Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (18)

17

В стаята беше настъпила пълна тишина. Макар че огънят продължаваше да гори както преди, във въздуха се усещаше хлад. Всеки от двамата очакваше другият да проговори. Мери чу как Франсис Дейви преглътна, погледна към него и видя това, което очакваше да види. Бледите му очи се взираха в нея през масата. Те най-накрая се бяха оживили — вече не бяха студени, а горяха на лицето му, което напомняше на бяла маска. Мери вече беше разбрала всичко, което той искаше да я накара да разбере, но не каза нищо. Предпочиташе да изчака, преди да научи какви са намеренията му от сега нататък, и така да спечели време, защото в момента времето беше единственият й съюзник.

Очите му я подканяха да проговори. Тя се насили да се усмихне и докато си топлеше ръцете на огъня в камината, каза:

— Тази вечер ви прави удоволствие да се държите тайнствено, господин Дейви.

Викарият не й отговори веднага. Мери го чу, че преглътна отново, а после той се наведе напред на стола и смени темата:

— Тази вечер, преди да се върна, си загубила доверие в мен. Открила си рисунката в чекмеджето на писалището ми и си се разтревожила. Не, не съм те видял. Нямам навик да надничам през ключалката. Забелязах обаче, че листът не е на мястото, където го бях оставил. Запитала си се за пореден път: „Що за човек е викарият на Олтърнън?“. Когато си чула стъпките ми на пътеката, си се свила на стола пред камината, защото не си смеела да ме погледнеш в очите. Не се отдръпвай от мен, Мери Йелан. Повече не е нужно да се преструваме. Трябва да бъдем откровени един с друг, ти и аз.

Мери се обърна към него, а после отново погледна към огъня. В очите му имаше послание към нея, което тя се боеше да прочете.

— Много съжалявам за това, че се приближих до писалището ви — изрече. — Постъпката ми е непростима и все още не мога да си обясня защо го направих. Що се отнася до рисунката, аз не разбирам нищо от тези неща и не мога да преценя дали е хубава, или не.

— Няма никакво значение дали е хубава, или не. Тя те е уплашила, нали?

— Да, господин Дейви.

— През ума ти отново е минала мисълта: „Този човек е прищявка на природата и неговият свят не е моят свят“. Напълно си права, Мери Йелан. Аз живея в едно отминало време, когато хората не са били толкова смирени, колкото са сега. Не става дума за твоите герои от историята, които са носели фракове, прилепнали плътно до краката им панталони и обувки с остри носове.

Той замълча, изправи се и застана пред камината — слаба черна фигура с бяла коса и бели очи. Когато проговори отново, гласът му беше станал такъв, какъвто тя го помнеше от първата си среща с него — тих и благ.

— Не би могла да ме разбереш. Моят език ти звучи странно, защото ти си жена, която живее изцяло в деветнайсети век. Да, аз съм прищявка на природата и на времето. Мястото ми не е тук. Родил съм се изпълнен с гняв към този век и към човечеството изобщо. През деветнайсети век е трудно човек да намери покой. Тишината изчезна дори от хълмовете. Очаквах да я открия в християнската религия, но догмите й ме отвращават. Цялата институция е изградена върху вълшебна приказка. Самият Христос е фигурант, той е марионетка, създадена от хората. Ще поговорим за тези неща по-късно, след като преследвачите ни изгубят следите ни и възбудата и гневът им утихнат. Пред нас е вечността. Ще се придвижваме лесно, защото ще пътуваме без багаж, както са правили хората навремето.

Като стискаше силно облегалките на стола, Мери вдигна очи към него и изрече:

— Не ви разбирам, господин Дейви.

— Напротив, много добре ме разбираш. Вече ти е известно, че аз убих съдържателя на странноприемница „Ямайка“ и съпругата му. Ако знаех, че амбулантният търговец е в онази стая, щях да убия и него. Вече си успяла да свържеш частите на тази история и си се досетила, предполагам, че аз направлявах всяка крачка на чичо ти и че той беше водач на групата формално. Той седеше до мен на същия стол, на който в момента седиш ти, а картата на Корнуол беше разтворена пред нас на масата. Джос Мерлин, страшилището на областта, въртеше шапката си в ръце и докосваше косата на челото си, докато му говорех. В нашата игра той приличаше на малко дете, което щеше да бъде напълно безпомощно без моите заповеди. Този нещастен грубиян не можеше да различи дясната от лявата си ръка. Суетата му го държеше при мен — колкото повече му се носеше славата сред приятелите му, толкова по-доволен от себе си изглеждаше. Бизнесът вървеше добре и той ми служеше вярно. Никой не знаеше за партньорството ни.

А ти, Мери Йелан, се оказа камъкът, в който се препънахме. След като ти пристигна в странноприемницата, съдещ по големите ти любопитни очи и по дръзкия ти неизтощим ум, си дадох сметка, че краят наближава. Но ние така или иначе повече не биваше да насилваме късмета си. Наближаваше времето, когато щяхме да прекратим играта. Да знаеш само колко много ме дразнеха куражът и добросъвестността ти и колко много ти се възхищавах заради тях! Бях сигурен, че си чула стъпките ми в празната стая за гости през онази нощ и че когато си се промъкнала в бара, си видяла преметнатото през куката на гредата въже. Това беше първото предизвикателство, което ти ми отправи.

А после ти тръгна в пустошта след чичо си, който имаше среща с мен на хълма Ръф. След като загуби следите му в тъмнината, ти се натъкна на мен и ме превърна в свой довереник. Е, аз станах твой приятел и ти дадох добър съвет, нали така? Съветът ми беше по-добър от съвета, който би могла да получиш от един мирови съдия. Чичо ти не знаеше нищо за странната ни връзка, но дори и да знаеше, тя така или иначе щеше да бъде непонятна за него. Собственото му непокорство го обрече на смърт. Бях наясно, че си много упорита и че ще го издадеш при първия удобен повод. Ето защо той не трябваше да ти дава никакъв повод. Подозрителността ти щеше да изчезне с времето. В навечерието на Коледа обаче той се напи до такава степен, че озверя и като пълен глупак направи нещо, което взриви цялото графство. Бях сигурен, че ще се предаде и че когато му окачат въжето на шията, ще изиграе последната си карта и ще каже, че е действал по моя заповед. Чичо ти трябваше да умре, Мери Йелан, а също и леля ти, защото тя беше негова сянка. Ако снощи те бях заварил в странноприемница „Ямайка“, ти също… Не, ти нямаше да умреш.

Той се наведе към Мери, хвана я за ръцете, изправи я на крака, за да може да го гледа в очите, и повтори:

— Не, ти нямаше да умреш. Щеше да тръгнеш с мен, както ще направиш тази нощ.

Мери се взря в очите му. Те бяха непроницаеми — прозрачни и студени както винаги, — а ръцете му стискаха здраво китките й и нямаха намерение да ги пуснат.

— Грешите — отвърна тя. — Щяхте да ме убиете, както ще ме убиете сега. Няма да дойда с вас, господин Дейви.

— Предпочиташ смъртта пред безчестието? — изрече той и се усмихна, като така разчупи маската. — В момента обаче не си изложена на нито една от тези две опасности. Ти черпиш знания за света от стари книги, Мери, в които злосторникът е с опашка под наметалото, а от ноздрите му излиза пламък. Оказва се, че си опасен противник, и аз предпочитам да бъдеш до мен. По този начин ти доказвам, че те ценя. Ти си млада и притежаваш своеобразна красота, която не бих искал да съсипя. Освен това с времето ще оправим нишките на приятелството ни, които тази вечер се объркаха.

— Имате право да се отнасяте към мен като към глупаво дете, защото се държа точно така, откакто се натъкнах на коня ви през онази ноемврийска вечер. Явно приятелството, което съществуваше между нас, е било просто подигравка. Давахте ми съвети, докато кръвта на един невинен човек, с която бяха опръскани ръцете ви, все още не беше изсъхнала. Ако не друго, чичо ми поне беше честен. Без значение дали беше пиян, или трезвен, той говореше открито за престъпленията си, а през нощта, за свой ужас, ги сънуваше. Вие обаче носите одежди на Божи служител, за да не будите подозрение, и се криете зад Христовия кръст. Говорите ми за приятелство…

— Бунтът и отвращението ти ми доставят още по-голямо удоволствие, Мери Йелан — прекъсна я викарият. — В теб гори огънят, който са притежавали жените в древността. Човек в никакъв случай не трябва да се лишава от компанията ти. Нека обаче да не намесваме повече религията в разговора ни. Когато ме опознаеш по-добре, отново ще се върнем към нея и аз ще ти разкажа как търсих начин да се спася от себе си в християнската религия и постепенно установих, че тя е изградена върху омраза, завист и алчност — върху всички тези създадени от човека качества на цивилизацията, — докато старото езическо варварство е било неподправено и чисто. Душата ми беше болна. Клетата Мери, която е стъпила здраво в деветнайсети век и е вдигнала смутеното си като на фавн лице към моето лице, към лицето на човека, който признава, че е прищявка на природата и позор за нейния малък свят! Наметалото ти е на закачалката във вестибюла. Чакам те да ми кажеш, когато си готова за тръгване.

Вперила очи в часовника, Мери отстъпи назад към стената, но Франсис Дейви продължаваше да я държи за китките. Той ги стисна още по-силно и продължи кротко:

— Както ти е известно, къщата е празна и жалките ти просташки викове няма да бъдат чути от никого. Добрата Хана сигурно седи пред камината в къщата си зад църквата. А аз съм по-силен, отколкото предполагаш. Нещастният бял пор изглежда достатъчно крехък, за да те подведе, нали? Чичо ти обаче беше запознат със силата ми. Не искам да те нараня, Мери Йелан, нито да съсипя красотата ти. Искам да се разберем кротко. Ако обаче се съпротивляваш, ще ми се наложи да го направя. Къде изчезна приключенският ти дух? Къде изчезнаха куражът и дързостта ти?

Мери погледна към часовника и предположи, че определеното от него време за заминаването отдавна е минало и той не иска да се бави повече. Макар че се опитваше да изглежда спокоен, блясъкът в очите му и стиснатите му устни издаваха нетърпението му. Беше осем и половина и Джем сигурно вече беше разговарял с ковача в Уорлиган. От него ги деляха не повече от трийсет километра, а за разлика от нея Джем не беше глупак. Мери разсъждаваше трескаво и преценяваше шансовете на Франсис Дейви да избяга. Ако се съгласеше да го придружи, щеше да му бъде в тежест и придвижването им щеше да бъде бавно, но той явно беше решил да поеме този риск. Двамата по-трудно щяха да се измъкнат от преследвачите си. В случай че откажеше да тръгне с него, той със сигурност щеше да забие ножа право в сърцето й, вместо просто да я нарани, защото не би се осмелил да тръгне със спътница, която е ранена, независимо от ласкателствата му към нея.

Франсис Дейви я нарече „храбра“ и спомена за приключенския й дух. Тя щеше да му покаже, че думите му отговарят на истината и че също като него е готова да рискува живота си. Ако той наистина беше луд, лудостта му със сигурност щеше да го погуби, а ако не беше луд, щеше да осъзнае за пореден път, че тя представлява препъникамък за него, защото противопоставя момичешкия си ум на интелигентността му. Истината и вярата й в Господ бяха нейни съюзници, а той беше изгнаник в ада, който сам беше създал.

Мери се усмихна и го погледна в очите. Беше взела решение.

— Ще дойда с вас, господин Дейви — каза тя, — но вие много бързо ще установите, че съм трън в плътта ви и скала на пътя ви. Не след дълго ще започнете да съжалявате, че сте ме взели със себе си.

— Дали ще дойдеш с мен като враг, или като приятел, за мен е все едно. Ти ще бъдеш камък на шията ми и по тази причина ще те харесвам още повече. Бързо ще се отърсиш от превзетостта си и от жалките атрибути на цивилизацията, с които си закърмена. Аз ще те науча как да живееш, Мери Йелан. Ти ще започнеш да живееш така, както са живеели жените и мъжете преди четири хилядолетия.

— Бързо ще се убедите, че няма да ви бъда добра компания на пътя, господин Дейви.

— На пътя? Кой говори за път? Ще се придвижваме през пустошта и ще стъпваме върху гранит и пирен, както са правили преди нас друидите.

Мери беше готова да му се изсмее в лицето, но той се обърна към вратата, отвори я и я задържа, а тя му се поклони подигравателно, докато излизаше в коридора. Беше обзета от неудържимо желание за приключения и не се страхуваше нито от него, нито от тъмнината. Вече нищо нямаше значение за нея, защото беше разбрала, че ръцете на мъжа, когото обичаше, не са изцапани с кръв. Беше свободна да го обича, без да се срамува, и да крещи на глас, да признае любовта си, защото знаеше какво е направил той за нея и беше сигурна, че двамата отново ще се срещнат. Представяше си, че чува тропота на копитата на коня му на пътя и победния вик, който той надава, докато ги настига.

Мери последва Франсис Дейви до конюшнята. Конете вече бяха оседлани и тя не беше подготвена за това.

— Няма ли да пътуваме с двуколката? — попита го тя.

— Не смяташ ли, че ти ще ме затрудниш достатъчно и без допълнителен багаж? Не, Мери, трябва да се чувстваме свободни. Не е нужно да се натоварваме излишно. Ти можеш да яздиш — всяка жена, родена във ферма, може да язди, — а аз ще държа поводите вместо теб. За жалост, не мога да ти обещая, че ще се придвижваме бързо, защото този кон днес доста се умори, а другият, както знаеш, куца и от него не може да се очаква да бъде пъргав. Ех, Вихър, вината за заминаването ни е наполовина твоя. Като загуби пирона от подковата си в пирена, ти предаде господаря си. Ще носиш на гърба си една жена, за да изкупиш вината си.

Нощта беше тъмна и влажна. Духаше студен вятър. Небето беше покрито с ниски облаци, които забулваха луната, и в мрака едва ли някой щеше да забележи конете. Късметът явно не беше на страната на Мери, а на страната на викария на Олтърнън. Тя се качи на седлото, като се чудеше дали, ако извика за помощ, ще успее да събуди заспалото село, но в момента, в който тази мисъл й мина през ума, усети как ръката на викария намести крака й в стремето. Погледна надолу към него и зърна блясъка на стоманата под наметалото му. Той вдигна очи, усмихна се и каза:

— Номерът ти няма да мине, Мери. Хората в Олтърнън си лягат рано и докато разтъркат очи, за да се разсънят, аз вече ще съм отпътувал надалече в пустошта, а ти ще лежиш по очи на високата мокра трева и младостта и красотата ти ще бъдат съсипани. Да тръгваме. Ако ръцете и краката ти са студени, ще се затоплят, докато яздиш, а Вихър ще те носи с лекота.

Мери си замълча и хвана юздите на коня. Тя беше стигнала твърде далече в опасната си игра и щеше да я изиграе докрай.

Викарият се качи на дорестия кон, за чиито юзди беше вързан сивият кон, и двамата потеглиха на странното си пътешествие подобно на поклонници. Докато отминаваха тъмната и смълчана цъква, викарият свали черната си широкопола шапка и заговори тихо:

— Жалко, че не си слушала проповедите ми. Те седят на пейките като овце, точно така, както съм ги нарисувал, със зинали усти и заспали души. За тях църквата представлява четири каменни стени и покрив над главите им. Те смятат, че тя е свещена, защото след изграждането й е била осветена от нечии ръце. Нямат никаква представа, че в основите й лежат костите на техните предци езичници и старите гранитни олтари, върху които са били извършвани жертвоприношения дълго преди Христос да умре на кръста. Стоял съм в църквата в полунощ, Мери, и съм се вслушвал в тишината. Във въздуха се носи неспокоен шепот. На хората, които са заровени дълбоко в земята, не им е известно нищо за църквата и за Олтърнън.

Мери чуваше думите му като ехо в главата си и те я пренесоха в тъмния вестибюл на странноприемница „Ямайка“. Тя си спомни как стоеше до чичо си, който лежеше мъртъв на пода, и между стените витаеше отдавнашен ужас. Смъртта му представляваше повторение на това, което се е случвало и преди, в древни времена, когато на мястото, където сега се намираше „Ямайка“, не е имало нищо друго, освен камъни и пирен. Спомни си как беше потреперила, сякаш я беше докоснала някаква студена ръка, която не приличаше на ръка на човек. Погледна към бялата коса и към белите, обърнати към миналото очи на Франсис Дейви и потрепери отново.

Стигнаха до началото на пустошта и поеха по водещия към брода на потока изровен път. Пресякоха потока и продължиха към сърцето на огромната черна безплодна земя, където сред туфите груба трева и мъртвия пирен нямаше нито пътища, нито пътеки. От време на време конете се препъваха в камъните или затъваха в размекнатата почва около блатата, но Франсис Дейви се ориентираше подобно на носещ се във въздуха ястреб — спираше за миг и оглеждаше замислено тревата под краката си, а после кривваше и излизаше на твърда земя.

Хълмовете скриваха от погледа им всичко, което се намираше отвъд тях, и двата коня изглеждаха безпомощни сред заобикалящите ги отвсякъде скали. Те вървяха един до друг и си проправяха път сред мъртвата орлова папрат с необичайно малки крачки.

Мери беше започнала да се отчайва. Тя погледна през рамо към черните хълмове, които я караха да се чувства нищожна. Бяха се отдалечили прекалено много от Уорлиган, а Порт Хил вече принадлежеше на друг свят. Пустошта притежаваше някаква странна магия, която я правеше недостъпна и я пренасяше във вечността. Франсис Дейви беше посветен в тайните й и се придвижваше в тъмнината като слепец в дома си.

— Къде отиваме всъщност? — попита го Мери.

Викарият се усмихна изпод широкополата си шапка, посочи на север и отвърна:

— Съвсем скоро представителите на закона ще започнат да обикалят по крайбрежието на Корнуол. Споменах ти за това през нощта, когато се качи при мен в каретата на връщане от Лонсестън. Но тази нощ не съществува опасност да се натъкнем на тях, а също и утре. Единствено чайките ще продължават да се реят над скалите между Боскасъл и Хартланд. С Атлантическия океан открай време сме приятели. Той е по-суров и по-безжалостен, отколкото ми се иска, но въпреки всичко ми е приятел. Както знаеш, Мери Йелан, на този свят съществуват кораби, макар че напоследък предпочиташ да не ги споменаваш. Един от тях ще ни отведе от Корнуол.

— Ще напуснем Англия, така ли, господин Дейви?

— А ти какво предлагаш? След днешния ден викарият на Олтърнън ще бъде длъжен да се раздели със Светата църква и отново ще се превърне в изгнаник. Ще имаш възможност да посетиш Испания, Мери, а също и Африка, и да се насладиш на истинско слънце — ще усетиш пясъка на пустинята под краката си, стига да имаш желание. На мен ми е безразлично накъде ще поемем. Ти ще избереш посоката. Защо се усмихваш и клатиш глава?

— Усмихвам се, защото това, което казвате, няма как да се случи. Знаете не по-зле от мен, че ще избягам при първа възможност, може би още в първото село, което срещнем по пътя си. Тръгнах с вас, защото в противен случай щяхте да ме убиете, но когато се съмне и започнем да срещаме хора, вие ще бъдете не по-малко безпомощен от мен.

— Така да бъде, Мери Йелан. Готов съм да поема този риск. В лекомислената си увереност обаче ти забравяш, че северният бряг на Корнуол е различен от южния. Каза ми, че си родена в Хелфорд, където утъпканите пътеки следват завоите на реката и селата са близо едно до друго, а край пътя се нижат къщи. Северният бряг обаче не е толкова гостоприемен, както съвсем скоро ще имаш възможност да се убедиш. Той е див като пустошта наоколо и докато пътуваме към пристанището, което имам предвид, ти няма да виждаш друго лице, освен моето.

— В такъв случай нека да допуснем — започна разпалено Мери, като едва потискаше страха си, — че ще успеем да се доберем до пристанището и ще отплаваме с кораба, който ще ни чака, към някое място по ваш избор, например към Африка или към Испания. Нима си мислите, че след като стигнем там, аз ще си затворя очите за факта, че сте убиец, и няма да ви издам?

— Дотогава ще забравиш за това, Мери Йелан.

— Ще забравя, че убихте сестрата на майка ми?

— Да, ще забравиш не само за това, но и за много други неща. Ще забравиш за пустошта, за странноприемница „Ямайка“ и за деня, в който неспокойните ти крака застанаха на пътя ми. Ще забравиш за сълзите, които проливаше, докато се връщаше от Лонсестън, и за младия мъж, който беше станал причина за тях.

— Доставя ви удоволствие да се държите безцеремонно с мен, нали, господин Дейви?

— Доставя ми удоволствие, когато успея да напипам някое от болните ти места. Не е нужно да хапеш устни и да се мръщиш. Мога да отгатна всяка твоя мисъл. Както вече ти казах, изслушал съм немалко изповеди и знам по-добре от теб за какво мечтаят жените. В това се състои предимството ми пред брата на съдържателя на странноприемницата.

Той се усмихна отново и разчупи маската, а Мери погледна настрани, за да избегне подигравателния му поглед.

Продължиха да яздят мълчаливо и след малко на Мери й се стори, че тъмнината е станала още по-непрогледна, а въздухът — още по-задушен. Околните хълмове вече не се виждаха. Конете пристъпваха внимателно и от време на време спираха и пръхтяха, сякаш се страхуваха да не направят погрешна крачка. Почвата беше мочурлива и опасна и макар че наоколо беше пълен мрак, от начина, по който копитата им потъваха в тревата, Мери се досети, че са заобиколени от блата.

Това обясняваше страха на конете. Тя погледна към спътника си и се опита да разбере в какво настроение е той. Викарият се беше навел напред на седлото и се взираше в тъмнината, която с всяка изминала минута ставаше все по-гъста и все по-непрогледна, и от напрегнатото изражение на лицето му и от стиснатите му устни Мери разбра, че вниманието му е съсредоточено изцяло върху опитите му да избягва коварните места. Нервността на коня се беше предала и на нея и тя си спомни как изглеждаха блатата на дневна светлина: туфите кафява трева се люлееха на вятъра, а отвъд тях високите, притиснати една към друга тръстики потрепва и шумоляха над черната, смълчана в очакване вода при най-лекия му повей. Тя беше чувала, че дори местните хора понякога се заблуждават и попадат в клопката им — възможно е, докато стъпва уверено и си мисли, че е вън от опасност, човек най-неочаквано да се препъне и да потъне във водата. Франсис Дейви познаваше добре местността, но не беше безгрешен и би могъл да се загуби в пустошта.

Ромонът на подскачащите по камъните потоци се чуваше на километър и половина разстояние, но водата в блатата не издаваше никакъв звук. Първото подхлъзване можеше да се окаже последно. Нервите на Мери бяха опънати до скъсване. Подсъзнателно тя се подготвяше да скочи от седлото, ако конят й изведнъж загуби равновесие и полети като сляп към задушливата блатна трева, скован от страх. Тя чу как спътникът й преглътна и този звук още повече засили тревогата й. Той беше свалил шапката си, за да не му пречи, и поглеждаше ту надясно, ту наляво. Косата и дрехите му блестяха от влагата, която се беше просмукала в тях. Мери се взираше в издигащата се от мократа земя в низината мъгла и вдишваше острата кисела миризма на гнилите тръстики. Изведнъж мъглата ги погълна, изолира ги от миризмите и звуците и подобно на бяла стена препречи пътя им.

Франсис Дейви дръпна юздите и двата коня веднага се заковаха намясто. Те трепереха и пръхтяха, а излизащата от хълбоците им пара се смесваше с мъглата.

Викарият и Мери изчакаха известно време, защото и двамата знаеха, че мъглата в пустошта понякога изчезва също толкова бързо, колкото се е появила, но този път тя нямаше никакво намерение да се разнесе. Беше увиснала във въздуха подобно на гъста паяжина.

Франсис Дейви се обърна към Мери. Той приличаше на призрак — мъглата беше полепнала по миглите и по косата му, а лицето му както винаги беше застинало като безизразна маска, — докато изричаше:

— Явно всички боговете са ми сърдити. Познавам добре тази мъгла. Ще минат няколко часа, преди тя да се вдигне. Да продължим напред, би било по-неразумно, отколкото да се върнем. Трябва да изчакаме тук, докато се съмне.

Мери мълчеше. Отново я обзе надежда, но веднага съобрази, че мъглата също ще затрудни преследвачите, защото тя е враг както на дивеча, така и на ловеца. След малко попита:

— Къде се намираме?

Викарият хвана отново юздите и насочи конете наляво. Докато се отдалечаваха от низината, тревата, в която потъваха копитата им, постепенно отстъпи място на обрасла с пирен и осеяна с камъни твърда земя, а мъглата продължаваше да пълзи около тях.

— Най-накрая ще можеш да си починеш, Мери Йелан — каза Франсис Дейви, след като дълго мълча. — Ще разполагаш с пещера за подслон и с легло от гранит. Утре може би ще се върнеш към света, който познаваш, но тази нощ ще спиш на хълма Ръф.

Конете се бяха навели напред и се изкачваха бавно и унило по забуления в мъгла хълм.

След малко Мери вече седеше, облегнала гръб на една вдлъбнатина в скалата на пещерата. Сгушена в наметалото, тя приличаше на привидение. Беше обгърнала с ръце коленете си и беше подпряла брадичката си на тях, но студеният въздух проникваше през гънките на наметалото. Високият назъбен връх на хълма се издигаше сред мъглата подобно на корона, а под тях облаците все още бяха увиснали на небето като непроницаема стена.

Тук въздухът беше чист и кристално ясен и не се интересуваше какво се случва в низината, където на живите същества им се налагаше да се лутат и да се препъват в мъглата. Вятърът шепнеше сред камъните и люлееше пирена. Студеното им и остро като нож дихание се плъзгаше по подобните на олтари плоски плочи и отекваше в пещерите. Тези звуци се сливаха и наподобяваха тиха глъчка.

От време на време звуците затихваха постепенно и отново се възцаряваше мъртва тишина. Допрели глави, конете стояха на завет до един каменен блок, но дори и те бяха неспокойни и често се оглеждаха да търсят стопанина си. Викарият седеше на няколко метра от спътницата си. От време на време Мери усещаше погледа му върху себе си, сякаш той се чудеше какви са шансовете им да успеят да се изплъзнат от преследвачите си. Тя непрекъснато беше нащрек в очакване викарият да се нахвърли върху нея и при всяко негово движение върху плоския камък отпускаше ръцете си, които обгръщаха коленете й, и ги свиваше в юмруци.

Франсис Дейви й беше казал, че трябва да поспи, но сънят бягаше от клепачите й. Ако по някое време сънят случайно се опиташе да се промъкне незабелязано, тя щеше да се отбранява, щеше да го налага с юмруци, защото в момента той беше неин враг. Тя си даваше сметка, че ако отстъпеше пред него, по някое време щеше да се събуди от допира на студените му ръце до гърлото си и като отвари очи, щеше види бледото му лице, надвесено над нея. Щеше да види ореола от къса бяла коса и неподвижните му безизразни очи, в които щеше да гори онзи огън, който беше виждала и преди. Това беше неговото царство, царството на тишината и самотата, и той се чувстваше защитен от високите гранитни върхове и от мъглата под тях. Веднъж го чу, че се прокашля, сякаш възнамеряваше да каже нещо, и си помисли, че двамата нямат нищо общо с реалния живот и че са запратени във вечността. Кошмарът, който щеше да последва, нямаше да има край и тя постепенно щеше да изчезне, да се слее с неговата сянка.

Викарият не каза нищо и вятърът отново зашепна в тишината. Шепотът му ту се усилваше, ту стихваше и звучеше като стон между камъните. Той сякаш не идваше отникъде, от нито един бряг. Издигаше се от самите камъни и извираше от земята под тях, свистеше в кухините на пещерите и в цепнатините на скалите и звучеше като преминаващи във вопли въздишки. Носеше се във въздуха подобно на песен, изпълнявана от хор от мъртъвци.

Мери се загърна още по-плътно с наметалото и понечи да нахлузи качулката на главата си, за да заглуши звука, но в този момент вятърът се усили и разроши косата й и тя усети зад гърба си течението, което раздра въздуха като писък.

Беше трудно да се разбере какво причинява това течение, защото в низината тежката мъгла все още се стелеше по земята, упорита както винаги, и във въздуха не се усещаше дори лек полъх, който би могъл да разкара облаците. Тук, на върха, вятърът фучеше и ридаеше, нашепваше за страх, кръвопролития и отчаяние и някаква дива лутаща се мелодия отекваше в гранита високо над главата на Мери, на самия връх на хълма Ръф, сякаш боговете бяха застанали там и бяха вдигнали големите си глави към небето. Във въображението си Мери чуваше шепота на хиляди гласове и тропота на хиляди крака и виждаше как камъните до нея се превръщат в хора. Тези хора говореха на език, който тя не разбираше. Лицата им не приличаха по нищо на човешки лица — те бяха по-древни от времето и груби като гранита. Ноктите на ръцете и краката им приличаха на нокти на птица. Каменните им очи бяха обърнати към нея, но те сякаш гледаха през нея. Мери се чувстваше като подмятано от вятъра листо, а тези древни чудовища щяха да живеят вечно. Те вървяха към нея в стройни редици подобно на слепци, които всеки момент щяха да я прегазят.

Мери извика и скочи на крака. Всеки нерв в тялото й трептеше като струна. Вятърът беше започнал да утихва и тя го усещаше като лек полъх върху косата си. Черните каменни плочи до нея отново бяха застинали, а Франсис Дейви я гледаше, подпрял с ръце брадичката си.

— Беше заспала — съобщи той.

— Не, не бях заспала — отвърна неуверено Мери, чийто ум отказваше да приеме, че е сънувала.

— Уморена си, но продължаваш да се опитваш да дочакаш будна настъпването на утрото. Сега е едва полунощ и скоро няма да се съмне. Отпусни се, Мери Йелан. Безсмислено е да се бориш със себе си, като отпращаш съня. Мислиш си, че искам да те нараня, така ли?

— Не си мисля нищо, но не мога да заспя.

— Сигурно си замръзнала. Свила си се в наметалото, а главата ти е подпряна на скалата. Моето положение не е по-добро от твоето, макар че съм на завет. Би било по-разумно да се топлим взаимно.

— На мен не ми е студено.

— Предложих ти да го направим, защото съм наясно с времето през нощта. На разсъмване става много студено. Глупаво е да седиш сама. Ела при мен. Ще допрем гърбовете си и тогава можеш да поспиш, ако искаш. Нямам никакво желание, нито намерение да те докосвам.

Стиснала ръце под наметалото, Мери поклати глава. Тя не можеше да види лицето на викария, защото върху него падаше сянката на един камък, но беше сигурна, че той се усмихваше в тъмнината и й се присмиваше заради страха, който тя изпитваше от него. Наистина беше замръзнала, както предположи той, и тялото й жадуваше за топлина, но никога не би потърсила закрила от него. Ръцете и краката й се бяха вкочанили и тя имаше чувството, че се е сляла с гранита. Непрекъснато се унасяше и го сънуваше — огромна причудлива фигура с бяла коса и бели очи. Той докосваше гърлото й, шепнеше й в ухото и тя се пренасяше в един нов свят, населен със същества, които приличаха на него и й препречваха пътя с протегнати напред ръце. Духащият в лицето й студен вятър я събуждаше и я връщаше към действителността, в която нищо не се беше променило — тъмнината все още беше непрогледна, мъглата все още не се беше вдигнала и нощта беше същата както преди, само времето се беше придвижило напред с шейсет секунди.

Сънува как обикаля Испания с него. Той набра някакви уродливи яркочервени цветя, усмихна й се и й ги поднесе. Тя се опита да хвърли цветята, но те залепваха за полата й, пълзяха към врата й и я душаха.

В един друг сън двамата се возеха в подобна на огромен черен бръмбар карета. Каретата се смаляваше постепенно и стените й ги притискаха един към друг и изтръгваха живота от тях. Най-накрая изпотрошените им тела се сплескаха и двамата лежаха, застинали във вечността като две плочи гранит.

Мери се събуди и докато идваше на себе си, усети ръката на викария върху устата си. Това не беше халюцинация, която беше плод на блуждаещия й ум, а жестока реалност. Опита се да го отблъсне, но той й прошепна с дрезгав глас в ухото да не мърда, изви ръцете й и бавно и съсредоточено, без да проявява грубост, ги завърза на гърба й с колана си. Макар че ръцете й бяха вързани здраво, тя не усещаше болка. Викарият пъхна пръст под колана, за да се увери, че той няма да ожули кожата й. Мери го наблюдаваше безпомощно и се надяваше, че като се взира в очите му, ще успее да прочете мислите му.

Франсис Дейви извади от джоба на палтото си носна кърпа и завърза с нея устата й. Мери не беше в състояние нито да говори, нито да вика. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи и да чака. След малко той я изправи на крака — краката й бяха свободни и тя можеше да върви — и я отведе встрани от гранитните камъни.

— Трябваше да го направя, Мери — зашепна той. — Така опасността и за двама ни ще бъде по-малка. Снощи, когато тръгнахме, не бях взел предвид мъглата. Не искам да се проваля заради нея. Ослушай се и ще разбереш защо те вързах и защо трябва да мълчиш.

Двамата бяха застанали на ръба на една скала. Той я държеше за ръката, докато сочеше към мъглата в низината.

— Ослушай се — повтори. — Слухът ти вероятно е по-остър от моя.

Мери осъзна, че е спала по-дълго, отколкото си мислеше, защото беше започнало да се развиделява. Ниските облаци пълзяха по небето и се сливаха с мъглата, а бледата светлина на изток известяваше наближаването на момента, в който слънцето щеше да изплува неохотно от тях.

Мъглата още не се беше вдигнала и покриваше пустошта като бяла пелена. Мери погледна в посоката, в която сочеше ръката на викария, но освен мъглата и мокрите стъбла на пирена не видя нищо друго. Ослуша се, както й беше казал той. Някъде отдалече изпод мъглата долетя звук, който беше нещо средно между вик и зов. Звукът беше странен и остър и не приличаше на човешки глас. Той се усили постепенно, като раздираше тревожно въздуха. Франсис Дейви се обърна към Мери — мъглата все още беше полепнала по миглите и по косата му — и я попита:

— Знаеш ли какво е това?

Мери се взря в него и завъртя глава. Дори и устата й да не беше запушена, тя не би могла да определи звука по никакъв начин, защото никога досега не го беше чувала. Франсис Дейви се усмихна — мрачната му усмивка раздели лицето му на две, сякаш върху него зейна рана — и добави:

— Бях забравил, че мировият съдия от Норт Хил отглежда ловни кучета. Това е много неприятно и за двама ни, Мери.

Мери разбра какво имаше предвид той. Осъзнала причината за долитащия от низината шум, тя вдигна изпълнените си с ужас очи към него, а после към двата коня, които продължаваха да чакат търпеливо до скалата.

— Да — потвърди Франсис Дейви, след като проследи погледа й, — трябва да ги отвържем и да ги прогоним надолу към пустошта. Повече няма да ни бъдат от полза, а по-скоро ще насочат кучетата към нас. Защото в противен случай ще се окаже, че бедният Вихър отново ме е издал.

Докато викарият освобождаваше конете и ги повеждаше надолу по стръмния склон, Мери го наблюдаваше със свито сърце. След като направи няколко крачки, той спря, наведе се, вдигна камъни от земята и започна да ги хвърля по тях. Конете се препъваха и се хлъзгаха по мократа папрат. Те усетиха инстинктивно, че яростната атака скоро няма да престане, започнаха да пръхтят и се понесоха надолу към низината, изпълнени с ужас. Откъртените от копитата им камъни и буци пръст се търкаляха по склона, докато конете изчезваха от погледите им в бялата мъгла. Лаят на кучетата, остър и настойчив, вече се чуваше по-ясно. Докато тичаше обратно към Мери, Франсис Дейви съблече дългото си черно палто, чиито поли се усукваха около коленете му, а после свали шапката си и я запрати надолу към обраслата с пирен низина.

— Хайде да тръгваме — подкани я той. — В момента е без значение дали сме приятели или врагове, защото ни грози една и съща опасност.

Двамата запълзяха нагоре по склона сред камъните и плочите от гранит към върха на хълма Ръф. Докато се промъкваха между скалите, затънали до колене в мократа папрат и черния пирен, на Мери й беше трудно да върви със завързани ръце и Франсис Дейви я беше прегърнал през кръста. На няколко метра от върха от една чудовищно усукана гранитна плоча се беше оформил навес. Останала без сили и цялата в драскотини, от които течеше кръв, Мери легна под него, а Франсис Дейви продължи нагоре, като търсеше опора за краката си в пукнатините на скалата. След малко той спря, върна се и се наведе към нея. Тя поклати глава, за да му покаже, че не е в състояние да продължи, но той я изправи на крака, сряза колана, с който бяха вързани китките й, свали кърпата от устата й и изкрещя:

— Свободна си да избягаш, стига да можеш!

Очите му горяха като въглени на бледото му лице, а вятърът рошеше бялата му коса. Задъхана, Мери се хвана за една издатина, а той се изкачи над нея. Слабата му черна фигура приличаше на залепнала върху скалата пиявица. Долитащият изпод пелената на мъглата лай на кучетата звучеше призрачно. Към него се бяха присъединили виковете и крясъците на мъжете. Шумът, който изпълваше въздуха, беше още по-ужасяващ поради факта че кучетата и хората не се виждаха. Облаците запълзяха бързо по небето и жълтите лъчи на слънцето се показаха над мъглата. Мъглата започна да се издига нагоре подобно на виещ се димен стълб и се сля с облаците. Земята, която дълго време беше забулена от нея, се взря в небето. Тя беше толкова освежена, че сякаш се беше преродила. Мери погледна надолу към склона, по който се чернееха затънали до коленете в пирена човешки фигури. Лъчите на слънцето ги огряваха, а открояващите се върху сивите скали червеникавокафяви кучета лаеха и тичаха пред тях като плъхове между камъните.

Уловила дирята, групата напредваше бързо. Мъжете, около петдесетина, крещяха и сочеха към огромните каменни плочи. Лаят на кучетата отекваше все по-силно в пукнатините на скалите и огласяше пещерите.

Облаците също се разсеяха и над главите им блесна ясното синьо небе.

Един от мъжете, който беше коленичил на не повече от петдесет метра от Мери, изкрещя, вдигна пушката към рамото си и стреля. Куршумът се заби в гранита, без да засегне Мери. Когато мъжът се изправи на крака, тя го позна. Беше Джем. Той не я беше забелязал.

Джем стреля отново и този път куршумът изсвири покай ухото й и тя усети лек полъх върху лицето си.

Кучетата се щураха насам-натам в гъстата папрат и едно от тях скочи към издатината, върху която беше застанала Мери, и подуши камъка. Джем стреля отново. Мери погледна нагоре и видя високата черна фигура на Франсис Дейви, която се открояваше на фона на ясното небе. Той беше застанал на една широка, подобна на олтар плоча високо над главата й. Остана за миг неподвижен като статуя, а после разпери ръце, както птицата разперва крила, за да излети, и падна от своя гранитен връх върху мокрия пирен и натрошените камъни.