Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (10)

9.

В деня преди Коледа облаците, с които беше покрито небето, предвещаваха дъжд. През нощта времето беше омекнало и земята се беше разкаляла на местата, откъдето бяха минали кравите. Стените в стаята на Мери бяха влажни и в единия й ъгъл мазилката беше пожълтяла и се беше подкожушила.

Мери отвори прозореца и се надвеси навън. Лекият вятър облъхна лицето й. След един час Джем Мерлин щеше да я чака в пустошта, за да я заведе на панаира в Лонсестън. Дали щеше да се срещне с него, зависеше единствено от нея, а тя все още не беше взела решение. За четири дни сякаш беше остаряла и лицето, което я гледаше от петносаното и напукано огледало, беше изпито и уморено. Под очите й имаше тъмни кръгове, а бузите й бяха хлътнали. Не можеше да заспи до късно през нощта и беше загубила апетит. За първи път, откакто беше пристигнала в странноприемницата, откри прилика между себе си и леля си Пейшънс. Устата й беше същата като нейната, както и бръчките на челото й. Ако свиеше устни и започнеше да хапе крайчетата им, би могла да си помисли, че пред огледалото е застанала леля й с увисналата кестенява коса, обрамчваща лицето й. Нямаше да й бъде трудно да придобие този навик, както и нервните тикове на ръцете й. Мери се извърна от издайническото огледало и започна да крачи из малката стая. През последните няколко дни тя прекарваше повечето време в нея, като се оправдаваше пред себе си, че е настинала. Все още не смееше да разговаря с леля си. Очите й щяха да я издадат. Двете щяха да се вгледат една в друга с ням ужас и скрита болка и леля Пейшънс щеше да разбере всичко. Сега двете имаха обща тайна, за която никога не трябваше да разговарят помежду си. Мери се чудеше от колко години леля й я пазеше за себе си, измъчвана от агонията на мълчанието. Никой не знаеше колко силно е страдала тази жена. Където й да отидеше тя в бъдеще, тази болка щеше да я следва навсякъде. Най-накрая Мери беше намерила обяснение за бледото й лице, за мърдащите й устни, за неспокойните й ръце и за широко отворените й, втренчени очи. След като вече беше наясно с нещата, всичко си идваше на мястото.

Отначало Мери се почувства зле, ужасно зле. През онази нощ след изповедта на чичо си тя лежеше в леглото и напразно се молеше сънят да прояви милост към нея и да престане да бяга от клепачите й. Виждаше в мрака непознати лица — изпити, изнурени лица на удавници. Сред тях имаше дете със счупени китки, жена, чиято дълга мокра коса беше залепнала по лицето й, и хора, които пищяха ужасено, защото не можеха да плуват. Понякога й се струваше, че вижда майка си и баща си. Устните им бяха бледи, те я гледаха с широко отворени очи и протягаха ръце към нея. Вероятно това беше причината за страданията на леля Пейшънс, докато беше сама в спалнята през нощта — и тя като нея виждаше лицата и отблъскваше хората, вместо да им помогне. В известен смисъл леля й също беше убийца. Тя беше погубила тези хора с мълчанието си. Вината й беше не по-малка от вината на чичо й, защото тя беше жена, а той беше чудовище. Джос Мерлин се беше вкопчил като пиявица в нея и леля й не се беше опитала да го махне.

Бяха изминали три дни от онази нощ и първоначалният ужас беше отстъпил място на равнодушието. Мери се чувстваше стара и много уморена. Сякаш нищо не беше в състояние да я развълнува. Струваше й се, че винаги е знаела за това, което й разказа Джос Мерлин, че подсъзнателно е била подготвена за него. Още през онази нощ, когато пристигна, тя възприе появата му с фенера на верандата като някаква поличба, а тропотът на колелата на дилижанса по пътя й прозвуча като сбогуване.

Докато беше в Хелфорд, Мери беше чувала за тези неща. По селските пътища се носеха слухове, разказваха се истории, които понякога бяха посрещани с недоверчиво поклащане на глава, защото хората в родния й край не одобряваха клюките. Може би те са се случвали преди двайсет или преди петдесет години, когато баща й е бил млад, но не и след настъпването на новия век. Мери отново видя лицето на чичо си и чу шепота му в ухото си: „Досега не беше ли чувала за мародерите, които предизвикват корабокрушения?“. Не, тя не беше чувала за тези хора, а леля Пейшънс живееше сред тях от десет години… Мери беше престанала да се бои от чичо си. Тя изпитваше единствено ненавист и отвращение към него. В Джос Мерлин не беше останало нищо човешко. Той беше звяр, който нападаше жертвите си нощем. След като беше видяла какво представлява чичо й, когато е пиян, и знаеше истината за него, той вече не я плашеше. Не я плашеше и компанията му. Приятелите му бяха зли същества, които унищожаваха всичко около себе си. Те не заслужаваха нито капка милост и Мери нямаше да намери покой, докато не ги видеше стъпкани, изтребени, заличени от лицето на земята.

А леля Пейшънс и Джем Мерлин… Изведнъж Джем изпълни мислите й против волята й. Тя не искаше да си спомня за него. Имаше достатъчно други тревоги. Той беше същият като брат си. Имаше същите очи, същата уста и същата усмивка като него и това криеше най-голямата опасност за нея. Мери виждаше приликата му с Джос в походката му и в начина, по който обръщаше настрани главата си, и осъзнаваше какво е накарало леля Пейшънс да си загуби ума преди десет години. Осъзнаваше също така, че лесно би могла да се влюби в Джем Мерлин.

До този момент не беше обръщала почти никакво внимание на мъжете. Във фермата в Хелфорд имаше достатъчно работа, за да й остават сили да се занимава с тях. Момчетата й се усмихваха и я канеха на излети сред природата по време на прибирането на реколтата. Веднъж един неин съсед я целуна зад купа сено след чаша сайдер. Тя сметна постъпката му за глупава и оттогава го избягваше, макар че момчето беше напълно безобидно и след пет минути вече беше забравило за случката. Отдавна беше решила, че никога няма да се омъжи. Щеше да се опита да спести пари, да се сдобие с ферма и да върши в нея както женската, така и мъжката работа. Веднага щом й се отдадеше възможност да напусне странноприемница „Ямайка“, двете с леля й Пейшънс щяха да се установят на някое място и едва ли щеше да има време да мисли за мъже.

Но колкото и да се мъчеше, не успяваше да прогони от ума си лицето на Джем с наболата му като на скитник брада, мръсната му риза и нахалния му поглед. На него му липсваше нежност. Този мъж беше груб и жесток, той беше крадец и лъжец и олицетворяваше всичко, от което тя се страхуваше и което ненавиждаше, но беше напълно наясно, че би могла да го обикне. Природата не се интересуваше от предразсъдъците. Според нея в това отношение мъжете и жените не се различаваха по нищо от животните във фермата в Хелфорд. Всички живи същества се подчиняваха на закона за привличането. Понякога сходството в кожата или лекото докосване бяха достатъчни, за да ги свържат в едно цяло. Изборът не се правеше съзнателно. Животните не притежаваха разум, нито птиците в небето. Мери не беше лицемерка. Тя беше израснала сред природата, беше живяла достатъчно дълго с птиците и зверовете и ги беше виждала как се чифтосват, как раждат и как умират. В природата не съществуваше романтика и тя не възнамеряваше да търси романтика в живота.

Докато беше в Хелфорд, беше наблюдавала момичетата, които вървяха покрай реката, хванати за ръка с момчета от селото. Те бяха почервенели от смущение и бяха втренчени в лунната пътека във водата. От време на време някоя двойка тръгваше по тревясалата пътеката зад фермата — наричаха я „Пътеката на влюбените“, макар че възрастните хора използваха друго име. Момчето беше прегърнало момичето през талията, а момичето беше отпуснало глава на рамото му. Двамата се взираха в звездите и в луната или в огнения залез, докато Мери излизаше от краварника, бършеше потта от челото си с мокрите си ръце и си мислеше за новороденото теленце, което беше оставила до майка му. Тя стоеше, загледана в отминаващата двойка, усмихваше се и свиваше рамене, преди да влезе в кухнята и да каже на майка си, че до края на месеца в Хелфорд ще има сватба. А после камбаните започваха да бият, преди да бъде разрязана сватбената торта. Момчето, пременено с празничните си дрехи, стоеше на стъпалата на църквата и пристъпваше от крак на крак с грейнало от радост лице до булката, която беше с муселинова рокля и накъдрена коса.

Но след по-малко от година луната и звездите, които продължаваха да светят, вече не им правеха впечатление. Вечер момчето се прибираше уморено от работата на полето и започваше да крещи, да се оплаква, че яденето е толкова загоряло, че не би нахранил с него дори кучето, а момичето му отговаряше троснато от спалнята на горния етаж, докато крачеше напред-назад с разплутото си тяло и с провисналата си коса и стискаше в ръце вързопа, който мяукаше като котка и не искаше да заспи. Двамата отдавна бяха забравили за лунната пътека във водата. Не, Мери не си правеше никакви илюзии относно романтиката. Според нея единствено влюбването беше красиво — всичко останало бяха празни приказки. В крайна сметка Джем Мерлин беше мъж, а тя беше жена и нещо в него я привличаше — може би ръцете му, кожата му или усмивката му. Самата мисъл за него я дразнеше и в същото време я възбуждаше. Тази мисъл не й даваше нито миг покой. Тя трябваше на всяка цена да се види отново с него.

Мери погледна за пореден път към сивото небе и надвисналите над пустошта облаци. Ако изобщо смяташе да ходи в Лонсестън, беше крайно време да се приготви за тръгване. Не беше нужно да дава обяснения на леля си Пейшънс — през последните четири дни беше станала много по-непоколебима отпреди и не я интересуваше какво ще си помисли тя, след като разбере, че племенницата й е излязла от къщи, без да й се обади. Ако притежаваше някаква интуиция, леля й щеше да се досети за причината, поради която Мери я избягваше. Щеше да погледне към съпруга си, щеше да види кървясалите му очи и треперещите му ръце и щеше да разбере, че отново, може би за последен път, брендито му е развързало езика. Джос се беше разкрил пред нея и Мери вече държеше бъдещето му в своите ръце. Тя все още не беше решила как да се възползва от това, което беше научила, но повече не възнамеряваше да го спасява. Днес щеше да отиде в Лонсестън с Джем Мерлин и този път той щеше да отговаря на въпросите й и щеше да стане по-кротък, след като осъзнаеше, че тя вече не се страхува от тях и може да ги унищожи, когато поиска. А утре… Каквото и да се случеше, винаги можеше да разчита на обещанието на Франсис Дейви. Къщата в Олтърнън щеше да й осигури подслон и покой.

Докато крачеше през Източната пустош и подминаваше простиращите се от двете й страни хълмове, като се ориентираше по хълма Хок, Мери си мислеше колко странна е тази Коледа. Миналата година беше коленичила до майка си в църквата и се беше молила двете да бъдат здрави и силни. Беше се молила майка й да живее дълго и нещата във фермата да вървят добре. В отговор на молитвите й дойдоха болестта, бедността и смъртта. Сега тя беше сама и се беше натъкнала на бруталност и престъпления. Живееше в къща, която я отвращаваше, сред хора, които презираше, и в момента вървеше през тази безплодна и враждебна земя, за да се срещне с един конекрадец и убиец. Беше решила тази Коледа да не отправя никакви молитви към Господ.

Мери спря на възвишението над Ръшифорд и след малко в далечината се зададе малобройна кавалкада. Към нея се движеше двуколка, за чиято задна част бяха вързани два коня. Кочияшът размаха камшика за поздрав. Мери усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Беше й неприятно, когато проявяваше слабост. Искаше й се да бъде в състояние да усеща слабостта като живо същество, за да може да я откъсва от себе си и да я стъпква с крака. Пъхнала ръцете си под шала, тя чакаше със сбръчкано чело. Джем подсвирна, докато се приближаваше към нея, хвърли малък пакет в краката й и извика:

— Весела Коледа! Вчера в джоба ми имаше една сребърна монета, която прогори дупка в него. Купих ти с нея забрадка.

Мери възнамеряваше да бъде строга и мълчалива, но началото на срещата я разколеба.

— Много мило от ваша страна — отвърна тя, — но се опасявам, че напразно сте си похарчили парите.

— Това не ме притеснява, защото съм свикнал да го правя — заяви Джем и я изгледа с нахалния си поглед, докато си подсвиркваше фалшиво. — Подранила си. Страхуваше се, че няма да те дочакам, така ли?

Мери се качи на двуколката, седна до него и хвана юздите.

— Приятно ми е да ги усещам отново в ръцете си — каза тя, без да обръща внимание на протестите му. — Двете с мама всяка седмица ходехме на пазара в Хелфорд. Имам чувството, че това беше много отдавна. Сърцето ми се свива от болка, когато се сетя как се смеехме, дори в най-тежките си моменти. Вие, естествено, няма да ме разберете. Винаги сте се интересували единствено от себе си.

Джем я наблюдаваше със скръстени пред гърдите си ръце как направлява понито с юздите.

— Понито може да пресече пустошта с вързани очи — обясни й той. — Защо не го оставиш да се оправя само? Досега нито веднъж не се е препънало. Така е по-добре. Имай предвид, че можеш да разчиташ на него. Какво каза преди малко?

Мери отпусна юздите, взря се в пътя и отвърна:

— Нищо съществено. По-скоро си говорех сама. Ще продадете два коня на панаира, така ли?

— Да. Ако ми помогнеш да го направя, ще изкарам двойно повече пари, Мери Йелан, и ще ти купя рокля. Не е нужно да се усмихваш и да свиваш рамене. Мразя неблагодарните хора. Какво ти става днес? Лицето ти е бледо, а очите ти са помръкнали. Да не би да те боли коремът?

— Откакто се видяхме за последен път, не съм излизала от къщи. Стоях затворена в стаята си с мислите си. Очевидно компанията им не ми се е отразила добре. Имам чувството, че за четири дни съм остаряла много.

— Съжалявам, че си загубила свежия си вид. Представях си, че ще се появя в Лонсестън с красиво момиче до себе си и че мъжете ще те оглеждат и ще ми намигат. А ти си много мрачна. Не ме лъжи, Мери. Не съм толкова глупав, колкото си мислиш. Какво се е случило в странноприемница „Ямайка“?

— Нищо особено не се е случило. Леля ми продължава да се щура из кухнята, а чичо ми седи до масата с бутилка бренди пред себе си, хванал главата си с ръце. Освен мен нищо друго не се е променило.

— Не сте имали посетители, така ли?

— Доколкото знам, не. Никой не е прекосявал двора.

— Устните ти са стиснати, а под очите ти има тъмни кръгове. Изглеждаш уморена. Познавах една жена със същия вид като твоя, но за това съществуваше сериозна причина. Съпругът й беше прекарал четири години в морето. За разлика от нея ти не разполагаш с подобно оправдание. Дали в мислите ти случайно не съм присъствал и аз?

— Да, сетих се веднъж за вас — отвърна Мери. — Чудех се кой ще бъде обесен първи — вие или брат ви. Макар че този факт едва ли ще бъде от голямо значение.

— Ако Джос увисне на бесилото, вината ще бъде единствено негова. Той сам ще си окачи въжето на шията. Непрекъснато се забърква в какви ли не неприятности и си търси белята. Най-накрая ще си получи заслуженото и тогава няма да има подръка бутилка бренди, която да го спаси. Ще виси трезвен.

Двамата продължиха да пътуват в мълчание. Джем си играеше с ремъка на камшика, а Мери усещаше ръцете му до себе си. Тя погледна към тях с ъгълчето на окото си и видя, че пръстите му са дълги и тънки. Те притежаваха същата сила и грациозност като пръстите на брат му. Тези пръсти я привличаха, а другите я отвращаваха. Тя осъзна за първи път, че отвращението и привличането вървят ръка за ръка и че границата между тях е много тънка. Мисълта й беше неприятна и тя потрепери. Представи си, че това се случваше преди десет или може би преди двайсет години и до нея седеше Джос. Сравнението беше страховито и тя пропъди картината от ума си. Вече й беше ясна причината, поради която мразеше чичо си.

Гласът на Джем прекъсна мислите й.

— Какво гледаш? — попита я той.

Мери вдигна очи, взря се в пространството пред себе си и отвърна:

— Забелязах, че ръцете ви са същите като ръцете на брат ви. Още дълго ли ще пътуваме през пустошта? Онова там не е ли главният път?

— Ще продължим още няколко километра през пустошта, а после ще излезем на него. Ръцете на мъжете ти правят впечатление, така ли? Никога не бих допуснал подобно нещо за теб. Значи все пак си зряла жена, а не недорасло селско момче. Ще ми кажеш ли защо си стояла затворена в стаята си четири дни, или искаш сам да се досетя? Жените обичат тайнствеността.

— В случая не става дума за тайнственост. Миналия път, когато се срещнахме, вие ме попитахте защо леля ми прилича на призрак. Така се изразихте, нали? Е, вече знам защо.

Джем я погледна с любопитство, а после отново започна да си подсвирква.

— Алкохолът е странно нещо — изрече след малко той. — Веднъж се напих. Бях в Амстердам. Случи се по времето, когато бях напуснал дома си и работех на един кораб. Спомням си, че часовникът удари девет и половина, а аз седях на пода, прегърнал едно красиво червенокосо момиче. В седем часа на следващата сутрин лежах по гръб в една канавка без ботуши и без панталон. Често се чудя какво съм правил през тези десет часа. Колкото и да мисля, не мога да си спомня.

— За разлика от брат ви вие сте щастливец — отбеляза Мери. — Когато се напие, вместо да губи паметта си, той си спомня всичко. — Понито забави ход и тя го шибна с юздите. — Когато е сам, може да говори колкото си иска. Стените на странноприемница „Ямайка“ няма да пострадат. Този път обаче Джос не беше сам. Когато той излезе от ступора и се появи на прага на кухнята, аз бях там. Измъчваха го някакви сънища.

— И когато Джос ти разказа един от тях, ти се затвори в стаята си за четири дни, така ли?

— Да, близо сте до истината.

Изведнъж Джем се наведе към нея, взе юздите от ръцете й и я смъмри:

— Не гледаш накъде направляваш понито. Казах ти, че то никога не се препъва, но това не означава, че трябва да го насочваш към камък с големината на гюле. Оттук нататък го поемам аз.

Мери се отпусна на седалката и позволи на Джем да поеме юздите на понито. Тя наистина беше разсеяна и упрекът му към нея беше заслужен. Конят ускори ход и премина в тръс.

— И какво смяташ да направиш? — попита я Джем.

Мери сви рамене и отвърна:

— Все още не съм решила. Трябва да се съобразя с леля Пейшънс. Не очаквате от мен да споделя с вас какви са намеренията ми, нали?

— Защо не? Нищо не ме свързва с Джос.

— Той е ваш брат, което е достатъчно за мен. В историята има много празни места и вие се вмествате идеално в някои от тях.

— Смяташ ли, че бих си губил времето да работя за брат си?

— Доколкото разбрах, времето ви нямаше да бъде загубено напразно. Бизнесът му е печеливш, а освен това стоката, която предлага, му излиза без пари. Мъртвите мълчат, Джем Мерлин.

— Така е, за разлика от останките от корабите, след като бъдат изхвърлени на брега. Когато се кани да хвърли котва, корабът се ориентира по светлината в пристанището, Мери. Виждала ли си как пеперудата се насочва към свещта и си опърля крилете? Когато корабът попадне на фалшива светлина, го сполетява същата съдба. Възможно е това да се случи веднъж, два пъти или три пъти, но четвъртия път той започва да смърди толкова ужасно, че хората го откриват и грабват оръжията, за да търсят причините за корабокрушението. Брат ми вече е изпуснал кормилото и корабът се е насочил към скалите.

— И вие ще му правите компания, така ли?

— Защо трябва да му правя компания? Аз нямам нищо общо с него. Нека сам да си надене примката. Макар и да съм пушил от онзи тютюн и от време на време да съм му помагал да превозва стоката си, ще ти кажа едно, Мери Йелан: колкото и да не ти се вярва, никога не съм убивал човек — все още. — Той изплющя с камшика над главата на понито и то премина в галоп. — Наближаваме един брод, където живият плет продължава в източна посока. След малко ще пресечем реката и ще излезем на пътя за Лонсестън. Остават още около десет километра до града. Измори ли се вече?

Мери поклати глава.

— В кошницата под седалката има хляб, сирене, две ябълки и няколко круши — каза й Джем. — Скоро ще огладнееш. Значи си мислиш, че съм примамвал корабите към скалите и съм наблюдавал от брега, докато хората се давят? А когато те са се подували от водата, съм пребърквал джобовете им? Картината, която си представяш, наистина си я бива.

Мери не знаеше дали гневът му е престорен, или искрен, но той беше стиснал устни и по скулите му бяха избили червени петна.

— Но все още не сте отрекли, че е било така, нали? — отбеляза Мери.

Джем я погледна със смесица от гняв и удивление и се засмя, сякаш тя беше наивно дете. Мери го ненавиждаше заради начина, по който се отнасяше с нея, и вече се беше досетила за въпроса, който той се канеше да й зададе.

— След като не ми вярваш, защо се съгласи да дойдеш с мен в Лонсестън? — попита я той.

Беше готов да й се присмее. Ако се опиташе да избегне отговора или ако се запънеше, това щеше да означава победа за него, ето защо тя отвърна с престорена веселост:

— Заради красивите ви очи, Джем Мерлин. Единствено заради тях — добави и устоя на погледа му, без да трепне.

Джем се засмя, поклати глава и отново започна да си подсвирква. Изведнъж напрежението между тях изчезна и беше заменено от хлапашка непринуденост. Дръзките й думи го бяха обезоръжили. Той не подозираше нищо за слабостта, която се криеше зад тях. В този момент те бяха просто приятели, а не мъж и жена.

Стигнаха до пътя и конят запрепуска по него в галоп. Тропотът от копитата му се смесваше с тропота от копитата на другите два коня, които бяха завързани отзад на двуколката. Облаците се плъзгаха по небето, ниски и заплашителни, но все още не беше заваляло и издигащите се в далечината хълмове не бяха забулени с мъгла. Мери си мислеше за Олтърнън, който беше останал вляво от тях, и за Франсис Дейви и се чудеше какво ще каже той, след като му разкаже историята си. Вероятно нямаше да й благодари за това, че е нарушила покоя му на Коледа, но този път едва ли би я посъветвал да продължава да мълчи. Тя си представи тихия му и спокоен дом и високата църковна кула, извисяваща се като часовой над покривите и комините на къщите.

За нея Олтърнън представляваше остров на спокойствието — самото име звучеше като шепот, — а гласът на Франсис Дейви щеше да я накара да се почувства в безопасност и да забрави за неприятностите си. Странността му я смущаваше, но въпреки всичко той й беше симпатичен. Спомни си картината, която беше нарисувал, как направляваше коня си и как й сервира мълчаливо и с лекота вечерята. Най-странна от всичко беше мрачната и печална тишина в стаята му, върху която той не беше оставил своя отпечатък. Викарият сякаш представляваше сянка на човек и тъй като в момента тя беше далече от него, той й изглеждаше нереален. Франсис Дейви не притежаваше мъжката агресивност на седящия до нея Джем Мерлин. Той беше безплътен — две бели очи и глас в тъмнината.

Изведнъж конят се спря нерешително пред пролуката в живия плет и ругатнята на Джем я изтръгна от мислите й.

— Има ли църкви в околността? — попита небрежно Мери. — През последните няколко месеца живея като езичница и ми е много неприятно.

— Назад, проклет глупако! — изкрещя Джем и дръпна юздите на понито. — В канавката ли искаш да ни вкараш? Църкви ли? Откъде да знам, по дяволите? Бил съм в църква само веднъж. Майка ми ме внесе в нея на ръце и когато ме изнесе, се бях превърнал в пророка Йеремия. Нищо не мога да ти кажа за църквите. Предполагам, че държат златните утвари заключени.

— В Олтърнън има църква, нали? Селото е близо до странноприемница „Ямайка“. Утре може да отида в него.

— Би било много по-добре да споделиш коледния обяд с мен. Няма да мога да ти предложа пуйка, но нищо не ми пречи да отмъкна една гъска от стария Тъкът в Норт Хил. Той вече е толкова сляп, че няма да забележи липсата й.

— Знаете ли кой служи в църквата в Олтърнън, Джем Мерлин?

— Не, не знам, Мери Йелан. Никога не съм имал вземане-даване със свещеници и едва ли някога ще имам. Тези мъже са странна порода. Когато бях момче, в Норт Хил служеше някакъв свещеник, който беше силно късоглед. Една неделя вместо вино той раздавал на енориашите си бренди за причастие. Слухът се разнесъл из селото и църквата до такава степен била претъпкана, че нямало място къде да се коленичи — хората стояли покрай стените и изчаквали да им дойде редът. Свещеникът не бил в състояние да си обясни наплива в църквата. Той се качил на амвона със сияещи зад очилата очи и изнесъл проповед за завръщането на стадото в кошарата. Брат ми Матю ми разказа за този случай. Той се приближил два пъти до парапета пред олтара, за да получи причастие, а свещеникът не обърнал внимание на това. Денят се превърнал в истински празник за Норт Хил. Извади хляба и сиренето, Мери, защото коремът ми съвсем ще хлътне.

— Някога в живота си отнасяли ли сте сериозно към нещо? — попита го Мери, като поклати глава и въздъхна. — Никого и нищо ли не уважавате?

— Уважавам червата си. А те къркорят. Сандъкът е под краката ми. Ти можеш да изядеш една ябълка, щом си толкова набожна. Чувал съм, че в Библията се говорело за някаква ябълка.

Кавалкадата, която влезе с тропот в Лонсестън в два и половина следобед, беше жизнерадостна и доста разгорещена. Мери се беше отърсила от тревогите си и независимо от твърдата си решимост да се държи строго, веселото настроение на Джем се беше предало и на нея. Тъй като се намираше далече от сянката на странноприемница „Ямайка“, младостта и бодрият й дух се бяха завърнали. Спътникът й веднага забеляза промяната и се възползва от нея.

Мери се смееше, защото не беше в състояние да се сдържа и защото Джем непрекъснато я разсмиваше. Шумът и блъсканицата й действаха като някаква зараза. Във въздуха се долавяха възбуда и доволство. Навсякъде витаеше коледен дух. Улиците бяха пълни с хора и магазинчетата излъчваха радост. Калдъръменият площад беше пълен с каруци, файтони и карети. Всичко беше цветно и изпълнено с живот. Хората се тълпяха пред сергиите. Пуйки и гъски ровеха пръстта до дървената ограда в напразни опити да излязат на свобода. Една жена със зелено наметало крепеше върху главата си кошница с ябълки и се усмихваше; ябълките бяха червени и лъскави като бузите й. Сцената беше позната и скъпа на Мери. Тя й напомняше за коледните пазари в Хелфорд, но в Лонсестън настроението беше по-приповдигнато, а хората бяха повече и гласовете им се смесваха. Тук беше по-просторно и по-изискано — Девъншир беше съвсем близо, на отсрещния бряг на реката. Фермери от съседното графство си приказваха със селянки от Източен Корнуол; продавачи, пекари и чираци си проправяха път през тълпата с подноси, отрупани със сладкиши и наденички. Достолепна госпожа с украсена с пера шапка и синьо кадифено наметало слезе от една карета и се потопи в топлината и уюта на „Белия елен“, следвана от облечен с дебело светлосиво палто господин. Докато крачеше важно след нея като пуяк, мъжът повдигна пенснето към очите си.

Мери се чувстваше така, сякаш се беше потопила в света на веселието и щастието. Градът беше разположен в подножието на един хълм, върху който имаше замък, напомнящ на замъците в древните предания. Склоновете на хълма бяха обрасли с дървета и бяха осеяни със спускащи се полегато надолу поляни, а в долината под тях проблясваше реката. Пустошта беше останала далече зад Мери и тя беше забравила за нея. Лонсестън беше реален и тези хора бяха истински. Коледата пристигна в града и се настани сред калдъръмените улици и засмените, блъскащи се един в друг хора. Воднистото слънце излезе от скривалището си зад гъстите сиви облаци, за да се присъедини към веселието. Мери носеше забрадката, която й беше подарил Джем. Тя дори му позволи да я върже под брадичката й. Двамата бяха оставили двуколката в една конюшня и Джем си проправяше път сред тълпата, водеше двата крадени коня, а Мери вървеше след него. Той крачеше уверено към главния площад с наредените една до друга сергии и палатки. Там се беше събрало цялото население на Лонсестън. В единия край на площада имаше заградено с въжета пространство, където се намираха животните за продан. Покрай въжетата се бяха струпали фермери и търговци от Девън и от други части на графството. Сърцето на Мери заби силно, когато двамата с Джем се приближиха до мястото; ако там имаше хора от Норт Хил или от някое съседно село, те със сигурност щяха да познаят конете. Джем беше килнал шапката си на тила и си подсвиркваше. Той погледна веднъж назад и й намигна. Тълпата се раздели на две и му направи път. Мери изостана от него и спря зад една дебела търговка с кошница в ръка, откъдето наблюдаваше Джем. Той застана сред група мъже, кимна на някои от тях и огледа понитата им, докато се навеждаше, за да запали лулата си. Видът му беше напълно спокоен. Изведнъж наперен господин с шапка с козирка и бежов панталон разбута тълпата и се приближи до конете. Той държеше в ръката си камшик и непрекъснато удряше с него по ботуша си, докато сочеше към конете. Гласът му беше силен и строг. От тона му и от властното му държание Мери предположи, че е прекупвач. След малко към него се присъедини дребен мъж с черно палто и остър поглед, който от време на време го хващаше за лакътя и му шепнеше в ухото.

Мъжът с острия поглед се взря в черното пони на господин Басът, а после се приближи до него, наведе се и опипа краката му. След като се върна при гръмогласния господин, той отново му прошепна нещо. Мери го наблюдаваше тревожно.

— Откъде сте взели това пони? — попита прекупвачът Джем, докато го потупваше по рамото. — По главата му и по хълбоците му личи, че то не е от конете, които се развъждат в пустошта.

— Родено е в Калингтън преди четири години — отвърна Джем с увиснала в ъгъла на устата му лула. — Купих го от стария Тим Брей, когато беше на около година. Помните Тим, нали? Миналата година той продаде всичко и се премести в Дорсет. Уверяваше ме, че понито наистина си струва парите. Майката е от ирландска порода и е печелила награди във вътрешността на графството. Огледайте го по-добре. Имайте предвид обаче, че няма да го продам евтино.

Той дръпна от лулата си, докато двамата мъже оглеждаха внимателно понито. На Мери й се стори, че мина безкрайно много време, преди мъжете да се изправят и да отстъпят назад.

— Да не би да е имало някаква кожна болест? — попита мъжът с острия поглед. — Кожата му е груба, а космите му са остри като четина. Нещо в него не ми харесва. Не сте му давали някакви лекарства, нали?

— Понито е съвсем здраво — отвърна Джем. — Онова там беше много отслабнало през лятото, но успях да го охраня отново. Добре би било да го задържа до пролетта, но ще ми излезе много скъпо. С черното пони всичко е наред. Ще ви кажа обаче нещо, защото мисля, че няма да е честно да го скрия. Старият Тим Брей не знаел, че кобилата е забременяла — по онова време той бил в Плимут и синът му се грижел за нея, — и когато разбрал, напердашил здраво момчето, но вече било твърде късно. Според мен бащата е бил сив. Погледнете късите косми близо до кожата му. Сиви са, нали? Ако навремето не ми го беше продал, сега Тим щеше да изкара много добри пари от него. По хълбоците му личи, че е породисто. Готов съм да ви го продам за осемнайсет гвинеи.

Мъжът с острия поглед поклати глава. Прекупвачът се колебаеше.

— Ако свалите цената на петнайсет гвинеи, можем да сключим сделка — изрече след малко той.

— Не, цената му е осемнайсет гвинеи, нито пени по-малко — отсече Джем.

Двамата мъже се посъветваха помежду си и изглежда, не стигнаха до съгласие. Мери чу думата „фалшив“. Джем погледна към нея над тълпата. Мъжете около него започнаха да си шепнат един на друг. Мъжът с острия поглед се наведе отново, опипа краката на черното пони и каза:

— Ще разпитам хората на пазара за понито. Къде е марката му?

Джем му показа цепката на ухото на понито и мъжът я разгледа внимателно.

— Вие сте много капризен клиент — каза Джем. — Хората ще си помислят, че конят е краден. Има ли нещо, което не е наред с марката?

— Не. Очевидно не. Но вие имате късмет, че Тим Брей се е преместил в Дорсет. Той за нищо на света не би признал, че понито е било негово. Ако бях на твое място, Стивънс, никога не бих го купил. Ще си навлечеш голяма беля. Хайде да се махаме оттук.

Гръмогласният прекупвач погледна тъжно към черното пони и каза:

— Понито е много хубаво. Не ме интересува откъде е дошло, нито дали баща му е бил със сив косъм, или не. Какво те кара да бъдеш толкова придирчив, Уил?

Мъжът с острия поглед го хвана за ръкава и започна да му шепне в ухото. Прекупвачът го изслуша, направи гримаса, кимна и отвърна:

— Добре. Сигурно си прав. Ти усещаш, когато нещо не е наред, нали така? Навярно наистина е по-добре да не се забъркваме в тази история. Можеш да си задържиш понито — каза той на Джем. — Партньорът ми не го харесва. Послушайте ме и смъкнете цената. Ако скоро не се отървете от него, ще съжалявате.

Двамата мъже си проправиха път през тълпата и изчезнаха по посока на „Белия елен“. След като те се отдалечиха, Мери въздъхна облекчено. Изражението на Джем беше неразгадаемо. Както обикновено той беше свил устни и си подсвиркваше. Хората пристигаха и си тръгваха. Косматите понита, които се развъждаха в пустошта, се продаваха на цена от три лири и доволни от сделките, собствениците им напускаха пазара. Повече никой не се приближи до черното пони. Всички му хвърляха подозрителни погледи. В четири без петнайсет Джем продаде другия кон за шест лири на един весел и честен на вид фермер след дълго и добронамерено пазарене. Фермерът каза, че ще го купи за пет лири, а Джем настояваше за седем лири. След като се препираха шумно в продължение на двайсет минути, двамата се споразумяха за шест лири и фермерът си тръгна, качен на гърба на новата си придобивка и ухилен до уши. Мери едва се държеше на краката си. Над площада се спусна мрак и фенерите бяха запалени. Градът изглеждаше тайнствено. Тя си мислеше, че е време да се върнат при двуколката, когато чу зад гърба си женски глас, придружен от силен превзет смях. Обърна се и видя жената със синьото наметало и шапката с пера, която беше слязла в ранния следобед от каретата.

— О, погледни, Джеймс — изрече жената. — Виждал ли си някога толкова прелестно пони? То държи главата си също като клетия Красавец. Приликата е поразителна, макар че това пони е черно и няма нищо общо с породата на Красавец. Жалко, че Роджър не е тук. Не мога да го притеснявам по време на срещата, на която е в момента. Какво мислиш за него, Джеймс?

Спътникът й си сложи пенснето, взря се в коня и изрече провлачено:

— По дяволите, Мария. Нали знаеш, че не разбирам нищо от коне. Твоето пони, което изчезна, беше сиво, нали? Това е с цвят на абанос, скъпа. Искаш ли да го купиш?

Жената се изсмя звънко и отвърна:

— Това ще бъде чудесен коледен подарък за децата. Откакто Красавец изчезна, те непрекъснато врънкат бедния Роджър да им купи пони. Би ли попитал каква е цената му?

Мъжът тръгна напред и извика на Джем:

— Хей, приятел, черното пони продава ли се?

Джем поклати глава и отвърна:

— Обещал съм го на един свой познат. Не искам да нарушавам думата, която съм му дал. Освен това понито няма да ви издържи — вие сте прекалено тежък за него. Досега са го яздили само деца.

— Разбирам. Благодаря ви. Мария, човекът казва, че понито не се продава.

— Наистина ли? Жалко. Бях решила на всяка цена да го купя. Кажи му, че съм готова да платя толкова, колкото ми поиска. Попитай го пак, Джеймс.

Мъжът отново си сложи пенснето и изрече провлачено:

— Тази госпожа много харесва понито. Нейното пони изчезна неотдавна и тя иска да му намери заместник. Децата й ще бъдат силно разочаровани, след като научат за вашето пони. Пратете по дяволите своя познат. Той може да почака. Колко искате за него?

— Двайсет и пет гвинеи — отвърна бързо Джем. — Това е цената, за която сме се разбрали с моя познат. На мен обаче много не ми се иска да го продам.

Госпожата с шапката с пера влезе в заграждението и се намеси в разговора:

— Ще ви дам трийсет гвинеи. Аз съм госпожа Басът от Норт Хил и искам да подаря понито на децата си за Коледа. Моля ви да не ми отказвате. В портмонето си имам половината от сумата, а този господин ще ми заеме остатъка. Съпругът ми в момента е в Лонсестън и понито ще бъде изненада за него, както и за децата. Конярят ми веднага ще го откара в Норт Хил, преди той да е напуснал града. Ето ви парите.

Джем си свали шапката, поклони се ниско и отвърна:

— Благодаря ви, госпожо. Надявам се, че господин Басът ще бъде доволен от покупката. Уверявам ви, че понито е напълно безопасно за децата.

— О, сигурна съм, че съпругът ми ще бъде възхитен. Естествено, вашето пони не може да се сравнява с понито, което ни откраднаха. Красавец беше чистокръвен и щеше да струва много повече. Но и това малко животно е хубаво. Децата ще му се зарадват. Да тръгваме, Джеймс. Започва да се стъмва, а и аз вече съм премръзнала.

Госпожата се отправи към каретата, която чакаше на площада. Високият лакей изтича до вратата и я отвори.

— Току-що купих едно пони за Робърт и Хенри — каза му жената. — Намери, моля те, Ричардс и му обясни, че трябва веднага да го закара у дома. Искам да изненадам съдията.

Тя се качи в каретата, като старателно прибра широката си пола, следвана от своя спътник с пененето.

Джем погледна бързо през рамо, потупа по ръката едно момче, което беше застанало зад него, и го попита:

— Искаш ли да спечелиш пет шилинга?

Момчето кимна с широко отворена уста.

— Пази това пони, докато конярят дойде да го вземе — продължи Джем. — Току-що ми съобщиха, че съпругата ми е родила близнаци и животът й е в опасност. Трябва веднага да се прибера вкъщи. Хвани юздите и ги дръж здраво. Желая ти весела Коледа.

След тези думи Джем прекоси уверено площада, пъхнал ръце в джобовете си. Мери вървеше на десет крачки след него. Лицето й беше почервеняло, а очите й бяха вперени в земята. Едва се сдържаше да не прихне и криеше устата си зад шала. Когато стигнаха до отсрещния край на площада — далече от каретата и от хората, които се бяха скупчили около заграждението, — тя спря и опря ръка до бузата си в опит да си поеме дъх. Докато я изчакваше да се съвземе, Джем беше много сериозен.

— Джем Мерлин, ти заслужаваш да бъдеш обесен — каза тя. — Продаде откраднатото пони обратно на госпожа Басът, без да ти мигне окото. По-нагъл си и от дявола. Косата ми побеля, докато те наблюдавах какви ги вършиш.

Джем отметна назад глава и се засмя. Мери не се сдържа и също се засмя. Смехът им отекваше по улицата и беше толкова заразителен, че хората, които се обръщаха и поглеждаха към тях, също започваха да се смеят. Целият град беше обзет от веселие. По улиците кънтяха радостни възгласи и се смесваха с глъчката от панаира. Чуваха се крясъци и отнякъде долиташе песен. Факлите и фенерите хвърляха причудливи светлини върху лицата на хората. Сред пъстротата от цветове пълзяха сенки, жужаха гласове и въздухът трептеше от възбуда.

Джем хвана Мери за ръката, сви пръстите й и я попита:

— Радваш се, че дойде с мен, нали?

— Да — отвърна тя и не се опита да издърпа ръката си.

Двамата се запровираха през навалицата, обгърнати от топлината на блъскащите се едно в друго тела. Джем купи на Мери тъмночервен шал и златни обици с формата на халки. След като похапнаха портокали зад една раирана палатка, сбръчкана циганка им гледа на ръка.

— Трябва да се пазиш от мургав непознат — предупреди тя Мери.

Мери и Джем се спогледаха и се засмяха.

— Виждам кръв по ръката ти, момче — изрече циганката, докато се взираше в дланта на Джем. — Някой ден ще убиеш човек.

Джем се обърна към Мери и я попита:

— Помниш ли какво ти казах сутринта, докато пътувахме с двуколката насам? Все още съм невинен. Сега вярваш ли ми?

Мери поклати глава и си замълча. Върху лицата им падаха ситни дъждовни капки, но те не им обръщаха внимание. Поривите на вятъра издуваха палатките. От сергиите хвърчаха панделки, хартийки и дантелки. Една огромна раирана палатка се разтресе и падна и към канавката се затъркаляха ябълки и портокали. Факлите се разгаряха от вятъра. Заваля по-силно и хората започнаха да тичат насам-натам и да търсят подслон.

Обвил раменете й с ръка, Джем завлече Мери в един вход, завъртя я към себе си хвана с ръце лицето й и я целуна.

— Пази се от мургав непознат — изрече той, засмя се и отново я целуна.

Прииждащите черни облаци потопиха всичко в мрак. Вятърът изгаси факлите, жълтеникавите пламъци на фенерите започнаха да примигват и ярките багри на панаира изчезнаха. Площадът опустя. Палатките и сергиите зееха празни и изоставени. Дъждът нахлуваше през отворената врата на входа. Джем беше застанал с гръб към улицата, за да пази Мери от него. Той свали забрадката й и започна да си играе с косата й. Мери усети как пръстите му се плъзнаха към врата й, а после към раменете й и вдигна ръце, за да ги отблъсне.

— Достатъчно глупости извърших за една нощ, Джем Мерлин — изрече тя. — Време е да се връщаме. Пусни ме.

— Нали не искаш да пътуваш в открита двуколка в такова време? Вятърът духа откъм брега и ще ни отнесе на възвишението. Ще ни се наложи да прекараме нощта в Лонсестън.

— Това няма как да стане — отсече Мери. — Иди да докараш двуколката, Джем, докато не вали толкова силно. Ще те чакам тук.

— Не се дръж като пуританка, Мери. Ще подгизнеш по пътя за Бодмин. Би могла да преструваш, че си влюбена в мен, нали? Тогава нищо не би ни попречило да пренощуваме в Лонсестън.

— Говориш ми по този начин, защото съм барманка в странноприемница „Ямайка“, нали?

— Странноприемница „Ямайка“ да върви по дяволите! Приятно ми е да те гледам и да те докосвам, а това е достатъчно за един мъж. Би трябвало да бъде достатъчно и за една жена.

— Може би е достатъчно за някои жени, но не и за мен.

— Искаш да кажеш, че жените край Хелфорд са направени от друго тесто? Остани тук с мен тази нощ, Мери, за да разберем дали наистина е така. Обзалагам се, че на сутринта няма да се различаваш по нищо от останалите жени.

— Тъкмо по тази причина предпочитам да подгизна в двуколката.

— Голям инат си, Мери Йелан. Когато отново останеш сама, ще съжаляваш, че не си ме послушала.

— По-добре да съжалявам сега, отколкото по-късно.

— Ако отново те целуна, ще си промениш ли решението?

— Не, няма да го променя.

— С жена като теб в къщата си няма нищо чудно във факта, че брат ми е бил пиян и се е търкалял в леглото цяла седмица. Непрекъснато си му пяла псалми, нали?

— Да; точно така.

— За първи път срещам толкова вироглава жена. Ще ти купя годежен пръстен, ако това ще те накара да се чувстваш почтена. Рядко имам пари в джоба си за подобно предложение.

— Колко съпруги имаш?

— Шест-седем, пръснати из цял Корнуол. В сметката не влизат тези, които са на другия бряг на Теймър.

— Броят е доста голям за един мъж. На твое място не бих бързала да се сдобия с осма съпруга.

— Правиш се на много умна, нали? Приличаш ми на маймуна с този шал и с блестящите си очи. Добре тогава, ще докарам двуколката и ще те заведа у дома при леля ти, но първо ще те целуна, без значение дали искаш, или не. — Той обхвана с длани лицето й и запя: — Една за скръб, две за радост. Останалите някой друг път, когато си по-отстъпчива. Тази нощ явно няма да стигнем до края на песничката. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.

Джем наведе глава, за да се предпази от дъжда, пресече улицата, мина между сергиите и изчезна зад ъгъла.

Мери влезе още по-навътре във входа на сградата. Тя беше наясно, че пътуването ще бъде неприятно — дъждът беше проливен, вятърът духаше яростно и пустошта щеше да бъде безмилостна. Изминаването на тези осемнайсет километра с откритата двуколка изискваше голяма смелост. При мисълта, че ще остане в Лонсестън с Джем Мерлин, сърцето й започна да бие по-силно. Не беше нужно да прикрива вълнението си, след като той нямаше как да види лицето й. Нямаше обаче намерение да си губи ума, за да му достави удоволствие. Осъзнаваше, че ако веднъж прекрачи границата, която сама е определила, няма връщане назад. Щеше да загуби душевното си спокойствие и независимостта си. И без това беше направила твърде много отстъпки и никога нямаше да успее да се освободи изцяло от Джем. Ако проявеше слабост, стените на странноприемница „Ямайка“ щяха да станат още по-омразни за нея. Предпочиташе да се бори със самотата без чужда помощ. От сега нататък обаче безмълвието на пустошта щеше да се превърне в кошмар, защото тя непрекъснато щеше да си мисли, че той е съвсем близо, само на шест километра от странноприемницата. Мери се загърна с шала и скръсти ръце пред гърдите си. Ако жените не бяха чупливи като слама, тя щеше да се съгласи да прекара нощта с Джем Мерлин и да се забавлява като него, а на сутринта двамата щяха да се разделят със смях и просто да свият рамене. Но тя си даваше сметка, че това е невъзможно, защото няколко негови целувки я бяха накарали да оглупее. Спомни си как леля Пейшънс следваше като призрак съпруга си и потрепери. Тя, Мери Йелан, щеше да стане същата като нея, ако не съумееше да запази здравия си разум с Божията помощ и със силата на волята си. Вятърът развяваше полата й, а дъждът нахлуваше през отворената врата на входа. Беше станало още по-студено. По калдъръма се бяха образували локви, а светлините и хората бяха изчезнали. Лонсестън беше загубил очарованието си.

Мери чакаше, като потропваше с крака и духаше на ръцете си, за да ги стопли. Джем се бавеше. Той несъмнено й се сърдеше заради отказа й да прекара нощта с него в града, и беше решил да я накаже, като я остави да се намокри и да премръзне в този вход. Минутите отминаваха, а той не идваше. Ако по този начин искаше да си отмъсти, планът му изобщо не беше забавен, нито оригинален. Часовник в далечината удари осем часа. Джем беше тръгнал преди половин час, а до мястото, където бяха оставили двуколката, можеше да стигне за пет минути. Мери се чувстваше потисната и уморена. Тя беше на крака от ранния следобед и след като вълнението вече беше отминало, се нуждаеше от почивка. Щеше да й бъде трудно да си възвърне безгрижното, лекомислено настроение от последните няколко часа. Джем беше отнесъл веселостта си със себе си.

Мери повече не беше в състояние да чака и тръгна нагоре по хълма, за да го търси. Дългата улица беше пуста, с изключение на няколко скитници, които също като нея бяха потърсили убежище във входовете на сградите. Дъждът се лееше безмилостно, а поривите на вятъра бяха яростни. От коледния дух нямаше и следа.

След няколко минути тя стигна до мястото, където бяха оставили двуколката. Вратата на конюшнята беше заключена. Мери надникна пред пролуката между дъските и видя, че тя е празна. Очевидно Джем беше заминал. Тя почука нетърпеливо на вратата на съседното магазинче и след малко се появи мъжът, който им беше разрешил да ползват конюшнята.

Мъжът беше видимо ядосан заради това, че покоят му до огъня беше нарушен, и в първия момент не я позна, защото Мери беше рошава и мокра.

— Какво искаш? — попита той. — Не даваме храна на хора, които не познаваме.

— Не съм дошла за храна — отвърна Мери. — Търся своя спътник. Навярно си спомняте, че двамата дойдохме тук с една двуколка. Конюшнята е празна. Виждали ли сте го тази вечер?

— Надявам се, че ще ме извините — измърмори мъжът. — Приятелят ви тръгна преди около двайсет минути. Той бързаше много и не беше сам. Според мен мъжът, който го придружаваше, беше един от слугите в „Белия елен“. Във всеки случай двамата тръгнаха в посоката, в която се намира гостилницата.

— Не ви ли каза да ми предадете нещо?

— Не, съжалявам. Може би ще го откриете в „Белия елен“. Знаете ли къде се намира гостилницата?

— Да, благодаря ви. Ще го потърся там. Лека нощ.

Мъжът затвори вратата, доволен, че се е отървал от нея, а Мери тръгна към града. Каква работа имаше Джем с този слуга от „Белия елен“? По всяка вероятност мъжът се беше объркал. Не й оставаше нищо друго, освен сама да открие отговора на този въпрос. Тя отново се озова на калдъръмения площад. „Белия елен“ светеше гостоприемно. Мери се огледа, но не видя двуколката на Джем. Сърцето й се сви. Нима Джем беше тръгнал без нея? Тя се поколеба за миг, а после влезе в гостилницата. Помещението беше пълно с мъже, които разговаряха и се смееха. Мократа й коса и селските й дрехи явно бяха предизвикали смут в някои от тях, защото един слуга веднага се приближи до нея и я помоли да напусне.

— Търся господин Джем Мерлин — обясни му Мери. — Той е дошъл тук с двуколка, придружен от един от вашите слуги. Извинявайте за безпокойството, но трябва на всяка цена да го намеря. Бихте ли попитали дали някой не го е виждал?

Мъжът се отдалечи навъсено, а Мери остана до входа и се обърна с гръб към групата мъже, които седяха до камината и се взираха в нея. Сред тях тя разпозна прекупвача и мъжа с острия поглед. Изведнъж я обзе лошо предчувствие. След няколко минути слугата се върна с поднос с чаши и раздаде чашите на мъжете до камината, а после им донесе кейк и шунка. Той не обърна никакво внимание на Мери и чак след като тя го извика за трети път, тръгна към нея и й каза:

— Моля да ме извините. Тази вечер постоянните ни посетители са прекалено много, за да си губим времето с хора, които са дошли в града за панаира. Тук няма човек на име Мерлин. Попитах и на улицата, но никой не е чувал за него.

Мери веднага тръгна към вратата, но мъжът с острия поглед й препречи пътя, усмихна се широко, като така показа развалените си зъби, и рече:

— Доколкото разбирам, вие търсите онзи човек с вид на циганин, който се опита да продаде едно пони на партньора ми.

Мъжете до камината избухнаха в смях.

Мери ги огледа и попита:

— Знаете ли нещо за него?

— Преди по-малко от десет минути той беше в компанията на един господин — отвърна мъжът, като продължаваше да се усмихва и да я измерва с очи. — С помощта на моята компания господинът успя да го убеди да се качи в каретата, която чакаше пред входа. Отначало той се съпротивляваше, но господинът го погледна по начин, който го накара да отстъпи. Вие безспорно сте наясно какво се случи с черното пони? Цената, която той поиска, беше доста висока.

Думите му отново предизвикаха смях сред групата до камината. Мери се взря в мъжа и го попита:

— Знаете ли къде е отишъл?

Той сви рамене и с престорено състрадателна физиономия отвърна:

— Нямам никаква представа и съжалявам, че се налага да ви кажа това, но той не ни поръча да ви предадем нещо за сбогуване. Утре е Коледа, а нощта е пред нас. Както сама виждате, времето не е подходящо за разходка. Ако решите да изчакате тук, докато приятелят ви се върне, с удоволствие ще ви забавляваме. — Той докосна с ръка шала й и добави язвително: — Навярно този мъж е истински негодник, след като ви е изоставил. Елате при нас. Починете си и забравете за него.

Мери му обърна гръб, без да каже нищо, и излезе от гостилницата. Докато вратата се затваряше след нея, смехът му отекваше в ушите й. Тя постоя известно време на пустия площад, изложена на поривистия вятър и на проливния дъжд. Случило се беше най-лошото — кражбата на понито е била разкрита. Не съществуваше друго обяснение за изчезването на Джем. Явно го бяха задържали. Тя се взираше глупаво в тъмните къщи и се чудеше какво е наказанието за кражба. Дали беше възможно да го обесят за подобно престъпление, както постъпваха с убийците? Тялото я болеше, сякаш някой я беше пребил, а мислите й бяха объркани. Не беше в състояние да разсъждава трезво, нито да прави каквито и да било планове. Вероятно никога повече нямаше да види Джем. Краткото приключение беше свършило. Без да осъзнава какво прави, тя тръгна безцелно през площада към хълма със замъка. Ако се беше съгласила да остане в Лонсестън, това нямаше да се случи. Двамата с Джем щяха да излязат от входа, в който се бяха подслонили, и щяха да наемат стая в града, а после щяха да се любят.

Дори и да го хванеха на сутринта, те щяха да прекарат тези няколко часа заедно. Сега, след като него го нямаше, умът й тялото й крещяха от мъка и гняв и тя осъзна колко силно го е желаела. Вината за арестуването му беше нейна и тя не беше в състояние да направи нищо за него. Със сигурност щяха да го обесят; той щеше да умре по същия начин като баща си. Стената, която ограждаше замъка, я гледаше намръщено, а от дъжда покрай пътя се стичаха вади. От красотата на Лонсестън не беше останало нищо. Той представляваше мрачно, сиво и противно място и на нея й се струваше, че зад всеки завой на пътя я дебне опасност. Мери вървеше без посока, безразлична към факта, че цели осемнайсет километра я делят от стаята й в странноприемница „Ямайка“, и си мислеше, че ако любовта е свързана с толкова непоносими мъки и страдания, с готовност би се отказала от нея. Това чувство водеше до загуба на здравия разум и на душевното спокойствие и лишаваше човека от смелост. За разлика отпреди, когато беше уравновесена и силна, сега тя се беше превърнала в безпомощно дете. Стръмният склон на хълма се изпречи пред нея. Сутринта двамата с Джем се бяха спускали по него. В съзнанието й изплува картината с чепатия ствол на дървото в пролуката в живия плет. Джем си подсвиркваше, а тя си тананикаше някаква мелодия. Изведнъж Мери се опомни и се закова намясто. Да продължава да върви, беше пълно безумие — пътят се простираше като бяла лента пред нея и след три километра тя вече щеше да бъде изтощена от вятъра и от дъжда. Обърна се назад. Светлините на града примигваха в подножието на хълма. Навярно някой щеше да я подслони за през нощта — някой щеше да й предложи легло или одеяло, с което да се завие на пода. Нямаше никакви пари у себе си и се надяваше, че хората ще й повярват, след като им обясни в какво затруднено положение е изпаднала. Вятърът развяваше косата й и клатеше и огъваше клоните на ниските изкорубени дървета. Коледното утро щеше да бъде мокро и недружелюбно.

Мери закрачи обратно по пътя, подобно на подмятано от вятъра листо. Изведнъж от мрака пред нея изплува карета, която се изкачваше по склона. Каретата приличаше на огромен черен бръмбар и напредваше бавно срещу бурния вятър. Мери я наблюдаваше с помръкнали очи и си мислеше единствено за това, че по някой непознат път Джем Мерлин пътуваше към смъртта си по същия начин. Каретата беше стигнала до нея и я отминаваше, когато тя се затича импулсивно и извика на облечения с дебело палто кочияш на седалката:

— По посока на Бодмин ли пътувате? Возите ли някого?

Кочияшът поклати глава и удари с камшика коня. Преди Мери да успее да се отдръпне настрани, през прозореца на каретата се подаде ръка, която я хвана за рамото.

— Какво търси Мери Йелан сама в Лонсестън в навечерието на Коледа? — попита някакъв глас.

Ръката беше силна, но гласът беше благ. В полумрака на каретата Мери различи бледо лице и бяла коса, скрита отчасти от черна широкопола шапка. Мъжът беше викарият на Олтърнън.