Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (8)

7.

В къщата се усещаше някакво странно спокойствие, което трудно можеше да бъде описано с думи. Тя сякаш беше извадена от приказка. Героят от приказката беше попаднал на нея на свечеряване в средата на лятото и след като беше окастрил с нож тръните, пред него се бяха разкрили растящи буйно цветя с огромни цветове, за които не се беше грижила човешка ръка. Огромни папрати се бяха скупчили един до друг под прозорците, а пред тях се белееха лилии с дълги стъбла. По стените пълзеше бръшлян, който препречваше входната врата, и къщата като че ли беше потънала в сън преди хиляда години.

Мери се усмихна на фантазиите си и отново протегна ръце към огъня. Тишината й доставяше удоволствие, действаше й ободряващо и гонеше страха й. Този свят нямаше нищо общо със света в странноприемница „Ямайка“. В странноприемницата тишината беше потискаща и злокобна; стаите, които не се използваха, навяваха чувство на немара. Тук беше различно. Стаята, в която седеше Мери, беше тиха и безлична като гостна, в която си влязъл през нощта. Мебелите — масата по средата и картините по стените — бяха лишени от характерната за деня фамилиарност. Те приличаха на спящи същества, на които си се натъкнал неволно в тъмнината. Някога тук бяха живели хора — щастливи, спокойни, кротки хора: свещеници с миришещи на мухъл книги под мишниците, — а до прозореца е седяла сивокоса жена със синя рокля, приведена напред, докато вдява иглата си. Това се беше случило много отдавна. Сега тези хора почиваха в гробището край оградата, а имената им върху обраслия с лишеи камък не можеха да бъдат разчетени. След като те бяха напуснали този свят, къщата се беше затворила в себе си и се беше умълчала, а мъжът, който сега живееше в нея, се беше постарал да запази жив духа на всеки от тях.

Докато викарият приготвяше масата за вечеря, Мери го наблюдаваше и си мислеше, че е постъпил разумно, като се е потопил в атмосферата на къщата. Всеки друг човек на негово място може би щеше да говори или да вдига шум с чашите, за да наруши тишината, която го задушава. Очите й шареха из стаята и тя приемаше като нещо съвсем нормално факта, че картините по стените не бяха с библейски сюжети и че върху лакираното писалище липсваха документите и книгите, които обикновено свързваше с всекидневната на къща, обитавана от свещеник. В единия ъгъл имаше статив и върху него беше поставена наполовина завършена картина, изобразяваща езерото в Дозмари. То беше нарисувано в мрачен и безветрен ден. Небето беше покрито с дъждовни облаци, а водата беше тъмносива и лишена от блясък. Мери беше очарована от пейзажа и не можеше да откъсне очи от него. Макар че не разбираше от живопис, картината притежаваше някаква сила и тя сякаш усещаше дъждовните капки върху лицето си. Викарият вероятно беше проследил погледа й, защото се приближи до статива, обърна картината с гръб към нея и каза:

— Не я гледайте. Нарисувах я набързо и нямах време да я довърша. Ако обичате да разглеждате картини, ще ви покажа нещо по-добро. Но преди това ще ви поднеса вечерята. Не ставайте от стола. Ще преместя масата до вас.

Мери не беше свикнала да й сервират, но викарият се държеше толкова непринудено, че тя възприе жеста му като нещо съвсем нормално и делнично и не се почувства неудобно.

— Хана живее в селото — продължи той — и си тръгва в четири часа. Предпочитам да бъда сам през останалата част от денонощието. Обичам да си приготвям вечерята в удобно за мен време. За щастие, днес тя направи ябълков сладкиш. Надявам се, че става за ядене. Печивата й не са много вкусни.

Викарият й наля чаша горещ чай и добави към него една лъжичка сметана. Мери все още не можеше да свикне с цвета на косата и на очите му — те бяха в ярък контраст с гласа му и изглеждаха още по-необикновено на фона на черното му расо. Тя все още беше уморена, обстановката беше непривична за нея и той уважи желанието й да помълчи. Мери приключи с вечерята и от време на време го поглеждаше над ръба на чашата, а той веднага усещаше погледа й и се взираше в нея със студените си бели очи. Погледът му напомняше на пронизващия бездушен поглед на слепец и тя извръщаше очи и ги насочваше през рамо към зелените стени на стаята или към статива в ъгъла.

— Заслугата за нашата среща тази вечер в пустошта е на провидението — каза викарият, след като Мери бутна настрани чинията си и отново се отпусна на стола, подпряла брадичката си с ръка.

От топлината в стаята и от горещия чай й се доспа и тихият му глас сякаш долиташе до нея отдалече.

— Понякога ми се налага да посещавам къщи и ферми, които се намират на голямо разстояние оттук — продължи той. — Днес помагах при раждането на едно бебе. То ще живее, майката — също. Хората в пустошта са безгрижни и издръжливи. Вие вече вероятно сте забелязали това. Аз изпитвам дълбоко уважение към тях.

Мери не знаеше как да му отговори. Компанията, която се събираше в странноприемница „Ямайка“, не будеше уважение у нея. Тя се зачуди откъде идва ароматът на рози, който изпълваше стаята, и в този момент забеляза купата със сух розов цвят на една масичка зад стола, на който седеше. Мъжът проговори отново, но тихият му глас този път беше настоятелен:

— Защо решихте да се разходите из пустошта?

Мери се стресна и го погледна в очите. Те се взираха в нея, изпълнени със състрадание, и на Мери й се искаше да се остави изцяло на милостта им. Думите неволно излязоха от устата й:

— Ужасно съм притеснена. Понякога си мисля, че ще си загубя ума като леля си. Може би до Олтърнън са стигнали разни слухове, но вие сте свили рамене и сте решили да не им обръщате внимание. Пристигнах в странноприемница „Ямайка“ преди по-малко от месец, а имам чувството, че оттогава са минали двайсет години. Тревожа се за леля си. Иска ми се да я отведа оттам. Тя обаче не би изоставила чичо Джос, колкото и зле да се отнася той с нея. Всяка нощ си лягам с мисълта, че по някое време ще се събудя от шума на каруците. Първия път пристигнаха шест-седем каруци. Те бяха натоварени с големи пакети и сандъци, които бяха складирани в една стая със закован с дъски прозорец в дъното на коридора на долния етаж. Същата нощ беше убит човек — видях окаченото на гредата въже в бара. — Мери замълча и усети как по лицето й се разля топла вълна. — Досега не бях казала на никого за това. Трябваше най-накрая да го споделя с някого. Повече не бях в състояние да го държа в себе си. Не биваше обаче да говоря за тези неща. Направих нещо ужасно.

Викарият не й отговори веднага, за да й даде възможност да се съвземе, а после започна тихо и бавно като баща, който успокоява уплашеното си дете:

— Не се страхувайте. Няма да разкрия тайната ви. Никой, освен мен няма да узнае за това. Вие сте много уморена и аз допуснах грешка, както ви въведох в тази топла стая и ви накарах да вечеряте. Трябваше веднага да ви сложа да легнете. Вероятно сте прекарали часове наред в пустошта, а между Олтърнън и странноприемница „Ямайка“ има много опасни места. След като си починете, ще ви закарам с двуколката у дома и ако желаете, ще обясня на чичо ви какво се е случило.

— О, не, в никакъв случай — възрази бързо Мери. — Ако той научи дори за половината от нещата, които направих тази вечер, ще ни убие и двамата. Вие не разбирате. Той е отчаян и няма да се спре пред нищо. В най-лошия случай ще се опитам да се кача на покрива на верандата, която се намира под стаята ми, и ще вляза в стаята през прозореца. Той не бива да знае, че съм била тук и че изобщо съм ви срещнала.

— Не преувеличавате ли? — попита я викарият. — Може би ще си помислите, че съм безчувствен и студен, но вече сме в деветнайсети век и хората не убиват безпричинно. Според мен и аз като чичо ви имам право да ви закарам у дома по главния път. След като ми се доверихте, не смятате ли, че трябва да ми разкажете повече за себе си? Как се казвате и откога живеете в странноприемница „Ямайка“?

Мери се взря в бледите очи върху безцветното лице, в ореола от подстриганата късо бяла коса и отново си помисли, че този мъж е странна прищявка на природата. Той би могъл да бъде на двайсет и една или на шейсет години. Тихият му убедителен глас беше в състояние да я накара да разкрие всяка своя тайна. Тя беше сигурна, че може да му вярва, но все още се колебаеше и подбираше мислено думите си.

— Не се притеснявайте — подкани я той и й се усмихна. — Изслушал съм немалко изповеди в живота си. Не тук, в Олтърнън, а в Ирландия и Испания. Вашата история едва ли ще ми прозвучи толкова странно, колкото предполагате. Съществуват и други светове, освен странноприемница „Ямайка“.

Думите му я накараха да се почувства засрамена и леко смутена. Сякаш той й се подиграваше, независимо от тактичността и любезността си и я смяташе за неопитна и истерична заради младостта й. Мери му разказа историята с накъсани изречения, като започна със случката през онази съботна вечер в бара и продължи с подробностите около пристигането си в странноприемницата. Думите й звучаха неубедително дори на нея самата, която знаеше каква е истината, и заради силната умора тя често се запъваше и спираше, за да размишлява, а после повтаряше неща, които вече беше казала. Викарият я изслуша търпеливо, без да й задава въпроси, но белите му очи бяха втренчени в нея. Той имаше навика да преглъща от време на време и тя започна да усеща инстинктивно кога ще преглътне отново и го изчакваше, преди да продължи. Докато описваше преживения страх и предизвиканата от съмненията й агония, започна да й се струва, че всичко това е било плод на превъзбудения й ум, а разговорът между чичо й и непознатия мъж се превърна в заплетена безсмислица. Тя усещаше, че викарият не й вярваше, макар и да не го показваше с нищо. В отчаяните си опити да смекчи патоса на историята, която беше станала абсурдна, тя представи чичо си не като злодей, а като най-обикновен селски пияница и грубиян, който бие жена си веднъж седмично, а каруците — като коли, изпълняващи доставки през нощта.

Посещението на господин Басът изглеждаше като убедителен аргумент в подкрепа на подозренията й, но споменаването на празната стая отново вся известни съмнения у викария. Единствената смислена част от разказа й беше разходката й в пустошта, по време на която се беше загубила.

След като Мери престана да говори, викарият се стана и започна да крачи из стаята, като си подсвиркваше тихо и въртеше между пръстите си едно копче на палтото си, чиито конци се бяха разхлабили. Изведнъж той спря пред камината с гръб към огъня и погледна към Мери, но тя не успя да прочете нищо в очите му.

— Вярвам ви, разбира се — изрече той след малко. — Лицето ви не изглежда като лице на лъжец, при това се съмнявам, че сте наясно какво представлява истерията. Историята ви обаче няма да свърши никаква работа в съда, или поне във варианта, в който ми я разказахте. Тя прозвуча като приказка. Контрабандата безспорно е позорно и престъпно деяние. Тя се е разпростряла из цялото графство и половината от мировите съдии изкарват добри пари от нея. Този факт ви шокира, нали? Но, уверявам ви, думите ми отговарят на истината. Ако законите бяха по-строги, щеше да има по-стриктен контрол и малкото гнездо на чичо ви в странноприемница „Ямайка“ отдавна щеше да бъде разтурено. Срещал съм се с господин Басът един-два пъти и смятам, че е честен и почтен човек, но да си остане между нас, той е малко глупав и само сипе заплахи, без да предприема каквито и да било мерки. Надявам се да греша, но според мен господин Басът ще си замълчи за тази случка. Всъщност той не е имал право да нахлува в странноприемницата и да обискира стаите. Ако се разчуе, че го е направил и не е открил нищо, съдията ще стане за смях в цялото графство. Убеден съм обаче, че посещението му е уплашило чичо ви и той ще се спотайва известно време. Можете да бъдете сигурна, че скоро няма да се появят каруци в странноприемница „Ямайка“.

Мери слушаше разсъжденията на викария със свито сърце. Тя си мислеше, че мъжът ще бъде ужасен, след като му разкаже историята, но той изобщо не се трогна от нея и я възприе като нещо съвсем естествено. Вероятно беше забелязал изписаното върху лицето й разочарование, защото заговори отново:

— Ако искате, ще се среща с господин Басът и ще му разкажа тази история. Съдията обаче ще повярва в нея единствено ако хване чичо ви в действие — докато той се разпорежда с каруците в двора си. Именно в това се опитвам да ви убедя. Опасявам се, че вероятно ви се струва, че съм неотзивчив, но ситуацията е сложна във всяко отношение. Вие не искате леля ви да бъде сметната за негова съучастница, но не виждам как това може да бъде избегнато, ако се стигне до арест.

— В такъв случай какво трябва да направя? — попита го безпомощно Мери.

— Ако бях на ваше място, щях да изчакам. Не изпускайте чичо си от очи и когато каруците пристигнат, веднага ме уведомете. Тогава заедно ще преценим как да постъпим. Ако, разбира се, решите отново да ме удостоите с честта да ми се доверите.

— А човекът, който изчезна? Сигурна съм, че беше убит. Нищо ли не може да се направи по този въпрос?

— Не, за съжаление, освен ако не бъде открито тялото, което е малко вероятно. Напълно е възможно той да не е бил убит. Простете ме, но според мен сте позволили на въображението си да се развихри до краен предел. Всъщност вие сте видели единствено въжето. Ако бяхте видели, че човекът е мъртъв или дори че е ранен, тогава щеше да става дума за съвсем друго нещо.

— Чух как чичо ми го заплашваше. Този факт не е ли достатъчен?

— Скъпо мое дете, хората се заплашват непрекъснато, но никой никого не окачва на въжето заради това. Чуйте ме добре. Аз съм ваш приятел и можете да ми се доверите. Винаги когато нещо ви потиска или ви притеснява, искам да дойдете при мен и да ми разкажете за него. Като съдя по следобедната ви разходка, ходенето не ви плаши, а Олтърнън е само на няколко километра от главния път. Можете да идвате тук по всяко време. Ако ме няма вкъщи, Хана ще се погрижи за вас. Споразумяхме се, нали?

— Благодаря ви много.

— А сега си обуйте чорапите и обувките, докато отида в конюшнята, за да впрегна двуколката. Ще ви закарам до странноприемница „Ямайка“.

Мисълта, че ще върне там, беше ужасяваща за Мери, но тя беше длъжна да се примири с контраста между тази тиха стая с меката светлина на свещите, с излъчваната от дървата в огнището топлина, с удобните столове и нейната мрачна, подобна на килер стая в странноприемница „Ямайка“. Не трябваше обаче да забравя, че винаги когато поиска, може да се върне тук.

Нощта беше приятна. Черните облаци се бяха разнесли и небето беше осеяно със звезди. Мери се настани до Франсис Дейви на високата седалка на двуколката, загърната с палто с висока кадифена яка. Конят не беше същият, който викарият яздеше, когато го срещна в пустошта. Този беше сив, набит и късокрак. Той беше успял да си почине в конюшнята и препускаше като хала. Пътуването беше странно и вълнуващо. Вятърът духаше в лицето й и очите й се насълзяваха. След като се изкачиха по склона на хълма и излязоха на главния път с лица, обърнати към Бодмин, викарият смушка коня с камшика и животното започна да препуска бясно с прибрани към главата уши. Копитата му трополяха по твърдия бял път и вдигаха облаци прах. От време на време Мери се поклащаше и тялото й се допираше до тялото на викария. Той не се опитваше да обуздае коня. Мери вдигна очи към него и видя, че е усмихнат.

— Давай — изрече викарият с тих и развълнуван глас, сякаш говореше на себе си. — Можеш още по-бързо.

В това имаше нещо нереално и леко стряскащо и Мери изпита безпокойство. Тя имаше чувството, че Франсис Дейви се е пренесъл в друг свят и е забравил за съществуването й. От мястото си на седалката Мери за първи път успя да разгледа профила му. Чертите му бяха остри, а носът му беше тесен и издаден силно напред; вероятно това също беше някаква чудатост на природата, която го беше създала различен от всеки човек, когото беше срещала.

Мъжът приличаше на птица — беше наведен напред върху седалката с развяно от вятъра черно наметало, а ръцете му напомняха на криле. Мери не беше в състояние да определи възрастта му. Той й се усмихна и превърнат отново в човешко същество, каза:

— Обичам пустошта. Запознанството ви с нея не е било особено приятно, ето защо не можете да ме разберете. Ако обаче я познавахте толкова добре, колкото я познавам аз, и ако я бяхте виждали в различните й настроения, със сигурност също щяхте да я обикнете. Пустошта крие очарование, различно от очарованието на която и да било друга част от графството. Тя е извечна. Понякога си мисля, че води началото си от друга епоха. Първо е възникнала пустошта, а после — горите, долините и морето.

Ще разберете какво имам предвид, ако някоя сутрин преди изгрев-слънце се изкачите на хълма Ръф и се вслушате в свистенето на вятъра между камъните.

Мери си мислеше за викария в родното си село. Той беше весел дребен мъж с много деца, които приличаха на него, а съпругата му правеше вкусен мармалад от трънки. На Коледа викарият четеше една и съща молитва и енориашите му можеха да му подскажат всяка следваща дума. Тя се чудеше по какъв начин говори Франсис Дейви на енориашите си в Олтърнън и дали споменава в молитвите си хълма Ръф и отразената върху повърхността на езерото в Дозмари светлина. Бяха се спуснали в низината, където редици от дървета ограждаха долината на река Фоуи, а пред тях се простираха незащитените от стихиите склонове на хълмовете. Мери зърна на хоризонта високите комини на странноприемница „Ямайка“.

Пътуването беше към края си и тя отново се почувства потисната. Отново я обзеха страх и отвращение от чичо й. Викарият спря коне си на завет пред двора до обраслия с трева рид и зашепна:

— Не се вижда никой. Сякаш това е къща на мъртвите. Ще проверите ли дали входната врата е заключена?

Мери поклати глава и отвърна:

— Тя винаги е заключена, а прозорците са с решетки. Моята стая е над верандата. Мога да се кача на покрива на верандата, ако ми позволите да стъпя на рамото ви. Справяла съм се и с по-трудни препятствия. Прозорецът на стаята ми е отворен. Лесно ще се добера до него от верандата.

— Ще се подхлъзнете на плочките. Няма да ви разреша да го направите. Това, което сте замислили, е абсурдно. Няма ли друг начин да влезете в къщата? Може би откъм задната й страна?

— Вратата на бара вероятно е заключена, както и вратата на кухнята. Хайде да идем да проверим дали е така, както предполагам.

Мери поведе викария към страничната стена на къщата, а после се обърна към него, сложи пръст на устните си и прошепна:

— В кухнята свети, което означава, че чичо ми е там. Леля Пейшънс винаги си ляга рано. На прозореца няма пердета и ако минем покрай кухнята, той ще ни види.

Мери се притисна до стената. Викарият й даде знак да не мърда и й каза:

— Добре. Ще се постарая чичо ви да не ме види. Ще надникна през прозореца.

Той се приближи до прозореца и в продължение на няколко минути се взира в кухнята, а после й махна с ръка да се присъедини към него с напрегната усмивка, която и преди се беше появявала върху устните му. На фона на черната широкопола шапка лицето му изглеждаше много бледо, докато изричаше:

— Тази нощ съдържателят на странноприемница „Ямайка“ няма да вдигне скандал.

Мери проследи посоката, в която бяха насочени очите му, и се приближи до прозореца. Кухнята беше осветена от свещ, която беше пъхната накриво в една бутилка. Свещта вече беше изгоряла наполовина и по нея бяха полепнали втвърдени капки лой. Вратата към градината беше отворена широко и пламъкът на свещта трептеше и пращеше от течението. Джос Мерлин седеше на стола до масата в пиянско вцепенение с разкрачени крака и килната на тила шапка и се взираше в примигващата свещ. Очите му бяха изцъклени като очите на мъртвец. На масата лежеше бутилка, чието гърло беше строшено, а до нея имаше празна чаша. Торфът тлееше в огнището.

— Можете да влезете и да се качите в стаята си — каза Франсис Дейви и посочи към отворената врата. — Чичо ви изобщо няма да ви види. Затворете вратата след себе си и загасете свещта. Само пожар ви липсва в момента. Лека нощ, Мери Йелан. Ако някога ви грози опасност и имате нужда от мен, ще ви чакам в Олтърнън.

След тези думи той се обърна, зави зад ъгъла на къщата и изчезна в мрака.

Мери влезе на пръсти в кухнята и затвори вратата. Дори и да я беше захлопнала, както й се искаше, чичо й нямаше да се размърда.

Той беше отишъл в своето небесно царство и земният свят не го интересуваше. Мери загаси свещта и го остави сам в тъмнината.