Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (5)

4.

Джос Мерлин отсъства от странноприемницата близо седмица и Мери използва това време, за да опознае местността. Присъствието й в бара не беше нужно, защото, когато съдържателят на странноприемницата заминаваше някъде, никой не се отбиваше в нея, и след като двете с леля си приключваха с домакинската работа, тя беше свободна да ходи където поиска. Пейшънс Мерлин не обичаше разходките. Тя нямаше желание да стигне по-далече от кокошарника зад странноприемницата и по тази причина трудно се оправяше с посоките. Беше чувала имената на хълмовете от съпруга си, но нямаше никаква представа кой къде се намира и как се стига до него. Ето защо по пладне Мери тръгваше сама, като се ориентираше единствено по слънцето и разчиташе на безпогрешните си инстинкти на жена, родена и прекарала целия си досегашен живот на село.

Пустошта беше по-дива, отколкото Мери предполагаше. Тя се простираше от изток на запад като огромна пустиня, прорязана от пътеки и извисяващи се на хоризонта хълмове. Мери нямаше представа къде свършва тази земя, макар че веднъж, след като тръгна на запад и се изкачи по най-високия хълм, който се намираше зад „Ямайка“, зърна в далечината сребристото сияние на морето. Местността беше тиха, необятна и недокосната от човешка ръка. Каменните плочи по върховете на хълмовете бяха наклонени една към друга и образуваха странни форми, подобни на огромни стражи, които стояха там, откакто бяха сътворени от Божиите ръце.

Някои плочи изглеждаха като грамадни причудливи столове и разкривени маси, а други — като налягали върху билото на хълма великани, чиито масивни отпуснати тела хвърляха сенки върху пирена и туфите трева. Имаше и изправени върху тясната си страна камъни, които пазеха по някакъв странен начин равновесие, сякаш се подпираха на ветровете, а също и плоски като олтари камъни, чиито гладки и лъскави повърхности се взираха в небето в очакване на жертвоприношение, което никога нямаше да бъде извършено. Върху билата на високите хълмове се пъдеха диви овце и гнездяха гарвани и мишелови. Те бяха убежища на всички самотни същества.

В равнината под хълмовете пасяха черни крави и волове. Животните пристъпваха внимателно по твърдата земя и избягваха инстинктивно примамливите туфи трева, под които се криеха въздишащи и шепнещи тресавища. Вятърът свиреше тъжно в процепите на гранита, а понякога звукът напомняше на болезнен човешки стон.

В местността духаха странни ветрове — появяваха се изневиделица, пълзяха по тревата, разлюляваха стръкчетата й, дишаха срещу събралата се в дупките на камъните дъждовна вода и къдреха повърхността й. Понякога вятърът издаваше викове и крясъци, които отекваха в просеките и заглъхваха постепенно, и стихваше също така внезапно, както се беше появил. Сред хълмовете цареше безмълвие, характерно за една отдавна отминала епоха, която беше изчезнала така, сякаш никога не беше съществувала, и в която вместо хора по склоновете на хълмовете са пристъпвали езически божества. Въздухът беше неподвижен и в него се усещаше някакво необичайно спокойствие, за което заслугата не беше на Господ.

Докато се изкачваше по хълмовете и си почиваше в падините в близост до изворите и потоците, Мери Йелан си мислеше за Джос Мерлин и се опитваше да си представи какво е било детството му, как е расъл и как е закърнявал като почернелия зановец, докато северният вятър е издухвал здравия цвят от тялото му.

Един ден Мери се отправи към Източната пустош, като следваше посоката, за която Джос й беше споменал през нощта на пристигането й в странноприемницата. Повървя известно време и после спря на склона на един обрасъл с трева хълм, заобиколен от гола земя. Склонът се спускаше към дълбоко и коварно блато, в което ромолеше поточе. Отвъд блатото насред пустошта се издигаше скала, подобна на издялана от гранит ръка в отвратителен сив цвят с огромни, насочени към небето пръсти.

Това беше Килмар и някъде сред тази огромна каменна маса на мястото, където хребетите й закриваха слънцето, беше роден Джос Мерлин, а брат му все още живееше там. В блатото под нея се беше удавил Матю Мерлин. Мери си представи как младият мъж върви с широки крачки из пущинака и си подсвирква, а поточето бълбука в ушите му. Нощта се спуска неусетно. Матю забавя крачка и поема по обратния път към дома си. Мери си представи как мъжът спира, замисля се за миг, изругава тихо, свива рамене и потъва в мъглата, възвърнал увереността си, но след като е направил няколко крачки, земята под краката му хлътва, той се препъва, пада и когато се изправя на крака, разбира, че е затънал до коленете в тинята. Посяга да се хване за една туфа трева, но тя потъва под тежестта му. Опитва се да рита, но не може да помръдне краката си. Най-накрая успява да повдигне единия си крак и обзет от паника, се втурва напред и затъва още по-надълбоко, но продължава да гази в блатото, като разтваря с ръце високата трева, а пред него от блатото излита дъждосвирец, който размахва криле и кряка тъжно. След като дъждосвирецът изчезва зад хребета, блатото отново притихва. Само няколко стръка трева се поклащат известно време на вятъра, а после настъпва пълен покой.

Мери се обърна с гръб към Килмар, хукна през пустошта, като непрекъснато се препъваше в пирена и камъните, и спря да тича чак когато блатото и скалата се скриха зад един хълм. Не възнамеряваше да стига толкова далече и й предстоеше дълъг път обратно към странноприемницата. Стори й се, че е изминала цяла вечност, преди да превали последния хълм и да зърне пътя, над който се издигаха високите комини на „Ямайка“. Докато прекосяваше двора, видя със свито сърце, че вратата на конюшнята е отворена и понито е вътре. Джос Мерлин се беше върнал.

Мери се опита да влезе в къщата, без да вдига шум, но вратата изскърца по каменните плочи на пода на вестибюла. Звукът отекна в тихата стая и след минута чичо й се появи с наведена глава под гредата на тавана. Ръкавите на ризата му бяха навити над лактите, а в ръката си държеше чаша и кърпа. Изглежда, беше в добро настроение, защото й извика весело, като размаха чашата:

— Никога не навеждай глава в мое присъствие, дори и да съм на един километър от теб. Изглежда, не се радваш да ме видиш. Не ти беше мъчно за мен, така ли?

Мери хе опита да се усмихне и го попита дали пътуването му е било приятно.

— Защо трябва да е било приятно, по дяволите? — отвърна той. — Изкарах добри пари и това е единственото, за което ми пука. Ако си мислиш, че съм гостувал на краля, ще трябва да те разочаровам.

Той се засмя гръмко на шегата си, а леля й, която се беше появила зад рамото му, се усмихна престорено. Веднага щом смехът му заглъхна, усмивката на леля й изчезна от лицето й и то си възвърна напрегнатото изражение и втренчения, почти идиотски поглед, които се появяваха винаги когато съпругът й беше край нея.

Мери веднага забеляза, че безгрижието, на което се радваше леля й през изминалите няколко дни, беше изчезнало и тя се беше превърнала в предишното нервно съсипано същество. Тъкмо се канеше да се качи в стаята си, когато Джос й извика:

— Тази вечер няма да се спотайваш горе. Ще ти се наложи да работиш в бара рамо до рамо с чичо си. Не знаеш ли кой ден от седмицата е?

Мери спря и се замисли. Беше загубила представа за времето. Доколкото си спомняше, беше пристигнала с дилижанса в понеделник. Значи днес беше събота. Събота вечер. Тя веднага осъзна какво има предвид Джос Мерлин. През тази нощ компанията му щеше да се събере в странноприемница „Ямайка“.

Хората от пустошта пристигаха един по един, като пресичаха забързано и тихо двора, сякаш не искаха никой да ги види. На слабата светлина те изглеждаха безплътни и приличаха на сенки, докато минаваха под верандата и заобикаляха фасадата на сградата, за да почукат на вратата на бара и да бъдат допуснати в него. Някои носеха фенери и притеснени от потрепващата им светлина, се опитваха да ги скрият под палтата си. Един-двама яздеха понита. Тропотът на копитата на понитата отекваше върху плочите и звучеше странно в тихата нощ, а после се чуваха изскърцването на вратата на конюшнята и шепотът на мъжете, докато вкарваха понитата. Други бяха още по-плахи и не носеха фенери. Те притичваха през двора с нахлупени до веждите шапки и закопчани до брадите палта и с потайността си издаваха желанието си да останат незабелязани. Причината за тази потайност беше непонятна, защото всеки човек на пътя можеше да види, че тази нощ странноприемница „Ямайка“ посреща гости. Светлината струеше през прозорците й, които обикновено бяха със затворени капаци, и с настъпването на нощта шумът от човешки гласове ставаше все по-силен. От време на време звучаха песни, чуваха се викове и гърмеше смях. Очевидно посетителите на странноприемницата, които при пристигането си бяха толкова плахи, сякаш изпитваха срам, докато прекрачваха прага й, се бяха отърсили от страха и от срама си и след като се бяха скупчили на бара със запалени лули и пълни чаши, бяха хвърлили предпазливостта на вятъра.

Компанията, която се беше събрала в бара около Джос Мерлин, беше странна. Застанала зад тезгяха и скрита наполовина от бутилките и чашите, Мери можеше да наблюдава мъжете незабелязано. Те бяха насядали по високите столчета или се бяха разположили на пейките, облегнати на стената или опрели лакти на масите, а един-двама, които не носеха на пиене като останалите, вече лежаха на пода. Повечето бяха мръсни, с раздърпани дрехи, сплъстени коси и изпочупени нокти — скитници, бездомници, бракониери, джебчии, крадци на добитък и цигани. Сред клиентите имаше фермер, загубил фермата си заради лошо управление и нечестни сделки, овчар, запалил плевника на господаря си, търговец на коне, прогонен от Девън, и обущар от Лонсестън, използващ занаята си като прикритие за търговия с крадени вещи.

Мъртвопияният мъж, който лежеше на пода, беше бивш помощник-капитан на шхуна в Падстоу и беше разбил кораба си в брега. Дребният човек, който седеше в отдалечения ъгъл на бара и си гризеше ноктите, беше рибар от Порт Айзък и криеше в комина на колибата си чорап, пълен със злато; никой не знаеше откъде е дошло това злато. Имаше мъже, които живееха наблизо, под сянката на хълмовете, и не познаваха друг дом, освен пустошта, блатата и гранита. Един от тях беше пристигнал пеша без фенер от блатото Крауди отвъд хълма Ръф и беше минал през хълма Браун Уили, а друг се беше спуснал си билото на хълма Чийзринг и в момента седеше на пейката с вдигнати върху масата крака и нос, заврян в халбата с бира, до довлеклия се по една пътека от Дозмари нещастник, който не беше с всичкия си. Лудият имаше лилаво родилно петно върху едната половина на лицето си. Той непрекъснато го щипеше и опъваше кожата около него.

Макар че беше скрита зад бутилките и се опитваше да не гледа към мъжа, Мери се почувства зле и едва не припадна. Застоялата миризма на алкохол, цигареният дим и вонята на наблъсканите едно до друго немити тела я отвращаваха и тя си даваше сметка, че няма да издържи дълго в бара. Беше доволна, че не й се налагаше да се движи сред мъжете. Задължението й беше да стои зад бара и да се опитва да остане незабелязана. Тя миеше, бършеше и пълнеше чашите от кранчетата или от бутилките, а Джос ги връчваше на клиентите си и от време на време вдигаше крилото на тезгяха и обикаляше из помещението, като се смееше, подхвърляше по някоя груба дума, потупваше някого по рамото и кимаше с глава към друг. В началото мъжете й подвикваха весело, хвърляха й любопитни погледи, свиваха рамене и хихикаха, но след като цялата компания се събра в бара, престанаха да й обръщат внимание. Те я приеха като племенницата на съдържателя и като прислужницата на съпругата му, както им беше представена. На някои от по-младите мъже им се искаше да я заговорят, но не посмяха да го направят от страх, че подобна фамилиарност ще разгневи Мерлин, защото предполагаха, че той вероятно я е довел в „Ямайка“, за да се забавлява с нея.

И така, за нейно огромно облекчение Мери беше оставена на мира, макар че ако знаеше каква е причината за сдържаността им, щеше да напусне бара, засрамена и отвратена. Леля й не се появи при гостите, но от време на време Мери зърваше сянката й и чуваше стъпките й в коридора, а веднъж видя уплашените й очи, които надничаха през една пролука между дъските на вратата на бара. Вечерта изглеждаше безкрайна и Мери копнееше за мига, в който щеше да излезе от бара. Очите й бяха уморени и тя с мъка ги държеше отворени. В изпълнения с цигарен дим и изпарения въздух лицата на мъжете изглеждаха разкривени, косите и зъбите им изпъкваха, а устите им сякаш бяха прекалено големи за телата им. Някои от мъжете, които не бяха в състояние да пият повече, лежаха като мъртви на пода, покрили с ръце лицата си.

Тези, които бяха достатъчно трезви, за да могат да се държат на краката си, бяха наобиколили един безделник от Редрут, който се беше провъзгласил за най-умния член на групата. Мината, в която беше работил преди, се беше срутила, и оттогава той се препитаваше като тенекеджия и амбулантен търговец. Мъжът разполагаше със запас от мръсни песни, които вероятно беше научил по време на пребиваването си в недрата на черната земя, и забавляваше с тези бисери компанията в странноприемница „Ямайка“.

Мери имаше чувството, че таванът на бара всеки момент ще падне от смеха, с който бяха посрещани пикантериите му, като най-силно от всички, разбира се, се смееше съдържателят на странноприемницата. Тя беше потресена от грозния му писклив смях, в който нямаше нито капка радост и който отекваше изтерзано в тъмните коридори и в празните стаи на горния етаж. Амбулантният търговец издевателстваше над нещастния идиот от Дозмари, който беше толкова пиян, че клечеше като животно на пода и не можеше да се изправи на крака. С помощта на няколко мъже той го сложи върху една маса и го накара да повтаря след него думите на песните и да ги съпровожда със съответните движения сред истеричния кикот на тълпата. Насърчен от аплодисментите й, мъжът се друсаше, виеше от удоволствие и чоплеше лилавото родилно петно върху лицето си със счупените си нокти. Мери не беше в състояние да издържи на тази гледка. Тя докосна по рамото чичо си и той се обърна към нея. Лицето му беше почервеняло от горещината в помещението и по него се стичаха струйки пот.

— Това ми дойде в повече — изрече тя. — Ще ви се наложи от сега нататък сам да обслужвате приятелите си. Качвам се в стаята си.

Джос избърса потта от челото си с ръкава на ризата и се взря в нея. Мери с изненада установи, че макар че беше пил през цялата вечер и играеше ролята на водач на тази шумна луда компания, той беше трезвен и си даваше сметка за поведението си.

— Вече ти писна от нас, така ли? — отвърна Джос. — Смяташ, че средата не е подходяща за теб? Чуй какво ще ти кажа, Мери. Не си се преуморила, докато стоиш зад тезгяха, и би трябвало да паднеш на колене и да ми благодариш. Мъжете не те закачат, защото си моя племенница, но ако не се ползваше с тази репутация, Бог ми е свидетел, че от теб вече нямаше да е останало почти нищо. — Той се засмя гръмогласно, ощипа я болезнено по бузата с палеца и показалеца си и продължи: — Качвай се горе. Така или иначе наближава полунощ и повече не си ми нужна тук. Ще затвориш капаците на прозореца и ще заключиш вратата на стаята си. Леля ти от един час е в леглото, завита презглава. — Сниши глас, наведе се към ухото й, стисна я за китката, изви ръката й зад гърба й и не я пусна, докато тя не извика от болка. — Това не е наказание, а предупреждение, за да знаеш какво те очаква оттук нататък. Ако си държиш устата затворена, ще бъда кротък като агънце и няма да те пипна с пръст. Запомни, че не трябва да проявяваш любопитство по отношение на това, което се случва в странноприемница „Ямайка“. — Джос беше престанал да се смее, но все още я гледаше втренчено и се мръщеше, сякаш отгатваше мислите й. — Ти не си глупава като леля си — изрече бавно — и тъкмо в това е бедата. Имаш лице и ум на хитра маймуна и не се плашиш лесно. Но повярвай ми, Мери Йелан, ако не ме слушаш, ще пречупя духа ти и ще изпотроша костите ти. А сега върви да си лягаш. Тази нощ повече не искам да те виждам.

Той се обърна с гръб към Мери и все още намръщен, взе от тезгяха чашата, която беше най-близо до него. Завъртя я в ръце и я избърса бавно с една кърпа. Презрението в очите на Мери вероятно го беше вбесило, защото доброто му настроение изведнъж го напусна. Той хвърли гневно чашата на пода и тя се разби на парчета, а после изрева:

— Съблечете този проклет идиот гол и го изпратете вкъщи при майка му. Може би ноемврийският вятър ще охлади лилавото му лице и ще го накара да забрави за кучешките си номера. На всички в „Ямайка“ ни писна от него.

Амбулантният търговец и поддръжниците му нададоха радостни възгласи, обърнаха малоумния нещастник по гръб и започнаха да събличат палтото и панталона му. Напълно объркан, той размахваше ръце и блееше като овца.

Мери изхвърча от бара, затръшна вратата след себе си и се заизкачва по паянтовото стълбище. Макар че си беше запушила ушите с ръце, продължаваше да чува смеха и дивата песен, които отекваха в коридора, преследваха я до стаята й и проникваха през пролуките между дъските на пода. Почувства се зле, хвърли се на леглото и стисна главата си с ръце. От двора долетяха викове и смях, а до прозореца й стигна лъч светлина от люлеещ се фенер. Мери стана от леглото и докато затваряше капаците на прозореца, зърна силуета на голия треперещ мъж, който пресичаше двора с подскоци и пищеше като заек, следван от няколко подвикващи мъже начело с гигантската фигура на Джос Мерлин, който размахваше над главата му камшик.

След това Мери постъпи така, както й беше заръчал чичо й. Тя се съблече бързо, легна на леглото, зави се презглава с одеялото и си запуши с пръсти ушите, за да заглуши ужасните звуци под прозореца на стаята си, но дори със затворени очи и притиснато към възглавницата лице тя виждаше лицето с лилавото петно на нещастния идиот, което беше вдигнато нагоре към мъчители му, и чуваше приглушените му виковете, когато той се препъна и падна в канавката.

Мери лежеше, изпаднала в онова състояние на границата между реалността и съня, при което събитията от изминалия ден връхлитат безразборно ума и всяват смут в него. Пред очите й танцуваха образи на непознати хора. Струваше й се, че броди из пустошта, в която хълмовете изглеждаха като джуджета в сравнение с огромния Килмар, макар че виждаше тясната ивица лунна светлина на пода и чуваше монотонното потракване на капаците на прозореца. От време на време долитаха гласове и в далечината на пътя кънтяха конски копита и дрънчаха колела, а после настъпи тишина.

Мери заспа, но след малко някакъв шум наруши покоя на съня й и тя се изправи и седна в леглото, а лунната светлина окъпа лицето й. Ослуша се, но отначало не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си. След няколко минути обаче долови шум откъм долния етаж. Някой влачеше тежки предмети по каменния под на коридора, които се удряха в стените му. Мери стана от леглото, доближи се до прозореца и открехна капаците.

В двора имаше пет каруци. Три от каруците бяха закрити и във всяка от тях бяха впрегнати по два коня, а останалите бяха открити. Една от закритите каруци беше спряла под верандата и от телата на конете се издигаше пара. Около каруците се бяха скупчили някои от мъжете, които преди бяха в бара. Обущарят от Лонсестън стоеше под прозореца на стаята й и разговаряше с търговеца на коне, морякът от Падстоу се беше освестил и потупваше по главата един от конете, а амбулантният търговец, който беше издевателствал над нещастия идиот, се беше качил в една от двете открити каруци и вдигаше нещо от пода й. В двора имаше и мъже, които й бяха непознати. Лицата им се виждаха ясно на лунната светлина. Яркостта на луната явно ги притесняваше, защото един от тях посочи към нея и поклати глава, а мъжът до него сви рамене. Към тях се приближи мъж и им махна властно с ръка, сякаш ги подканваше да побързат. Тримата се обърнаха едновременно, минаха под верандата и влязоха в странноприемницата. Шумът от влаченето на тежките предмети продължаваше и от мястото, където беше застанала, на Мери не й беше трудно да се ориентира за посоката, в която той се разпространяваше — беше най-силен в началото на коридора и заглъхваше постепенно към края му, където се намираше стаята със заключената врата и закования с дъски прозорец.

Мери започна да разбира какво всъщност се случваше. Каруците бяха докарали в странноприемница „Ямайка“ товар, който в момента мъжете прибираха в тази стая. Като съдеше по парата, която се издигаше от телата на конете, тя предположи, че каруците са пристигнали отдалече — вероятно от крайбрежието — и веднага след разтоварването им щяха да отпътуват, да изчезнат в нощта също толкова безшумно, колкото се бяха появили.

Мъжете на двора действаха бързо. Товарът на една от закритите каруци не беше вкаран в странноприемницата, а беше прехвърлен в откритата каруца, която беше спряла до поилката в средата на двора. Пакетите бяха различни по големина и по вид. Някои от тях бяха големи, други — малки, а няколко представляваха опаковани със слама и хартия дълги рула. След като каруцата се напълни, непознат на Мери мъж се качи в нея и я подкара.

Останалите закрити каруци също бяха разтоварени, като част от пакетите бяха прехвърлени в откритите каруци, а другите бяха внесени в къщата. Всичко беше извършено в пълна тишина. Мъжете, които крещяха и пееха по-рано тази нощ, вече бяха изтрезнели и мълчаха, отдадени изцяло на заниманията си. Дори конете сякаш разбираха, че трябва да пазят тишина, и стояха неподвижно.

Джос Мерлин излезе на верандата, придружен от амбулантния търговец. Макар че времето беше студено, мъжете не носеха палта и ръкавите на ризите им бяха навити до лактите.

— Това ли е всичко? — попита тихо Джос.

Човекът, който караше последната закрита каруца, кимна и вдигна ръка. Мъжете започнаха да се качват в каруците. Някои от тях, които бяха дошли в странноприемницата пеша, се възползваха от възможността да изминат с каруца два-три километра от дългия път обратно към домовете си. Те не си тръгнаха с празни ръце: бяха нарамили сандъци или стискаха под мишниците си вързопи. Обущарят от Лонсестън не само беше напълнил до пръсване преметнатите през гърба на понито му дисаги, но и обиколката на талията му беше нараснала значително в сравнение с начина, по който изглеждаше, когато пристигна в странноприемницата.

Каруците, които потеглиха със скърцане една след друга, наподобяваха странно траурно шествие. След като излязоха на пътя, някои от тях се отправиха на север, а други — на юг. В двора останаха само трима души — един мъж, който Мери виждаше за първи път, амбулантният търговец и съдържателят на странноприемница „Ямайка“.

Тримата се обърнаха кръгом, влязоха в къщата и дворът опустя. Мери ги чу, докато минаваха по коридора към бара, а после стъпките им постепенно заглъхнаха и вратата му беше захлопната. Единственият шум идваше от хъхренето и от внезапното избръмчаване на часовника във вестибюла, който се подготвяше да бие. Той удари три пъти и продължи да тиктака, да пъхти и да се дави като умиращ човек, на когото не му стига въздухът.

Мери се отдалечи от прозореца и седна на леглото. Студеният въздух беше сковал раменете й, тя потрепери и посегна към шала си. От сега нататък беше немислимо да заспи. Беше се разсънила напълно и всеки нерв в тялото й беше опънат до скъсване. Макар че отвращението и страхът, които изпитваше от чичо си, не бяха намалели, любопитството й взе връх над тях. Тя вече беше наясно с какво се занимава той. Това, което беше видяла през нощта, представляваше контрабанда в големи размери. Несъмнено странноприемница „Ямайка“ беше идеално място за тази цел и вероятно Джос Мерлин я беше купил именно по тази причина. Всички онези приказки за желанието му да се завърне в родния край бяха пълни глупости. Странноприемницата стоеше сама край главния път, свързващ севера с юга, и за човек, който разбира от тази работа, не беше трудно да организира превоз на стоки с каруци от крайбрежието до река Теймър, като я използва за междинен пункт и склад.

За да бъде бизнесът успешен, на чичо й му бяха необходими хора, които познават района, и той беше ангажирал за тази цел моряка от Падстоу, обущаря от Лонсестън, циганите, скитниците и гнусния амбулантен търговец. Но независимо от непоклатимата му воля, от неизчерпаемата му енергия и от страха, който всяваше с огромната си физическа сила у съучастниците си, дали Джос Мерлин беше достатъчно умен и проницателен, за да го ръководи? Дали планираше предварително всяка своя крачка и дали се беше подготвил за срещата през тази нощ предишната седмица, докато отсъстваше от странноприемницата?

Мери си даваше сметка, че не би могло да бъде другояче, и въпреки че неприязънта й към него нарастваше все повече, тя се възхищаваше против волята си на организаторските му умения. Бизнесът се нуждаеше от строг контрол и от агенти, които, макар и с груби обноски и отблъскваща външност, явно се справяха добре. В противен случай би било невъзможно Джос Мерлин да не попадне под ударите на закона. Всеки представител на съдебната власт би се усъмнил, че в странноприемницата се върти контрабанда, ако самият той не е агент.

Подпряла брадичката си с ръка, Мери се намръщи. Ако не беше леля й Пейшънс, тя веднага щеше да отиде в най-близкия град и да издаде чичо си. Той щеше да влезе в затвора заедно с останалите мошеници и на тази дейност щеше да бъде сложен край. Но Мери си даваше сметка, че кучешката привързаност на леля Пейшънс към съпруга й усложняваше проблема и за момента разрешаването му беше невъзможно.

Докато размишляваше, тя не беше в състояние да си обясни някои неща. Странноприемница „Ямайка“ беше свърталище на крадци и бракониери, които начело с чичо й въртяха доходна търговия с контрабандни стоки в района между крайбрежието и Девън. В това нямаше никакво съмнение. Но дали тя не беше станала свидетел само на част от играта? Дали не й предстоеше да научи още много неща? Мери си спомни ужаса в очите на леля си Пейшънс и думите, които тя изрече тихо през онзи следобед, докато сенките на ранния здрач пълзяха по плочите на пода в кухнята: „В странноприемница «Ямайка», Мери, се случват неща, които никога не съм се осмелила да изрека на глас. Лоши неща. Злокобни неща. Дори самата мисъл за това ме плаши“. А после леля й се беше качила по стълбището в спалнята, уплашена и бледа и влачеща крака като уморена старица.

Контрабандната дейност беше опасна и безчестна, тя беше забранена от закона, но дали можеше да бъде окачествена като злина? Мери не разполагаше с отговор на този въпрос. Тя изпитваше нужда да се посъветва с някого, но беше сама в този мрачен и омразен свят, който не беше в състояние да промени. Ако се беше родила мъж, щеше да слезе на долния етаж и да застане лице в лице с Джос Мерлин и с неговите приятели. Щеше да се бие с тях и може би щеше да успее да ги победи. А после щеше да изведе един кон от конюшнята, щеше да настани леля Пейшънс на гърба му зад себе си и двете щяха да отпътуват на юг към дружелюбния бряг на Хелфорд. Там те щяха да си купят малка ферма в Могън или в Гуийк. Тя щеше да работи на полето, а леля й щеше да се грижи за домакинството.

Но Мери беше наясно, че в момента е безполезно да мечтае; тя трябваше да се справи с положението, в което беше изпаднала, само като прояви смелост, защото в противен случай не я чакаше нищо добро. Седеше на леглото — едно двайсет и три годишно момиче по фуста и с наметнат върху раменете шал, без каквито и да било оръжия, освен собствения си ум — и си даваше сметка, че й предстои да се противопостави на този два пъти по-възрастен и два пъти по-силен от нея мъж, който, ако знаеше, че е наблюдавала среднощната сцена от прозореца на стаята си, щеше да я хване за врата и с леко стискане с палеца и показалеца си щеше да сложи край на въпросите й.

Изведнъж Мери изруга на глас — нещо, което досега й се беше случвало само веднъж, когато един бик я подгони в Манъкан. Тогава, както и сега, тя го направи, за да събере кураж, и добави:

— Никога няма да се издам пред чичо си, нито пред когото и да било другиго, че се страхувам, и ще го докажа веднага, като сляза долу в тъмния коридор и надникна в бара, а ако Джос Мерлин ме убие, вината ще бъде единствено моя.

Мери се облече бързо, обу си чорапите, отвори вратата на стаята си, ослуша се и след като не чу нищо друго, освен задавеното тиктакане на часовника във вестибюла, излезе в коридора и се приближи безшумно до стълбището. Вече знаеше, че третото стъпало от горе надолу, както и последното скърцат. Започна да слиза внимателно, като се подпираше с едната си ръка за парапета, а с другата — за стената, за да стъпва по-леко, и стигна до вестибюла, който беше празен, с изключение на една разнебитена пейка и високия часовник на пода до едната от стените му. Докато минаваше покрай часовника, хрипливото му тиктакане изпълни ушите й — сякаш живо същество наруши тишината. Във вестибюла беше тъмно като в рог и макар и да знаеше, че е сама, пустотата, която цареше в него, й се стори застрашителна, а затворената врата на неизползвания салон породи у нея зловещи мисли.

Въздухът беше спарен и тежък в странно несъответствие със студа, който лъхаше от каменни плочи на пода и смразяваше краката й. Докато се колебаеше и събираше кураж да продължи напред, в коридора се появи лъч светлина, който стигна до вестибюла, и се чуха гласове. Явно някой беше излязъл от бара, защото тя долови стъпки, които стигнаха до кухнята и след няколко минути се върнаха. Като съдеше по гласовете и по светлината в коридора, Мери разбра, че вратата му все още е отворена. Тя се изкушаваше да се изкачи обратно по стълбището, да се прибере в стаята си и да се опита да заспи, вместо да се излага на опасност, но не успя да се пребори с демона на любопитството, който се беше вселил в нея, и излезе в коридора, а после коленичи до стената на няколко крачки от вратата на бара. Дланите и челото й бяха потни и отначало не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си. През отворената врата се виждаха очертанията на тезгяха с бутилките и чашите и част от пода с парчетата от счупената от чичо й чаша, до които имаше кафяво петно от разлята от нечия нестабилна ръка бира. Мъжете вероятно седяха на пейките до отсрещната стена на помещението, защото бяха скрити от погледа й. В бара беше тихо. Изведнъж се чу мъжки глас, който й беше непознат.

— Не — отсече мъжът. — Казвам ви го за последен път. Няма да участвам в това. Разделям се с вас завинаги и развалям договора. Вие ме карате да извърша убийство, господин Мерлин. Не бих могъл да го нарека по друг начин.

Гласът беше силен и треперещ, сякаш мъжът не беше в състояние да овладее чувствата си. Гласът, който му отговори тихо, несъмнено беше на съдържателя на странноприемницата, но Мери не успя да чуе думите му. Те бяха последвани от смях и тя беше сигурна, че човекът, който се засмя, беше амбулантният търговец. Не беше възможно да сбърка тези груби и подигравателни звуци. Вероятно чичо й беше направил някакъв обиден намек, защото непознатият заговори отново бързо и с отбранителен тон:

— Смятате, че се страхувам да не увисна на бесилото? Много пъти съм бил на косъм от въжето и не се притеснявам за шията си. Не, мисля си за съвестта си и за Всевишния. Готов съм да водя справедлива битка с когото и да било и да понеса всякакви наказания, но когато става дума за убийство на невинни хора, между които може да има жени и деца, това означава, че ще отида направо в ада, Джос Мерлин, и вие го знаете не по-зле от мен.

Чу се изскърцване на стол — вероятно мъжът се изправи на крака. Нечий юмрук се стовари върху масата, последва ругатня и чичо й за първи път повиши тон:

— Почакай, приятелю. Закъде си се разбързал? Вече си затънал до уши в тази работа. Майната й на проклетата ти съвест. Уверявам те, че няма връщане назад както за теб, така и за всички нас. От самото начало ти ми се стори подозрителен с галантността си и с чистите си ръкавели и се оказах прав, по дяволите. Хари, затвори вратата и я залости.

Чуха се силен вик и шум от боричкане, а после нечие тяло се строполи на пода. Една от масите се преобърна с трясък и вратата, която извеждаше на двора, се захлопна. Амбулантният търговец отново се засмя силно и противно и започна да свири с уста някаква мелодия.

— Да го погъделичкаме ли като онзи идиот Сам? — попита той, като прекъсна подсвиркването си. — Без красивите си дрехи няма да струва нищо. С удоволствие ще взема часовника и верижката му. Бедняци като мен, които бродят по пътищата, нямат нари за часовници. Да го погъделичкаме с камшика, Джос, и да видим какъв цвят ще придобие кожата му.

— Затвори си устата, Хари, и прави това, което ти казвам — сопна му се чичо й. — Не мърдай от мястото си до вратата и го ръгни с ножа си, ако се опита да се измъкне през нея. Чуй ме, господин адвокате или какъвто и да си в Труро, тази нощ ти се постави в глупаво положение, но аз няма да ти позволя да направиш същото с мен. Искаш да излезеш през тази врата, да се качиш на коня си, да заминеш за Бодмин и да се погрижиш още в девет часа сутринта всички магистрати от графството да пристигнат в странноприемница „Ямайка“ заедно с цял полк войници. Това е твоята идея, нали?

Мъжът дишаше тежко, гласът му пресекваше, сякаш изпитваше болка, и Мери предположи, че вероятно е бил наранен при боричкането.

— Извършете пъкленото си дело, щом смятате, че трябва да постъпите така — измърмори той. — Не мога да ви спра и ви обещавам, че няма да ви издам. Но няма да ви стана съучастник и това е последната ми дума.

Настъпи тишина, а после Джос Мерлин отвърна тихо:

— Внимавай какво говориш. Веднъж един човек изрече тези думи и след пет минути вече се беше издигнал във въздуха. Той висеше на едно въже, приятелю, а големите пръсти на краката му бяха на сантиметър от земята. Попитах го дали иска отново да стъпи на нея, но той не ми отговори. Въжето стягаше толкова силно гърлото му, че си беше прехапал езика и той висеше от устата му. Впоследствие разбрах, че са му били нужни малко повече от седем минути, за да умре.

Мери усети как вратът й плувна в пот, а ръцете и краката й изведнъж натежаха, сякаш бяха пълни с олово. Пред очите й плуваха малки черни точки и тя осъзна с нарастващ ужас, че й прилошава. В главата й имаше една-единствена мисъл: да се върне в празния вестибюл и да се скрие в сянката на часовника. Каза си, че в никакъв случай не бива да допуска да припадне в коридора и да бъде разкрита. Запристъпва назад, като се отдалечаваше от лъча светлина и опипваше с ръце стената. Коленете й трепереха и тя си даваше сметка, че всеки момент краката й ще се подкосят. Повдигаше й се и й се виеше свят.

Гласът на чичо й долетя отдалече, сякаш говореше със затисната с ръце уста:

— Остави ме насаме с него, Хари. През тази нощ повече не си ми нужен в „Ямайка“. Отведи коня му и го пусни, след като отминеш Камълфорд. Аз ще се оправя с него.

Мери успя да се добере до вестибюла и без да осъзнава какво прави, натисна дръжката на вратата на салона и влезе със залитане в него. А после се свлече на пода с притисната между коленете си глава. Вероятно беше изгубила съзнание за една-две минути, защото точките пред очите й се сляха в едно и всичко потъна в непрогледен мрак. Но заради позата, която беше заела, докато падаше, тя се свести бързо. Изправи се до седнало положение, подпря се на единия си лакът и се заслуша в долитащия откъм двора тропот на конски копита. Чу как някакъв глас ругаеше коня и му нареждаше да стои мирно. Гласът беше на Хари, амбулантния търговец. После той вероятно възседна коня и го пришпори, като заби пети в хълбоците му, защото шумът постепенно заглъхна по посока на пътя и се загуби под склона на хълма. Чичо й вече беше сам в бара с жертвата си и Мери се чудеше дали ще успее да се добере до най-близкото населено място по пътя за Дозмари и да потърси помощ. Това означаваше, че щеше да й се наложи да измине пеша три-четири километра през пустошта, докато стигне до първата овчарска колиба по пътеката, по която онзи нещастен идиот беше побягнал и вероятно все още хленчеше и правеше физиономии в канавката.

Мери не познаваше обитателите на колибата. Навярно те принадлежаха към компанията на чичо й и ако почукаше на вратата й, тя щеше да попадне право в капана. Леля й Пейшънс, която спеше на горния етаж, не би могла да й бъде от полза; тя по-скоро би й попречила да осъществи намеренията си. Положението беше безнадеждно и непознатият, който и да беше той, нямаше шанс да се спаси, освен ако не сключеше споразумение с Джос Мерлин. Ако беше хитър, той може би щеше да го надвие, тъй като амбулантният търговец си беше отишъл и чичо й беше единственият му противник, макар че със сигурност го превъзхождаше с физическата си сила. Мери започна да се отчайва. Ако разполагаше с пушка или с нож, може би щеше да успее да нарани чичо си или поне да го обезоръжи и да даде възможност на нещастника да избяга.

Мери вече не мислеше за собствената си безопасност, защото така или иначе чичо й щеше да я намери и беше безсмислено да продължава да се крие в празния салон. Беше припаднала за миг и се ненавиждаше за слабостта си. Стана от пода, хвана с две ръце дръжката на бравата, за да вдига по-малко шум, и открехна вратата няколко сантиметра. Във вестибюла беше тихо, с изключение на тиктакането на часовника, а лъчът светлина в коридора беше изчезнал. Вероятно вратата на бара беше затворена. В този момент непознатият може би беше заклещен на пода от огромните ръце на Джос Мерлин и се бореше за живота си, като се опитваше да си поеме дъх.

Мери се ослуша, но не чу никакъв шум; каквото й да се случваше зад затворената врата, то не беше съпроводено от никакви звуци. Тя се канеше да излезе от салона, да се промъкне покрай стълбището и да тръгне по съседния коридор, когато някакъв шум я накара да спре и да вдигне глава. Беше изскърцала дъска. За миг настъпи тишина, а после звукът се чу отново: някой пристъпваше тихо на горния етаж точно над главата й. Леля й Пейшънс спеше в стаята в дъното на съседния коридор, а Мери беше сигурна, че е чула тропота на коня, с който Хари, амбулантният търговец, беше отпътувал преди десет минути. Чичо й беше в бара с непознатия, а по стълбището не се беше изкачил никой, откакто тя беше слязла по него. Дъските изскърцаха отново. Някой обикаляше из празната стая за гости на горния етаж.

Сърцето на Мери отново заби лудо, а дишането й се учести. Човекът вероятно се криеше в стаята от часове. Мери си помисли, че той е бил там през цялата нощ и че се е спотайвал зад вратата, когато тя си е лягала. Ако се беше изкачил по стълбището след това, тя щеше да чуе стъпките му. Може би и той като нея беше наблюдавал през прозореца пристигането на каруците и беше видял онова слабоумно момче, докато е бягало с писъци по пътя към Дозмари. Вероятно беше чул всичко през тънката стена, която отделяше стаята й от гостната — как тя се стовари на леглото, как се облече и отвори вратата на стаята си. Явно не е искал тя да разбере, че се крие, защото в противен случай щеше да излезе на площадката след нея. Ако беше някой от клиентите на чичо й, щеше да я заговори и да започне да я разпитва какво възнамерява да направи. Кой го беше пуснал в странноприемницата? Кога беше влязъл в стаята? Вероятно е искал да се скрие от контрабандистите. В такъв случай той не беше съюзник, а враг на чичо й. Стъпките бяха утихнали и макар че беше затаила дъх и напрягаше слух, Мери не чуваше никакви шумове. Беше сигурна, че не греши. Някой, който може би щеше да се окаже неин съюзник, се криеше в гостната. Този човек би могъл да й помогне да спаси непознатия в бара.

Мери беше стъпила на първото стъпало, когато в коридора отново пропълзя лъч светлина и тя чу как вратата на бара се отвори. Чичо й се приближаваше с бързи крачки към вестибюла. Тъй като нямаше да успее да се изкачи по стъпалата, преди той да влезе в него, Мери се върна в салона и подпря с ръка вратата. В тъмнината чичо й нямаше как да види, че вратата не е залостена.

Трепереща от вълнение и страх, Мери чу как чичо й пресече вестибюла, качи се на горния етаж и спря точно над главата й, на прага на стаята за гости. Вероятно и той като нея се ослушваше, за да се увери, че в къщата е тихо. А после почука леко два пъти на вратата. Дъските отново изскърцаха и човекът, който беше в стаята, се приближи до вратата и я отвори. Сърцето на Мери се сви и отново я обзе отчаяние. Този човек явно не беше враг на чичо й. Вероятно Джос Мерлин го беше вкарал незабелязано в стаята, докато двете с леля й подготвяха бара за гостите, и той беше изчакал мъжете да си тръгнат. Може би беше негов приятел, който не искаше да има нищо общо със сделките му и се криеше дори от съпругата му. През цялото време чичо й е знаел, че той е в стаята, и е отпратил амбулантния търговец, защото не е искал двамата да се срещнат. Слава богу, че не се беше изкачила по стълбището и не беше почукала на вратата на стаята за гости.

Мери си помисли, че ако чичо й реши да влезе в стаята й, за да провери дали тя спи, за нея няма да има никаква надежда. Погледна към прозореца зад гърба си, върху който имаше решетка. Бягството през него беше невъзможно. По стълбището се чуха стъпки, които спряха за миг пред салона, и Мери си помисли, че двамата мъже се канят да влязат в него. Те бяха толкова близо до нея, че тя би могла да докосне чичо си по рамото през открехнатата врата. Шепотът му прозвуча в ухото й.

— Както кажете — изрече той. — Решението е ваше, а не мое. Аз ще направя каквото трябва, а може да го направим заедно.

Другият мъж не каза нищо. Скрита зад вратата, Мери не беше в състояние да види дали той отговори с някакъв жест на думите на чичо й. Двамата мъже пресякоха вестибюла и се отправиха по коридора към бара.

След като вратата на бара се затвори, Мери не чу нищо повече. Първата й мисъл беше, че трябва да отключи входната врата и да побегне към пътя, но веднага си даде сметка, че от това не би имало никаква полза. Край пътя може би дебнеха някои от хората на чичо й, между които и амбулантният търговец, за да му се притекат на помощ, ако се случи нещо неочаквано.

По всяка вероятност мъжът, който се криеше през цялата нощ в стаята за гости, не беше чул, че тя е излязла от стаята си, защото в противен случай чичо й вече щеше да е узнал за това и двамата щяха да започнат да я търсят. А може би просто бяха решили за момента да не се занимават с нея. Явно първо трябваше да се справят с мъжа в бара. Мери изчака десетина минути, като се опитваше да долови някакъв шум, но единствено часовникът във вестибюла хриптеше вяло и така издаваше напредналата си възраст и безразличието си. Веднъж й се стори, че чу вик, но той беше толкова слаб и заглъхна толкова внезапно, че вероятно беше плод на въображението й и беше провокиран от сцените, на които беше станала свидетел през тази нощ.

Мери излезе от салона, прекоси вестибюла и тръгна по водещия към бара тъмен коридор. Изпод вратата на бара не проникваше никаква светлина. Вероятно чичо й беше загасил свещите. Тя си представи как тримата мъже седят в тъмнината — безмълвна, страховита група, обединена от някаква непонятна за нея цел. Фактът, че свещите бяха загасени, правеше тишината още по-злокобна. Мери се приближи до вратата и допря ухо до нея, но не долови шепот, нито дишане или какъвто и да било друг признак на живот. Миризмата на алкохол, която изпълваше коридора през цялата нощ, беше изчезнала и през ключалката проникваше чист въздух. Обзета от внезапен порив, тя натисна дръжката на вратата и влезе в бара.

Там нямаше никой. Вратата, която водеше към двора, беше отворена и помещението беше изпълнено със свеж ноемврийски хлад. Това беше причината за течението в коридора. Пейките бяха празни, а трите крака на преобърнатата по време на боричкането маса все още сочеха към тавана.

Мъжете бяха изчезнали. Те вероятно бяха излезли през кухнята, бяха завили наляво и бяха поели към пустошта, защото, ако бяха тръгнали към пътя, Мери щеше да ги чуе. Тя усещаше студения въздух върху лицето си. След като чичо й и непознатите мъже го бяха напуснали, помещението отново изглеждаше безобидно и безлично. На ужаса беше сложен край.

Лъч лунна светлина беше нарисувал бял кръг на пода, а в кръга се движеше черно, подобно на изпънат пръст петно. Това беше сянка. Мери вдигна очи към тавана и видя, че на една кука в гредата беше вързано въже. Свободният край на въжето, което се клатеше от течението, хвърляше сянка в белия кръг на пода.