Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (6)

5.

Дните отминаваха и Мери Йелан се опитваше да свикне с живота в странноприемница „Ямайка“, като проявяваше непоклатимо упорство. Тя осъзнаваше, че не може да изостави леля си през наближаващата зима, но се надяваше, че когато дойде пролетта, ще успее да я убеди да размисли и двете щяха да напуснат пустошта и да се установят в тихата и спокойна долина на река Хелфорд. Налагаше й се да се примири с мисълта, че я очакват шест мрачни месеца. Междувременно щеше да направи всичко възможно, за да разобличи чичо си и съучастниците му. Ако ставаше дума единствено за контрабанда, тя щеше да си затваря очите, макар че тази нечестна търговия я отвращаваше, но от всичко, което беше видяла досега, беше ясно, че Джос Мерлин и приятелите му не се задоволяваха само с въртене на тъмни сделки. Те бяха отчаяни мъже, които не се страхуваха от нищо и бяха способни да убиват. Събитията от онази съботна нощ не бяха избледнели в ума й и люлеещото се на куката въже говореше красноречиво за това.

През нощта Мери беше сигурна, че непознатият мъж е бил убит и тялото му е било заровено някъде наоколо, но не разполагаше с никакви доказателства и с настъпването на деня историята й се стори нереална. След като откри въжето, тя се качи веднага в стаята си, водена от предположението, че чичо й ще се върне бързо, защото беше оставил вратата на бара отворена. Изтощена от нещата, които беше чула и видяла, вероятно беше заспала веднага. Когато се събуди, слънцето се беше издигнало високо в небето и стъпките на леля й се чуваха във вестибюла. В бара нямаше никакви следи от събитията от изминалата нощ — подът беше пометен, масите, столовете и пейките бяха подредени, а въжето беше свалено от куката.

Чичо й прекара цялата сутрин в конюшнята и в краварника, като изкарваше на двора тора и вършеше всичко останало, свързано с отглеждането на животните, а по пладне влезе в кухнята и докато ядеше лакомо, разпитваше Мери за фермата в Хелфорд. Дори се посъветва с нея как да постъпи с едно болно теле, но не спомена нищо за случилото се през нощта. Беше в много добро настроение и пропусна да наругае съпругата си, която се въртеше както обикновено около него и го гледаше в очите подобно на куче, което иска да достави удоволствие на господаря си. Джос Мерлин се държеше като напълно трезвен и нормален мъж и по нищо не личеше, че само преди няколко часа е убил човек.

Разбира се, чичо й може би нямаше вина, може би убиецът беше непознатият мъж, който се беше скрил в гостната, но Мери го беше видяла с очите си, докато гонеше из двора голия нещастник, и беше чула писъците, когато камшикът му се стоварваше върху тялото на момчето. Той очевидно беше водач на противната компания в бара. Тя го беше чула да заплашва непознатия, който се беше осмелил да му се противопостави, а сега седеше срещу нея с пълна със задушено месо уста и клатеше загрижено глава по повод на едно болно теле.

Мери отговаряше на въпросите му с „да“ и „не“ и докато отпиваше от чая си, го наблюдаваше внимателно, като местеше очи от голямата му, пълна с горещо ядене чиния към дългите му пръсти, които изглеждаха чудовищно със своята сила и грациозност.

Изминаха две седмици, без да се повтори онази съботна нощ. Вероятно съдържателят на странноприемницата и приятелите му бяха доволни от последната сделка и бяха решили да направят почивка, защото Мери повече не чу през нощта да пристигат каруци. Макар че вече беше започнала да спи дълбоко, тя беше сигурна, че шумът от колелата им щеше да я събуди. Чичо й нямаше нищо против обиколките й из пустошта и с всеки изминал ден Мери опознаваше все по-добре околността, попадаше на пътеки, които преди не беше забелязала и които водеха към завършващите с каменни зъбери хълмове. Тя свикна да избягва ниските туфи мокра трева, които изглеждаха безобидни и примамливи, защото не след дълго установи, че отвъд тях се простират коварни блата.

Макар и самотна, Мери не беше нещастна. Разходките на сивкавата светлина в ранния следобед я ободряваха и й помагаха да не изпада в униние по време на дългите и мрачни вечери в „Ямайка“, когато леля Пейшънс седеше с отпуснати в скута си ръце и се взираше в торфения огън, а Джос Мерлин се усамотяваше в бара или се качваше на понито си и потегляше в неизвестна посока.

Мери не общуваше с никого, защото нито един човек не идваше в странноприемницата, за да си почине или да се нахрани. Кочияшът, който я докара, беше казал истината, че вече никой не се отбива в „Ямайка“. Мери излизаше на двора, за да наблюдава минаващия по пътя два пъти в седмицата дилижанс. Той бързо изчезваше от погледа й — спускаше се надолу по хълма, а после се изкачваше по следващия хълм към Петте пътеки. Кочияшът никога не отпускаше юздите на конете, нито спираше, за да им даде възможност да си отдъхнат. Веднъж Мери разпозна кочияша, който я беше докарал в странноприемницата, и му помаха с ръка, но вместо да отговори на поздрава й, той започна да удря още по-силно конете с камшика и тя беше обзета от чувство на безсилие, защото осъзна, че хората я възприемат по същия начин, по който възприемаха чичо й, и че дори и да се опита да отиде в Бодмин или в Лонсестън, никой няма да я приеме в къщата си и вратите ще се захлопват в лицето й.

Понякога бъдещето й изглеждаше много мрачно, особено когато леля й Пейшънс не правеше никакви усилия да разговаря с нея. Макар че често хващаше ръката й, потупваше я и й казваше, че много се радва на присъствието й в къщата, през по-голямата част от времето клетата жена живееше в някакъв унес и вършеше механично домакинските си задължения, като рядко проронваше по някоя дума. А когато беше склонна да говори, изричаше порой от глупости, като твърдеше, че съпругът й е щял да стане велик човек, ако не е бил спохождан непрекъснато от лош късмет. Беше невъзможно да се води нормален разговор с нея и Мери се шегуваше и й говореше нежно, както би правила с дете. Това я напрягаше и изискваше огромно търпение от нейна страна.

Една сутрин Мери се събуди в лошо настроение, тъй като предишният ден беше ветровит и дъждовен и не беше подходящ за разходки, и реши да изчисти коридора, който се намираше в задната част на къщата и се простираше по цялата й ширина. Тежката работа се отрази добре на мускулите й, но не успя да разсее лошите й мисли и когато свърши, тя до такава степен беше отвратена от странноприемница „Ямайка“, че й идваше да излезе в градината зад кухнята, където чичо й работеше, без да обръща внимание на дъжда, който се изливаше върху сплъстената му коса, и да лисне в лицето му ведрото с мръсна сапунена вода. Стана й обаче жал за леля й, която се беше навела и ръчкаше с пръчка огъня, и тъкмо се канеше да започне да чисти каменните плочи на пода във вестибюла, когато чу тропот на копита на двора. След миг някой похлопа на затворената врата на бара.

Откакто беше пристигнала, никой не се беше приближавал до странноприемница „Ямайка“ и това посещение представляваше истинско събитие. Мери се върна в кухнята, за да предупреди леля си, но кухнята беше празна. Погледна през прозореца и видя, че тя крачи през градината към съпруга си, който пълнеше с торф ръчната количка. Двамата бяха далече от къщата и вероятно не бяха разбрали, че някой е пристигнал.

Мери избърса ръцете си в престилката, влезе в бара и си помисли, че вратата му вероятно не е била заключена, след като с изненада установи, че някакъв мъж беше обкрачил един стол и държеше чаша, пълна с бира, която си беше наточил, без да изпитва каквото и да било притеснение. В продължение на няколко минути двамата се гледаха мълчаливо.

В мъжа имаше нещо познато — отпуснатите клепачи, формата на устните и на брадичката и нахалният поглед — и Мери се мъчеше да си спомни къде го е срещала. Тя и друг път беше виждала подобни черти и изражение и определено не ги харесваше. Подразни се от начина, по който очите на мъжа шареха по нея, докато той отпиваше от бирата.

— Какво правите тук? — попита го строго Мери. — Нямате право да нахълтвате в бара и да си наливате бира. Освен това съдържателят на странноприемницата не обича в нея да влизат хора, които са му непознати.

По всяко друго време Мери би се засмяла, ако се чуеше да изрича думи, с които сякаш се мъчеше да защити чичо си, но търкането на каменните плочи я беше лишило от чувство за хумор и тя изпитваше желание да излее гнева си върху намиращата се най-близо до нея жертва.

Мъжът не й отговори. Той допи бирата си, подаде й чашата, за да му я напълни отново, извади лулата от джоба си, запали я, издиша облак дим в лицето на Мери и каза:

— Откога в странноприемница „Ямайка“ има барманка?

Мери побесня, наведе се към него, издърпа лулата от ръката му и я хвърли на пода зад гърба си. Лулата се разби на парчета. Мъжът сви рамене и започна да свири някаква мелодия толкова фалшиво, че Мери побесня още повече.

— Така ли се обслужват клиенти? — възмути се той, след като изведнъж спря да свири. — Според мен съдържателят на странноприемницата не е направил добър избор, като те е наел. В Лонсестън, където бях вчера, барманките не само са по-възпитани, но и са по-красиви. Погледни се на какво приличаш. Косата ти е провиснала, а лицето ти е мръсно.

Мери се обърна с гръб и тръгна към вратата, но мъжът добави:

— Напълни ми чашата. Нали това ти е работата? Откакто закусих, съм изминал двайсет километра и съм жаден.

— Не ме интересува, дори да сте изминали осемдесет километра — сопна му се Мери. — След като се чувствате като у дома си, можете сам да си я напълните. Ще кажа на господин Мерлин, че сте в бара, и той може би ще пожелае да ви обслужи.

— О, не е нужно да безпокоиш Джос. По това време на деня той сигурно е гневен като мечка, която има главоболие. А и едва ли изгаря от нетърпение да ме види. Къде е съпругата му? Да не би да я е изгонил, за да направи място за теб? Горката жена! Ти едва ли би останала с него цели десет години.

— Ако искате да се видите с госпожа Мерлин, в момента тя е в градината — прекъсна го Мери. — След като излезете от бара, трябва да завиете наляво и да продължите напред, докато стигнете до кокошарника. Допреди пет минути двамата с господин Мерлин бяха там. Не бива да минавате по коридора, защото току-що го измих и нямам намерение да го мия втори път.

— О, не се притеснявай — отвърна мъжът. — Аз не бързам.

Той продължаваше да я изучава с поглед и нахалството в очите му я побъркваше. Мери беше сигурна, че познава отнякъде този мъж.

— Искате ли да говорите със съдържателя на странноприемницата, или не? — попита го най-накрая тя. — Не мога да ви чакам цял ден, докато благоволите да ми кажете защо сте дошли. Ако не искате да се видите с него и сте изпили бирата си, можете да оставите парите на тезгяха и да си тръгнете.

Мъжът се засмя. Усмивката и блясъкът на зъбите му събудиха някакъв спомен у нея, но тя все още не беше в състояние да си обясни с какво е свързан той.

— И Джос ли командваш по този начин? — попита я мъжът. — Защото, ако е така, той явно се е променил. В крайна сметка излиза, че Джос е доста противоречива личност. Никога не съм си мислил, че освен с всичките си останали дейности ще се занимава и с една млада жена. Какво правите с клетата Пейшънс нощем? Изритвате я на пода или спите тримата заедно?

Мери се изчерви и отвърна:

— Джос Мерлин е мой чичо. Леля Пейшънс е сестра на майка ми. Казвам се Мери Йелан, ако името ми ви говори нещо. Довиждане. Вратата е зад гърба ви.

Мери излезе от бара и докато вървеше към кухнята, срещна Джос.

— С кого приказваше в бара, по дяволите? — изръмжа той. — Предупредих те да си държиш устата затворена.

Гласът му отекна в коридора.

— Недей да я биеш — извика мъжът откъм бара. — Тя счупи лулата ми и отказа да ми сервира. Ти си я научил да прави така, нали? Ела тук, искам да видя как изглеждаш. Надявам се, че това момиче ти е повлияло добре.

Джос Мерлин се намръщи, избута Мери настрани, влезе в бара и отвърна:

— О, това си ти, Джем! Какво те води насам? Не мога да купя кон от теб, ако си дошъл за това. Нещата се развиват зле и аз съм беден като полска мишка след слаба реколта.

Джос затвори вратата и Мери остана в коридора. Тя се върна във вестибюла при ведрото с водата и избърса мръсотията от лицето си с престилката. Значи този мъж беше Джем, по-малкият брат на Джос. Тя, разбира се, през цялото време имаше чувството, че мъжът й е познат, но като някаква глупачка не се беше сетила каква е причината за това. Докато двамата разговаряха, той й е напомнял на чичо й, но тя не беше осъзнала този факт. Очите му бяха същите като очите на Джос Мерлин, макар че липсваха кървавите жилки и торбичките под тях, както й устата му, но тя беше решителна, за разлика от устата на чичо й и ъгълчетата й не бяха отпуснати. Джем изглеждаше така, както вероятно е изглеждал Джос преди осемнайсети или двайсет години, но беше по-дребен и по-строен. Мери плисна водата върху каменните плочи и започна да ги търка със силно стиснати устни.

Каква мерзка порода представляваха тези братя Мерлин с отявленото си нахалство, с недодялаността си и с грубите си маниери! По формата на устата му личеше, че Джем е не по-малко жесток от брат си. Леля Пейшънс й беше казала, че той е най-лошият от тримата братя. Макар че беше с една глава по-нисък от Джос и раменете му бяха два пъти по-тесни от неговите, Джем притежаваше сила, която липсваше у брат му. Изглеждаше упорит и енергичен. Кожата под брадичката на Джос беше увиснала, а раменете му бяха приведени, сякаш непрекъснато носеше на тях тежък товар. Мери беше наясно, че алкохолът не прощава на никого, и за първи път осъзна в каква развалина се е превърнал Джос Мерлин. Срещата й с брат му я беше уверила в това. Съпругът на леля й сам се беше погубил. Ако притежаваше капка здрав разум, по-малкият му брат трябваше да се вземе в ръце, преди да е тръгнал по същия път. На него обаче вероятно не му пукаше. Сякаш всички в семейство Мерлин бяха обречени и бяха неспособни да живеят като нормални хора. Миналото им беше прекалено злокобно. „Човек не може да избяга от лошата кръв, която тече във вените му — казваше майка й. — В крайна сметка тя излиза наяве. Колкото и да се бори срещу нея, тя ще го надвие. Ако две поколения водят добродетелен живот, лошата им кръв може би ще се пречисти временно, но тя неминуемо ще избие в третото.“ Колко жалко! Каква огромна загуба на сили и способности! А клетата Пейшънс беше повлечена от течението заедно с тях, младостта и веселостта я бяха напуснали и тя не се отличаваше почти по нищо от онова слабоумно момче от Дозмари. Леля й можеше да бъде съпруга на фермер в Гийк, тя можеше да има синове, къща и земя и да се наслаждава на всички малки радости, съпътстващи нормалния щастлив живот: да си бъбри със съседките, да ходи на църква в неделя и на пазар в града веднъж седмично и да прибира реколтата от семейната ферма. Тя можеше да върши неща, които обича. Те щяха да й осигурят спокойствие и тя щеше да живее дълго, без косата й да побелее преждевременно, да работи усърдно и да се забавлява. Всичко това й беше отнето и леля й се беше превърнала в повлекана, принудена да прекарва дните си с този грубиян и пияница.

„Как е възможно жените да са толкова глупави и късогледи?“, чудеше се Мери, докато търкаше ожесточено последната плоча на пода във вестибюла, сякаш по този начин би могла да направи света по-чист и да изкорени женското неблагоразумие. Енергията й се беше превърнала в ярост и след като свърши с вестибюла, тя влезе в тъмния потискащ салон, който не беше почистван от години. Докато метеше гневно нещастния прокъсан килим, към лицето й се издигаха облаци прах. До такава степен беше погълната от това неприятно занимание, че не чу, когато първият камък удари прозореца на салона, и чак когато той беше последван от още няколко камъка и един от тях спука стъклото, тя вдигна очи и видя Джем Мерлин, който беше застанал на двора до понито си.

Мери се намръщи и му обърна гръб, но той продължи да хвърля камъни и този път стъклото се строши и един камък падна на пода до краката й. Тя отвори тежката входна врата и излезе на верандата.

— А сега какво искате от мен? — попита го, като осъзна, че косата й е разрошена, а престилката й е мръсна и измачкана.

Джем продължаваше да я наблюдава с любопитство, но нахалството беше изчезнало от погледа му и явно му беше станало съвестно заради държанието му, защото изглеждаше леко засрамен.

— Прости ми, ако съм бил груб — изрече той. — Просто не очаквах да видя друга жена, освен Пейшънс в странноприемница „Ямайка“, особено младо момиче като теб. Помислих си, че Джос те е срещнал в някой от съседните градове и те е довел тук, за да те направи своя любовница.

Мери отново се изчерви, прехапа раздразнено устната си и отвърна презрително:

— В мен няма нищо привлекателно. Как ли бих изглеждала в града със старата престилка и тежките си обувки? Човек трябва да е сляп, за да не види, че съм селянка.

— Не съм сигурен, че е точно така — отбеляза отнесено Джем. — Ако си сложиш красива рокля и обувки с високи токчета и се срешиш, спокойно би могла да минеш за изискана дама дори в Ексетър.

— Предполагам, че би трябвало да бъда поласкана от думите ви. Благодаря ви, но предпочитам да нося старите си дрехи и да бъда такава, каквато съм.

— Би могла естествено да изглеждаш и по-зле — съгласи се Джем.

Мери вдигна очи и след като видя, че Джем й се усмихва подигравателно, му обърна гръб и влезе в къщата.

— Почакай — извика й той. — Знам, че заслужавам да ми се сърдиш заради начина, по който се отнесох с теб, но ако познаваш брат ми толкова добре, колкото го познавам аз, щеше да разбереш защо съм допуснал тази грешка. Стори ми се странно, че е наел барманка в странноприемница „Ямайка“. А защо поначало си дошла тук?

Мери го наблюдаваше внимателно от верандата. Той вече беше съвсем сериозен и в момента приликата му с Джос като че ли не беше толкова голяма. Искаше й се този мъж да няма нищо общо със семейство Мерлин.

— Дойдох заради леля Пейшънс — отвърна тя. — Майка ми се спомина преди няколко седмици, а освен нея нямам други роднини. Честно казано, господин Мерлин, доволна съм, че майка ми не е жива и не може да види на какво е заприличала сестра й.

— Брачният живот с мъж като Джос едва ли е лесен. Характерът му е отвратителен, а на всичкото отгоре пие като смок. Чудя се защо леля ти се е омъжила за него. Брат ми е такъв, откакто го помня. Когато бях малък, той ме биеше, а и сега би го правил, ако му стискаше.

— Предполагам, че е била подведена от красивите му очи. Мама казваше, че още докато е била в Хелфорд, леля Пейшънс винаги е била лекомислена. Отказала да се омъжи за фермера, който й поискал ръката, и заминала за вътрешността на графството, където се запознала с брат ви. Във всеки случай това е бил най-лошият ден в живота й.

— Доколкото разбирам, мнението ти за Джос не е особено високо — подхвърли насмешливо Джем.

— Да, така е. Той е грубиян и побойник. Превърнал е леля ми от усмихната щастлива жена в клета робиня. Докато съм жива, няма да му го простя.

Джем започна да си подсвирква фалшиво и потупа коня си по шията.

— Мъжете от рода Мерлин никога не са се държали добре със съпругите си — каза той след малко. — Спомням си как баща ми смазваше от бой майка ми. Тя обаче така и не го напусна. След като го обесиха в Ексетър, майка ми мълча в продължение на три месеца. Косата й побеля от шока. Не помня баба си, но съм чувал, че се е сражавала редом с дядо ми край Калингтън и докато се е опитвала да попречи на войниците да го отведат, е захапала до кокала пръста на един от тях. Любовта й към него е необяснима за мен, защото, след като го арестували, той престанал да се интересува от нея и оставил всичките си спестявания на една жена, която живеела на отсрещния бряг на Теймър.

Мери мълчеше. Безразличието в гласа му я отвращаваше. Той говореше без следа от срам и съжаление и тя си помисли, че подобно на станалите членове от семейството си е неспособен да изпитва каквито и да било нежни чувства.

— Колко дълго възнамеряваш да останеш в „Ямайка“? — попита я изведнъж Джем. — Това място не е подходящо за момиче като теб. Ще се чувстваш много самотна.

— Нямам друг избор. Ще замина единствено при условие че леля ми се съгласи да тръгне с мен. Не мога да я оставя сама тук след всичко, което съм видяла досега.

Джем се наведе, за да изчисти калта от копитото на коня, преди да я попита:

— Какво чак толкова си видяла през краткия си престой? Доколкото ми е известно, тук не се случва почти нищо.

Мери не се поддаде на провокацията. Тя беше сигурна, че Джос е накарал брат си да я разпита с надеждата да разбере дали у нея не са възникнали някакви подозрения. Не беше чак толкова глупава. Сви рамене и отвърна:

— Една съботна вечер помагах на чичо си в бара и компанията му не ми хареса.

— Не се съмнявам. Мъжете, които идват в „Ямайка“, не са особено любезни. Няма как да е другояче, защото те са прекарали дълго време в затвора. Чудя се какво ли са си помислили за теб. Вероятно са направили същата грешка като мен и сега из околността се носят всевъзможни слухове. Не бих се учудил, ако Джос реши да те заложи, докато играе комар. След първата му загуба ще се озовеш на гърба на коня на някой гаден бракониер, който ще те отведе отвъд хълма Ръф.

— За да се случи подобно нещо, трябва първо ме бият, докато изгубя съзнание — заяви Мери.

— Когато се стигне дотам, е без значение дали жената е в съзнание, или не — отвърна Джем. — На бракониерите в пустошта около Бодмин така или иначе им е безразлично — добави той, а после се засмя и приликата с брат му отново беше поразителна.

— С какво се препитавате? — попита го Мери, обзета от внезапно любопитство, защото, докато разговаряха, забеляза, че той се изразява по-добре от брат си.

— С крадене на коне — отвърна искрено Джем. — Но от това не се изкарват много пари. Джобовете ми постоянно са празни. Ти би трябвало да започнеш да яздиш. Имам едно пони, което ще е напълно подходящо за теб. В момента то е в Триуорта. Искаш ли да дойдеш с мен, за да го видиш?

— Не се ли страхувате, че ще ви хванат? — попита го Мери.

— Подобни кражби трудно се доказват — отвърна той. — Представи си, че някое пони избяга от конюшнята и собственикът му тръгне да го търси. Както вече си се убедила, в пустошта бродят безброй диви коне и говеда. На този човек никак няма да му бъде лесно да го открие. Да предположим, че то е с дълга грива, едното му копито е бяло, а на ухото му има марка с формата на ромб, което би улеснило до известна степен издирването му. Собственикът на понито отива на пазара в Лонсестън и оглежда внимателно всички коне, но въпреки всичко не открива понито си. То със сигурност е там, било е купено от някой търговец на коне, който не е от този край. Гривата му обаче е подстригана, копитата му са с един и същи цвят, а марката на ухото му вече не е с формата на ромб. Собственикът му изобщо не би му обърнал внимание. Просто е, нали?

— Толкова е просто, че не мога да се сдържа да не ви попитам защо не сте пристигнали в „Ямайка“ със собствената си карета и с лакей с напудрена перука на стъпалото й.

— Добър въпрос — отвърна Джем и поклати глава. — Изобщо не мога да си правя сметката. Нямаш представа колко бързо изтичат парите между пръстите ми. Миналата седмица в джоба ми имаше десет лири. Сега разполагам с един шилинг. Затова искам да купиш онова пони.

Мери се засмя неволно — Джем беше толкова откровен в непочтеността си, че тя не беше в състояние да се ядоса — и отвърна:

— Не мога да похарча скромните си спестявания за коне. Трябва да подсигуря старините си, а ако някой ден успея да се махна от „Ямайка“, ще ми е нужно всяко пени.

Джем Мерлин я погледна мрачно, а после се наведе към нея, надникна над главата й към верандата зад нея и каза:

— В момента съм напълно сериозен. Забрави за всичките глупости, които ти наговорих. Странноприемница „Ямайка“ не е подходящо място за момичета. Бих казал, че то не е подходящо за жени по принцип. Двамата с брат ми никога не сме били приятели и мога да говоря каквото си искам за него. Всеки от нас върви по своя път и на нито един от нас не му пука за другия. Не виждам обаче причини да бъдеш забъркана в мръсните му сделки. Защо не избягаш? Ще те съпроводя до Бодмин.

Джем звучеше убедително и Мери беше склонна да му повярва. Тя обаче не беше забравила, че Джос му е брат, което означаваше, че не би се поколебал да я издаде, затова все още не смееше да му се довери. Времето щеше да покаже на чия страна е той.

— Не се нуждая от ничия помощ — заяви Мери. — Мога сама да се грижа за себе си.

Джем се качи на коня, намести краката си в стремената и рече:

— Добре. Няма да те притеснявам повече. Ако ти потрябвам за нещо, за да стигнеш до къщата ми, трябва да прекосиш потока Уиди и блатото Триуорта. Тя се намира в началото на Пустошта на дванайсетимата мъже. Ще бъда там до пролетта. Приятен ден.

Джем потегли и излезе на пътя, преди Мери да успее да му отговори.

Мери се върна в къщата. Тя сигурно щеше да му повярва, ако той не беше от семейство Мерлин. Нуждаеше се отчаяно от приятел, но в никакъв случай не би се сприятелила с брата на съдържателя на странноприемницата. В крайна сметка този мъж беше негодник и конекрадец и по нищо не превъзхождаше амбулантния търговец Хари и всички останали от компанията на чичо й. Заради обезоръжаващата му усмивка и приятния му глас тя беше готова да му се довери, а той през цялото време вероятно й се е присмивал. Във вените му течеше лоша кръв. Джем всеки ден нарушаваше закона, а на всичкото отгоре беше брат на Джос. Мери не беше в състояние да пренебрегне този факт. Джем й беше казал, че двамата с Джос не са близки, но дори и това би могло да бъде лъжа, целяща да спечели симпатията й. Вероятно Джос го беше накарал да разговаря с нея. Каквото и да се случеше, тя трябваше да разчита единствено на себе си и да не се доверява на никого. Самите стени на „Ямайка“ миришеха на престъпления и измами и в нея беше опасно да се говори на висок глас.

Къщата беше тъмна и отново беше притихнала. Чичо й се беше върнал при купчината торф в отдалечения край на градината, а леля й беше в кухнята. Изненадващото посещение на Джем Мерлин беше нарушило еднообразието на дългия ден. Той беше донесъл със себе си нещо от външния свят, от света, който не беше ограничен от пустошта и от гранитните зъбери, и след като си беше отишъл, с него беше изчезнала и ярката светлина на утрото. Небето се заоблачи и от запад дойде неизбежният дъжд, който забули хълмовете с мъгла. Вятърът огъваше черните храсти на пирена. Лошото настроение, което беше обзело Мери в началото на утрото, беше заменено от тъпо безразличие, породено от умора и отчаяние. Очакваха я безкрайни дни и седмици сред каменните стени край дългия бял път, по време на които единствените изкушения за нея щяха да бъдат каменните стени, дългият бял път и вечните хълмове. Тя си мислеше за Джем Мерлин, който си беше тръгнал, като си подсвиркваше си и забиваше пети в хълбоците на коня, гологлав и нехаещ за вятъра и дъжда, докато решаваше накъде да потегли. Мислеше си за пътя, който водеше към родното й село Хелфорд, за начина, по който той лъкатушеше и стигаше внезапно до брега на реката, където патиците газеха в калта преди настъпването на прилива, а в полето пастирите подвикваха на кравите си. Животът следваше своя естествен ход, без да се съобразява с нея. Макар че й се искаше да напусне колкото е възможно по-бързо пустошта, тя не можеше да го направи, защото беше обвързана от обещание, което трябваше да спази на всяка цена, и стъпките на леля й Пейшънс в кухнята за пореден път й напомниха за това.

Мери наблюдаваше как дъждовните капки се стичат по стъклата на прозореца на салона, докато стоеше сама, подпряла брадичката си с ръка, а сълзите й мокреха бузите й. Обзета от равнодушие, тя не си правеше труда да ги бърше. Беше забравила да затвори вратата и от течението едно отлепено парче тапет шумолеше на стената. Шарките от рози бяха избелели и посивели, а върху стените имаше тъмнокафяви петна от влагата, с която бяха пропити. Мери се извърна от прозореца и остана неподвижна, потънала в студената мъртвешка атмосфера на странноприемница „Ямайка“.