Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (14)

13

Беше заспала, без да се съблече. Първата й съзнателна мисъл, след като се събуди, беше за това, че бурята отново се е разразила и е донесла със себе си дъжда, който биеше в прозореца на стаята й. Отвори очи и видя, че нощта е спокойна — не духаше вятър и не валеше дъжд. Застана нащрек в очакване звукът, който я беше събудил, да се повтори. След миг го чу отново — някой хвърляше пръст по прозореца. Тя спусна крака на пода и се ослуша, като се опитваше да прецени дали не я грози някаква опасност.

Ако това беше предупредителен сигнал, подходът беше много груб и тя сметна, че няма смисъл да му обръща внимание. Вероятно някой, който не познаваше разположението на стаите в странноприемницата, беше сбъркал прозореца на нейната стая с прозореца на спалнята. На долния етаж чичо й седеше с револвера на коленете си в очакване на посетител. Може би посетителят беше пристигнал и в момента стоеше на двора. Най-накрая не успя да потисне любопитството си. Промъкна се безшумно до прозореца и се скри в сянката на издадената напред стена. Все още беше тъмно и дворът беше потънал в сенки, но увисналите над хоризонта облаци предвещаваха настъпването на утрото.

Мери не си въобразяваше — залепналата по стъклото пръст беше истинска, както и мъжът, който беше застанал точно под верандата. Тя клекна до прозореца, за да може да го наблюдава, скрита от погледа му. Той се наведе към лехата пред прозореца на салона, в която отдавна не бяха садени цветя, а после вдигна ръката си нагоре и хвърли към прозореца малка буца пръст, примесена със ситни камъчета.

Този път Мери успя да види лицето му и извика от изненада, забравила, че трябва да бъде предпазлива.

На двора беше застанал Джем Мерлин. Мери веднага открехна прозореца, надвеси се навън и понечи да извика, но Джем вдигна ръка и й даде знак да мълчи. Той заобиколи верандата, за да може да я вижда по-добре, сви длани около устата си и прошепна:

— Слез долу и отключи вратата.

Мери поклати глава и отвърна:

— Не мога. Заключена съм в стаята си.

Джем се взря в нея, а после погледна към къщата, сякаш тя можеше да му предостави някакво решение на проблема. Опипа плочите с надеждата да открие ръждясали пирони, използвани някога за прикрепване на пълзящи растения, които можеха да му осигурят опора за краката. Ръцете му стигаха до ниската част на покрива на верандата, но нямаше на какво да стъпи и краката му щяха да увиснат.

— Донеси едно одеяло — каза тихо той.

Мери веднага разбра какво възнамеряваше да направи Джем. Тя върза единия край на одеялото за крака на леглото и спусна другия му край надолу през прозореца. Одеялото увисна над главата на Джем. Той се хвана за него, залюля се, опря крака на плочите на стената на къщата и се изтегли до нивото на прозореца на стаята й, а после възседна билото на покрива на верандата. Лицето му беше близо до нейното, а одеялото висеше до него. Мери дълго се бори с прозореца и успя да го отвори само около една педя. За да влезе през него, Джем трябваше да счупи стъклото.

— Налага се да остана отвън — примири се той. — Ела по-близо, за да мога да те виждам.

Мери коленичи на пода и провря лицето си през дупката. Двамата се взираха мълчаливо един в друг. Лицето на Джем беше изпито, а очите му бяха хлътнали като очите на човек, който дълго не е спал и е ужасно уморен. Над устата му имаше бръчки, които тя не беше забелязала досега. Той не й се усмихна.

— Дължа ти извинение — каза най-накрая Джем. — Изоставих те в Лонсестън в навечерието на Коледа. Дали ще ми простиш, или не, е лично твоя работа. Не мога да ти кажа каква е причината, поради която го направих. Съжалявам.

Резкият тон, с който изрече тези думи, не му отиваше. Беше се променил и промяната не й харесваше.

— Разтревожих се за теб — отвърна Мери. — Отидох да те търся в „Белия елен“ и разбрах, че си се качил на една карета с някакъв господин. Не ми беше оставил бележка, нито беше поръчал да ми предадат нещо. Онези мъже, които разговаряха с теб на пазара, бяха там — седяха пред камината. Държаха се ужасно, бяха любопитни и аз не можех да им имам доверие. Чудех се дали кражбата на понито е била разкрита. Бях нещастна и притеснена. Не те обвинявам за нищо. Нещата, които вършиш, не ме засягат.

Мери беше обидена от поведението му. Очакваше всичко друго, но не и това. Когато го видя на двора, си помисли, че мъжът, когото обича, е дошъл при нея през нощта, защото се е нуждаел от нея. Тя помръкна от студенината му и веднага се затвори в себе си, като се надяваше, че той няма да забележи изписаното върху лицето й разочарование.

Джем дори не се поинтересува как се е прибрала онази нощ. Безразличието му я потресе.

— Защо си заключена в стаята си? — попита я той.

Мери сви рамене и отвърна унило:

— Чичо ми се дразни, когато някой го подслушва. Страхува се, че ще изляза в коридора и ще узная тайните му. И ти, струва ми се, не обичаш някой да ти се бърка в работата. Предполагам, че би било нахално от моя страна, ако те попитам защо си дошъл.

— Можеш да се заяждаш с мен колкото си искаш. Заслужил съм си го. Наясно съм какво си мислиш за мен. Някой ден може би ще бъда в състояние да ти дам обяснение за постъпката си, ако тогава не си далече от мен. Сега обаче би могла да се държиш мъжки, да забравиш за миг за наранената си гордост и да пратиш по дяволите любопитството си. Ходя по тънък лед, Мери. Една погрешна стъпка и с мен е свършено. Къде е брат ми?

— Каза, че ще прекара нощта в кухнята. Страхува се от нещо или от някого. Прозорецът и вратата са залостени, а револверът е на коленете му.

Джем се засмя дрезгаво и продължи:

— Не се съмнявам, че се страхува. След няколко часа ще бъде още по-уплашен, уверявам те. Дойдох да се видя с него, но ако той седи с револвера на коленете си, мога да отложа срещата си за утре, след като се съмне.

— Утре може да бъде твърде късно.

— Какво имаш предвид?

— Той възнамерява да напусне странноприемница „Ямайка“ през нощта.

— Наистина ли?

— Какъв смисъл има да те лъжа?

Джем замълча. Новината очевидно го изненада и той разсъждаваше върху нея. Докато го наблюдаваше, измъчвана от съмнения и нерешителност, Мери отново беше започнала да изпитва недоверие към него. Вероятно Джем беше посетителят, когото чичо й очакваше, когото ненавиждаше и от когото се боеше, защото той беше човекът, който държеше живота му в ръцете си. Усмихващото се ехидно лице на амбулантния търговец отново изплува пред очите й и тя си спомни думите му, които бяха накарали чичо й да побеснее: „Кажи ми, Джос Мерлин, нечии заповеди ли изпълняваш?“. Този мъж се възползваше хитро от силата на чичо й. Вероятно той се криеше онази нощ в празната стая.

Мери отново си спомни безгрижно усмихнатия Джем, който я закара до Лонсестън, държеше я за ръка на площада, прегърна я и я целуна. Сега той беше мълчалив и лицето му беше сериозно. Двуличието му я притесняваше и я плашеше. Тази нощ Джем сякаш беше някой непознат, обсебен от мрачна устременост, която й беше непонятна. Предупреждението й към него относно предстоящото бягство на чичо й беше погрешна стъпка, която можеше да попречи на плановете й. Но каквото и да беше направил или възнамеряваше да направи Джем, дори и да беше лицемер, предател или убиец, тя го обичаше и беше длъжна да го предупреди.

— Трябва да бъдеш много внимателен, когато се видиш с брат си — рече Мери. — Настроението, в което е изпаднал, е опасно. Всеки, който се опита да осуети намеренията му, рискува живота си. Казвам ти го, защото съм загрижена за твоята безопасност.

— Не ме е страх от Джос. Никога не съм се страхувал от него.

— Вероятно е така. А ако той се страхува от теб?

Джем не й отговори. Той се наведе изведнъж напред, погледна я в лицето и докосна драскотината, която започваше от челото й и стигаше до брадичката й.

— Кой ти причини това? — попита рязко и премести погледа си от драскотината към синината на бузата й.

Мери се поколеба за миг, преди да му отговори:

— Нараних се на Бъдни вечер.

От гневния блясък в очите му Мери разбра, че Джем знае за онази нощ и затова е дошъл в странноприемницата.

— Била си с тях на брега, нали? — прошепна той.

Мери не посмя да му отговори с думи, а само кимна, като го наблюдаваше внимателно. Джем изпсува на висок глас, замахна и разби с юмрук стъклото на прозореца. От ръката му веднага потече кръв, но той не й обърна внимание. Дупката в стъклото беше достатъчно голяма и той скочи през нея в стаята, преди Мери да осъзнае какво се случва. Вдигна я на ръце, занесе я до леглото и я положи на него. Озърна се в тъмнината за свещта, намери я и я запали, коленичи до леглото, освети лицето й и прокара пръст по синините на врата й. Мери се сви от болка, а Джем въздъхна и отново изпсува.

— Вината е моя. Можех да ти го спестя — изрече той, загаси свещта, седна до нея на леглото, хвана ръката й и я задържа за миг в своята, а после я пусна и попита: — Защо, по дяволите, си отишла там с тях?

— Те бяха толкова пияни, че се държаха като обезумели. Според мен изобщо не си даваха сметка какво правят. Не бях в състояние да се съпротивлявам. Чувствах се безсилна като малко дете. Мъжете бяха повече от десет, а чичо ми ги водеше. Заедно с амбулантния търговец. След като знаеш всичко, защо ме питаш? Не ме карай да си спомням. Не искам да си спомням.

— Лошо ли те нараниха?

— Имам драскотини и синини, както сам виждаш. Паднах, докато се опитвах да избягам, и се натъртих. Те, разбира се, ме хванаха. Завързаха ми ръцете и краката и ми запушиха устата, за да не пищя. Видях кораба, докато изплуваше от мъглата, но не можех да направя нищо друго — бях сама на вятъра и дъжда, — освен да гледам как хората умират.

Мери замълча. Гласът й трепереше. Тя се обърна на една страна и сложи ръце на лицето си. Джем продължаваше да седи неподвижно на леглото и тя имаше чувството, че той е далече от нея и забулен в тайнственост. В момента тя се чувстваше дори по-самотна отколкото преди.

— Брат ми ли се държа най-зле с теб? — попита изведнъж Джем.

Мери въздъхна уморено. Вече беше прекалено късно и нямаше смисъл да му обяснява с подробности какво се беше случило.

— Казах ти, че беше пиян — отвърна тя. — Знаеш, предполагам, по-добре от мен на какво е способен, когато се напие.

— Да, знам — Джем замълча за миг, а после отново взе ръката й в своята и добави: — Той ще умре заради това, което е направил.

— Смъртта му няма да върне мъжете, които уби.

— В момента не мисля за тях.

— Ако мислиш за мен, аз нямам нужда от състраданието ти. Мога сама да му отмъстя. Вече съм си извадила поука, че трябва да разчитам единствено на себе си.

— Колкото и да са смели, жените са крехки същества, Мери. По-добре е да стоиш настрана от тази история. Аз ще се заема с нея.

Мери не му отговори. Той не влизаше в плановете й.

— Как възнамеряваш да постъпиш? — попита я Джем.

— Все още не съм решила.

— След като Джос заминава утре, не разполагаш с много време.

— Той очаква, че ще тръгна с него. Както и леля Пейшънс.

— А ти ще го направиш ли?

— Ще изчакам до утре, преди да взема решение.

Каквито й чувства да изпитваше към Джем, Мери не би изложила на риск плановете си, като ги сподели с него. Той все още беше загадка за нея, а на всичкото отгоре беше престъпник. Изведнъж Мери осъзна, че като предаваше чичо си, може би предаваше и него.

— Ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми? — попита го тя.

За първи път през тази нощ Джем се засмя подигравателно и нахално, така както се смееше в Лонсестън, и окуражено от промяната, сърцето й отново преля от обич към него.

— Не мога да ти отговоря, без да знам за какво ще ме помолиш — отвърна Джем.

— Искам да се махнеш.

— Добре, тръгвам веднага.

— Имам предвид да напуснеш пустошта и да заминеш далече от странноприемница „Ямайка“. Искам да ми обещаеш, че повече никога няма да прекрачиш прага й. Мога да се справя с брат ти. В момента той не представлява опасност за мен. Утре в никакъв случай не бива да идваш тук. Моля те, обещай ми, че ще заминеш.

— Какво си намислила?

— Намислила съм нещо, което не е свързано с теб, но въпреки всичко би могло да ти навреди. Не мога да ти кажа нищо повече. Трябва да ми имаш доверие.

— Да ти имам доверие? За бога, Мери, аз ти имам доверие. За разлика от теб, нещастна глупачке. — Джем се засмя тихо, наведе се към нея, прегърна я и я целуна така, както я беше целунал в Лонсестън, но този път целувката му беше изпълнена с гняв. — Добре тогава, всеки от нас ще играе собствената си игра. Не мога да ти попреча да се правиш на герой, но заради лицето ти, което току-що целунах и ще продължавам да целувам, те моля да не се излагаш на опасност. Не искаш да се погубиш, нали? А сега трябва да тръгвам, защото след по-малко от час ще се съмне. В случай че плановете и на двама ни се провалят, ще ти бъде ли мъчно за мен, ако никога повече няма да ме видиш? Не, разбира се, не би ти пукало за това.

— Не съм казала подобно нещо. Ти нищо не разбираш.

— Жените и мъжете разсъждават по различен начин. Те не следват един и същи път. Не обичам жените, защото създават единствено неприятности и смут. Беше ми много приятно да те заведа в Лонсестън, Мери, но тъй като опасността ме дебне на всяка крачка, предпочитам да бъдеш на стотици километра далече от мен — да седиш кротко с ръкоделие в скута в някой уютен салон, където всъщност ти е мястото.

— Никога не съм живяла и няма да живея така.

— Защо не? Някой ден ще се омъжиш за фермер или търговец и ще живееш почтено, заобиколена от хора като теб. Не бива обаче да им казваш, че си живяла в странноприемница „Ямайка“ и че те е любил конекрадец, защото те никога няма да те пуснат в домовете си. Вратите им ще бъдат затворени за теб. Сбогом, Мери. Желая ти сполука.

Джем стана от леглото, приближи се до прозореца и излезе на покрива на верандата през дупката в стъклото, а после се хвана с едната си ръка за одеялото и скочи на земята.

Мери го гледаше през прозореца. Махна му инстинктивно за сбогом, но той се обърна с гръб към къщата и мина през двора като сянка. Тя изтегли бавно одеялото и го върна на леглото. Утрото щеше да настъпи скоро и тя повече нямаше да може да заспи. Седна на леглото и докато чакаше чичо й да отключи вратата на стаята, започна да прави планове за вечерта. Помисли си, че не трябва да се държи подозрително, а да бъде кротка и може би дори намусена и да си дава вид, че се е примирила и е готова да замине заедно с чичо си и леля Пейшънс.

По някое време през деня щеше да се извини, че е уморена и иска да си почине в стаята си, за да бъде бодра за предстоящото пътуване през нощта, и тогава щеше да настъпи най-опасният момент от деня. Тя щеше да излезе тайно от странноприемница „Ямайка“ и да хукне като заек към Олтърнън. Този път Франсис Дейви щеше да я разбере. Всяка минута щеше да бъде ценна и на него щеше да му се наложи да действа бързо. След разговора им тя щеше да се върне в странноприемницата с надеждата, че отсъствието й е останало незабелязано. Именно в това се състоеше най-големият риск. Даваше си сметка, че ако чичо й влезе в стаята й и не я открие, не я чака нищо добро. Не можеше да разчита на нищо. Никакви оправдания нямаше да могат да я спасят. Но ако той си мислеше, че е спала през цялото време, играта щеше да продължи. После всички заедно щяха да се подготвят за пътуването. Може би дори щяха да се качат в каруцата и да излязат на пътя. Оттам нататък тя нямаше да носи отговорност за каквото и да било. Съдбата им щеше да бъде в ръцете на викария на Олтърнън. Не беше възможно да бъде предвиден по-нататъшният развой на събитията, а на нея и бездруго не й се искаше да гледа напред към бъдещето.

И така, Мери очакваше с нетърпение да настъпи денят и когато това най-накрая се случи, времето течеше толкова бавно, че минутите й се струваха дълги като часове, а часовете сякаш бяха безкрайни. И тримата бяха напрегнати и смълчани. През деня не можеха да вършат почти нищо, защото се опасяваха, че някой може да реши да се отбие в странноприемницата. Леля Пейшънс сновеше между кухнята и спалнята и стъпките й непрекъснато отекваха в коридора и по стълбището, докато се суетеше безпомощно и събираше багажа си. Развързваше вързопите с окаяните си дрехи, за да добави някоя рокля, която беше забравила. Въртеше се безцелно из кухнята, отваряше шкафовете, надничаше в чекмеджетата и опипваше тенджерите и тиганите с неспокойните си пръсти, неспособна да реши кои от тях да вземе и кои да остави. Мери й помагаше, доколкото можеше. Беше й трудно да върши тези неща, защото, за разлика от леля си беше наясно, че целият този труд е безсмислен.

От време на време сърцето й се свиваше, когато мислите й неволно се насочваха към бъдещето. Как щеше да се държи леля Пейшънс? Как щеше да изглежда лицето й, докато отвеждаха съпруга й? Тя беше като малко дете и за нея трябваше да бъдат полагани същите грижи като грижите за малко дете. Мери я чу, че отново излезе от кухнята, изкачи се по стълбището и започна да влачи куфара си по пода на спалнята. Представи си как леля й завива свещника в стария си шал и го прибира до спукания чайник и избелялата муселинова шапка, а после изважда всички тези неща, за да сложи на мястото им някои от по-старите си скъпоценности.

Джос Мерлин я наблюдаваше мрачно и я псуваше, когато тя изпускаше нещо на пода или се спъваше. Настроението му отново се беше променило. Нощното бдение в кухнята му се беше отразило зле и фактът, че гостът му не беше пристигнал, беше засилил безпокойството му. Той бродеше из къщата, раздразнителен и разсеян, мърмореше си нещо и надничаше през прозореца, сякаш очакваше някой да се появи отнякъде. Нервността му се предаде на съпругата му и на Мери. Леля Пейшънс го наблюдаваше тревожно, като често обръщаше очи към прозореца и се ослушваше. Устните й мърдаха, а ръцете й усукваха престилката.

Откъм заключената стая не се чуваше никакъв звук. Чичо й нито веднъж не отиде при амбулантния търговец, нито спомена името му. Тази тишина беше странна и злокобна. Ако мъжът крещеше, псуваше или блъскаше по вратата, това щеше да бъде съвсем нормално и щеше да съответства напълно на характера му. Той обаче не издаваше никакви звуци и макар че се отвращаваше от него, Мери потрепери при мисълта, че може би е мъртъв.

На обяд тримата седнаха на масата в кухнята и започнаха да се хранят, без да разменят нито дума. Чичо й, който обикновено имаше вълчи апетит, почукваше мрачно с пръсти по масата, а студеното месо в чинията му остана недокоснато. Веднъж Мери вдигна очи и видя, че той се взираше в нея изпод гъстите си вежди. При мисълта, че Джос може би се досеща за плановете й, я обзе див страх. Тя очакваше, че той ще бъде благоразположен към нея както предишната нощ, и беше склонна да отговаря на шегите му и да не му противоречи. Чичо й обаче седеше намръщен и потиснат. И преди го беше виждала в подобно настроение и беше наясно, че то предвещава опасност. Най-накрая Мери събра смелост и го попита по кое време ще тръгнат от странноприемница „Ямайка“.

— Когато съм готов — отвърна кратко той и замълча.

Мери обаче на всяка цена трябваше да осъществи намеренията си. След като помогна за прибирането на масата и с притворна загриженост за пътуването убеди леля си да напълни една кошница с храна, се обърна отново към чичо си:

— Не смятате ли, че двете с леля Пейшънс трябва да си починем следобед, за да сме свежи по време на пътуването? Чака ни безсънна нощ. Леля Пейшънс е на крака от ранни зори, аз също. И без това не можем да правим нищо друго, освен да чакаме да се стъмни.

Тя се опитваше да говори колкото е възможно по-небрежно, но сърцето й беше свито от страх и не смееше да погледне чичо си в очите. Той не й отговори веднага и за да прикрие тревогата си, Мери се обърна с гръб към него и се престори, че търси нещо в шкафа.

— Ако искате, можете да си починете — отвърна най-накрая чичо й. — После ще има много работа за вас. Права си, че тази нощ никой от нас няма да спи. Хайде, вървете. Така или иначе засега нямам нужда от вас.

Първата крачка беше направена. Мери порови още малко в шкафа, защото се опасяваше, че държанието й ще изглежда подозрително, ако веднага излезе от кухнята. Леля й, която приемаше безропотно подобно на кукла всяко предложение, я последва нагоре по стълбището и продължи по коридора към спалнята, както би постъпило едно послушно дете.

Мери влезе в стаята си, затвори вратата и заключи. Сърцето й биеше лудо, предвкусващо приключението, и тя не беше в състояние да прецени кое от двете чувства вземаше връх — вълнението или страхът. Разстоянието до Олтърнън беше около шест километра и тя можеше да го измине за един час. Ако тръгнеше от странноприемница „Ямайка“ в четири часа, когато започваше да се свечерява, щеше да се върне малко след шест часа. Чичо й едва ли щеше да я събуди преди седем. Разполагаше с три часа и вече беше обмислила начина, по който щеше да се измъкне от къщата. Възнамеряваше да излезе през прозореца и да скочи на земята, както беше направил Джем сутринта. Височината не беше голяма и тя щеше да се отърве с една-две драскотини и с лека уплаха. Във всеки случай така щеше да бъде по-безопасно, отколкото да рискува да се натъкне на чичо си. Тежката входна врата се отваряше шумно, а за да излезе през бара, трябваше да мине покрай кухнята.

Мери облече най-топлата си рокля и метна стария шал на раменете си с треперещи горещи ръце. Най-силно я изнервяше фактът, че беше принудена да стои затворена в стаята си, докато настъпи подходящият момент. След като тръгнеше по пътя, целта на посещението в Олтърнън щеше да й дава кураж и самото движение щеше да й действа ободряващо.

Тя седна до прозореца и погледна към пустия двор и към пътя, по който не се виждаше жива душа, в очакване часовникът във вестибюла да удари четири часа. Когато най-после той започна да бие, звукът от ударите му отекна в тишината като сигнал за тревога и опъна нервите й. Тя отключи вратата, отвори я и се ослуша за миг. Ехото от ударите беше последвано от шепот и шум от стъпки.

Мери си въобразяваше, разбира се. В къщата нямаше никакво движение. Часовникът тиктакаше и отмерваше следващия час. Всяка секунда беше ценна за нея. Тя трябваше да тръгне незабавно. Затвори вратата и я заключи отново, а после се приближи до прозореца. Провря се през дупката, както беше направил Джем, като се държеше за перваза, и след малко вече беше възседнала билото на покрива на верандата и гледаше надолу.

Оттук разстоянието до земята й се стори доста по-голямо, а освен това не разполагаше с одеяло, с чиято помощ да се залюлее и да скочи далече от стената. Плочите бяха хлъзгави и тя не смееше да пристъпи, нито да се хване за тях. Обърна се и стисна отчаяно перваза на прозореца, който изведнъж й се стори надежден — той й беше познат и тя смяташе, че може да разчита на него, — затвори очи и полетя във въздуха. Краката й почти веднага докоснаха земята. Скокът се оказа лесен, както беше предположила, но плочите бяха издрали ръцете й и споменът за онази нощ в дерето край брега, когато падна от каретата, нахлу в главата й.

Мери погледна към странноприемница „Ямайка“, която изглеждаше мрачна и злокобна в наближаващия здрач със затворените капаци на прозорците, и си мислеше за ужасите, на които тази сграда беше станала свидетел, за тайните, които се криеха зад стените й заедно със спомените за пиршествата край огнището и за веселия смях, преди върху нея да падне сянката на чичо й. Обърна се с гръб така, като инстинктивно би постъпил човек, когато минава покрай къща, в която има мъртвец, излезе от двора и се отправи към пътя.

Вечерта беше приятна — поне в това отношение Мери беше извадила късмет. Тя тръгна с широки крачки към целта си, вперила очи в дългия път, който се белееше пред нея. Докато вървеше, се здрачи и от двете й страни в пустошта запълзяха сенки. Вляво се издигаха хълмовете. Мъглата, с която те бяха забулени през деня, се сля с тъмнината. Не духаше вятър и беше много тихо. По-късно луната щеше да изплува на небето. Мери се чудеше дали чичо й е взел предвид този факт, докато е съставял плана за бягството. За нея това нямаше никакво значение, защото в момента не се боеше от пустошта — тя просто не я засягаше. Интересуваше я единствено пътят. Пустошта губеше своята значимост, когато Мери не бродеше из нея, тя просто се мержелееше покрай пътя и Мери не й обръщаше внимание.

Най-накрая стигна до Петте пътеки, зави наляво и се заизкачва по нанагорнището към Олтърнън. Вълнението й нарастваше, докато отминаваше примигващите светлини на къщите и усещаше приятната миризма на излизащия от комините им пушек. Във въздуха се носеха дружелюбни звуци, които отдавна не беше чувала: кучешки лай, шумолене на листа, подрънкване на ведро, с което някой вадеше вода от кладенец. През отворените врати долитаха гласове. Зад живия плет кудкудякаха кокошки. Някаква жена изкрещя пискливо на детето, което играеше на двора, и то се разплака. В здрача изтрополи каруца и човекът, който я караше, поздрави Мери с „добър вечер“. Отвсякъде лъхаха спокойствие и сънливост. Мери спря за миг, обгърната от обичайната за селото миризма, която познаваше и обичаше, а после продължи към разположения зад църквата дом на викария. Къщата беше тъмна и тиха. Пердетата на прозорците й бяха спуснати, а дърветата я затулваха. Мери си спомни първото впечатление, с което беше останала от този дом — той живееше, задрямал, в собственото си минало и за него настоящето не съществуваше. Почука на вратата и чу как ударите отекнаха в празната къща. Погледна през прозореца и очите й не срещнаха нищо друго, освен непрогледна, враждебна тъмнина.

Като се прокле заради глупостта си, тя се обърна с гръб към къщата и тръгна към църквата. Естествено, Франсис Дейви щеше да бъде там. Беше забравила, че е неделя. Поколеба се за миг, за да се опита да прецени как трябва да действа. В този момент вратата на църквата се отвори и от нея излезе жена, която носеше цветя.

Жената се взря в нея, установи, че не я познава, и вероятно щеше да я отмине с поздрава „добър вечер“, ако Мери не я беше спряла.

— Извинявайте — заговори тя. — Видях, че излязохте от църквата. Може ли да ми кажете дали господин Дейви е в нея?

— Не — отвърна жената и замълча за миг, а после попита: — Искахте да се видите с него ли?

— Да, веднага, ако е възможно. Минах покрай къщата му, но там нямаше никой. Можете ли да ми помогнете?

Жената я изгледа с любопитство, поклати глава и отвърна:

— Не, за съжаление. Викарият отсъства от Олтърнън. Той замина за една далечна енория, за да чете проповед. Ще се върне утре сутринта.