Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (15)

14

Мери се взираше невярващо в жената.

— Отсъства от Олтърнън? — повтори тя. — Но това е невъзможно. Сигурна ли сте, че не грешите?

Напълно убедена, че ще успее да се срещне с викария, Мери не беше в състояние да повярва, че е възможен подобен внезапен и фатален обрат в плановете й. Жената изглеждаше обидена, защото явно не виждаше причина, поради която това непознато момиче би могло да се усъмни в думите й.

— Той тръгна от Олтърнън вчера — отвърна тя. — Веднага след като се наобядва. Сигурна съм, защото се грижа за домакинството му.

Вероятно жената беше забеляза изписаното върху лицето на Мери разочарование, защото тонът й омекна.

— Ако искате да му предам нещо, когато се върне… — продължи тя.

Изгубила кураж от тази вест, Мери поклати глава и я прекъсна:

— Тогава ще бъде прекалено късно. Това, за което трябва да уведомя господин Дейви, е въпрос на живот и смърт. След като той е заминал, не знам към кого да се обърна.

В очите на жената отново проблесна любопитство.

— Да не би някой да е болен? — попита тя. — Бих могла да ви упътя как да стигнете до къщата на лекаря, ако това ще ви помогне. Откъде идвате?

Мери не й отговори. Тя се опитваше отчаяно да намери изход от неочакваната ситуация. За нея беше немислимо да се върне в странноприемница „Ямайка“, без да е изпълнила мисията си. Не смееше да се довери на хората от селото, а те така или иначе нямаше да повярват на думите й. На всяка цена трябваше да намери някой, които притежаваше власт, някой, който беше чувал слуховете, свързани с Джос Мерлин и странноприемница „Ямайка“.

— Къде бих могла да открия някой мирови съдия? — изрече най-накрая тя.

Жената сбърчи чело и отвърна неуверено:

— В Олтърнън няма мирови съдия. Мисля, че най-близкото село, в което можете да намерите мирови съдия, е Норт Хил.

Там живее господин Басът. Селото е на шест километра оттук. Може би са повече, а може би са по-малко. Не съм съвсем сигурна, защото никога не съм ходила в него. Нали не смятате да отидете там тази вечер?

— Длъжна съм да го направя, и то веднага. Нямам друг избор. Моля ви да ме извините заради потайността, но съм изпаднала в голяма беда и само вашият викарий или някой мирови съдия би могъл да ми помогне. Трудно ли ще ми бъде да намеря пътя за Норт Хил?

— Не, лесно ще се ориентирате. Трябва да изминете три километра по пътя за Лонсестън, докато стигнете до бариерата, а после да завиете надясно. Но според мен момиче като вас не би трябвало да обикаля по тези места нощем. Аз самата никога не бих го направила. Понякога из пустошта бродят съмнителни хора, които може да бъдат опасни. Напоследък не смеем да се отдалечаваме много от къщите си. Възможно е дори на главния път човек да бъде пребит и ограбен.

— Благодаря ви за отзивчивостта. Загрижеността ви е трогателна, но аз винаги съм живяла на подобни места и не се страхувам.

— Ваша воля, но според мен е по-добре да останете тук и да изчакате завръщането на викария.

— Това е невъзможно. Когато викарият се върне, ви моля да му предадете, че… Всъщност предпочитам да му напиша бележка и да му обясня всичко, ако ми дадете хартия и перо.

— Елате с мен у дома и му напишете каквото искате. После аз ще занеса бележката в къщата му и ще я оставя на масата, за да може викарият да я види веднага щом влезе.

Мери последва жената до къщата й и изчака търпеливо, докато тя търсеше перо в кухнята. Времето течеше бързо и пътуването до Норт Хил, за да се срещне с господин Басът, объркваше сметките й. Заради закъснението отсъствието й от странноприемница „Ямайка“ едва ли би могло да остане незабелязано. Чичо й щеше да се изплаши от бягството й и щеше да промени часа на тръгването. В такъв случай мисията й щеше да се окаже безполезна. Жената се върна с хартия и перо и Мери започна да пише трескаво, без да спира, за да обмисля думите си:

Дойдох тук, за да ви помоля за помощ, но вие бяхте заминали. Вероятно сте научили, както всички в околността, за корабокрушението в навечерието на Коледа, и сте се досетили, че то е дело на чичо ми и на неговата компания от „Ямайка“. Чичо ми е наясно, че подозренията ще паднат върху него, и затова тази нощ ще напусне странноприемницата и ще пресече Теймър на път за Девън. Тъй като вие отсъствате от Олтърнън, незабавно тръгвам към Норт Хил, за да се срещна с господин Басът. Ще му разкажа всичко, за да го предупредя за планираното бягство и да му дам възможност да изпрати някого в „Ямайка“ да арестуват чичо ми, преди да е станало прекалено късно. Предавам бележката на вашата икономка, която, надявам се, ще я остави на място, където първо ще попадне погледът ви веднага щом се върнете. До скоро виждане:

Мери Йелан

Мери сгъна листа и го подаде на жената, като й благодари и я успокои, че не се страхува да върви сама по пътя през нощта, а после потегли отново, готова да измине шестте километра до Норт Хил. Тя изкачи хълма край Олтърнън със свито сърце, като се чувстваше нещастна и самотна.

Толкова много разчиташе на помощта на Франсис Дейви, че й беше трудно да приеме, че отсъствието му от Олтърнън е провалило плановете й. Той, разбира се, не е знаел, че тя се нуждае от помощта му, но дори и да е знаел, едва ли е щял да пренебрегне задълженията си заради нейните неприятности. Мисълта, че й се налагаше да се раздели със светлините на Олтърнън, без да е постигнала нищо, беше мъчителна и потискаща. Навярно в този момент чичо й блъскаше по вратата на стаята й и крещеше името й. Той щеше да почака известно време, а после щеше да разбие вратата, щеше да види, че тя не е в стаята си, и от счупения прозорец щеше да разбере как се е измъкнала от странноприемницата. Мери нямаше как да знае дали това ще осуети плановете му. Тя се притесняваше най-много за леля си. Представи си я как тръгва като уплашено куче, водено на каишка от стопанина си, и се затича със свити юмруци и вдигната брадичка.

Най-накрая стигна до бариерата и зави надясно по тесния път, както й беше обяснила жената от Олтърнън. От двете страни на пътя имаше гъста и висока растителност и закриваше гледката към тъмната пустош. Пътят лъкатушеше подобно на пътищата в Хелфорд. Промяната, която беше настъпила толкова внезапно, след като зави по него, отново й даде кураж. Тя се опита да се ободри, като си представи, че семейство Басът са приятни и любезни хора като членовете на семейство Вивиан в Трилаурен и че те ще я изслушат със съчувствие и разбиране. Когато за първи път се срещна с господин Басът, той не се държа любезно с нея и с леля й, защото беше дошъл в странноприемница „Ямайка“ силно разгневен. Сега тя съжаляваше, че го е излъгала. Съпругата му вероятно вече беше разбрала, че един конекрадец се е подиграл с нея на пазара в Лонсестън. За щастие, Мери беше застанала далече от Джем, когато краденото пони беше продадено на законната му собственица. Тя продължаваше да си мисли, че семейство Басът ще се отнесат добре с нея, но въпреки това, като си спомни за тези случки, очакваше срещата си с тях със свито сърце.

Релефът на местността отново се беше променил. В далечината от двете страни на пътя се издигаха мрачни гористи хълмове и някъде наблизо подскачаше върху камъните и ромолеше поток. Пустошта беше останала зад нея. Луната се показа над върховете на дърветата. Мери започна да крачи по-уверено по огрения от светлината й път, който водеше към долината, където дърветата сякаш се сливаха помежду си. След малко зърна една порта с долепена до нея постройка за вратаря, от която тръгваше широка пътека, и си помисли, че вероятно е стигнала до Норт Хил и това е имението на господин Басът.

Тя пое по пътеката към къщата. От далечината се чу часовникът на църквата, който удари седем часа. Бяха минали три часа, откакто беше излязла от странноприемница „Ямайка“. Докато се приближаваше към къщата, огромна и заплашителна в мрака — луната все още не се беше издигнала достатъчно високо, за да я освети, — Мери отново стана неспокойна. Тя удари камбаната и звукът й веднага беше посрещнат с кучешки лай. След малко се чуха стъпки и един слуга отвори портата. Той се скара на кучетата, които провряха муцуните си покай него и подушиха краката й. Мери се почувства жалка пред мъжа, който я чакаше да проговори, даваща си сметка колко са овехтели роклята и шалът й.

— Дошла съм да се срещна с господин Басът във връзка с един неотложен въпрос — изрече тя. — Той не знае името ми, но ако се съгласи да говори с мен, ще му обясня коя съм. Това, което искам да му кажа, е много важно. В противен случай не бих се осмелила да го безпокоя в неделя вечер.

— Господин Басът замина сутринта за Лонсестън — отвърна мъжът. — Извикаха го спешно и все още не се е върнал.

Този път Мери не се сдържа и се разплака отчаяно.

— Идвам отдалече — обясни развълнувано тя, сякаш със злочестината си би могла да призове съдията. — Ако до един час не се срещна с него, ще се случи нещо ужасно. Един опасен престъпник ще избяга и ще се скрие. Гледате ме с недоверие, но аз ви казвам истината. Ако имаше към кого другиго да се обърна…

— Госпожа Басът си е у дома — прекъсна я мъжът, обзет от любопитство. — Вероятно тя ще ви приеме, след като въпросът е толкова неотложен, колкото твърдите. Влезте, моля, ще ви заведа в библиотеката. Не се страхувайте от кучетата, те няма да ви ухапят.

Мери прекоси вестибюла като на сън, като си мислеше, че планът й отново се е провалил по една нелепа случайност и че от сега нататък е безсилна да направи каквото й да било.

Просторната библиотека с пламтящия в камината огън й се стори нереална. Свикналите й с тъмнината очи примигнаха от светлината, която я посрещна. До камината седеше жена, в която Мери веднага разпозна изисканата госпожа от пазара в Лонсестън, и четеше на глас книга на две деца. Тя вдигна учудено очи, когато слугата въведе Мери в стаята.

Слугата започна да й обяснява развълнувано:

— Тази млада жена е дошла, за да съобщи важни новини на съдията, госпожо. Сметнах, че трябва веднага да я доведа при вас.

Госпожа Басът се изправи и книгата падна от коленете й.

— Не става дума за някой от конете, нали? — попита тя. — Ричардс ме уведоми, че Соломон кашля и че Диамант отказва да се храни. Помощникът му явно не се грижи добре за тях.

Мери поклати глава и отвърна мрачно:

— Не, госпожо, в стопанството ви всичко е наред. Новините, които нося, не се отнасят за него. Ако е възможно да говоря насаме с вас…

Госпожа Басът изглеждаше облекчена от факта, че конете й са вън от опасност, и веднага отпрати децата. След като те излязоха бързо от стаята, последвани от слугата, тя попита любезно:

— С какво бих могла да ви помогна? Изглеждате бледа и уморена. Седнете, моля.

Мери поклати нетърпеливо глава и отвърна:

— Благодаря ви, но бих искала да знам кога ще се върне господин Басът.

— Нямам представа. Наложи му се да замине внезапно и право да ви кажа, много съм притеснена за него. Ако онзи отвратителен човек, съдържателят на странноприемницата, окаже съпротива, господин Басът може да бъде ранен, независимо от това, че там ще има войници.

— Какво е станало? — попита бързо Мери.

— Съдията замина, за да свърши нещо, което крие много опасности. Лицето ви не ми е познато и предполагам, че не сте от Норт Хил. В противен случай щяхте да сте чували за този мъж, Мерлин, който държи странноприемница край пътя за Бодмин. Съдията отдавна го подозира за някои ужасни престъпения, но едва тази сутрин се сдоби с доказателства, свързани с тях. Той веднага замина за Лонсестън, за да потърси помощ. Каза ми, че странноприемницата ще бъде обкръжена и обитателите й ще бъдат арестувани. Съпругът ми ще бъде въоръжен, разбира се, и ще бъде придружен от голяма група мъже, но аз няма се успокоя, докато той не се върне у дома.

Вероятно изражението на лицето на Мери я изплаши, защото жената пребледня, отстъпи назад към камината, посегна към закачената на стената масивна камбана и заговори бързо:

— Вие сте момичето, за което ми спомена той. Момичето от странноприемницата, племенницата на съдържателя й. Не мърдайте от мястото си, иначе ще извикам слугите. Сигурна съм, че вие сте онова момичето. Какво искате от мен?

Мери протегна ръка. Лицето й беше бяло като лицето на жената до камината.

— Нищо лошо няма да ви направя — отвърна тя. — Моля ви да не звъните. Позволете ми да ви обясня. Да, аз съм момичето от странноприемница „Ямайка“.

Госпожа Басът не й вярваше и я гледаше я тревожно, без да пуска въжето на камбаната.

— Ние не държим пари в къщата — обясни тя. — Не мога да ви помогна с нищо. Ако сте дошли в Норт Хил, за да преговаряте за чичо си, вече е прекалено късно.

— Не сте ме разбрали правилно — отвърна тихо Мери. — А съдържателят на странноприемница „Ямайка“ не ми е чичо. Той е съпруг на леля ми. В момента причината, поради която живея в нея, не е важна, а и бездруго историята е много дълга. Страхувам се от него и го ненавиждам повече от всеки друг човек в графството, и то напълно основателно. Дойдох тук, за да предупредя господин Басът, че той възнамерява да напусне странноприемницата тази нощ и да избяга от правосъдието. Разполагам със сигурни доказателства за вината му, които според мен не са известни на съдията. След като твърдите, че той е заминал и вероятно вече е в странноприемница „Ямайка“, очевидно напразно съм си загубила времето да дойда тук.

Мери седна на стола, отпусна ръце в скута си и се взря с празен поглед в огъня. Беше останала без сили и не беше в състояние да се тревожи за това, което я очакваше в бъдеще. В уморения й ум имаше една-единствена мисъл: че всичките й усилия от тази вечер са отишли на вятъра и че не е трябвало напуска стаята си в странноприемница „Ямайка“, защото господин Басът така или иначе е възнамерявал да отиде там. С прибързаната си намеса беше допуснала грешката, която искаше да избегне. Беше прекарала извън къщата прекалено дълго време и чичо й вероятно беше прозрял истината и вече беше избягал. Мирови съдия Басът и хората му щяха да заварят странноприемницата празна.

Тя вдигна очи към стопанката на къщата и добави отчаяно:

— Постъпих неразумно, като дойдох тук. Смятах, че планът ми е замислен добре, а превърнах себе си в глупачка, както и всички останали. След като установи, че стаята ми е празна, чичо ми веднага ще разбере, че съм го предала, и ще напусне странноприемница „Ямайка“, преди господин Басът да успее да стигне до нея.

Жената пусна въжето на камбаната, приближи се до Мери и каза мило:

— Говорите искрено и лицето ви изглежда честно. Съжалявам, че в началото се усъмних в добрите ви намерения, но странноприемница „Ямайка“ се ползва с много лоша репутация и всеки на мое място би постъпил по този начин, ако пред него застане племенницата на съдържателя й. Изпаднали сте в ужасно положение и според мен сте постъпили смело, като сте изминали в мрака всичките тези километри, за да предупредите съпруга ми. Аз щяха да полудея от страх, ако ми се беше наложило да го сторя. С готовност ще ви помогна, ако ми кажете как.

— Двете с вас не бихме могли да направим нищо — отвърна Мери и поклати глава. — Трябва да изчакам, предполагам, завръщането на господин Басът. Той няма да ми се зарадва особено, след като разбере, че съм объркала всичко. Упреците му ще бъдат напълно заслужени…

— Аз ще се застъпя за вас — прекъсна я госпожа Басът. — Нямало е как да знаете, че на съпруга ми вече му е известно това, което сте искали да му съобщите. Ако се наложи, бързо ще успея да го успокоя. Благодарете на Господ, че сте тук и животът ви не е застрашен.

— По какъв начин господин Басът е получил информацията? — попита Мери.

— Нямам никаква представа. Сутринта го извикаха внезапно и както вече споменах, той ми разказа накратко за какво става въпрос, преди да оседлаят коня му. А сега се опитайте да си починете и забравете за малко за тази ужасна история. Вероятно умирате от глад.

Жената отново се приближи до камбаната и този път дръпна въжето три-четири пъти. Независимо от тревогата и умората Мери осъзнаваше абсурдността на ситуацията: стопанката на къщата, която преди малко я беше заплашила, че ще бъде отведена насила от дома й, в момента викаше слугите, за да ги накара да й донесат храна. Тя си мислеше за случката на пазара, когато същата тази жена беше платила висока цена за собственото си пони, и се чудеше дали измамата е била разкрита. Ако беше наясно с ролята на Мери в измамата, госпожа Басът едва ли щеше да бъде толкова гостоприемна.

След малко се появи същият слуга, който беше отворил портата и я беше довел в библиотеката. Очите му шареха любопитно, докато госпожа Басът му нареждаше да донесе вечеря за Мери. Кучетата нахлуха след него в стаята, за да се сприятелят с гостенката. Те въртяха опашки и завираха меките си муцуни в ръцете на Мери, за да й покажат, че вече я смятат за член на семейството. Присъствието й в имението в Норт Хил все още й се струваше нереално и тя не беше в състояние да се отпусне. Смяташе, че няма право да седи тук, пред бумтящия огън, след като навън, в тъмнината, в странноприемница „Ямайка“, се водеше борба на живот и смърт. Ядеше механично и се насилваше да преглъща залъците, защото осъзнаваше, че храната й е нужна, докато слушаше разсеяно домакинята, която не спираше да говори за несъществени неща в старанието си да разсее тревогите й, без да си дава сметка, че по този начин още повече ги засилва. След като Мери се нахрани и се облегна отново назад на стола с отпуснати в скута ръце в опит да измисли нещо, към което да насочи вниманието й, госпожа Басът донесе един албум, съдържащ нарисувани от нея акварели, и започна да го прелиства, за да й ги покаже.

Когато часовникът върху лавицата над камината удари осем часа, Мери се припряно стана. Проточилото се бездействие беше по-нетърпимо от опасността, която я грозеше, в случай че се върнеше в странноприемницата.

— Моля да ме извините — каза тя. — Бяхте изключително любезна и аз съм ви безкрайно благодарна за отношението ви към мен, но съм страшно притеснена. Не мога да мисля за нищо друго, освен за нещастната си леля, която в момента може би страда ужасно. Трябва да се върна в странноприемница „Ямайка“ и да разбера какво се случва в нея.

Госпожа Басът я погледна тревожно, изпусна албума и отвърна:

— Разбирам ви много добре и се опитвам да ви разсея. Всичко това е толкова ужасно. Аз съм не по-малко притеснена от вас за съпруга си. Не бива обаче да тръгвате сама. Ще стигнете там не по-рано от полунощ. Един господ знае какво може да ви се случи по пътя. Ричардс ще ви закара с двуколката и ще носи оръжие за всеки случай. Той е почтен човек и можете да му имате доверие. От подножието на хълма ще можете да видите каква е обстановката в странноприемницата. Ако там се води бой, ще изчакате, докато той приключи. Бих ви придружила, но напоследък не се чувствам добре.

— Не бива да го правите — възрази бързо Мери. — За разлика от вас аз съм свикнала с опасностите по пътя през нощта. Не искам да ви затруднявам. Не е нужно да карате кочияша да ме вози с двуколката в този късен час. Уверявам ви, че вече не съм уморена и мога да се върна пеша.

Госпожа Басът обаче вече беше дръпнала връвта на камбаната.

— Предайте на Ричардс незабавно да докара двуколката — заповяда тя на удивения слуга. — Ще му дам допълнителни указания, когато дойде тук. Кажете му да действа колкото е възможно по-бързо.

След тези думи тя излезе от библиотеката и когато се върна, подаде на Мери наметало с качулка, одеяло и грейка за краката й, като непрекъснато повтаряше, че съжалява, че влошеното й здраве не й позволява да тръгне с нея. Мери беше безкрайно доволна, защото госпожа Басът едва ли щеше да бъде най-подходящият спътник при подобно пътуване с непредвидим край.

След петнайсет минути Ричардс докара двуколката пред входната врата. Мери веднага го позна. Това беше слугата, който придружаваше господин Басът по време на посещението му в странноприемница „Ямайка“. Изписаното върху лицето му недоволството от необходимостта да напусне мястото си до огнището в неделя вечерта изчезна веднага щом беше уведомен за естеството на задача, която му предстоеше да изпълни. След като затъкна в колана си два големи револвера и изслуша указанията на господарката си да стреля, ако някой нападне двуколката, той придоби свиреп и властен вид, който не му отиваше. Мери се качи в двуколката и седна до него. Кучетата се разлаяха за сбогуване и чак когато къщата се изгуби от погледа й, тя осъзна, че пътуването ще бъде крайно рисковано.

През петте часа, докато отсъстваше от къщата, вероятно се бяха случили много неща. Мери си даваше сметка, че дори с двуколката не би могла да пристигне там преди десет и половина. Не беше възможно да прави каквито и да било планове и щеше да й се наложи да действа според обстоятелствата. Луната вече се беше издигнала високо в небето, лекият ветрец облъхваше лицето й и тя изведнъж се почувства способна да посрещне смело всякакви беди. Макар че се излагаше на опасност, предпочиташе да се върне в странноприемницата, вместо да седи като безпомощно дете в дома на госпожа Басът и да слуша бърборенето й. Ричардс беше въоръжен и при необходимост тя самата би могла да се опита да стреля с единия от револверите. Той, разбира се, умираше от любопитство, но тя отговаряше кратко на въпросите му и избягваше да завързва разговор с него.

През по-голямата част от пътуването двамата мълчаха. Не се чуваха никакви други звуци, освен потропването на копитата на коня и крясъците на скритите в дърветата кукумявки. Шумоленето на листата и долитащият откъм къщите тих шепот бяха останали далече зад тях и когато двуколката се насочи към Бодмин, пустошта отново изплува от мрака и се ширна като пустиня от двете страни на пътя, чиято бяла лента блестеше, осветена от лунната, и се губеше в далечината в пазвите на голия и неприветлив хълм. Пътят беше безлюден. В навечерието на Коледа, когато Мери мина по него, вятърът люлееше безмилостно колелата на каретата, а дъждът плющеше по стъклата на прозорците й. Сега въздухът беше студен и странно неподвижен, а посребрената от луната пустош сякаш беше застинала. Черните гранитни зъбери бяха обърнали сънените си лица съм небето и чертите им бяха омекотени от светлината, с която ги обливаше луната. Те бяха обзети от безметежност и древните богове спяха спокойно.

Теглена от коня, двуколка измина бързо изтощителните километри, които Мери беше извървяла пеша. Всеки завой на пътя и всяко място, където пустошта с високите туфи трева и кривите стъбла на зановеца пълзеше към него, й бяха познати.

Стигнаха до Петте пътеки, които се отделяха от пътя подобно на разперени пръсти. Една от пътеките водеше към скритите в долината светлини на Олтърнън. Пред тях се простираше дивият участък от пътя, приютил странноприемница „Ямайка“. Дори когато нощта беше тиха, в това отворено към четирите посоки на света пространство духаше вятър и тази нощ той свиреше от запад, откъм хълма Ръф, остър като нож и студен, и довяваше миризмата, която беше събрал над торфа и потоците. На пътя, който ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу през пустошта, все още нямаше нито хора, нито животни. Макар че непрекъснато се оглеждаше и се ослушваше, Мери не можеш да види и да чуе нищо. В подобни нощи и най-слабият звук се разнасяше надалече и шумът от приближаването на групата на господин Басът, наброяваща десетина мъже, както й беше обяснил Ричардс, щеше да се чува на три километра разстояние от мястото, където се намираха те.

— Вероятно те ще ни изпреварят — каза той на Мери. — Когато пристигнем, съдържателят на странноприемницата ще бъде с вързани ръце и ще бълва огън и жупел срещу съдията. Хората в околността най-после ще си отдъхнат. Той отдавна щеше да бъде заловен, ако зависеше единствено от господин Басът. Жалко, че закъсняхме. Щеше да бъде забавно да видим как го задържат.

— Едва ли щеше да бъде забавно, ако се окажеше, че птичката е отлетяла — отвърна тихо Мери. — Джос Мерлин познава пустошта като пръстите на ръката си и бързо ще изчезне, ако разполага с един час преднина, дори и с по-малко.

— Господарят ми е роден тук, също като съдържателя на странноприемницата. Обзалагам се, че ако се стигне до преследване, той ще бъде в по-изгодна позиция, защото ловува по тези места още от времето, когато е бил малко момче — вече близо петдесет години, — и е в състояние да влезе в дирите на всяка лисица. Но според мен те ще хванат чичо ви, преди да е успял да напусне странноприемницата. Дано да не греша.

Мери не го прекъсна. За разлика от добронамереното бърборене на господарката му неговите отривисти фрази не я притесняваха, а широките му рамене и откритото му, издълбано от бръчките лице й даваха увереност в изпълнената с напрежение нощ.

Наближаваха нанадолнището и тесния мост над Фоуи. Мери чуваше ромона на реката, която подскачаше по камъните. Огрян от лунната светлина, пред тях се белееше стръмният склон на хълма, който водеше към странноприемница „Ямайка“, и когато черните й комини се показаха над билото му, Ричардс се умълча, прокашля се и заопипва нервно затъкнатите в колана му револвери. Сърцето на Мери започна да бие по-бързо и тя стисна силно страничната облегалка на седалката. Конят наведе глава и продължи нагоре по стръмнината и на Мери й се стори, че тропотът на копитата му отеква прекалено силно в нощната тишина. Искаше й се звукът да бъде по-тих. Когато наближиха върха на хълма, Ричардс се обърна към нея и й прошепна:

— Не смятате ли, че е по-добре да останете в двуколката отстрани на пътя, а аз да ида да проверя дали господин Басът и хората му са в странноприемницата?

Мери поклати глава и отвърна:

— Предпочитам да тръгна първа, а вие да вървите на няколко крачки след мен или да изчакате тук, докато ви извикам. Ако съдя по тишината, ми се струва, че те все още не са пристигнали в странноприемницата, а съдържателят й е избягал. Ако обаче той все още е тук, за мен ще бъде по-безопасно да се срещна с него, отколкото за вас. Дайте ми единия револвер, за да се чувствам по-сигурна.

— Не бива да ходите там сама — възпротиви се колебливо мъжът. — Възможно е да налетите на него и да не успеете да ме извикате. Както казахте, тишината е странна. Очаквах да чуя шум от боричкане и крясъци, сред които да се откроява гласът на господаря ми. Всичко изглежда неестествено. Може би нещо ги е забавило в Лонсестън. Мисля все пак, че е по-разумно да кривнем по тази пътека и да изчакаме, докато те се появят.

— Чаках достатъчно и вече съм на път да полудея — заяви Мери. — Предпочитам да се изправя лице в лице с чичо си, отколкото да лежа в канавката, откъдето няма да чувам и да виждам нищо. Притеснявам се за леля си. Тя е невинна като дете и няма нищо общо с тази история. Искам да се погрижа за безопасността й, ако имам тази възможност. Дайте ми единия от револверите и ме пуснете да вървя. Мога да стъпвам тихо като котка и нямам никакво намерение да си нахлузвам сама въжето на шията. — Тя свали от гърба си тежкото наметало, което я пазеше от студения нощен въздух, и хвана револвера, който Ричардс й подаде неохотно. — Не тръгвайте, преди да съм ви извикала или преди да съм ви дала някакъв сигнал. Ако чуете изстрел, може да ме последвате, но трябва да бъдете предпазлив. Не е нужно и двамата да попаднем като глупаци в капана, макар че според мен чичо ми вече е тръгнал за Девън.

Мери се надяваше той наистина да е тръгнал и заминаването му да сложи край на тази история. Графството щеше да се отърве от него по най-лесния възможен начин. Джос Мерлин би могъл, както самият той беше споменал, да започне нов живот или което беше по-вероятно, да се забие някъде на осемстотин километра от Корнуол и да се напие до смърт. Вече не я интересуваше дали ще бъде заловен, или не. Искаше всичко това приключи и от сега нататък тя да бъде в състояние да води свой собствен живот, колкото е възможно по-далече от странноприемница „Ямайка“, и да забрави завинаги за него. Беше безсмислено да си губи времето за отмъщение. Не би й доставило удоволствие да го види безпомощен, с вързани ръце, заобиколен от хората на мировия съдия. Тя говореше уверено на Ричардс, но всъщност се ужасяваше от предстоящата среща с чичо си, макар че беше въоръжена. Мисълта, че може да се натъкне на него в някой от коридорите на странноприемницата — представяше си как той ще се взре в нея с кървясалите си очи и ще замахне, за да я удари, — я накара да спре, преди да влезе в двора и да погледне назад към канавката, където Ричардс я чакаше в каретата. Сложила пръст на спусъка, Мери насочи револвера напред и надникна в двора иззад каменната ограда.

Дворът беше пуст. Вратата на конюшнята беше затворена. Странноприемницата беше тъмна и тиха както преди седем часа, която тя излезе от нея. Капаците на прозорците бяха затворени, а входната врата беше заключена. Мери вдигна очи към прозореца на стаята си. Дупката в стъклото все още зееше — не беше настъпила никаква промяна от следобеда, когато тя скочи през нея. По пръстта в двора нямаше пресни следи от колела и по нищо не личеше, че някой се готви да потегли на път.

Мери се промъкна до конюшнята и допря ухо до вратата. Изчака за миг и чу понито, което пристъпваше неспокойно. Копитата му потропваха по калдъръма.

Не бяха заминали. Чичо й все още беше в странноприемница „Ямайка“.

Сърцето й се сви и тя се зачуди дали да не се върне в двуколката и да изчака пристигането на съдия Басът и хората му, както я беше посъветвал Ричардс. Погледна отново към къщата със затворените капаци на прозорците и си помисли си, че ако въобще е възнамерявал да заминава, чичо й вероятно вече го е направил. Каруцата можеше да бъде натоварена за един час, а сигурно вече наближаваше единайсет часът. Той може би беше променил плановете си и беше решил да тръгне пеша, но в такъв случай леля Пейшънс не би могла да го придружи. Мери се колебаеше. Ситуацията изглеждаше странна и нереална.

Застанала пред вратата на верандата, Мери се ослуша, преди да натисне дръжката й. Вратата, разбира се, беше заключена. После зави зад ъгъла на къщата, подмина бара и продължи към градината зад кухнята. Като стъпваше леко, скрита в сенките, стигна до мястото, откъдето през пролуката в капаците на прозореца на кухнята би трябвало да прониква светлината на свещта. Не се виждаше никаква светлина и тя се приближи до прозореца и погледна през пролуката. В кухнята беше тъмно като в рог. Сложи ръка на дръжката на вратата и я натисна бавно. За нейна изненада, вратата се отвори. Не предполагаше, че ще може да влезе безпрепятствено в къщата, и беше шокирана и уплашена.

Чичо й може би седеше на стола и я чакаше с револвера на коленете си. Тя също имаше револвер, но оръжието не й даваше сигурност.

Мери надникна през открехнатата врата и се ослуша, но не чу никакъв звук. С ъгълчето на окото си зърна пепелта в огнището. Огънят почти беше загаснал. Явно в кухнята нямаше никой. Инстинктът й подсказа, че тя е празна от няколко часа. Отвори широко вратата и влезе в стаята. Тя беше студена и влажна. След като очите й свикнаха с тъмнината, Мери различи очертанията на масата и на стола до нея. На масата имаше свещ. Тя я доближи до слабия пламък на огъня. Свещта се запали, примигна и след като започна да свети достатъчно ярко, Мери я вдигна високо над главата си и се огледа. В кухнята все още имаше неприбрани вещи, приготвени за пътуването. На стола лежеше един от вързопите на леля Пейшънс, а на пода — купчина одеяла, които вероятно е трябвало да бъдат навити на руло и натоварени на каруцата заедно с останалия багаж. Револверът на чичо й беше закачен на обичайното си място на стената. Навярно леля й и чичо й бяха решили да отложат заминаването си с един ден и в момента спяха в стаята на горния етаж.

Вратата към коридора беше отворена широко. Стори й се, че тишината е станала още по-потискаща и по-страховита. В къщата беше настъпила промяна. В нея липсваше определен обичаен звук и по тази причина вероятно тя беше съвсем тиха. Не се чуваше тиктакането на часовника.

Мери излезе в коридора и отново се ослуша. Предположението й се оказа вярно. Часовникът беше спрял. Тя продължи бавно напред. В едната си ръка държеше свещта, а в другата — револвера. Зави зад ъгъла, където коридорът продължаваше към вестибюла, и видя, че часовникът, който винаги стоеше изправен до вратата на салона, беше паднал с циферблата към пода. Стъклото му се беше счупило и парчетата се бяха разпилели върху каменните плочи, а дървената кутия беше спукана. Стената, до която беше стоял часовникът, изглеждаше гола и странна. Яркожълтият тапет изпъкваше на фона на избелелите шарки върху останалата част от нея. Часовникът беше паднал напряко на тесния вестибюл и чак когато се приближи до стълбището, Мери видя това, което беше зад него.

Съдържателят на странноприемница „Ямайка“ лежеше по очи сред стъклените отломки. Тя не го беше забелязала веднага, защото часовникът го скриваше от погледа й, докато вървеше по коридора към вестибюла. Едната му ръка беше вдигната над главата му, а другата беше вкопчена в разбитата входна врата. Краката му бяха разкрачени — единият беше пробил дупка в дървената ламперия — и той изглеждаше още по-грамаден в тази поза. Тялото му запречваше изцяло входа.

Върху плочите имаше локва кръв. Кръв имаше и между раменете му. Кръвта беше потъмняла и почти беше засъхнала на мястото, където го беше уцелил ножът.

Вероятно когато острието на ножа се е забило в гърба му, той е разперил ръце, спънал се е и е закачил часовника. Докато е падал по очи на пода, го е съборил и е умрял, стискащ с ръка вратата.