Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (16)

15

Мери дълго стоя до стълбището, преди да намери сили да се отдалечи от него. Силите я бяха напуснали и тя беше станала безжизнена като тялото върху пода. Очите й се спираха на несъществени неща: на парчетата стъкло от циферблата на часовника, по които също имаше кръв, на жълтото петно на стената, където преди стоеше часовникът.

Върху едната ръка на чичо й имаше паяк. Стори й се странно, че ръката е неподвижна и не се опитва да се освободи от него. Чичо й със сигурност щеше да го махне. Паякът запълзя нагоре към рамото му, а после към гърба му. Когато стигна до раната, той спря колебливо, заобиколи я и изпълнен с любопитство, се върна. В забързаността му липсваше страх и поведението му изглеждаше злокобно и неуважително към смъртта. Паякът знаеше, че съдържателят на странноприемница „Ямайка“ няма да му навреди. Мери също знаеше, че той вече не е опасен, но за разлика от него не беше в състояние да се избави от страха.

Най-много я плашеше тишината. Сега, когато часовникът вече не тиктакаше, липсата на този звук я изнервяше и тя напрягаше слух с надеждата, че отново ще го долови. Беше свикнала с бавното хрипливо тракане, което показваше, че животът следва своя нормален ход.

Светлината от свещта подскачаше по стените, но не стигаше до върха на стълбището, където тъмнината зееше като бездна. Мери си даваше сметка, че повече никога няма да може да се изкачи по тези стъпала, нито да прекоси празната площадка. Каквото и да се намираше там, трябваше да остане така, както е. Смъртта беше пристигнала в къщата през нощта и зловещият й дух все още витаеше във въздуха. Мери имаше чувството, че странноприемница „Ямайка“ винаги я е чакала и се е страхувала от нея. Влажните стени, скърцащите дъски, шепотът, стъпките, неизвестно чии — това бяха предупредителните сигнали за една къща, над която отдавна е надвиснала опасност.

Мери потрепери, защото осъзна, че тази тишина води началото си от някакви заровени надълбоко и забравени неща. Най-много от всичко се ужасяваше от паниката: от напиращия в гърлото вик, от безпомощното препъване и размахване на ръцете във въздуха в търсене на спасение. Страхуваше се, че ще й се случи нещо, което ще замъгли разума й, и сега, след като първоначалният шок беше преминал, очакваше паниката да я завладее и да я задуши. Пръстите й можеха да загубят чувствителността си, свещта можеше да падне от ръката й и тя да остане сама в непрогледния мрак. Обзе я силно желание да хукне презглава, но успя да го потисне. Излезе от вестибюла и тръгна по коридора. Пламъкът на свещта примигваше от течението и когато стигна до кухнята и видя, че вратата към градината все още е отворена, отново стана неспокойна. Изхвърча слепешката навън и потъна в студения въздух, започна неудържимо да хлипа, а разперените й ръце докосваха каменната стена, докато завиваше покрай къщата. Прекоси двора, като тичаше с всички сили, сякаш някой я гонеше, и излезе на пътя, където я пресрещна познатата едра фигура на Ричардс. Той протегна ръце към нея и я прегърна. Тя се хвана за колана му, за да намери опора, а зъбите й тракаха от преживения шок.

— Той е мъртъв — изрече. — Лежи на пода. Видях го — добави, като напразно се мъчеше да овладее тракането на зъбите си и треперенето на тялото си.

Ричардс я заведе до двуколката и й подаде наметалото, а тя се загърна плътно с дрехата, признателна за топлината й.

— Той е мъртъв — повтори. — Наръган е с нож в гърба. Видях дупката в палтото му и кръвта. Лежи по очи на пода във вестибюла. Часовникът е паднал заедно с него. Кръвта е засъхнала. Изглежда, е минало доста време, откакто е бил наръган. Странноприемницата е тиха и тъмна. В нея няма никой друг, освен него.

— А леля ви? — прошепна мъжът.

Мери поклати глава и отвърна:

— Не знам. Не я видях. Не съм я търсила, защото ми се прииска веднага да избягам оттам.

Мъжът се вгледа в лицето й и разбра, че е останала без сили и всеки момент ще падне. Помогна й да се качи в двуколката, настани се до нея и й каза:

— Отпуснете се и постойте така, без да мърдате и да говорите. Вече няма нищо страшно. Всичко е наред.

Дрезгавият му глас й подейства успокоително и тя се сгуши до него в двуколката, загърната до брадичката с наметалото.

— Подобни гледки не са за млади момичета — продължи мъжът. — Трябваше да ми позволите да отида в странноприемницата, а вие да ме изчакате в двуколката. Сигурно сте се почувствали ужасно, след като сте го видели да лежи мъртъв, прободен с нож в гърба.

На Мери й стана по-леко от грубоватите му съчувствени думи.

— Понито все още е в конюшнята — изрече тя. — Застанах до вратата й и го чух, че се движи. Чичо ми и леля ми не са успели да довършат приготовленията си за пътуването. Вратата на кухнята откъм градината беше отключена и на пода имаше вързопи и одеяла. Сигурно чичо ми е бил убит преди няколко часа.

— Недоумявам защо се бави съдията. Отдавна трябваше да бъде тук: Ще се почувствам по-спокоен, когато той дойде и вие му разкажете всичко. Тази нощ тук се е случило нещо много лошо. Не трябваше да бързате да се връщате в странноприемницата.

Двамата се умълчаха и се взираха в пътя в очакване на пристигането на съдията.

— Кой може да го е убил? — изрече озадачено Ричардс. — Той не би се дал лесно на никого. Възможно е този, който го е направил, да не е действал сам. Много хора мразеха чичо ви.

— Амбулантният търговец беше в странноприемницата — отвърна бавно Мери. — Бях забравила за него. Сигурно е бил той. Успял е да се измъкне от заключената стая.

Мери се хвана за това предположение, за да прогони ужасната мисъл, която й беше минала през ума, и разказа на Робъртс за пристигането на амбулантния търговец в странноприемницата предишната вечер. Изведнъж реши, че е открила извършителя на престъплението и че не е възможно да съществуват други обяснения за него.

— Бъдете сигурна, че той няма да успее да стигне далече, преди мировият съдия да го залови — успокои я Ричардс. — Никой не може да се скрие в пустошта, ако не е местен човек, а аз никога не съм чувал за този амбулантен търговец. Хората на Джос Мерлин са изпълзели от какви ли не дупки в цял Корнуол. Те са, както се казва, утайката на графството. — Той замълча и след малко добави: — Ако нямате нищо против, ще отида да видя дали не е оставил някакви следи. Може да открия нещо.

Мери го хвана за ръката и заговори бързо:

— Не искам отново да остана сама. Може да ме сметнете за страхливка, но не бих го понесла. Ако някога сте влизали в странноприемница „Ямайка“, щяхте да ме разберете. Тази нощ тя е потънала в злокобна тишина и е напълно бездушна към нещастния мъртвец.

— Спомням си, че навремето, преди чичо ви да се настани в нея, когато къщата беше празна, водехме кучетата тук, за да се забавляваме, докато те гонеха плъховете. За нас тя беше просто една самотна черупка без душа. Но съдията я поддържаше, докато търсеше наемател. Аз съм от Сейнт Ниът и не бях идвал по тези места, преди да започна да му служа, но съм чувал, че докато в „Ямайка“ живеело едно добро и щастливо семейство, в нея се събирала весела компания и стопаните й винаги били готови да подслонят всеки, който минавал по този път. Каретите нощували тук — нещо, което сега не се случва — и хората от околността водели кучетата си на това място веднъж седмично, когато господин Басът бил малко момче. Може би в бъдеще тези неща ще започнат да се случват отново.

Мери поклати глава и отвърна:

— Откакто съм тук, не съм видяла в нея да се случват хубави неща. Видяла съм само страдания, жестокост и болка. Когато е дошъл в странноприемница „Ямайка“, чичо ми е хвърлил сянката си върху хубавите неща и те са изчезнали.

Мери и Ричардс бяха започнали да шепнат и почти несъзнателно поглеждаха през рамо към високите сиви комини, които се открояваха ясно на фона на небето, огрени от лунната светлина. И двамата си мислеха за едно и също нещо, но никой от тях не събираше смелост да го изрече на глас: Ричардс — от деликатност, а Мери — от страх. Най-накрая Мери проговори тихо с дрезгав глас:

— Нещо се е случило и с леля ми. Сигурна съм, че тя също е мъртва. Затова ме достраша да се кача. Тя вероятно лежи в тъмнината на площадката на горния етаж. Този, който е убил чичо ми, е убил и нея.

Ричардс прочисти гърлото си и предположи:

— Може да е избягала в пустошта или да е тръгнала да търси помощ на пътя.

— Не — прошепна Мери, — тя никога не би го направила, щеше да остане при него, там, във вестибюла. Мъртва е. Сигурна съм, че е мъртва. Ако не я бях изоставила, това никога нямаше да се случи.

Мъжът мълчеше. Той не беше в състояние да й помогне. В крайна сметка за него Мери беше просто едно непознато момиче и нещата, които се бяха случили в странноприемницата, докато тя е живеела там, не го засягаха. Отговорността, която беше поел за нея, му тежеше и му се искаше господарят му да дойде колкото е възможно по-бързо. Боричкането и крясъците щяха да бъдат разбираеми за него, но ако наистина е било извършено убийство, както твърдеше момичето, и съдържателят на странноприемницата и съпругата му бяха мъртви, беше безсмислено да продължават да се крият в канавката като престъпници, вместо да тръгнат по пътя и да стигнат до някое населено място.

— Докарах ви по заповед на господарката си — започна притеснено Ричардс, — но тя каза, че съдията ще бъде тук. След като него го няма…

Мери вдигна предупредително ръка и го прекъсна:

— Чувате ли нещо?

Двамата се обърнаха на север и наостриха слух. Откъм билото на хълма отвъд долината долиташе тропот на копита.

— Това са те — изрече развълнувано Ричардс. — Господарят и хората му най-после пристигат. Скоро ще се спуснат надолу по пътя през долината.

След малко първият ездач се появи като черно петно върху белия път, последван от останалите ездачи. Отначало те се движеха в разтеглена колона, но после се събраха и продължиха да яздят в галоп. Набитият късокрак кон, който досега чакаше търпеливо в канавката, наостри уши и обърна глава. Тропотът се чуваше все по-ясно. Облекчен, Ричардс се затича, за да посрещне мъжете, като крещеше и махаше с ръце.

Водачът на колоната отби встрани от пътя, дръпна юздите на коня си и извика изненадано, след като видя коняря:

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Мъжът беше мировият съдия. Той вдигна ръка, за да накара хората, които яздеха след него, да спрат конете си.

— Съдържателят на странноприемницата е мъртъв, някой го е убил — отвърна конярят. — Племенницата му е ей там, в двуколката. Госпожа Басът ме изпрати тук. Младата жена ще ви разкаже всичко.

Той хвана коня, докато господарят му слизаше от него, и продължи да отговаря, доколкото можеше, на въпросите му. Останалите мъже се приближиха до него в очакване да чуят новината. Някои от тях също слязоха от конете си и започнаха да тропат с крака и да духат на ръцете си, за да ги стоплят.

— Ако е бил убит, както твърдите, кълна се в Бога, че този човек си го заслужи — заяви господин Басът. — Жалко, че не успях да му сложа белезниците. Не е възможно да се търси сметка на мъртвец. Идете в двора — подкани той мъжете, — а аз ще се опитам да разбера от момичето в двуколката какво се е случило.

Доволен от факта, че се е освободил от отговорността, Ричардс изведнъж се оказа заобиколен от мъжете. Те се отнасяха към него така, сякаш той беше герой, който е разкрил убийството и се е справил сам с извършителя му. Накрая Ричардс беше принуден да ги прекъсне и да им обясни, че ролята му в това приключение е незначителна.

Съдията не беше в състояние да си обясни какво търсеше Мери в двуколката и в първия момент си помисли, че конярят му я държи в плен. Той слушаше изумено, докато тя му разказваше как е отишла пеша до Норт Хил и след като не го е открила в дома му, е настояла да се върне в странноприемница „Ямайка“.

— Трудно ми е да проумя всичко това — заяви рязко господин Басът. — Мислех си, че си съучастница на чичо си. Защо ме излъга, когато дойдох в странноприемницата? Каза ми, че не знаеш нищо.

— Излъгах ви заради леля си — отвърна уморено Мери. — Всичко, което ви казах, беше заради нея, а и за разлика оттогава сега са ми известни много повече неща. Готова съм да обясня всичко пред съда, ако е необходимо. Вие едва ли ще ме разберете, ако се опитам да го направя сега.

— Така или иначе нямам време да те изслушам — каза съдията. — Постъпила си смело, като си извървяла пътя до Норт Хил, за да ме предупредиш, и това ти прави чест, но всичките тези неприятности можеха да бъдат избегнати и онова ужасно престъпление в навечерието на Коледа можеше да бъде предотвратено, ако тогава беше откровена с мен. Но ще говорим за тези неща по-късно. Моят коняр ми каза, че си открила чичо си мъртъв и че не знаеш нищо за престъплението. Ако беше мъж, щях да те накарам да дойдеш с мен в странноприемницата. Засега остани тук. Виждам, че си се измъчила достатъчно. — Той извика на Ричардс: — Закарайте двуколката в двора и останете там с младата жена, а ние ще влезем в странноприемницата. — Обърна се към Мери и й каза: — Искам да те помоля да изчакаш на двора, ако не те е страх, защото ти си единственият човек, който е запознат със случая, и последният, който е видяла Джос Мерлин жив.

Мери кимна. В момента тя представляваше пасивно оръжие в ръцете на закона и беше длъжна да се подчинява на господин Басът. Той поне й спести мъченията, като не я накара да влезе отново в странноприемницата, където лежеше трупът на чичо й. Дворът, който беше потънал в сенки, когато двамата с Ричардс пристигнаха, в момента беше много оживен: коне потрепваха с копитата си, плющяха юзди, чуваха се стъпки и гласове, надвиквани от съдията, който раздаваше заповеди.

По указанията на Мери той поведе хората си към задната част на къщата. След малко мрачната и смълчана сграда се преобрази. Прозорците на бара и на салона се отвориха. Някои от мъжете се бяха качили на горния етаж, за да огледат празните стаи за гости, чиито прозорци също се отвориха. Единствено тежката входна врата остана затворена и Мери знаеше, че зад нея лежи мъртвото тяло на чичо й.

Някой извика силно от вътрешността на къщата. Няколко от мъжете му отговориха, а после господин Басът ги попита нещо. Гласовете на мъжете вече долитаха съвсем ясно през отворения прозорец на салона. Ричардс погледна към Мери и по бледото й лицето разбра, че тя ги е чула.

Един мъж, който беше останал на двора при конете, го попита възбудено:

— Чу ли какво казаха? На горния етаж имало още един труп.

Ричардс не му отговори. Мери се загърна още по-плътно с наметалото и закри очите си с качулката. Двамата чакаха мълчаливо. След малко мировият съдия излезе на двора, приближи се до двуколката и каза:

— Съжалявам. Имам лоша новина за теб. Вероятно си я очаквала.

— Да — отвърна Мери.

— Не мисля, че леля ти е страдала. Според мен смъртта й е настъпила мигновено. Тя лежи на прага на спалнята в дъното на коридора. Наръгана е с нож, също като чичо ти. Вероятно е била изненадана в гръб. Страшно съжалявам, повярвай ми. Иска ми се да можех да ти го спестя.

Господин Басът беше силно притеснен и непрекъснато повтаряше, че леля й не е страдала и че не е разбрала какво се случва. Усетил, че Мери предпочита да остане сама, той тръгна обратно към къщата, защото и бездруго не беше в състояние да й помогне.

Мери стоеше неподвижно, сгушена в наметалото, и се молеше безмълвно на леля си Пейшънс да й прости, молеше се тя да намери покой и най-накрая да се освободи от тежките окови на досегашния си живот. Молеше се също така леля й да научи за това, което се беше опитала да направи племенницата й, а най-силно се молеше да срещне майка й, за да не бъде сама. Молитвите й носеха утеха и докато си спомняше за събитията от последните няколко часа, Мери се обвиняваше за едно-единствено нещо: ако беше останала в странноприемница „Ямайка“, леля Пейшънс щеше да бъде жива.

Откъм къщата отново се чуха развълнувани гласове, последвани от крясъци и шум от тичащи крака. Ричардс хукна към отворения прозорец на салона, забравил във възбудата си, че не трябва да оставя Мери сама в двуколката, и прехвърли крак през перваза. Долетя трясък от цепещо се дърво. Мъжете най-после бяха стигнали до заключената стая със закования с дъски прозорец. Те изкъртиха дъските и счупиха стъклото, а после някой вдигна нагоре факла, за да освети стаята, и Мери видя потрепващия от течението пламък.

Изведнъж светлината изчезна, гласовете стихнаха и се чу шум от стъпки, които се насочиха към задната част на къщата. След малко иззад ъгъла й се появиха шест-седем мъже, водени от съдията. Мъжете влачеха човек, който се гърчеше в опит да се изтръгне от ръцете им и издаваше хрипливи викове.

— Хванали са го! — изкрещя Ричардс на Мери. — Това е убиецът!

Мери се обърна, свали качулката, която скриваше лицето й, и погледна към приближаващите към двуколката мъже. Пленникът им се взря в нея, като примигваше на светлината на факлата, която те насочиха към очите му. Той беше брадясал, а по дрехите му бяха полепнали паяжини. Това беше амбулантният търговец Хари.

— Кой е този мъж? Познаваш ли го? — крещяха мъжете.

Съдията застана пред двуколката и ги накара да доведат по-близо мъжа, за да дадат възможност на Мери да го огледа.

— Известно ли ти е кой е този господин? — попита я той. — Намерихме го в заключената стая. Лежеше върху чувалите. Твърди, че не знае нищо за престъплението.

— Той е от компанията на чичо ми — отвърна бавно Мери. — Дойде в странноприемницата предишната нощ. Двамата се скараха и чичо ми го заключи в килера, а преди това го заплаши, че ще го застреля. Сигурна съм, че той е убил чичо ми, защото разполагаше с мотив, който го е подтикнал да го направи. Този човек ви лъже.

— Но вратата на стаята беше заключена и бяха необходими трима души, за да я разбият — обясни й господин Басът. — Той не е излизал от стаята, откакто е бил заключен в нея. Погледни в какво състояние са дрехите му. Очите му още не могат да свикнат със светлината, защото е стоял прекалено дълго на тъмно. Няма как да е убиецът на чичо ти.

Амбулантният търговец хвърляше плахи погледи към пазачите си. Малките му злобни очи се стрелкаха наляво и надясно и Мери осъзна, че съдията е прав и че не е възможно амбулантният търговец Хари да е извършил престъплението. Той беше престоял в килера повече от двайсет и четири часа. Беше лежал в мрака и беше чакал да бъде освободен, а междувременно някой беше дошъл в странноприемница „Ямайка“ и си беше отишъл, след като си беше свършил работата в нощната тишина.

— Убиецът не е знаел, че този разбойник е бил заключен в стаята със закования с дъски прозорец. Не бихме могли да го използваме като свидетел, защото не е чул и не е видял нищо. Това обаче няма да ни попречи да го хвърлим в затвора и да го обесим, ако докажем участието му други престъпления, в което съм напълно сигурен. Но първо той трябва да даде показания в съда и да съобщи имената на съучастниците си. Един от тях несъмнено е убил съдържателя на странноприемницата за отмъщение и ние ще го хванем, дори ако трябва да пратим всяка хрътка в Корнуол по петите му. — Съдията се обърна към двамата мъже, които държаха амбулантния търговец, и им заповяда: — Заведете го в конюшнята и го пазете да не избяга. Останалите ще дойдат с мен. Ще влезем отново в странноприемницата.

Докато мъжете го влачеха, амбулантният търговец най-накрая осъзна, че е възможно да бъде заподозрян като извършител на престъплението, започна да се кълне в Господ, да хленчи, че е невинен, и да моли за пощада. Най-накрая единият от мъжете му сложи белезници и го заплаши, че ако продължава да се държи по този начин, ще бъде обесен на касата на вратата на конюшнята. Това го накара да млъкне и след малко той започна да ругае под носа си, като обръщаше от време на време мишите си очи към Мери, която беше на няколко метра от него.

Мери чакаше в двуколката, подпряла с ръце брадичката си, и нито чуваше ругатните му, нито забелязваше присвитите му лукави очи, защото виждаше едни други очи, които я гледаха сутринта, и чуваше един друг глас, който изрече спокойно и хладно: „Той ще умре заради това“.

Тя си спомни и едно друго изречение, подхвърлено по пътя за Лонсестън: „Никога не съм убивал човек — все още“. На панаира онази циганка беше казала: „Виждам кръв по ръката ти, момче. Някой ден ще убиеш човек“. Омразата му към брат му, жестокостта му, неспособността му да проявява нежност, лошата кръв, която течеше във вените на семейство Мерлин — всички тези неща, които й се искаше да забрави, изплуваха в ума й и започнаха да крещят срещу него.

Последният факт щеше да събуди най-големи подозрения относно връзката му с престъплението. „Крушата не пада по-далече от дървото — щяха да си кажат хората. — Какъвто бащата, такъв и синът.“ Той беше дошъл в странноприемница „Ямайка“, както беше обещал, и брат му беше умрял, както се беше заклел. Истината изплува пред очите й, грозна и ужасяваща, и тя съжали, че не я е заварил в странноприемницата. Искаше й се да беше убил и нея. Той беше крадец, беше дошъл и си беше отишъл незабелязано през нощта. Мери си даваше сметка, че ще бъде призована като свидетел. Броят на доказателствата срещу него щеше да нараства, обръчът щеше да се затяга постепенно и той не би могъл да се измъкне от него. Беше достатъчно да каже на съдията: „Знам кой го е направил“, и тогава всички щяха да наострят уши и да я наобиколят като глутница нетърпеливи кучета. Следата щеше да заведе мъжете до него — те щяха да минат покрай Ръшифорд, а после през блатото Триуорта и накрая щяха да стигнат до Пустошта на дванайсетимата мъже. Вероятно в момента Джем спеше спокойно, забравил за престъплението, което беше извършил, проснат на леглото в самотната къща, където бяха родени двамата с брат си. На сутринта щеше да излезе от къщата и вероятно щеше да си подсвирква, докато яхва коня, и да напусне Корнуол завинаги — убиец също като баща си.

Мери си представи, че чува как далечният тропот на копитата на коня му отмерва темпа на сбогуването му в тихата нощ. Изведнъж фантазиите й се превърнаха в реалност и звукът, който долови, не беше въображаем, а идваше откъм пътя. Тя обърна глава и се заслуша. Нервите й бяха опънати до скъсване, а ръцете й, които стискаха наметалото, бяха лепкави и студени.

Звукът се приближаваше. Конят препускаше равномерно — нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Насечената мелодия, която копитата му изпълняваха, беше в ритъм с ударите на сърцето й.

Мери не беше единствената, която се вслушваше в тази мелодия. Пазачите на амбулантния търговец размениха тихо няколко думи, загледани в пътя, а Ричардс, който беше с тях, се отправи с бързи крачки към странноприемницата, за да извика съдията. Тропотът се усили, докато конят изкачваше хълма, сякаш отправяше предизвикателство към тихата и спокойна нощ, и в момента, в който той стигна до билото му и се показа иззад ъгъла на каменната ограда, съдията излизаше от странноприемницата, последван от останалите мъже.

— В името на краля, спрете! — извика той. — Накъде сте тръгнали в този късен час?

Ездачът дръпна юздите. Конят зави и влезе в двора. Мери се взря в черното наметало за езда, което мъжът носеше, но то не й подсказа нищо. Той се поклони и свали шапката си. Ореолът от гъста бяла коса засия на лунната светлина, а гласът, който прозвуча в отговор на въпроса на съдията, беше тих и приятен.

— Ако не се лъжа, вие сте господин Басът от Норт Хил — каза мъжът и се наведе напред на седлото с лист хартия в ръката си. — Това е бележка от Мери Йелан от странноприемница „Ямайка“, в която тя ме уведомява, че е изпаднала в беда, и ме моли да й помогна. Но като съдя по групата, която се събрала тук, явно съм закъснял. Двамата с вас сме се срещали и преди. Аз съм викарият на Олтърнън.