Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (2)

1

Беше студен и мрачен ден в края на ноември. През нощта беше настъпила рязка промяна във времето. Духащият от изток вятър беше докарал ситен дъжд и небето беше сиво като гранит. Макар че беше малко след два часа, ранният зимен здрач се беше спуснал върху хълмовете и ги беше обвил в мъгла. В четири часа вече щеше да бъде тъмно. Въздухът беше лепкав и студен и проникваше през плътно затворените прозорци на дилижанса. Кожените седалки бяха влажни. Вероятно на покрива на дилижанса имаше пукнатина, защото от време на време върху седалките падаха безшумно ситни капки дъжд, които зацапваха кожата и по нея се образуваха тъмносини петна, напомнящи на разлято мастило. Вятърът духаше на пориви и понякога дилижансът се клатеше на завоите, а на откритите места по възвишенията той се тресеше върху високите си колела и залиташе като пияница.

Загърнат до ушите в дебелото си палто, кочияшът беше приведен на две върху седалката и се опитваше да сгуши глава си в раменете. Унилите коне правеха усилия да се подчиняват на заповедите му, въпреки че бяха прекалено изтощени от вятъра и от дъжда, за да обръщат внимание на камшика, който плющеше над главите им, размахван от безчувствените му пръсти.

Колелата на дилижанса скърцаха и стенеха, затъваха в коловозите на пътя и запращаха размекната кал към прозорците. Калта се сливаше със струите на проливния дъжд и закриваше изцяло гледката към пустошта.

Неколцината пътници, притиснати един към друг, за да се топлят, възкликнаха едновременно, когато дилижансът хлътна надълбоко. Един възрастен мъж, който непрекъснато се оплакваше, откакто се беше качил в дилижанса в Труро, се изправи на крака, свали прозореца с трясък и нахлулият през него дъжд се изля върху пътниците. Той показа главата си през прозореца и започна да псува гневно кочияша. Нарече го мошеник и убиец и му крещеше, че ако продължава да кара с бясна скорост, всички ще бъдат мъртви, преди да са стигнали до Бодмин, че е останал без дъх и никога повече няма да пътува с дилижанс.

Не беше ясно дали кочияшът го чува, или не — вероятно вятърът отнасяше надалече упреците му. След като изчака няколко минути, които бяха достатъчни, за да стане въздухът в дилижанса мразовит, той вдигна прозореца, настани се отново в ъгъла, зави коленете си с одеялото и започна да си мърмори под носа.

Съседката му, добродушна жена с румени бузи и синьо наметало, въздъхна състрадателно, намигна, посочи с глава възрастния мъж и отбеляза за двайсети път, че това е най-отвратителната нощ в живота й, като не пропусна да спомене, че е преживяла немалко отвратителни нощи, и добави, че времето е нормално за зимата и едва ли денят може да бъде сбъркан с летен, а после бръкна в голямата си кошница, извади парче кейк и го захапа със здравите си бели зъби.

Мери Йелан седеше в ъгъла, където дъждовните капки се процеждаха през цепнатината в покрива. От време на време по някоя студена капка падаше върху рамото й и тя я бършеше с нетърпеливите си пръсти. Беше подпряла брадичката си с ръце и беше вперила поглед в изпръскания с кал и дъждовни капки прозорец в очакване някой лъч светлина да пробие плътната пелена на облаците и да й даде възможност да зърне за миг онова синьо небе, което блестеше предишния ден над Хелфорд и изглеждаше като добра поличба.

Макар че Мери беше изминала едва шейсет километра от дома, където беше живяла в продължение на двайсет и три години, надеждата в сърцето й беше започнала да гасне, а куражът, който я крепеше по време на продължителното мъчително боледуване на майка й, вече беше разклатен от дъжда и от противния вятър. Мисълта, че този край й е чужд, я потискаше още повече. Докато се взираше през замъгления прозорец на дилижанса, тя виждаше свят, различен от света, който й беше познат и от който я отделяше само един ден път. Бляскавите води на река Хелфорд, зелените хълмове, чиито склонове ограждаха обширни долини, и скупчените на брега й къщи й изглеждаха далечни и изгубени завинаги. В Хелфорд дъждът валеше кротко. Дъждовните капки потрепваха по клоните и по листата на дърветата, изчезваха в тучната трева и образуваха ручеи и потоци. Ручеите и потоците се вливаха в широката река и потъваха в благодарната земя, която им се отплащаше с цветя.

Този дъжд беше проливен и безмилостен. Той шибаше прозорците на дилижанса и се просмукваше в твърдата и безплодна почва. От време на време се мяркаше по някое дърво, чиито голи клони сочеха към четирите посоки на света, прегънати и усукани от столетните бури и толкова черни от времето и от яростните ветрове, че дори при първия повей на пролетта нито една пъпка не би се осмелила да се разлисти от страх, че късната слана ще я убие. Тук нямаше живи храсти, нито ливади. Земята беше покрита с камъни, пирен и хилав зановец.

„По тези места климатът вероятно никога не е мек — мислеше си Мери. — Или сурова зима, каквото е времето днес, или горещо лято. Тук няма долини, нито сенки, под които да се скриеш от жегата — единствено трева, пожълтяваща, преди да е изминал май.“ Местността беше посивяла от противното време. Дори хората по пътя и в селата се бяха променили заедно с обкръжаващата ги среда. В Хелстън, където се беше качила на първия дилижанс, тя стъпваше върху позната земя. С Хелстън бяха свързани толкова много спомени от детството й. През онези отдавна отминали дни баща й всяка седмица я водеше със себе си на пазара в Хелстън, а после, когато той се спомина, майка й зае смело неговото място и пътуваше дотам и обратно зиме и лете, както правеше той, с кокошките, яйцата и маслото в задната част на каруцата. Мери седеше до нея, стиснала голямата колкото нея кошница и опряла брадичка върху дръжката й. В Хелстън хората се държаха любезно с тях. Името Йелан беше известно и уважавано в града, защото, след като баща й почина, майка й се бореше храбро с живота, а не бяха много жените, които биха се грижили сами за децата си и за стопанството си, без нито за миг да им мине през ума, че биха могли да се омъжат повторно. Един фермер от Манъкан беше готов да й поиска ръката, а също и един фермер от Гуийк нагоре по реката, но нито един от двамата не се осмели да отвори дума за това пред нея. Още щом я погледна в очите, всеки от тях разбра, че тя не го иска, защото принадлежеше тялом и духом на мъжа, който си беше отишъл от този свят. Майка й не се щадеше и тежката работа й се отразяваше зле. Макар че в продължение на седемнайсет години, откакто остана вдовица, тя се трепеше от сутрин до вечер, сърцето й не издържа на напрежението от последното изпитание и я предаде.

Животните в стопанството им все повече намаляваха и тъй като годината беше лоша — всички в Хелстън се оплакваха, че нямат пари, — цените непрекъснато спадаха и майка й не изкарваше почти нищо от стоката си. Във вътрешността на графството положението беше същото. Не беше далече времето, когато фермерите щяха да започнат да гладуват. После някакъв мор започна да върлува в селата около Хелфорд и да коси добитъка. Болестта нямаше име и не беше открит лек за нея. Тя порази всичко подобно на късна слана. Пристигна по новолуние и си замина, без да остави никаква друга следа по пътя си, освен мъртви животни. За Мери Йелан и майка й настъпи трудно време. Те гледаха как пилетата и патетата се разболяват и умират едно след друго, а младото теле падна на ливадата и повече не беше в състояние да се изправи на крака. Най-много им беше жал за старата кобила, която им служеше вярно от двайсет години и върху чийто широк и як гръб Мери се беше учила да язди като дете. Тя умря в обора една сутрин, положила преданата си глава в скута на Мери. След като изкопаха трап под ябълката в градината и я погребаха, те си дадоха сметка, че тя никога повече няма да тегли каруцата в пазарните дни до Хелстън, и майката на Мери каза:

— Една част от мен отиде в гроба заедно с клетата Нел, Мери. Не знам дали това беше вярата ми, или нещо друго, но сърцето ми е уморено и едва ли ще издържи още дълго време.

Бяла като платно и състарена с десет години, тя влезе в къщата, седна на един стол в кухнята, сви рамене, когато Мери й каза, че ще повика лекаря, и отвърна:

— Вече е прекалено късно, дете. Трябваше да го направим преди седемнайсет години.

А после заплака тихо. Дотогава Мери никога не я беше виждала да плаче.

Мери отиде до Могън, за да извика стария лекар, с чиято помощ самата тя беше дошла на бял свят. Докато двамата пътуваха с двуколката му към Хелфорд, лекарят поклати глава и й каза:

— Знам какво й е на майка ти, Мери. Откакто почина баща ти, тя не жалеше нито тялото, нито ума си и най-накрая е рухнала. Това не ми харесва. От сега нататък за теб ще настъпят трудни времена.

Двамата стигнаха по лъкатушещия черен път до къщата, която се намираше в най-високата част на селото. Една съседка ги чакаше пред портата, за да им съобщи лошата новина.

— Майка ти е много зле — извика тя на Мери. — Преди малко излезе на двора — беше ококорена и трепереща като призрак — и падна на пътеката. Госпожа Хоблин и Уил Сърл я внесоха вътре, клетата душа. Казаха, че очите й били затворени.

Лекарят разбута бързо малката тълпа от хора, които го гледаха тревожно. Двамата с Уил Сърл вдигнаха неподвижното тяло на майка й от пода и го качиха в спалнята на горния етаж.

— Получила е удар — обясни лекарят на Мери, — но все още диша и пулсът й е равномерен. Тъкмо от това се страхувах — че ще рухне изведнъж. Защо е получила удара точно сега, след всичките тези години, е известно единствено на Господ и на нея самата. Трябва да покажеш, че си достойна дъщеря, Мери, и да се грижиш за нея, докато се изправи на крака. Ти си единствената, която може да го направи.

В продължение на повече от шест месеца Мери беше неотлъчно до майка си по време на първото и последното боледуване в живота й, но независимо от нейните грижи и от грижите на лекаря вдовицата нямаше желание да оздравее. Тя нямаше желание да се бори за живота си — сякаш копнееше за избавлението си и се молеше безмълвно то да дойде колкото е възможно по-бързо.

— Не искам да се блъскаш като мен — каза тя на Мери. — Това съсипва тялото и духа. Няма причини да останеш в Хелфорд, след като умра. По-добре е да отидеш при леля си Пейшънс в Бодмин.

Беше безсмислено Мери да я убеждава, че няма да умре. Тази мисъл беше заседнала в ума й и не беше възможно да бъде прогонена.

— Не искам да напускам фермата, мамо — отвърна тя. — Родена съм тук, баща ми е роден тук, ти също си от Хелфорд. Мястото на всеки, носещ името Йелан, е тук. Не се страхувам, че ще обеднея и че стопанството ще западне. Ти се грижеше сама за него в продължение на седемнайсет години. Защо и аз да не мога да направя същото? Силна съм и както знаеш, работя не по-зле от всеки мъж.

— Едно младо момиче не трябва да води такъв живот — възрази майка й. — Аз го правех през всичките тези години заради паметта на баща ти и заради теб. Когато работи заради някого, жената се чувства спокойна и доволна, но съвсем друго е да работиш единствено за себе си. Тогава не влагаш в работата душата си.

— Ще бъда безполезна в града — възрази Мери. — Не познавам и не искам да познавам друг живот, освен живота край реката. Ще мога да ходя от време на време в Хелстън и това ми е напълно достатъчно. Ще се чувствам най-добре тук с пилетата, които ни останаха, със зеленината в градината, със старото прасе и с лодката. Какво ще правя в Бодмин с леля Пейшънс?

— Едно момиче не бива да живее само, Мери, защото накрая ще полудее или ще тръгне по лош път. Или едното, или другото. Забрави ли за клетата Сю, която обикаляше из гробището посред нощ при пълнолуние и зовеше своя несъществуващ възлюбен? Имаше едно момиче, ти не го познаваш, защото тогава още не беше родена, което остана сирак на шестнайсет години. Тя избяга във Фалмът и започна да се мъкне с моряците. Двамата с баща ти няма да намерим покой в гроба, ако ти не си на сигурно място. Леля ти Пейшънс ще ти хареса. Тя обича да играе карти и да се смее, а в сърцето й може да се побере целият свят. Спомняш ли си как изглеждаше преди дванайсет години, когато ни гостува за последен път? Беше с шапка с панделки и с копринена фуста. Един работник от Трилаурен й беше хвърлил око, но тя смяташе, че той не е добра партия за нея.

Да, Мери си спомняше леля Пейшънс с къдравия бретон и големите сини очи, спомняше си как тя се смееше и не спираше да говори и как повдигна полата си и мина на пръсти през калта на двора. Беше красива като фея.

— Не бих могла да кажа що за човек е чичо ти Джос — продължи майка й, — защото никога не съм го виждала и не познавам хора, които са го виждали. Когато се омъжи за него преди десет година в деня на архангел Михаил, леля ти ми изпрати писмо, което беше пълно с глупости. Човек би могъл да очаква подобно безумие от младо момиче, но не и от жена, прехвърлила трийсетте.

— Леля Пейшънс и чичо Джос ще сметнат, че съм недодялана — изрече бавно Мери. — Аз не притежавам изтънчените маниери, с които те са свикнали. Едва ли ще има за какво да разговаряме.

— Те ще те обикнат заради това, което си, а не заради някакви си обноски. Искам да ми обещаеш, дете, че след като умра, ще пишеш на леля си Пейшънс и ще й кажеш, че последното и най-съкровеното ми желание е било да отидеш да живееш при нея.

— Обещавам — отвърна Мери, но сърцето й се сви при мисълта, че я очаква неясно и несигурно бъдеще и че ще й се наложи да живее без познатите и любими неща, лишена от утехата, че стъпва по родна земя, докато се бори с трудностите, с които щеше да се сблъска.

С всеки следващ ден майка й изнемощяваше все повече и животът постепенно я напускаше. Тя преживя жътвата, беритбата на плодовете и началото на листопада. Но когато сутрин върху земята започна да се стеле мъгла и тя се покри със скреж, а пълноводната река излезе от коритото си, устремена към бурното море, чиито вълни бучаха и се разбиваха върху малките плажове на Хелфорд, вдовицата стана неспокойна — въртеше се в леглото, дърпаше чаршафите и говореше на дъщеря си, като я наричаше с името на покойния си съпруг, за неща, които се бяха случили отдавна, и за хора, които Мери не познаваше. В продължение на три дни тя живя в някакъв свой свят и нито веднъж не дойде на себе си, а на четвъртия ден почина.

Едно по едно нещата, които Мери познаваше и обичаше, преминаха в чужди ръце. Добитъкът беше откаран на пазара в Хелстън. Мебелите бяха продадени на съседите й. Един човек от Ковърак хареса къщата и я купи. Захапал лулата си, той обикаляше с широки крачки из двора и обясняваше какви промени ще направи и кои дървета ще отсече, за да не пречат на гледката от къщата. Обзета от ненавист, Мери го наблюдаваше безмълвно от прозореца на стаята си, докато прибираше в куфара на баща си малобройните си вещи.

Този непознат мъж я накара да се чувства така, сякаш беше натрапница в собствения си дом. От начина, по който я гледаше, Мери разбра, че той иска от нея да напусне незабавно къщата. Тя и бездруго непрекъснато си мислеше, че трябва да се махне колкото е възможно по-бързо от нея и да обърне завинаги гръб на миналото. Прочете за пореден път писмото от леля си, което беше написано нечетливо на обикновена хартия. Леля й пишеше, че е била шокирана от нещастието, сполетяло племенницата й, и че не е знаела за болестта на сестра си, защото от последното й гостуване в Хелфорд бяха изминали много години. По-нататък тя пишеше: При нас настъпиха известни промени, за които не съм ви съобщила. Аз вече не живея в Бодмин, а на трийсет километра извън града, по пътя за Лонсестън. Мястото е диво, но е много красиво. Ако дойдеш при нас, компанията ти ще ми бъде много приятна през зимата. Говорих с чичо ти и той ми каза, че не би имал нищо против да живееш тук, ако си кротка и мълчалива и ни помагаш, когато се наложи. Наясно си, надявам се, че чичо ти няма да може да ти дава пари, нито да те храни даром. Той очаква от теб да му помагаш в бара в замяна на храната и подслона, които ще ти осигурява. Чичо ти е съдържател на странноприемница „Ямайка“.

Мери сгъна писмото и го прибра в куфара. Това беше странна покана от усмихнатата леля Пейшънс, която тя помнеше — безчувствено, безсъдържателно писмо, без нито една утешителна дума. От него й стана ясно едно-единствено нещо: че не трябва да иска пари от чичо си. Леля Пейшънс с копринената фуста и изисканите маниери беше съпруга на съдържател на странноприемница! Мери предположи, че този факт не е бил известен на майка й. Писмото нямаше нищо общо с онова писмо, което беше написала щастливата булка преди десет години.

Мери обаче беше обещала на майка си и щеше да удържи на думата си. Къщата беше продадена и за нея вече нямаше място тук. Както и да я посрещнеше, леля й беше сестра на майка й и тя не трябваше да забравя този факт. Старият й живот — фермата и блестящите води на Хелфорд, които обичаше толкова много — вече принадлежеше на миналото. Очакваха я бъдещето и странноприемница „Ямайка“.

И така, Мери Йелан потегли от Хелстън със скърцащия и люлеещ се дилижанс в северна посока и мина през разположения на брега на река Фал град Труро с множеството островърхи кули на покривите и широките калдъръмени улици, със синьото, напомнящо на юга небе и застаналите пред портите на къщите си усмихнати хора, които махаха на пътниците, докато дилижансът изтрополяваше покрай тях. Но когато Труро остана зад тях в долината, небето се прихлупи и от двете страни на пътя започнаха да се точат пустеещи земи. Селата бяха разположени на големи разстояния едно от друго и пред портите на къщите не стояха усмихнати хора. Тук-там се мяркаше по някое дърво. Нямаше нито един жив плет. А после излезе вятър и донесе със себе си дъжда. Когато дилижансът навлезе в Бодмин, мрачен и отблъскващ като заобикалящите го хълмове, пътниците взеха в ръце багажа си и се приготвиха да слязат — всички, освен Мери, която все още седеше на мястото си в ъгъла. Кочияшът, по чието лице се стичаха дъждовни капки, надникна през прозореца и я попита:

— За Лонсестън ли сте? През нощта пътуването в пустошта е много неприятно. Можете да преспите в Бодмин и на сутринта да продължите със следващия дилижанс. В този дилижанс вие ще бъдете единственият пътник.

— Приятелите ми ме очакват. Не се страхувам от пътуването. Нямам намерение да стигам чак до Лонсестън. Моля ви да спрете пред странноприемница „Ямайка“.

Мъжът я погледна с любопитство.

— Пред странноприемница „Ямайка“? — повтори той. — Какво ще правите в странноприемница „Ямайка“? Това място не е за млади момичета. Сигурно сте се объркали — добави и се взря невярващо в Мери.

— Чувала съм, че мястото е много самотно, но аз така или иначе не бих могла да живея в град. На брега на река Хелфорд, където съм родена, е тихо и зиме, и лете, но аз никога не съм се чувствала самотна.

— Не съм споменал нищо, свързано със самотата — отвърна мъжът. — Може би не разбирате какво имам предвид, защото не сте от този край. Не става дума за трийсетте километра пустош, макар че те биха уплашили повечето жени. Изчакайте за момент. — Той извика през рамо на жената, която се беше показала през прозореца над входа на странноприемница „Ройъл“ и палеше фенера, защото вече беше започнало да се здрачава: — Госпожо, елате за малко, моля ви. Дано двамата с вас да успеем да вразумим това младо момиче. Мислех си, че трябва да я откарам до Лонсестън, но тя ме помоли да я оставя пред странноприемница „Ямайка“.

Жената слезе по стъпалата, надникна в дилижанса и започна да обяснява:

— Мястото е диво и сурово. Няма да намерите работа в нито една ферма. В пустошта хората не гледат с добро око на непознатите. Ще направите по-добре, ако останете тук, в Бодмин.

Мери й се усмихна и отвърна:

— Не се притеснявайте за мен. Отивам при роднини. Чичо ми държи странноприемница „Ямайка“.

Настъпи продължително мълчание. На слабата светлина в дилижанса Мери видя, че жената и мъжът се взират в нея, и усети как по тялото й пропълзяха студени тръпки. Очакваше от жената да каже нещо, което да й подейства успокоително, но тя се отдръпна от прозореца и изрече бавно:

— Извинявайте. Това, разбира се, не ми влиза в работата. Лека нощ.

Кочияшът, чието лице беше станало много червено, започна да си подсвирква като човек, който няма търпение да излезе от неприятната ситуация, в която е изпаднал. Мери се наведе импулсивно напред, докосна го по ръката и промълви:

— Ще ми кажете ли истината? Каквото и да е тя. Хората не харесват чичо ми, така ли? Или става дума за нещо друго?

Мъжът изглеждаше силно притеснен.

— Странноприемница „Ямайка“ не се ползва с добро име — отвърна той с хрипкав глас, като избягваше да я гледа в очите. — За нея се носят странни слухове, знаете как става понякога. Не искам обаче да ви тревожа. Може би слуховете не отговарят на истината.

— Какви са тези слухове? Искате да кажете, че в нея се събират пияници? Или че чичо ми е заобиколен от лоша компания?

Мъжът явно не желаеше да й даде конкретен отговор.

— Не искам да ви тревожа — повтори той, — а и не мога да бъда сигурен в нищо. Просто съм чувал разни истории. Порядъчните хора вече не ходят в „Ямайка“. Това е всичко, което знам. Преди се отбивахме в странноприемницата, за да напоим и да нахраним конете си, а също и за да хапнем и да пийнем по нещо. Но вече не го правим. Когато минаваме покрай нея, пришпорваме конете и спираме чак на „Петте пътеки“, но и там не се задържаме дълго.

— Защо порядъчните хора вече не ходят там? — попита настоятелно Мери. — Какво ги спира?

Мъжът се колебаеше, сякаш не можеше да намери подходящите думи.

— Страхуват се — отвърна най-накрая той и замълча. Може би си мислеше, че се е държал грубо, и му беше дожаляло за нея, защото след малко отново надникна през прозореца и я попита: — Не искате ли да изпиете чаша чай, преди да тръгнем? Пътят е дълъг и в пустошта е много студено.

Мери поклати глава. Тя беше загубила апетит и макар че чаша горещ чай щеше да я стопли, не й се искаше да влиза в „Ройъл“, където жената щеше да я гледа втренчено, а хората щяха да започнат да шушукат зад гърба й. Освен това в нея сякаш се беше вселил някакъв досаден страхливец, който й шепнеше: „Остани в Бод мин, остани в Бодмин“, и тя се опасяваше, че ще го послуша, след като намери подслон в „Ройъл“. Беше обещала на майка си да отиде при леля Пейшънс и щеше да спази обещанието си.

— Тогава да тръгваме — предложи кочияшът. — Тази нощ вие ще бъдете единственият пътник в пустошта. Ето ви още едно одеяло. Завийте си коленете с него. След като излезем от Бодмин и се изкачим по хълма, ще пришпоря конете, защото в подобна нощ човек не трябва да се задържа прекалено дълго на пътя. Няма да се успокоя, докато не стигна до леглото си в Лонсестън. Малцина от нас обичат да прекосяват пустошта през зимата, особено когато времето е лошо — добави той, затръшна вратата на дилижанса и зае мястото си на седалката.

Дилижансът потегли с грохот надолу по улицата покрай примигващите светлини на солидните постройки и отминаваше хората, които бързаха да се приберат вкъщи за вечеря, привели ниско глави срещу силния вятър и проливния дъжд. През пролуките в капаците на прозорците се процеждаше приветливата светлина на свещите. Навярно в огнищата гореше огън, жените и децата бяха насядали около застланите с покривки маси, а мъжете грееха премръзналите си ръце на ярките пламъци. Мери си мислеше за усмихнатата си спътница и се чудеше дали вече е седнала на масата в къщата си, заобиколена от децата си. Колко спокойна изглеждаше тя с румените си бузи и грубите си захабени ръце! Каква сигурност вдъхваше плътният й глас! Мери си представи, че е слязла след нея от дилижанса, проследила я е до дома й и я е помолила да й даде подслон. Беше убедена, че жената не би я отпратила. Тя щеше да й се усмихне, щеше да стисне приятелски ръката й и щеше да я приюти в къщата си. Мери щеше да й помага в домакинството и щеше да я обикне, докато споделя с нея част от живота й и се запознава със семейството й.

Конете вече бяха започнали да се изкачват по хълма и Мери наблюдаваше през прозореца върху задната стена на дилижанса как светлините на Бодмин изчезват постепенно, докато последната от тях примигна и угасна. Тя беше сама с вятъра и дъжда и от мястото, към което беше тръгнала, я отделяха трийсетина километра гола пустош. Чудеше се дали по този начин се чувства корабът, след като напусне някое пристанище. Нито един кораб обаче не би бил по-нещастен от нея дори когато вятърът фучи в платната му, а вълните заливат палубите му.

В дилижанса беше станало съвсем тъмно, защото Мери беше решила, че е по-добре да загаси факлата, която се разгаряше от проникващия през цепнатината на покрива вятър и съществуваше опасност някоя искра да подпали кожата на седалките. Тя седеше, сгушена в ъгъла, клатеше се заедно с дилижанса и си мислеше, че никога досега не е предполагала колко злокобна може да бъде самотата. В самото проскърцване и простенване на дилижанса, в който тя се чувства така, сякаш се намираше в люлка, се криеше някаква заплаха. Вятърът връхлиташе върху покрива му и дъждът, който се лееше още по-силно, откакто се бяха отдалечили от хълмовете, шибаше свирепо прозорците му. От двете страни на пътя се простираше безкрайна пустош. Нямаше дървета, нямаше пътеки, нито къщи — мрачната и гола, подобна на пустиня земя стигаше до някакъв невидим хоризонт. Мери си мислеше, че на това безрадостно място не биха могли да живеят нормални човешки същества. Вероятно децата се раждаха с изкривени тела като храстите на зановеца, които бяха почернели и приведени от духащия непрестанно от север и от юг, от изток и от запад вятър. Умовете на хората сигурно бяха извратени, а мислите им бяха зловещи заради живота, който те водеха сред мочурищата и гранита, сред грубия пирен и рушащите се скали. Тези хора навярно бяха потомци на някакво странно племе. Земята им е служила като възглавница, а черното небе — като завивка. В тях несъмнено все още живееше дяволът.

Пътят продължаваше да лъкатуши из тъмната смълчана земя. Отникъде не се виждаше светлина, която би могла да вдъхне надежда на пътничката в дилижанса. Може би по дългия трийсет и три километра път между Бодмин и Лонсестън нямаше нито едно селище, нито една къща или овчарска колиба, с изключение на страховитата странноприемница „Ямайка“.

Мери беше загубила представа за времето и пространството. Струваше й се, че е изминала сто и шейсет километра и че наближава полунощ. Чувстваше се в безопасност в дилижанса, защото поне той й беше познат. Пътуваше от дълго време — беше се качила на него в ранната утрин. Колкото и кошмарно да беше това безкрайно пътуване, тя беше защитена от неговите четири стени и от течащия му покрив. Компанията на кочияша й даваше сигурност, защото можеше да го извика във всеки момент. Стори й се, че дилижансът започна да се движи по-бързо. Чуваше как кочияшът крещи на конете, а вятърът отнасяше думите му покрай прозореца, до който беше седнала.

Мери отвори прозореца и погледна навън. Дъждът и вятърът я заслепиха за миг, а после, като разтърси глава, за да отметне падналата върху очите й коса, тя видя как дилижансът преваля един хълм. Конете препускаха бясно в галоп, а от двете страни на пътя се мержелееше забулената от дъжда и мъглата сурова мастиленосиня пустош. Отляво върху самото било на хълма недалече от пътя се издигаше някаква сграда. Мери зърна в мрака неясните очертания на високите й комини. В околността нямаше други къщи. Вероятно това беше „Ямайка“, извисяваща се самотно в цялото си величие, изложена на поривите на ветровете.

Мери се загърна с наметалото си и закопча катарамата му. Кочияшът беше спрял конете и те се потяха под дъжда, а от телата им се издигаха облаци пара. Той слезе и свали куфара на Мери. Изглеждаше притеснен и непрекъснато поглеждаше през рамо към къщата, докато изричаше:

— Пристигнахме. Остава само да пресечете двора. Почукайте на вратата, за да ви отворят. Аз трябва да тръгвам, защото иначе няма да стигна до Лонсестън тази нощ.

След миг кочияшът вече беше на седалката и хващаше юздите в ръце. Той извика нещо на конете и започна да ги удря тревожно с камшика. Дилижансът изтрополи, залюля се и потегли по пътя. Погълнат от мрака, той изчезна така, сякаш никога не е съществувал.

Мери седеше сама с куфара до краката си. След малко откъм тъмната къща зад гърба й долетя шум от дърпане на резета и вратата се отвори. Едра фигура излезе от нея и размаха фенер.

— Кой е? — чу се вик. — Търсите ли някого?

Мери пристъпи напред и се взря в лицето на мъжа. Фенерът светеше в очите й и я заслепяваше. Мъжът го залюля пред нея, засмя се, хвана я за ръката, дръпна я грубо към верандата и възкликна:

— О, това си ти! Най-накрая пристигна при нас. Аз съм Джос Мерлин, твоят чичо. Добре дошла в странноприемница „Ямайка“.

Мъжът я въведе в къщата, засмя се отново, затвори врата и сложи фенера на пейката във вестибюла. Двамата се изправиха лице в лице и всеки се взря в другия.