Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (3)

2.

Мъжът беше висок най-малко два метра, мургав като циганин и със свъсено чело, а гъстата му черна коса падаше върху очите му и закриваше ушите му. Той беше як като кон; раменете му бяха широки и силни, дългите му ръце стигаха почти до коленете, а свитите му в юмруци длани напомняха на бутове. Тялото му беше толкова огромно, че главата му изглеждаше прекалено малка за него и беше хлътнала между раменете му. По леко прегърбената стойка, черните вежди и сплъстената си коса мъжът приличаше на гигантска горила. С изключение на дългите крайници и едрото тяло обаче нищо друго в него не напомняше на маймуна. Кривият му като клюн нос стигаше почти до устата му, която някога вероятно е била изящна, но сега ъгълчетата й бяха отпуснати. Големите му черни очи все още бяха красиви, независимо от бръчките, торбичките и червените жилки. Единствено зъбите му бяха останали непроменени. Те все още бяха здрави и бели и когато се усмихваше, изпъкваха върху смуглата му кожа и му придаваха вид на гладен вълк. И макар че би трябвало да има огромна разлика между човешката усмивка и оголените вълчи зъби, у Джос Мерлин тя не се забелязваше.

— Значи, ти си Мери Йелан — изрече най-накрая той и наведе глава, за да може да я наблюдава по-добре — и си дошла, за да се грижиш за чичо си Джос. Това според мен е много благородно от твоя страна.

Мъжът отново се засмя. Подигравателният му смях отекна в къщата и подейства като камшик на опънатите нерви на Мери.

— Къде е леля Пейшънс? — попита тя и обходи с очи вестибюла, който изглеждаше мрачен със студения каменен под и тясното паянтово стълбище. — Тя не е очаквала, че ще дойда, така ли?

— Къде е леля Пейшънс? — имитира я мъжът. — Къде е моята скъпа леля? Защо не идва да ме прегърне, да ме целуне и да ми покаже колко ме обича? Не можеш ли да почакаш една минута, преди да хукнеш към нея? Няма ли да целунеш чичо си Джос?

Мери отстъпи назад. Мисълта, че би могла да го целуне, я изпълни с отвращение. Този мъж или беше луд, или беше пиян. Вероятно и едното, и другото. Не искаше обаче да го ядосва, защото се страхуваше прекалено много от него.

Той се досети за това, което й беше минало през ума, засмя се отново и каза:

— О, не, нямам намерение да те докосвам. При мен ти си в безопасност, все едно си в църква. Не харесвам тъмнокоси и тъмнооки жени, скъпа моя, а и имам прекалено много друга работа, за да ми остава време за игрички с племенницата ми. — Отегчен от собствената си шега, той се усмихна презрително, сякаш Мери беше някаква глупачка, а после вдигна глава към стълбището и изрева: — Пейшънс! Къде си, по дяволите? Момичето пристигна и в момента хленчи за теб. Вече започна да й се повдига от мен.

От върха на стълбището долетя лек шум от веещи се поли и провлечени стъпки, последван от блещукане на свещ и възклицание. Затулила очите си от светлината, по тесните стъпала слизаше жена. Тя носеше сивкаво боне върху рядката си прошарена коса, която падаше на сплъстени кичури на раменете й. Беше извила нагоре върховете им в старанието си да възстанови къдриците, които вероятно отдавна бяха изчезнали. Лицето й беше слабо, с опъната върху скулите кожа. Очите й бяха големи и ококорени, сякаш в тях постоянно се криеше някакъв въпрос. Жената имаше нервен тик — от време на време издаваше напред устните си, а после ги отпускаше. Тя беше облечена с избеляла фуста на райета, която някога е била вишневочервена, но впоследствие беше изсветляла до розова, а върху раменете й беше наметнат кърпен многократно шал. Очевидно току-що беше пришила нова панделка към бонето си в опит да го освежи. Панделката изглеждаше нелепо. Тя беше яркочервена и беше в ужасяващ контраст с бледността на лицето й. Обзета от печал, Мери се взираше безмълвно в жената. Нима дребното изтерзано, развлечено и състарено с двайсет години същество беше пленителната леля Пейшънс от спомените й?

Жената слезе по стъпалата, взе ръцете на Мери в своите, взря се в лицето й и прошепна:

— Ти наистина дойде. Това е моята племенница Мери Йелан, нали? Детето на покойната ми сестра?

Мери кимна, като благодари мислено на Господ, че майка й не можеше да я види, и отвърна тихо:

— Скъпа лельо Пейшънс, радвам се да ви видя отново. Минаха много години, откакто за последен път ни гостувахте в Хелфорд.

Жената непрекъснато я докосваше и галеше дрехите й. Изведнъж тя се притисна към нея, отпусна глава върху рамото й и се разплака толкова силно, че й беше трудно да диша.

— О, я стига — изръмжа съпругът й. — Що за посрещане е това? Защо е нужно да цивриш така, проклета глупачке? Не виждаш ли, че момичето е гладно? Заведи я в кухнята и й дай бекон и нещо за пиене. — Той се наведе, метна с лекота на рамото си куфара на Мери, сякаш беше пакет хартия, и измърмори: — Ще го занеса в стаята й и ако докато се върна, не си приготвила масата за вечеря, ще ти се случи нещо, заради което ще си струва да плачеш. И на теб също, ако не се държиш прилично — добави, като завря лицето си в лицето на Мери и сложи големия си пръст върху устата й. — Питомна ли си, или хапеш? — попита той, засмя се отново гръмко и се заизкачва с тежки стъпки по тясното стълбище.

Леля Пейшънс овладя сълзите си, направи неимоверни усилия да се усмихне, докато потупваше с ръка рехавите си къдрици, за да ги оправи — жест, който Мери си спомняше бегло, — и като примигваше нервно с издадени напред устни, поведе Мери по тъмния коридор към кухнята, която беше осветена с три свещи, а в огнището тлееше торф.

— Не трябва да обръщаш внимание на чичо си Джос — изрече тя и държанието й изведнъж се промени: тя заприлича на скимтящо кученце, което с постоянна жестокост е било приучено към покорство и което, независимо от ритниците и ругатните е готово да брани господаря си като тигър. — Чичо ти е свикнал всички около него да му угаждат. Малко е своенравен и хората, които не го познават, невинаги го разбират в началото. Но е добър съпруг. Откакто се оженихме, винаги е бил добър с мен.

Леля й не спираше да бъбри, докато се движеше напред-назад по каменния под на кухнята и вадеше от големия шкаф хляба, сиренето и мазнината, в която беше пържила месо, а Мери беше клекнала до огъня и правеше отчаяни опити да стопли премръзналите си пръсти. Кухнята беше пълна с гъст торфен пушек. Пушекът се издигаше до тавана, пълзеше в ъглите, висеше във въздуха като рехав син облак, влизаше в очите и в ноздрите й и полепваше по езика й.

— Бързо ще обикнеш чичо си Джос и ще свикнеш с навиците му — продължаваше да нарежда леля й. — Той е много деликатен и много смел мъж. Тук всички го познават и го уважават. Никой няма да каже нито една лоша дума за Джос Мерлин. Понякога у нас се събира голяма компания. Невинаги е толкова тихо, колкото е сега. Пътят е много оживен. По него всеки ден се движат карети. Собствениците на ферми са много любезни с нас. Вчера ни беше на гости един съсед и аз му направих кейк за вкъщи. „Госпожо Мерлин — каза ми той, — вие сте единствената жена в Корнуол, която умее да приготвя кейк.“ Точно така се изрази. А господин Басът от Норт Хил, земевладелецът, който притежава цялата земя в околността, ме срещна на пътя онзи ден — беше във вторник — и си свали шапката. „Добро утро, госпожо“, изрече и се поклони от седлото на коня си. Казват, че на младини той бил много галантен с жените. В този момент Джос излезе от конюшнята, където поправяше колелото на двуколката. „Как я карате, господин Басът?“, попита го той „Не по-зле от вас, господин Мерлин“, отвърна господин Басът и двамата се засмяха.

Мери измърмори нещо в отговор на тази кратка реч. Беше й болно да гледа как, докато говореше, леля Пейшънс избягваше да среща очите й. Лекотата, с която думите излизаха от устата й, беше подозрителна. Тя говореше като дете, което е склонно да си измисля. Мери се измъчваше, докато я слушаше. Искаше й се леля й да замълчи, защото потокът от думи беше по-ужасяващ от сълзите й. Пред вратата се чуха стъпки и тя си помисли със свито сърце, че Джос Мерлин е слязъл и вероятно е слушал, докато съпругата му говореше. Леля Пейшънс също чу стъпките му, пребледня и започна да издава напред устните си и да ги отпуска. Той влезе в стаята и погледна към едната, а после към другата и отбеляза:

— Кокошките вече са се разкудкудякали. — Усмивката беше изчезнала от лицето му, а очите му бяха присвити. — Достатъчно е да се разбъбриш, за да спреш да плачеш. Чух те какво каза, глупачке. Крякаше като пуйка. Мислиш ли, че скъпоценната ти племенница ще повярва на една твоя дума? Ти не си способна да излъжеш дете, камо ли тази издокарана девойка.

Джос вдигна стола, който се намираше до едната от стените на кухнята, и го стовари с трясък до масата. После се отпусна върху него, а столът изскърца под тежестта му, посегна към хляба, отряза си дебел резен и го натопи в мазнината. Отхапа залък от резена и докато мазнината се стичаше по брадата му, направи знак на Мери да се приближи до масата и й каза:

— Виждам, че ти е нужна храна.

Той отряза внимателно един тънък резен от хляба, раздели го на четири и го поля с мазнината. Направи го по начин, напълно различен от начина, по който беше постъпил преди малко, и Мери беше ужасена от тази промяна в маниерите му от грубост към финес. Сякаш в пръстите му се криеше някаква сила, която ги превръщаше от тояги в бързи и ловки слуги. Ако беше отрязал резен хляб и й го беше подхвърлил, тя нямаше да се притесни толкова много, защото това щеше да отговаря на предишното му поведение. Но тази внезапна проява на изтънченост, тези изящни движения на ръцете му я стреснаха, защото те не се вписваха в представата, която си беше изградила за него. Мери му благодари тихо и започна да се храни.

Леля й, която не беше казала нито една дума, откакто съпругът й влезе в стаята, пържеше бекон на огнището. Мери усещаше погледа на Джос Мерлин върху себе си откъм отсрещната страна на масата, а зад гърба й леля й охкаше, неспособна да се справи с калпавите си пръсти с горещата дръжка на тигана. След малко тя изпусна тигана и извика уплашено. Мери понечи да стане, за да й помогне, но Джос и й изкрещя да не мърда от мястото си.

— Една глупачка ми е напълно достатъчна — изрече гневно той. — Остави леля си да почисти. Няма да й е за първи път. — Облегна се назад на стола, започна да си чисти зъбите с нокът и я попита: — Какво ще пиеш? Бренди, вино или бира? Тук може и да гладуваш, но никога няма да бъдеш жадна. В „Ямайка“ не страдаме от болно гърло — добави той, засмя се и намигна на Мери с изплезен език.

— Чаша чай, ако може — отвърна Мери. — Не съм свикнала да пия алкохол, дори вино.

— О, така ли? Бих казал, че си загубила много досега. Тази вечер можеш да пиеш чай, но кълна се в Господ, че след един-два месеца ще преминеш на бренди. — Джос се пресегна през масата и хвана ръката й. — Ръката ти е прекалено нежна за човек, който се е грижил сам за стопанството си. Опасявах се, че ще бъде груба и зачервена. Мъжете се отвращават най-много от грозната ръка, която им налива бира. Не искам да кажа, че клиентите ми са претенциозни, а и в странноприемница „Ямайка“ никога не имало барманка. — Той й се поклони насмешливо, пусна ръката й и се обърна към съпругата си: — Пейшънс, скъпа, ето ти ключа. Иди да донесеш бутилка бренди. Изпитвам толкова силна жажда, че дори водите на Дозмари няма да могат да я утолят.

Съпругата му прекоси бързо стаята и изчезна в коридора, а Джос отново започна да си чисти зъбите, като си подсвиркваше от време на време, докато Мери отхапваше от хляба и отпиваше от чая, който той беше поставил пред нея. Очите й сълзяха от пушека, челото й беше стегнато от непоносима болка и тя с мъка държеше тялото си изправено на стола. Въпреки това обаче наблюдаваше внимателно чичо си, защото беше усетила нервността на леля си и имаше чувството, че двете са уловени като мишки в капан, а той си играе с тях подобно на огромна котка.

След няколко минути леля й се върна с бутилката и я постави пред него. После тя приключи с пърженето на бекона и сложи по няколко парчета на Мери и на себе си, а чичо й започна да пие от брендито, като се взираше навъсено в пространството пред себе си и риташе от време на време крака на масата. Изведнъж той удари с юмрук по масата. Чиниите и чашите се разклатиха, а една купа падна на пода и се счупи.

— Чуй ме, Мери Йелан! — изкрещя той. — В тази къща аз съм господарят. Запомни добре тези мои думи. Ако правиш това, което ти казвам, ако помагаш в къщата и обслужваш клиентите ми, няма да те докосна с пръст. Но Бог ми е свидетел, че ако не си държиш устата затворена, ще ти стъпя на врата, както направих навремето с леля ти.

Мери седеше на масата и го гледаше в очите, отпуснала ръце в скута си, за да не му даде възможност да види, че те треперят.

— Разбрах ви много добре — отвърна тя. — Не съм любопитна и никога през живота си не съм клюкарствала. Не ме интересува какво вършите в странноприемницата, нито с какви хора общувате. Ще се грижа за къщата и няма да ви давам поводи да недоволствате. Но ви уверявам, че ако се отнасяте грубо с леля Пейшънс, веднага ще изляза от странноприемница „Ямайка“ и ще се върна с някой мирови съдия. След това можете да ми стъпвате на врата колкото си искате.

Мери беше пребледняла и си даваше сметка, че ако чичо й започне да крещи, тя няма да издържи и ще се разплаче, и оттогава нататък той ще има пълен контрол над нея. Но й дожаля за изтормозеното същество, в което се беше превърнала леля й, и не успя да спре изливащия се от устата й поток от думи. Не предполагаше, че по този начин ще успее да защити себе си. Тя беше направила силно впечатление на чичо си, като му се опълчи. Той се облегна, укротен, назад на стола и каза:

— Представи се добре, дори много добре. Даде ни да разберем с каква квартирантка ще си имаме работа. Вече ще знаем, че в момента, в който бъде засегната, тя си показва ноктите. Добре, скъпа. Явно двамата с теб си приличаме повече, отколкото предполагах. Ще бъдем равностойни участници в играта. Някой ден може би ще ти се наложи да вършиш в „Ямайка“ работа, която никога преди не си вършила. Мъжка работа, Мери Йелан, за която човек понякога заплаща с живота си.

Леля Пейшънс ахна тихо и прошепна:

— Ох, Джос, моля те, не говори така.

Гласът на леля й прозвуча толкова настоятелно, че Мери се взря изненадано в нея. Леля й се наведе напред и махна на съпруга си да замълчи. Вдигнатата й нагоре брадичка и болката в очите й стреснаха Мери повече от всичко, което се беше случило през тази нощ. По кожата й полазиха тръпки и започна да й премалява. Какво беше накарало леля Пейшънс да изпадне в паника? Какво се канеше да каже Джос Мерлин? Мери беше ужасена и в същото време изгаряше от любопитство. Чичо й махна раздразнено с ръка:

— Върви да си лягаш, Пейшънс — подкани съпругата си той. — Омръзна ми, докато вечерям, да гледам бледото ти лице, което ми напомня за смъртта. Двамата с момичето се разбираме добре.

Жената веднага стана от стола си и се приближи до вратата, като поглеждаше безпомощно през рамо. Тя излезе от стаята и след малко Мери и Джос чуха стъпките й по стълбището. Двамата останаха сами. Джос бутна настрани празната си чаша, кръстоса ръце върху масата и рече:

— Аз имам една слабост и ще ти кажа каква е тя: пиянството. Пиянството е проклятие и аз осъзнавам това, но не мога да се откажа от него. Накрая то ще ме погуби и ще се окаже, че напразно съм се трепал цял живот. Понякога дълго време пия само по няколко чаши както тази нощ. А после жаждата взема връх над мен и аз започвам да се наливам. Наливам се с часове. Докато пия, силата, славата, жените и Божието царство се сливат в едно и аз се чувствам така, сякаш съм крал, Мери. Чувствам се така, сякаш целят свят е в краката ми. Това е и рай, и ад. Тогава не спирам да говоря, докато не избълвам всяко проклето нещо, което съм направил. Затварям се в спалнята и крещя, така споделям тайните си с възглавницата. Леля ти заключва стаята, а когато изтрезнея, започвам да чукам по вратата и тя ме пуска да изляза. Никой не знае за това, освен нас двамата, а сега ти го казах и на теб. Казах ти го, защото вече съм пиян и не мога да си държа езика зад зъбите. Но не се съм пил толкова много, че да си загубя ума. Не съм пил достатъчно, за да ти кажа защо живея в това забравено от Бога място и защо държа странноприемница „Ямайка“. — Гласът му беше дрезгав и той говореше шепнешком.

Торфеният огън почти беше загаснал и по стената пълзяха тъмни, подобни на дълги пръсти сенки. Свещите също догаряха и по тавана се открояваше уродливата сянка на Джос Мерлин. Той се усмихна на Мери и с глуповат пиянски жест докосна с пръст носа си.

— Не съм ти го казал, Мери Йелан. О, не, все още съм достатъчно разумен и хитър, за да не го направя. Ако искаш да научиш повече, трябва да попиташ леля си. Тя ще ти разкаже всичко. Чух я, докато бъбреше, че у нас се събира приятна компания и че онзи господин Басът си свалил шапката и я поздравил. Това е лъжа, всичко е лъжа. Ще ти кажа каква е истината, защото ти така или иначе ще я научиш. Мировият съдия Басът е прекалено уплашен, за да се отбива тук. Когато ме срещне на пътя, той се прекръства и пришпорва коня си. Както и всички останали превзети земевладелци. Дилижансът не спира тук, нито пощенската кола. Това не ме притеснява — имам достатъчно клиенти. Колкото повече ме избягват земевладелците, толкова по-добре за мен. А тук се пие много, прекалено много. Някои хора идват в „Ямайка“ в събота вечер, а други заключват вратите на къщите си и запушват с пръсти ушите си, за да могат да заспят. Понякога през нощта всяка къща в пустошта е тиха и тъмна и на километри разстояние оттук единствената светлина идва от прозорците на странноприемница „Ямайка“. Говори се, че крясъците и песните се чували чак до фермите под хълма Ръф. Ти ще бъдеш в бара нощем, ако работата ти хареса, и ще можеш да видиш компанията, която се събира в него.

Мери седеше на стола и стискаше с ръце седалката му. Тя не смееше да мръдне от страх, защото, както вече се беше убедила, в настроението на чичо й всеки момент можеше да настъпи промяна и съкровената му и спокойна изповед да отстъпи място на безцеремонна грубост.

— Всички се боят от мен — продължи той, — цялата тази проклета паплач. Боят се от човека, който не се бои от никого. Ако навремето бях учил, щях да пребродя Англия заедно с крал Джордж. Пречат ми пиенето, пиенето и горещата ми кръв. Това е проклятие за всички нас, Мери. Нито един мъж, носещ името Мерлин, не е умрял тихо в леглото си. Баща ми беше обесен в Ексетър — скара се с някакъв човек и го уби. Ушите на дядо ми бяха отрязани заради кражби. Изпратиха го в едно селище за каторжници в тропиците, където умря, след като беше ухапан от змия. Аз съм най-големият от тримата синове в нашето семейство. Всички сме родени под сянката на Килмар, която е надвиснала над Пустошта на дванайсетимата мъже. Ако пресечеш Източната пустош, ще стигнеш до Ръшифорд и ще видиш една гранитна канара, която прилича на протегната към небето дяволска ръка. Това е Килмар. Ако се е родил под сянката му, човек се пропива, както стана с мен. Брат ми Матю се удави в блатото Триуорта. Дълго нямахме никакви вести от него. Мислехме си, че се е качил на някой кораб. През лятото настана суша и в продължение на седем месеца не падна нито една капка дъжд. Намериха Матю в тресавището. Ръцете му стърчаха над главата му, а около него кръжаха дъждосвирци. Брат ми Джем, мътните да го вземат, е най-малкият от нас. Той все още се държеше за полата на майка ни, когато Мат и аз вече бяхме зрели мъже. Двамата с него никога не сме се разбирали. Той е прекалено умен, а езикът му е прекалено остър. Все някога обаче ще го хванат и ще го обесят, както стана с баща ми. — Той замълча за миг, взря се в празната чаша пред себе си и я вдигна от масата, а после я остави на мястото й. — Казах ти достатъчно. Повече няма да говоря за себе си тази нощ. Върви да си лягаш, Мери, преди да съм ти извил врата. Тази свещ е за теб. Стаята ти се намира над верандата.

Мери взе свещника, без да каже нищо, и понечи да го заобиколи, но той я хвана за рамото, завъртя я към себе си и продължи:

— Понякога нощем ще чуваш шум от колела по пътя. Каруците няма да отминават странноприемница „Ямайка“, а ще спират пред нея. Ще чуваш стъпки в двора и гласове под прозореца си. Когато това се случва, ще лежиш в леглото си, Мери Йелан, с покрита с одеялото глава. Разбира ли ме?

— Да, чичо.

— Много добре. А сега излез от кухнята и не забравяй, че ако някога ме попиташ нещо за тези каруци, няма да остане нито една здрава кост в тялото ти.

Мери излезе от стаята в тъмния коридор, блъсна се в пейката във вестибюла, изкачи се по стълбището и като опипваше стената с ръце, се опита да се ориентира, но се завъртя в кръг и се озова отново пред стълбището. Чичо й беше казал, че стаята й е над верандата. Тя обиколи тъмната площадка. Докато минаваше покрай двете врати срещу стълбището, си помисли, че това вероятно са вратите на стаите за гости, очакващи пътниците, които вече не търсеха подслон под покрива на странноприемница „Ямайка“, а после с препъване стигна до още една врата и натисна дръжката на бравата. Тази стая очевидно беше нейната, защото видя на трепкащата светлина на свещта куфара си на пода.

Стените не бяха облепени с тапети, а дъсченият под беше гол. Един обърнат с дъното нагоре сандък, върху който беше подпряно напукано огледало, служеше за тоалетка. В стаята нямаше кана, нито леген и тя предположи, че ще й се наложи да се мие в кухнята. Леглото изскърца, когато се облегна на него, а двете тънки одеяла бяха влажни. Мери реши да не се съблича, а да легне на леглото с дрехите, с които беше пътувала, макар че те бяха прашни, и да се завие с наметалото си. Приближи се до прозореца и погледна през него. Вятърът почти беше спрял, но все още валеше ситен дъжд — капките се стичаха по външната стена на къщата и размазваха мръсотията по стъклата на прозореца.

От далечния край на двора долетя странен шум, който приличаше на звук, издаван от болно животно. Макар че беше много тъмно, Мери успя да различи някаква черна фигура, която се поклащаше леко напред-назад. Тя си спомни с ужас историите, които й беше разказал Джос Мерлин, и за миг й се стори, че вижда увиснал на бесило човек. След като се взря във фигурата, осъзна, че това е табелата на странноприемницата. Пироните, с които беше закрепена за подпорите си, се бяха разхлабили и тъй като никой не се беше погрижил да я закове отново, тя се поклащаше от лекия вятър. Табелата представляваше очукана дъска, която някога вероятно се е извисявала гордо, но оставени на произвола на съдбата, с времето белите букви на надписа „Странноприемница Ямайка“ бяха посивели и се бяха размазали. Мери затвори капаците на прозореца и легна на леглото. Зъбите й тракаха, а краката й бяха премръзнали. Тя лежа дълго, свита на кълбо и изпаднала в отчаяние. Чудеше се дали не ще може да избяга от къщата и да измине обратно двайсетте километра до Бодмин, или ще падне от изтощение край пътя и ще заспи, а на сутринта, след като се събуди, ще види огромната фигура на Джос Мерлин, надвесена над нея.

Мери затвори очи и в съзнанието й изплува усмихнатото лице на чичо й, а после той се намръщи и лицето му се покри с безброй бръчки, преди да се разтресе от гняв. Видя сплъстена му черна коса, кривия му нос и дългите му силни пръсти, които криеха злокобна грациозност. Чувстваше се като уловена в мрежа птица, която никога няма да успее да избяга от клопката, колкото й упорито да се бори. Ако искаше да бъде свободна, трябваше веднага да напусне къщата, да скочи през прозореца и да хукне по белия, виещ се като змия из пустошта път. На следващия ден щеше да бъде твърде късно.

Мери изчака, докато чу стъпките на чичо си по стълбището. Той си мърмореше нещо и за нейно облекчение подмина стаята й и продължи по коридора вляво от стълбището. Вратата в дъното на коридора се затвори и настъпи тишина. Мери реши, че трябва да действа веднага. Ако останеше дори една нощ под този покрив, решителността й щеше да я напусне и тя щеше да остане завинаги тук. Щеше да обезумее и да се съсипе като леля си Пейшънс. Отвори вратата и излезе безшумно в коридора. Стигна на пръсти до стълбището, спря и се ослуша. Беше сложила ръка на перилата и тъкмо стъпваше върху най-горното стъпало, когато чу шум откъм другия коридор. Някой плачеше и се опитваше да заглуши излизащите на пресекулки от гърлото му стенания, като заравяше лице във възглавницата. Беше леля й Пейшънс. Мери изчака за миг, а после се върна в стаята си, хвърли се на леглото и затвори очи. С каквото и да й предстоеше да се сблъска в бъдеще и колкото и уплашена да беше, тя в никакъв случай нямаше да си тръгне от странноприемница „Ямайка“. Беше длъжна да остане с леля Пейшънс. Леля й се нуждаеше от нея. Може би Мери взе това решение, защото смяташе, че присъствието й щеше да служи като утеха на леля й и двете щяха да измислят как да действат оттук нататък, или защото по някакъв начин — в момента беше прекалено уморена, за да прави каквито й да било планове — щеше да успее да защити леля си от Джос Мерлин. В продължение на седемнайсет години майка й беше живяла и работила сама в стопанството и беше преодолявала трудности, които Мери едва ли някога щеше да срещне. Майка й никога не би избягала заради някакъв побъркан мъж. Тя не би се уплашила от тази злокобна къща, която стоеше самотна на билото на хълма и предизвикваше хората и бурите, а щеше да се бори смело с враговете си. Да, майка й щеше да се бори с тях, докато ги победи. Отстъплението би било немислимо за нея.

Мери лежеше в твърдото легло и умът й блуждаеше, докато се опитваше да заспи. Всеки звук — от драскането на скритата в дупката на стената зад нея мишка до скърцането на табелата на двора — опъваше до скъсване нервите й. Тя започна да брои минутите и часовете на тази безкрайна нощ и чак когато първият петел запя в полето зад къщата, престана да брои, въздъхна и потъна в мъртвешки сън.