попита я той. — Все още е рано. Ще започне да се смрачава чак след четири часа. Ще те изпратя до Ръшифорд. Какво ти става? — Хвана с ръце брадичката й и се вгледа в лицето й. — Сигурно се страхуваш от мен. Мислиш си, че в стаите на горния етаж държа бурета с бренди и бали тютюн, които ще ти покажа, а после ще ти прережа гърлото. Прав съм, нали? Мислиш си, че ние, мъжете от семейство Мерлин, сме отчаяни нещастници, аз съм най-отчаяният от всички. Това ли си мислиш?

Мери му се усмихна неволно и си призна:

— Да, нещо от този род, но в никакъв случай не се страхувам от вас. Дори бих ви харесала, ако не ми напомняхте толкова много за брат си.

— Човек не избира лицето си. Не би отрекла обаче, че съм много по-красив от Джос, нали?

— О, самочувствието ви е достатъчно, за да компенсира всички останали качества, които не притежавате. Нямам никакво намерение да оспорвам красотата ви. Можете да разбиете толкова сърца, колкото поискате. А сега ме пуснете да си ходя. Пътят до странноприемница „Ямайка“ е дълъг и не бих искала отново да се загубя в пустошта.

— А кога си се загубила?

Мери се намръщи леко, ядосана на себе си заради факта че думите се бяха изплъзнали неволно от устата й, и отвърна:

— Преди няколко дни излязох на разходка из Западната пустош. Мъглата се спусна рано. Вървях известно време, докато намеря пътя към странноприемницата.

— Постъпила си глупаво. Между „Ямайка“ и хълма Ръф има места, които могат да погълнат цяло стадо добитък, да не говорим за дребосък като теб. Това в никакъв случай не е занимание за жени. Защо реши да го направиш?

— Исках да се поразтъпча. Дни наред бях затворена в къщата.

— Чуй ме, Мери Йелан, следващия път, когато искаш да се поразтъпчеш, поеми в тази посока. След като минеш през портата, няма как да се объркаш, ако се движиш така, че блатата да бъдат от лявата ти страна, както постъпи днес. Ще дойдеш ли с мен в Лонсестън в деня преди Коледа?

— Какво ще правите в Лонсестън, Джем Мерлин?

— Ще продам черното пони на господин Басът, вместо той самият да го продаде, скъпа моя. Познавам добре брат си и те съветвам на този ден да бъдеш колкото е възможно по-далече от странноприемница „Ямайка“. По това време той току-що ще е дошъл на себе си след запоя и ще бъде непоносим. След като леля ти и чичо ти са свикнали със скитането ти из пустошта, отсъствието ти няма да им направи впечатление. Ще те върна вкъщи към полунощ. Обещай ми, че ще дойдеш с мен, Мери.

— Ами ако ви хванат в Лонсестън с понито на господин Басът? Тогава ще изглеждате като глупак, нали? Аз също ще изглеждам като глупачка, ако ме хвърлят в затвора заедно с вас.

— Никой няма да ме хване. Поне засега не съществува подобна опасност. Поеми този риск, Мери. Предполагам, че не обичаш приключенията, след като си толкова предпазлива. Явно край Хелфорд се раждат страхливци.

Мери моментално захапа въдицата.

— Добре, Джем Мерлин, съгласна съм да дойда с вас, защото не искам да ме мислите за страхливка. Предполагам, че затворът е за предпочитане пред странноприемница „Ямайка“. Как ще пътуваме до Лонсестън?

— С двуколката. Ще вържем за задната й част черното пони на господин Басът. Знаеш ли как да стигнеш до Порт Хил през пустошта?

— Не.

— Ще вървиш около километър и половина по главния път, ще минеш през пролуката в живия плет на върха на хълма и ще завиеш надясно. Пред теб ще бъде хълмът Кери, а вдясно — хълмът Хок. Ако продължиш право напред, няма да се изгубиш. Аз ще те посрещна на половината от пътя. Ще се придвижваме из пустошта, доколкото това е възможно, защото пътят ще бъде много оживен.

— Кога трябва да тръгна?

— Ще изчакаме в града да се съберат повече хора и ще пристигнем там към два часа, когато улиците ще бъдат пълни с народ. Можеш да тръгнеш от „Ямайка“ в единайсет часа.

— Не ви обещавам, че ще дойда. Ако не се появя, вие ще продължите сам. Не забравяйте, че леля Пейшънс може да се нуждае от мен.

— Добре, но според мен ти просто си търсиш оправдания.

— Ще прекося потока през брода. Не е необходимо да ме изпращате. Мога и сама да намеря пътя. Трябва да прехвърля билото на този хълм, нали?

— Ако искаш, можеш да предадеш поздрави от мен на чичо си. Кажи му, че се надявам, че нравът му е станал по-поносим, както и езикът му. Попитай го дали би имал нещо против, ако дойда, за да закача клонче имел на верандата на странноприемница „Ямайка“. Внимавай да не паднеш във водата. Искаш ли да те пренеса през потока, за да не си намокриш краката?

— Дори и да нагазя до кръста в него, нищо няма да ми стане. Довиждане, Джем Мерлин.

Мери заподскача смело, като се държеше с едната си ръка за парапета на мостчето. Фустата й се натопи във водата и тя я повдигна нагоре. Чу, че Джем започна да се смее от отсрещния бряг на потока, и тръгна нагоре по склона на хълма, без да погледне назад и да му махне с ръка.

„Ако му се отдаде случай да се изправи пред някой от мъжете от Юга — мислеше си Мери, — например от Хелфорд, от Гуийк или от Манъкан, ще разбере колко струва.“ В Константин имаше един ковач, който щеше го командва както си иска. Джем Мерлин не разполагаше с нищо, с което би могъл да се гордее. Той беше конекрадец, контрабандист и мошеник, а по всяка вероятност и убиец. Явно в пустошта се раждаха прекрасни хора.

Мери не се страхуваше от Джем и за да му го докаже, щеше да седи до него в двуколката на път за Лонсестън.

Когато Мери прекоси пътя и влезе в двора, вече се здрачаваше. Както обикновено, странноприемницата беше тъмна и изглеждаше необитаема заради заключените врати и решетките върху прозорците. Тя заобиколи къщата и почука на прозореца на кухнята. Леля й веднага отвори прозореца. Беше бледа и притеснена.

— Чичо ти през целия ден пита за теб — започна тя. — Къде беше досега? Вече е почти пет часът, а ти излезе сутринта.

— Разхождах се из пустошта — отвърна Мери. — Не смятах, че ще имате нещо против. Защо чичо Джос е питал за мен? — Тя погледна тревожно към леглото на чичо си в ъгъла на стаята. То беше празно. — Къде е той? — попита. — По-добре ли е?

— Поиска да седне в салона. Каза, че му е омръзнало да лежи в кухнята. От обяд седи до прозореца и гледа през него с надеждата да се появиш отнякъде. Трябва да му говориш спокойно, Мери, и да не спориш с него. Докато чичо ти се възстановява, няма да ни бъде лесно. С всеки изминал ден той ще става все по-силен и ще бъде опърничав и сприхав. Ще си мериш думите, нали, Мери?

Тя отново се беше превърнала в предишната леля Пейшънс, която кършеше ръце, мърдаше устни и надзърташе над рамото си, докато говореше. На Мери й стана жал и тревожността на леля й се предаде и на нея.

— Защо е искал да ме види? — попита тя. — Едва ли иска да ми каже нещо. За какво съм му притрябвала?

Леля Пейшънс примигна, раздвижи устните си и отвърна:

— Въобразява си разни неща. Непрекъснато си мърмори под носа. Не трябва да обръщаш внимание на приказките му, когато е в това състояние. Той просто не е на себе си. Ще ида да му кажа, че си се прибрала.

Тя излезе от кухнята и тръгна към салона.

Мери извади каната с вода от шкафа и си наля една чаша. Гърлото й беше пресъхнало. Ръцете й трепереха и тя се ненавиждаше заради глупостта си. Беше смела, докато вървеше из пустошта, но веднага щом прекрачи прага на странноприемницата, куражът й се изпари и тя стана нервна като малко дете.

Леля Пейшънс се върна в кухнята и прошепна:

— В момента е кротък. Задрямал е на стола. Възможно е да се събуди чак довечера. Ще се нахраним рано. За теб има малко студен пай.

Мери вече не беше гладна и едва преглъщаше залъците. Изпи две чаши горещ чай и бутна настрани чинията си. Леля Пейшънс непрекъснато поглеждаше към вратата. Докато се хранеха, двете жени не размениха нито една дума. След като приключиха с вечерята, те разтребиха масата. Мери хвърли малко торф в огъня и клекна до него. Лютивият син пушек изпълни въздуха и очите й започнаха да сълзят, но от тлеещия торф не се излъчваше никаква топлина.

Часовникът във вестибюла удари хрипливо шест пъти. Мери беше затаила дъх, докато броеше ударите. Те сякаш умишлено нарушиха тишината. Стори й се, че измина цяла вечност, докато звукът от последния удар отекна в къщата и затихна. Часовникът продължаваше да тиктака бавно. Откъм салона се не чуваше никакъв шум. Леля Пейшънс седна до масата, вдяна на светлината на свещта иглата, която държеше в ръце, и започна да кърпи някаква дреха със свити устни и набръчкано чело.

Дългата вечер отмина, а Джос не ги повика нито веднъж. Мери климаше, очите й се затваряха и замаяна от полудрямката, чуваше стъпките на леля си, докато тя се отдалечаваше от стола си, за да прибере дрехата в шкафа. След малко леля й прошепна:

— Отивам да си легна. Чичо ти вероятно ще спи до сутринта. Няма да го будя.

Мери измърмори нещо и отново чу стъпките на леля си, която излезе в коридора, изкачи се по скърцащите стъпала и затвори внимателно вратата на спалнята. Обзета от летаргията на съня, тя отпусна глава върху ръцете си. Бавното тиктакане на часовника й напомняше на звука, издаван от стъпки на уморени крака. Раз-два, раз-два, следваха те една след друга. Мери отново вървеше покрай потока и товарът, който носеше, беше тежък. Би могла да го остави за малко на земята, да легне на брега на потока и да заспи. Беше й обаче много студено. Краката й бяха мокри. Трябваше да се изкачи на някое по-високо място.

Мери отвори очи и видя, че лежи на пода до огнището. Огънят беше загаснал и тлеещият торф се превръщаше в бяла пепел. В кухнята беше много студено, а светлината беше слаба. Свещта догаряше. Тя се прозина, потрепери и разкърши схванатите си ръце. Когато вдигна очи, видя, че вратата се отваря бавно, сантиметър по сантиметър.

Мери опря длани в пода, изправи се до седнало положение и остана неподвижна за миг. Изведнъж вратата се отвори рязко и се удари в стената. На прага на стаята стоеше Джос Мерлин с протегнати напред ръце и се поклащаше леко.

Отначало той не я видя; очите му бяха вперени в стената пред него. Мери се сниши и скри главата си под масата. Тя не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си. Джос се обърна бавно и в продължение на няколко секунди се взира мълчаливо в нея. Когато проговори, гласът му беше напрегнат и дрезгав и прозвуча като шепот:

— Кой е там? Какво правиш? Защо мълчиш?

Лицето му беше загубило нормалния си цвят и напомняше на сива маска, а кървясалите му очи бяха вперени в нея и не даваха никакви признаци, че я е разпознал. Мери остана неподвижна и прошепна:

— Приберете този нож. Приберете го веднага.

Тя плъзна ръка по пода и докосна крака на един стол с върховете на пръстите си. Нямаше как да го хване, без да мърда, защото столът беше далече от нея. Остана в тази поза, затаила дъх. Джос влезе в стаята с наведена глава и запристъпва бавно към нея, като размахваше ръце във въздуха. Мери изчака, докато ръцете му се доближиха почти на метър от нея. Усети дъха му върху бузата си и изрече тихо:

— Чичо Джос…

Той клекна и се вторачи в нея, а после се наведе, докосна косата и устните й и попита:

— Мери, ти ли си? Защо не ми отговаряш? Те къде са? Видя ли в каква посока тръгнаха?

— Объркали сте се, чичо Джос. Тук няма никой друг, освен мен. Леля Пейшънс е на горния етаж. Лошо ли ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Той обходи с очи стаята, като задържаше погледа си в ъглите й, а после прошепна:

— Те не могат да ме уплашат. Мъртвите не могат да наранят живите. Те са като изгаснали свещи. Нали така, Мери?

Мери кимна и проследи погледа му. Той издърпа един стол, седна на него и отпусна протегнатите си ръце на масата. Въздъхна тежко, прокара език по устните си и продължи:

— Това са просто сънища. Лицата изплуват от тъмнината, сякаш са живи, и аз се събуждам, плувнал в пот. Жаден съм, Мери. Отиди в бара и ми донеси бренди.

Той бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Мери взе ключовете от него с трепереща ръка и излезе от стаята. Спря за миг в коридора, като се чудеше дали да не се качи в стаята си, да заключи вратата и да го остави да беснее сам в кухнята, а после тръгна на пръсти към вестибюла.

Джос й изкрещя от кухнята:

— Къде отиваш? Казах ти да ми донесеш бренди от бара.

Мери чу изскърцването на стола, докато той го буташе назад. Беше закъсняла. Отвори вратата на бара и бръкна в шкафа с бутилките. Когато се върна в кухнята, чичо й се беше облегнал с лакти на масата и стискаше главата си с ръце. Мери си помисли, че е заспал, но когато чу стъпките й, той вдигна глава и се облегна на стола. Тя сложи бутилката и една чаша на масата пред него. Джос напълни чашата до половината и я вдигна с две ръце, като непрекъснато наблюдаваше Мери над ръба й, и каза:

— Ти си добро момиче, Мери. Харесвам те, защото си умна и защото не се плашиш от нищо. Всеки мъж би се чувствал приятно в твоята компания. Трябвало е да се родиш момче. — Отпи от брендито, претърколи го с езика си, усмихна се глупаво, намигна на Мери, посочи с пръст чашата и продължи: — Във вътрешността на графството плащат за това бренди с чисто злато, защото то няма равно на себе си. Дори крал Джордж не разполага с толкова качествено бренди в избата си. А аз какво плащам за него? Нито едно проклето пени. В странноприемница „Ямайка“ го пием гратис. — Засмя се и изплези език. — Играта е жестока, Мери, но тя е за истински мъже. Рискувал съм живота си десет, двайсет пъти. Преследвали са ме по петите и куршумите са свистели в косата ми. Не могат да ме хванат, защото съм прекалено хитър и отдавна съм в играта. Преди да се преместим тук с леля ти, работех на крайбрежието, в Падстоу. На всеки две седмици по време на пролетния прилив излизахме в морето с един малък платноход. Бяхме шестима. Работехме сами и не изкарвахме почти никакви пари. Трябва да се действа мащабно и всеки да се подчинява на издадените заповеди. Сега сме над сто души и покриваме цялото графство — от крайбрежието до границата му. Кълна се в Бога, Мери, че съм виждал много кръв, виждал съм много убийства, но тази игра надминава всичко — смъртта дебне на всяка крачка.

Джос й махна с ръка, погледна през рамо към вратата, намигна й отново и прошепна:

— Ела по-близо, за да ме чуваш по-добре. Виждам, че, за разлика от леля си ти си смела. Двамата с теб трябва да станем партньори. — Хвана Мери за ръката и я дръпна към стола си. — Това проклето питие ме превръща в глупак. Както вече си се убедила, от него ставам страхлив като плъх. Имам кошмари и виждам неща, които ме изкарват от равновесие, макар че изобщо не се боя от тях, когато съм трезвен. По дяволите, Мери, убивал съм хора със собствените си ръце, държал съм главите им под водата, докато спрат да дишат, пребивал съм ги с камъни, без да ми мигне окото, и след това съм заспивал блажено като малко дете. Но когато се напия, тези хора изпълват сънищата ми. Виждам зеленикавите им лица с изядени от рибите очи. Плътта виси на парцали от костите им, а по косата им са полепнали водорасли. Спомням си как някаква жена се държеше с едната си ръка за сала, а в другата стискаше дете. Косата й падаше върху гърба й. Корабът беше в плитки води, а морето беше гладко като дланта ти. Всички се бяха добрали живи съвсем близко до брега. На някои места водата сигурно щеше да им стигне само до кръста. Жената ми извика, молеше ме за помощ, а аз й размазах лицето с един камък. Тя падна по гръб и започна да удря по сала с ръце. Беше изпуснала детето. Хвърлих още един камък към нея. Гледах, докато хората се давеха във водата, която беше дълбока само един метър. Страхувахме се, че някои от тези хора може би ще успеят да се доберат до брега. За първи път не можехме да разчитаме на прилива. След половин час те щяха да вървят по пясъка със сухи крака. Наложи се да ги замерваме с камъни, Мери, да чупим ръцете и краката им. Накрая всички се удавиха пред очите ни също както майката и детето на място, където водата едва ли би стигнала до раменете им. Удавиха се, защото камъните хвърчаха към тях и най-накрая ги събаряха.

Джос беше свел лице към Мери. Кървясалите му очи бяха впити в нея и тя усещаше дъха му върху бузата си.

— Досега не беше ли чувала за мародерите, които предизвикват корабокрушения, Мери? — попита тихо той.

Часовникът във вестибюла удари един път и самотният звук отекна като зов. Нито един от двамата не мръдна от мястото си. В стаята беше много студено. Огънят отдавна беше загаснал и заради отворената врата в стаята ставаше течение. Жълтият пламък на свещта примигваше. Джос се пресегна и хвана ръката на Мери. Ръката й се отпусна в неговата така, сякаш беше безжизнена. Той може би забеляза изписания върху лицето й ужас, защото пусна ръката й и извърна очи от нея. Взря се в празната чаша пред себе си и започна да барабани с пръсти по масата. Клекнала на пода до него, Мери наблюдаваше мухата, която кацна на ръката му. Тя се провря между късите черни косми, пропълзя по дебелите вени и по кокалчетата на дългите му тънки пръсти и стигна до върховете им.

Мери си спомни колко ловки и грациозни изглеждаха пръстите му, докато режеше хляба през първата нощ след пристигането й в странноприемницата, и си помисли, че когато поискат, тези пръсти могат да бъдат гъвкави и деликатни. Докато ги наблюдаваше как барабанят по масата, тя си представи как хващат острия камък и го стискат силно, а после видя как камъкът излита във въздуха.

Джос се обърна отново към нея, посочи с глава към тиктакащия часовник и прошепна с дрезгав глас:

— Понякога чувам този звук в главата си. Преди малко, когато часовникът удари, имах чувството, че е звъннала камбана на шамандура в някой залив. Чувал съм как звукът долита, носен от западния вятър. Раз-два, раз-два — езикът на камбаната се движи назад-напред и се удря в стените й, сякаш известява за нечия смърт. Чувам го в сънищата си. Чух го и тази нощ. Звукът на камбаните в залива е много тъжен, Мери. Опъва ти нервите до такава степен, че ти се иска да изкрещиш. Когато работиш на брега, ти се налага да се приближаваш с лодка до всяка камбана и да обвиваш езика й с парцал. Тогава камбаните замлъкват и настъпва тишина. Когато през нощта мъглата запълзи по повърхността на водата и започва да я покрива с бели петна, виждаш как някой кораб навлиза в залива подобно на търсещо следа ловно куче. Моряците напразно се ослушват, като се опитват да чуят камбаната на шамандурата. Корабът се приближава към нас. Ние го чакаме, Мери, и виждаме как той изведнъж се раздрусва и дъното му засяда в плитчината, а после прибоят свършва останалото. — Той посегна към бутилката, наклони я леко и течността потече бавно в чашата. Подуши брендито, отпи глътка от него и го претърколи с езика си. — Виждала ли си някога мухи, попаднали в буркан с меласа? Аз съм виждал хора, изпаднали в това положение — малки черни точки, залепнали като рояк мухи за мачтите. Втренчени в прибоя, те не смеят да се пуснат, крещят ужасено, и наистина приличат на мухи. Виждал съм как корабът се разпада под тях и мачтите се чупят като клечки, а яките въжета се късат като конци. Хората изхвърчават във водата и започват да плуват отчаяно. Но когато стигнат до брега, те вече са мъртви. — Избърса си устата с опакото на ръката, взря се в нея и добави: — Мъртвите мълчат, Мери.

Изведнъж лицето му се разклати, а после се смали и изчезна. Мери вече не стоеше на колене на пода в кухнята, стиснала с ръце ръба на масата, а припкаше до баща си по скалите отвъд Сейнт Кевърн. Баща й я качи на раменете си. Край тях тичаха и крещяха хора. Някой посочи към морето и хванала здраво главата на баща си, тя видя подобния на огромна птица бял кораб. Блъскан от вълните, корабът се клатеше безпомощно в морето. Мачтите му бяха счупени, а платната му се влачеха във водата до него. „Какво правят те?“, попита Мери, но никой не й отговори. Хората се бяха заковали намясто и се взираха ужасено в кораба, който се накланяше ту на едната, ту на другата страна и потъваше бавно. „Дано Господ да им прости“, изрече баща й. Мери се разплака и започна да вика майка си. Майка й веднага се появи от тълпата и я отнесе далече от брега. Мери не си спомняше нищо повече и историята остана без край, но когато поотрасна, научи от майка си, че веднъж, докато се разхождали по скалите отвъд Сейнт Кевърн, видели един тримачтов кораб, който потънал в морето заедно с хората на борда си, след като се разбил в страховитите рифове Манъкълс. Мери потрепери и въздъхна. Обрамченото от сплъстена коса лице на чичо й изплува пред нея. Тя отново стоеше на колене на пода на кухнята в странноприемница „Ямайка“. Чувстваше се зле, а ръцете й краката й бяха замръзнали. Копнееше да се качи в стаята си, да се строполи на леглото, да се завие с одеялото и да пъхне главата си на тъмно под възглавницата. Може би, ако закриеше с длани очите си, щеше да заличи лицето на чичо си и картините, които той беше нарисувал. Може би, ако си запушеше с пръсти ушите, щеше да заглуши гласа му и грохота на прибоя върху брега. Тук, в кухнята, тя сякаш виждаше бледите лица на удавниците и вдигнатите над главите им ръце и чуваше ужасяващите им писъци и тъжния звън на клатушкащата се в морето камбана.

Мери потрепери отново и погледна към чичо си, който се беше отпуснал на стола с клюмнала на гърдите му глава. Той хъркаше и от широко отворената му устата хвърчеше слюнка. Дългите му черни мигли докосваха бузите му подобно на ресни. Ръцете му бяха облегнати на масата, а дланите му бяха стиснати, сякаш се молеше.