Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (13)

12

Квадратното стъкло й беше познато. То беше по-голямо от стъклото на прозореца на каретата и под него имаше перваз. Пукнатината в него също й беше позната. Мери се взираше в стъклото и се опитваше да си спомни къде го е виждала. Чудеше се защо дъждовните капки вече не падат върху лицето й и защо не усеща полъха на вятъра. Не усещаше също така никакво движение и първата й мисъл беше, че каретата е затънала в дерето и е спряла. Помисли си, че отново й предстои да премине през ужасните неща, които вече беше преживяла. Щеше да се провре се през прозореца, да падне, а после щеше да поеме по лъкатушещата пътека и отново щеше да се натъкне на амбулантния търговец Хари, който клечеше в канавката, но този път силите нямаше да й стигнат да му се противопостави. Долу, на каменистата брегова ивица, мъжете щяха да чакат настъпването на прилива, а после страховитият, подобен на огромна черна костенурка кораб щеше да се наклони на една страна. Мери изстена и завъртя глава. С ъгълчето на окото си зърна избелялата кафява стена до себе си и ръждясалата глава на пирона, на който вероятно преди е висял лист с цитат от Библията, и изведнъж осъзна, че лежи в стаята си в странноприемница „Ямайка“.

Мери мразеше тази стая, но макар че беше студена и мрачна, тя я пазеше от студа и от дъжда, а също и от ръцете на Хари. В нея беше невъзможно да чуе шума на морето. Ревът на прибоя повече нямаше да я безпокои. Тя вече възприемаше смъртта като свой съюзник. От сега нататък съществуването й щеше да бъде лишено от смисъл, защото така или иначе не се чувстваше жива и тялото, което лежеше в леглото, не й принадлежеше. Нямаше никакво желание да продължава да живее. Шокът я беше превърнал в бездушна кукла и я беше оставили без сили. В очите й напираха сълзи на самосъжаление.

Над нея се беше надвесило някакво лице. Тя притисна главата си към възглавницата и протегна напред ръце, за да го отблъсне. Не беше в състояние нито за миг да прогони от ума си подпухналите устни и счупените зъби на амбулантния търговец. Усети как някой хвана нежно ръцете й. Плахите сини очи, които се взираха в нея, също като нейните бяха зачервени от плач.

До леглото беше застанала леля й Пейшънс. Двете се прегърнаха силно в опит да намерят утеха в близостта си. Мери даде воля на чувствата си и дълго плака горестно. Когато дойде на себе си и си възвърна част от силите и куража, тя изрече:

— Знаеш какво се случи, нали?

Леля Пейшънс продължаваше да стиска леко ръцете й, за да й попречи да ги отдръпне. Сините й очи я молеха безмълвно за прошка подобно на очите на животно, което е било наказано, без да е виновно.

— От колко време лежа тук? — попита я Мери.

След като узна, че лежи вече втори ден, тя замълча за миг. Думите на леля й я изненадаха, защото имаше чувството, че само преди няколко минути е наблюдавала пукването на зората на морския бряг. Два дни бяха прекалено дълго време и тя си помисли, че вероятно, докато е лежала безпомощно в леглото, са се случили много неща.

— Трябваше да ме събудиш — сопна се Мери на леля си и отблъсна ръцете й. — Не е нужно да ме глезиш заради няколко синини, сякаш съм малко дете. Чака ме много работа, но ти не си в състояние да разбереш това.

Леля Пейшънс я погали нерешително и отвърна тъжно:

— Ти не беше в състояние да се движиш. Нещастното ти тяло беше окървавено и натъртено. Изкъпах те, докато беше в безсъзнание. Слава богу, раните ти не са толкова страшни, колкото се опасявах. Те ще заздравеят бързо, а продължителният сън ти даде възможност да си починеш.

— Знаеш кой ми причини тези рани, нали? — изрече гневно Мери. — Сигурна съм, че си разбрала къде ме бяха отвели чичо ми и приятелите му.

Страданието я беше ожесточило. Даваше си сметка, че думите й шибат леля й като камшик, но не беше в състояние да спре. Започна да й разказва за мъжете на брега. Сега беше ред на леля й да заплаче и когато видя как тънките й устни са размърдаха, а сините й очи се впиха ужасено в нея, Мери се отврати от себе си и повече не беше в състояние да продължи. Тя спусна краката си на пода. От усилието й се зави свят и слепоочията й запулсираха от болка.

— Какво смяташ да правиш? — попита я нервно леля Пейшънс и я дръпна за ръката, но Мери я отблъсна и започна да се облича.

— Трябва да свърша нещо — отвърна грубо тя.

— Чичо ти е на долния етаж. Няма да ти позволи да излезеш от странноприемницата.

— Не ме е страх от него.

— Моля те, Мери, заради теб самата и заради мен, повече да не му се опълчваш. Достатъчно е това, на което си била подложена. Откакто се върнахте, той седи долу с револвера на коленете си, пребледнял и настръхнал. Всички врати на странноприемницата са заключени. Знам, че си видяла и си преживяла зловещи, неописуеми неща, но не разбираш ли, че ако слезеш долу, той отново може да те нарани, дори може да те убие? Никога досега не е изпадал в такова състояние. Нямам представа какво ще му хрумне. Стой тук, Мери. Не слизай долу, моля те.

Леля й започна да се влачи на колене по пода, вкопчена в полата на Мери, а после взе ръцете й в своите и ги целуна. Тя представляваше жалка гледка, която Мери не беше в състояние да понесе.

— Лельо Пейшънс, аз търпях достатъчно заради теб. Не можеш да очакваш от мен да продължавам да го правя. Навярно някога чичо Джос е означавал много за теб, но той вече е загубил човешкия си образ. Осъзнаваш, предполагам, че сълзите ти няма да го спасят от правосъдието. Съпругът ти се е превърнал в звяр и е на път да обезумее напълно от брендито и от кръвта, с която са изцапани ръцете му. Той уби един мъж на брега, без да трепне. Заради него се удавиха невинни хора. Тези ужасни сцени непрекъснато са пред очите ми. До края на живота си няма да мога да ги прогоня от ума си.

Гласът й беше станал много писклив и тя всеки момент щеше да изпадне в истерия. Беше прекалено слаба, за да разсъждава нормално. Представи си, че бяга и крещи по пътя, а някой й се притичва на помощ.

Леля Пейшънс й даде знак да спре да говори, но Мери не обърна внимание на вдигнатия й предупредително пръст. Вратата на стаята се отвори и на прага й застана съдържателят на странноприемница „Ямайка“. Той наведе глава под гредата и се взря в тях. Изглеждаше мрачен и изтормозен. Беше мръсен, а под очите му имаше тъмни кръгове. Дълбоката рана на челото му все още не беше заздравяла.

— Стори ми се, че чух някакви гласове на двора — започна той. — Погледнах през пролуката в капаците на прозореца на салона, но не видях никого. А вие чухте ли нещо от тази стая?

Двете жени мълчаха. Леля Пейшънс поклати глава и се усмихна нервно, както правеше винаги в негово присъствие. Съпругът й седна на леглото и започна да дърпа завивките, а неспокойните му очи се преместиха от прозореца към вратата, докато казваше:

— Той ще дойде, непременно ще дойде. Сам си прерязах гърлото, като му се опълчих. Предупреди ме веднъж, но аз му се изсмях и не го послушах. Исках да играя сам. Ние тримата все едно сме мъртви — ти, Мери и аз. С нас е свършено. Играта приключи. Защо ми позволи да пия? Защо не счупи всяка проклета бутилка и не ме заключи в къщата? Нищо лошо нямаше да ви направя, нямаше да ви докосна с пръст — нито едната, нито другата. Вече е прекалено късно. Краят ни наближава.

Той извърна очи от съпругата си и ги насочи към Мери. Очите му бяха кървясали и хлътнали, а главата му сякаш беше потънала между широките му рамене. Мери и леля й го гледаха, смаяни от изражението на лицето му, което никога досега не бяха виждали.

— Какво искате да кажете? — попита го най-накрая Мери. — От кого се страхувате? Кой ви е предупредил?

Чичо й поклати глава и доближи ръце до устата си. Пръстите му трепереха.

— Сега не съм пиян, Мери Йелан — отвърна бавно той. — Ще запазя тайната си за себе си. Но ще ти кажа едно — няма как да се отървеш. Ти си замесена в тази история не по-малко от Пейшънс. Ще бъдем притиснати от две страни — както от страна на правосъдието, така и от страна на… — Той замълча и очите му отново станаха дяволити, когато погледна към Мери. — Искаш да разбереш коя е другата страна, нали? Искаш да се измъкнеш тайно от къщата с името на устните си и да ме предадеш. Искаш да ме видиш увиснал на въжето. Не те упреквам. Достатъчно злини ти сторих. Няма да можеш да ги забравиш, докато си жива. Но в същото време те спасих. Замисляла ли се какво щяха да ти причинят онези негодници, ако не бях там? — Засмя се и се изплю на пода, както правеше обикновено. — Поне заради това би могла да ми бъдеш признателна. Никой, освен мен, не те докосна през онази нощ, а аз не загрозих красивото ти лице. Раните и натъртените места заздравяват, нали? Знаеш не по-зле от мен, клета нещастнице, че ако исках, можех да те имам още през първата седмица, след като пристигна в странноприемница „Ямайка“. В крайна сметка ти си жена. Да, по дяволите, ти щеше да лазиш в краката ми като леля си Пейшънс, доволна и послушна, и да се превърнеш в поредната глупачка. Да се махаме оттук. Стаята смърди на плесен и на гнило.

Джос се изправи на крака, хвана Мери за ръката и я изведе в коридора. Когато стигнаха до стълбищната площадка, той я блъсна към стената под свещника и светлината падна върху израненото й и насинено лице. Хвана брадичката й, задържа я в ръцете си и започна да гали драскотините по лицето й с дългите си пръсти. Мери го гледаше с отвращение и омраза. Изящните му ръце й напомняха за всичко, което беше загубила и от което се беше отказала. Когато чичо й наведе противното си лице, без да обръща внимание на факта, че леля й Пейшънс беше застаналата до него, и устата му, която толкова много приличаше на устата на брат му, се докосна за миг до нейната, илюзията беше ужасяваща. Той загаси свещта и двете жени го последваха мълчаливо надолу по стълбите. Стъпките им отекваха в празната къща.

Джос ги поведе към кухнята. Дори нейната врата беше заключена и капаците на прозореца й бяха затворени. Стаята беше осветена от две свещи, които бяха поставени на масата. Той се обърна към тях, придърпа един стол и го възседна, без да ги изпуска от погледа си. После извади лулата от джоба си, напълни я и рече:

— Трябва да решим как ще действаме от сега нататък. От два дни стоим тук като мишки в капан и чакаме да ни хванат. Дойде ми до гуша, казвам ви. Тази игра не е за мен. Изправя ми се косата само като си помисля за нея. Ако ще се бием, нека да го направим открито, по дяволите. — Той дръпна няколко пъти от лулата си, като се взираше намръщено в пода и потропваше с крак по каменните плочи. — Хари все още е на моя страна, но бързо ще се обърне срещу мен, ако това се окаже изгодно за него. Що се отнася до останалите, те са разбягаха с подвити опашки като глутница кучета. Изплашиха се до смърт. Аз също се изплаших, не мога да си изкривя душата. Сега съм трезвен и осъзнавам в каква проклета каша се забърках. Ще извадим голям късмет, ако успеем да отървем въжето. Можеш да се усмихваш колкото си искаш, Мери, с бялото си надменно лице, но те уверявам, че няма да бъдеш в по-добро положение от Пейшънс и от мен. И ти като нас си затънала до гуша в тази история и няма как да се измъкнеш невредима от нея. Защо не ме заключи? Защо не ми забрани да пия?

Съпругата му се приближи плахо до него, дръпна го за палтото и прокара език по устите си.

— Какво искаш? — попита я гневно той.

— Не можем ли да се махнем оттук, преди да е станало прекалено късно? — прошепна тя. — Двуколката е в конюшнята. За няколко часа ще стигнем до Лонсестън, а после ще продължим към Девън. Ще пътуваме нощем. Можем да се установим в някое от източните графства.

— Проклета идиотка! — изкрещя й той. — Не разбираш ли, че по пътя за Лонсестън няма как да не ще срещнем хора, които смятат, че аз съм самият дявол? Тези хора нямат търпение да ме пипнат и да ми лепнат всички престъпления, които са били извършени в Корнуол. Всички в околността знаят какво се случи на брега в навечерието на Коледа и след като видят, че бягаме, ще разполагат с нужните доказателства. По дяволите, нима мислиш, че на мен не ми се иска да замина и да си спася кожата? Нали, ако го направим, всички ще ни сочат с пръст? Ще представляваме красива гледка, докато пресичаме площада в Лонсестън с натоварената с вещи двуколка и махаме за сбогом подобно на фермери, които си тръгват от пазара. Не, ние имаме един-единствен, макар и много малък шанс — да се спотайваме и да си държим устите затворени. Ако останем тук, в странноприемница „Ямайка“, никой няма да има сериозни основания да ни подозира. За да ни пипнат, са нужни свидетелски показания, дадени под клетва. Ако нито един от онези негодници не ни издаде, няма да съществуват никакви доказателства срещу нас. „Корабът е върху скалите със счупен гръбнак заедно с товара си, който чака да бъде прибран“, ще кажат хората. След като бъдат открити двата овъглени трупа и купчината пепел, те ще попитат: „Какво е това?“, а после ще заключат: „Явно е имало пожар, имало е и бой“. Ще възникнат подозрения за извършено престъпление, но никой не би могъл да повдигне обвинение срещу мен, след като не разполага с нужните улики, нали така?

Прекарах Бъдни вечер като порядъчен човек със семейството си и се забавлявах с племенницата ми.

Джос изду бузата си с език, а после подсвирна.

— Не забравяте ли нещо? — попита го Мери.

— Не, скъпа. Не съм забравил, че кочияшът на онази карета беше застрелян и падна в канавката на по-малко от половин километър надолу по пътя. Надявала си се, че сме го оставили там, нали? Може би ще бъдеш шокирана от думите ми, Мери, но трупът му пристигна заедно с нас на брега и в момента лежи, ако си спомням правило, на три метра дълбочина под пясъка и камъните. Аз, разбира се, очаквам, че ще започнат да го издирват, но тъй като няма да открият каретата, хората ще си помислят, че вероятно му е писнало от съпругата му и е заминал за Пензанс. Могат да го търсят там колкото си искат. Сега, след като и двамата дойдохме отново на себе си, очаквам от теб да ми кажеш какво правеше в онази карета. Би трябвало да си наясно какво ще ти се случи, ако не ми отговориш, защото вече ме познаваш достатъчно добре. Ще намеря начин да изтръгна истината от теб.

Мери погледна към леля си. Вперила очи в съпруга си, тя трепереше като изплашено куче. Мери се опита да събере мислите си. Спокойно можеше да излъже. В момента времето беше най-важно от всичко и тя трябваше да го използва разумно, защото в противен случай двете с леля й нямаше да излязат живи от тази история. Налагаше се да изчака, докато чичо й сам си окачи въжето на шията. Щеше да дойде моментът, в който самоувереността му щеше да му изиграе лоша шега. Тя можеше да разчита на един-единствен човек. Този човек беше близо, на по-малко от осем километра оттук, в Олтърнън, и очакваше от нея да му даде знак.

— Ще ви разкажа какво се случи, а дали ще ми повярвате, си е ваша работа — проговори най-накрая Мери. — Отидох пеша до Лонсестън, за да разгледам панаира. Към осем часа се почувствах уморена. Духаше силен вятър и валеше като из ведро. Бях мокра до кости и не бях в състояние да се прибера пеша. Наех онази карета и обясних на кочияша, че ще пътувам до Бодмин. Ако му бях казала, че искам да ме остави пред странноприемница „Ямайка“, той нямаше да се съгласи да ме закара. Това е всичко.

— Сама ли беше в Лонсестън?

— Да, разбира се.

— И не си разговаряла с никого?

— Купих си забрадка от една сергия и размених няколко думи с продавачката.

Джос Мерлин се изплю на пода.

— Добре — отстъпи той. — Каквото и да направя с теб, ти ще ми разкажеш същата история, нали? В случая имаш предимство, защото не мога да докажа дали ме лъжеш, или не. Уверявам те обаче, че не са много момичетата на твоята възраст, които биха прекарали един ден сами в Лонсестън и биха се прибрали с карета у дома, без да бъдат придружени от никого. Ако историята ти отговаря на истината, шансовете ни да не бъдем заподозрени стават по-големи. Никой не би могъл да свърже изчезването на кочияша с нас. По дяволите, усещам, че всеки момент ще ми се прииска да пийна нещо. — Той наклони назад стола, дръпна от лулата и продължи: — Някой ден ще се возиш в собствена карета, Пейшънс, и ще носиш кадифено наметало и шапка с пера. Все още не съм се предал. Искам първо да видя как цялата тази шайка се пържи в ада. Имайте търпение. Ще започнем всичко отначало и ще живеем като бойни петли. Може би аз ще престана да пия и ще започна да ходя на църква в неделя, а ти, Мери, ще ми държиш ръката, когато остарея, и ще ме храниш с лъжица в устата.

Джос отметна назад глава и се засмя, но смехът му изведнъж секна и устата му се отвори като капан. Той скочи от стола, застана в средата на стаята и обърна главата си на една страна. Лицето му беше бяло като платно.

— Чуйте — прошепна дрезгаво.

Мери и леля й проследиха посоката, в която бяха отправени очите му. Джос се беше се втренчил в проникващата през тясната пролука между капаците на прозореца светлина.

Нещо драскаше по прозореца на кухнята и от време на време почукваше леко и плахо по стъклото. Звукът напомняше на звука, издаван от отчупена от стъблото клонка бръшлян, която се навежда надолу при всеки повей на вятъра и докосва прозореца или покрива на верандата. Върху сивите стени на странноприемница „Ямайка“ обаче не пълзеше бръшлян.

Звукът беше настоятелен. Той напомняше на барабанене с клюн или с пръсти.

Кухнята беше тиха. Чуваше се единствено неспокойното дишане на леля Пейшънс. Тя плъзна ръката си по масата към племенницата си. Мери наблюдаваше чичо си, който стоеше неподвижно, а тялото му хвърляше страховита сянка върху тавана. Посинелите му устни изпъкваха на фона на наболата му черна брада. Изведнъж той се наведе напред, опря ръце на пода, запристъпва тихо като котка и взе револвера си, който лежеше на един стол, без да откъсва очи от проникващата през пролуката между капаците на прозореца светлина.

Мери преглътна. Гърлото й беше пресъхнало. Безпокойството й нарастваше още повече от факта, че не знаеше човекът от другата страна на прозореца е приятел ли е, или враг. Макар и да се надяваше, че нищо не ги застрашава, сърцето й биеше лудо. Страхът на чичо й се беше предал и на нея и по лицето й бяха избили капки пот. Тя вдигна несъзнателно лепкавите си треперещи ръце към устата си.

Джос стигна до прозореца и изчака няколко секунди, преди да скочи на крака. Той отвори рязко капаците и в стаята нахлу сивата следобедна светлина. Отвън стоеше мъж, който беше притиснал към стъклото синкавото си лице, а от ухилената му уста се показваха счупените му зъби.

Мъжът беше Хари, амбулантният търговец. Джос Мерлин изпсува и отвори прозореца.

— Да те вземат дяволите! — изкрещя му той. — Защо просто не влезеш, вместо да чукаш на прозореца? Куршума ли си просиш, глупако? Накара ме да стоя като глухоням пет минути с насочен към корема ти револвер. Престани да се притискаш до стената като призрак, Мери, и отключи вратата. Не е нужно да ме изнервяш допълнително.

Както всички уплашени хора той търсеше оправдание за паниката си и хвърли вината за нея върху Мери, като започна да ругае, за да се успокои. Мери прекоси бавно стаята. При вида на амбулантния търговец спомените й за схватката с него на пътеката се върнаха. Започна да й се гади и не беше в състояние да погледне към него. Отвори безмълвно вратата и се скри зад нея. Когато Хари влезе в кухнята, тя се обърна, приближи се до мъждукащия огън и машинално започна да трупа торф върху въглените.

— Новини ли ми носиш? — попита Джос Хари.

Амбулантният търговец премлясна с устни, посочи с палец зад рамото си и отвърна:

— В цялата околност се вдига шум до небесата. Всеки човек в Корнуол говори за това — от Теймър до Сейнт Айвс. Днес бях в Бодмин. Хората там са жадни за кръв и настояват като обезумели за справедливост. Снощи преспах в Камълфорд. Навсякъде мъжете размахваха юмруци във въздуха и крещяха. Ти знаеш как може да бъде укротена тази буря, нали, Джос? — Той прокара ръка по гърлото си. — Бягството е единственият ни шанс. Пътищата са като отрова за нас, особено тези, които водят към Бодмин и Лонсестън. Решил съм да тръгна през пустошта и да стигна до Девън откъм Гънислейк. Знам, че ще ми отнеме повече време, но това е без значение, стига да отърва кожата. Има ли хляб в тази къща, стопанке? От вчера сутринта не съм слагал залък в устата си.

Той отправи въпроса си към съпругата на Джос, но погледът му беше насочен към Мери. Пейшънс Мерлин бръкна в шкафа и извади хляба и сиренето. Устите й мърдаха нервно, движенията й бяха непохватни, а умът й беше всякъде другаде, освен в това, което вършеше. След като сложи масата, тя погледна умолително към съпруга си и каза:

— Чу какво каза Хари. Би било лудост, ако продължаваме да стоим тук. Трябва да тръгнем веднага, преди да е станало прекалено късно. Наясно си какво е отношението на хората към теб. Не можеш да разчиташ на милостта им. Те ще те убият, без да те съдят. За бога, Джос, послушай го. Знаеш, че не се тревожа за себе си, а за теб.

— Затвори си устата! — изрева съпругът й. — Никога не съм те молил за съвет, не те моля и сега. Мога да се оправя сам. Не е нужно да блееш като овца до мен. Значи и ти биеш отбой, така ли, Хари? Ще хукнеш с подвита опашка, защото, жадни за кръвта ти, чиновниците и уеслианците надават вой. Смяташ, че те разполагат с някакви доказателства срещу нас? Или те мъчи нечистата ти съвест?

— Майната й на съвестта ми, Джос. Просто се опитвам да разсъждавам трезво. Тук положението става напечено. Искам да се махна, докато все още мога да го направя. А що се отнася до доказателствата, през последните няколко месеца имаме достатъчно провинения, които могат да им свършат работа. Винаги съм бил на твоя страна, нали? Дори днес дойдох тук, като си сложих главата в торбата, за да те предупредя. Не искам да те обидя, Джос, но заради проклетата ти глупост се забъркахме в тази каша. Накара ни да се напием като теб и ни поведе към брега. Действахме безразсъдно, без да сме съставили предварително какъвто и да било план. Шансът да успеем беше минимален и ние наистина успяхме — справихме се дяволски добре. Заради това, че бяхме пияни, си загубихме ума и оставихме плячката и стотици следи по брега. И чия беше вината? Вината беше твоя, Джос.

Той удари с юмрук по масата. Наглото му жълто лице се приближи към Джос, а по напуканите му устни заигра подигравателна усмивка.

Джос Мерлин се взря за миг в него и когато проговори, гласът му беше заплашителен.

— Обвиняваш ме, така ли, Хари? — изрече тихо той. — Същият си като онези негодници. Започваш да се гърчиш като змия, когато късметът ти изневери. Беше ти добре, докато те носех на гърба си. Шепите ти бяха пълни със злато. През всички тези месеци живееше като принц, вместо да лежиш на дъното на някоя кариера, където всъщност ти е мястото. Представи си, че през онази нощ не се бяхме увлекли и се бяхме измъкнали, преди да се съмне, както сме правили стотици пъти. Тогава щеше да ми се подмазваш, за да ти напълня джобовете. Щеше да се увърташ около мен заедно с останалите песове, докато очакваш своя дял от плячката, щеше да ме наричаш „господ“, щеше да ми ближеш ботушите и да се търкаляш в калта. Майната ти! Бягай, щом искаш, бягай към брега на Теймър с подвита опашка. Аз ще се справя и без твоята помощ.

Амбулантният търговец се изсмя пресилено, сви рамене и отвърна:

— Не може ли да поговорим, без да се хващаме за гушите? Не съм те изоставил, Джос. Все още съм на твоя страна. Знам, че през онази нощ бяхме пияни до козирката. Нека да не се връщаме назад. Каквото било — било. Тогава нашите приятели си плюха на петите. От сега нататък не трябва да се съобразяваме с тях. Те са прекалено уплашени, за да изпълзят от дупките си и да ни създават каквито и да било неприятности. Останахме само ти и аз, Джос. Двамата с теб сме затънали по-надълбоко в този бизнес в сравнение с останалите и колкото повече си помагаме, толкова по-добре би било за нас. Точно затова съм дошъл — за да се разберем как ще действаме оттук нататък.

Той отново се засмя, като показа развалените си зъби, и започна да барабани по масата с късите си черни пръсти.

Джос го гледаше спокойно. Той се облегна на масата, напълни отново лулата си и попита:

— Накъде биеш, Хари?

Амбулантният търговец засмука бузите си, ухили се и отвърна:

— Не бия наникъде. Искам само да направя нещата по-лесни и за двама ни. Ясно е като бял ден, че трябва да бягаме, ако не искаме да увиснем на въжето. Но според мен, Джос, няма смисъл да си тръгваме оттук с празни ръце. Преди два дни прибрахме в онази стая куп неща, които донесохме от брега. Прав съм, нали? И тези неща принадлежат на всички, които се трудиха за тях през нощта преди Коледа. Освен нас двамата не остана никой друг, който би могъл да има претенции към тях. Не казвам, че са кой знае колко ценни — повечето от тях безспорно са боклуци, — но не виждам причина да не ги вземем със себе си, когато отпътуваме за Девън.

Джос издуха облак дим в лицето му и отбеляза:

— Значи не си дошъл в странноприемница „Ямайка“ само заради красивата ми усмивка. А аз си помислих, че си тук, защото ме обичаш и искаш да ми държиш ръката, докато страдам.

Амбулантният търговец се ухили отново, размърда се притеснено на стола и отвърна:

— Двамата сме приятели, нали? Безсмислено е да увъртам. Плячката е там и са необходими двама души, за да я пренесат. Жените не стават за тази работа. Защо двамата с теб да не се разберем и да сложим точка на тази история?

Джос дръпна замислено от лулата си и каза:

— Виждам, че си пълен с идеи, които са толкова цени, колкото са дрънкулките за продан на таблата ти, приятелю. Ами ако плячката вече не е в странноприемницата? Ако съм я пласирал? Както ти е известно, от два дни стоя тук и се чудя как да си запълня времето, а каретите минават покрай вратата ми. Какво ще кажеш за това, момче?

Усмивката изчезва от лицето на амбулантния търговец. Той вирна брада и изръмжа:

— Шегуваш се, нали? Надявам се, че не играеш двойна игра, защото в противен случай лошо ти се пише. Докато превозвахме товарите с каруците, понякога ти беше доста потаен. Виждах неща, които не можех да си обясня, а и се носеха разни слухове. Дълго време ти се справяше много добре, дори прекалено добре, а нашата печалба не беше голяма, макар че бяхме изложени на най-големите рискове. И никой от нас не ти е търсил обяснение защо се получаваше така. Кажи ми, Джос Мерлин, нечии заповеди ли изпълняваш?

Джос се стрелна като светкавица към него и го удари с юмрук по брадата. Хари полетя назад и уцели с главата си стола, който се събори с трясък на пода. Окопити се бързо и застана на колене, но Джос се надвеси над него, насочи револвера към гърлото му и процеди през зъби:

— Ако мръднеш, си мъртъв.

Амбулантният търговец погледна към нападателя си. Той дишаше тежко, малките му злобни очи бяха полуотворени, а подпухналото му лице беше пожълтяло още повече. Леля Пейшънс се беше притиснала до стената, след като двамата мъже започнаха да се карат, и ужасените й очи напразно търсеха очите на племенницата й. Мери наблюдаваше напрегнато чичо си и се опитваше да разгадае настроението му. Той свали револвера, бутна с крак амбулантния търговец и каза:

— Вече можем да поговорим разумно. — Облегна се отново на масата, подпрял револвера на ръката си, а Хари продължаваше да стои на колене на пода. — Аз съм водачът в тази игра — продължи бавно. — Винаги е било така. Започнах да я играя преди три години, докато превозвахме до Падстоу товари от дванайсеттонните кораби и смятахме, че сме късметлии, когато в джобовете ни дрънкаха по няколко пенита. Продължих да я играя, докато тя обхвана района между Хартланд и Хейл. Дали изпълнявам нечии заповеди? Мили Боже, бих искал да се запозная с човека, който би се осмелил да ме командва. Е, играта свърши. Ние си изпяхме песента. Нашето време изтече. Ти не си дошъл, за да ме предупредиш, а за да видиш какво би могъл да спечелиш от фиаското, което претърпях. Зарадвал си се, след като си видял, че странноприемницата е заключена. Почука на прозореца, защото знаеш, че куката е хлабава и няма да ти бъде трудно да го отвориш. Не очакваше да ме намериш тук, нали? Мислеше си, че лесно ще можеш да уплашиш Пейшънс и Мери. Щеше да откачиш револвера ми от стената. Често си го виждал да виси там, нали? А после щеше да пратиш съдържателя на странноприемница „Ямайка“ на майната му. Ти си един гаден плъх, Хари. Мислиш ли, че не видях това в очите ти, когато отворих капаците на прозореца? Мислиш ли, че не те чух как ахна от изненада, че не забелязах гадната ти усмивка?

Амбулантният търговец се облиза и преглътна, а после погледна към Мери, която стоеше неподвижно до огъня. Очите му бяха ококорени и бдителни като очите на притиснат в ъгъла плъх. Той се чудеше дали тя няма да се разприказва. Мери обаче мълчеше и чакаше да види какво ще направи чичо й.

— Добре, нека да сключим сделка, както предложи ти — изрече Джос. — Ще се договорим така, че да е изгодно и за двама ни. Размислих, скъпи мой приятелю. Ще ни помогнеш да натоварим багажа, преди да тръгнем за Девън. Както ти спомена, тук има неща, които си заслужава да вземем със себе си, но аз не бих могъл да се справя сам. Утре е неделя — благословен ден, ден за почивка. Дори петдесет корабокрушения не биха накарали хората да хукнат към брега, вместо да паднат на колене. Те ще пуснат пердетата на прозорците си и ще се молят с унили лица за душите на клетите моряци, намерили смъртта си по волята на дявола, но няма да отидат да търсят дявола в неделя. Разполагаме с двайсет и четири часа, приятелю. Утре вечер, след като си капнал от умора да товариш торфа и ряпата от стопанството ми в каруцата и ще си се сбогувал с мен, с Пейшънс, а вероятно и с Мери, ще можеш да паднеш на колене и да благодариш на Джос Мерлин за това, че си жив, а не седиш на опашката си с куршум в подлото си сърце в някоя канавка, където ти е мястото.

Джос отново вдигна револвера си и насочи студеното дуло към гърлото му. Амбулантният търговец изскимтя и подбели очи. Джос се изсмя и продължи:

— Ти си точен стрелец, Хари. Нали това беше мястото, в което уцели Нед Санто онази нощ? Разкъса гръкляна му и кръвта бликна като фонтан. Нед беше добро момче, но имаше дълъг език. И ти се погрижи нашият приятел повече да не бъде в състояние да го използва. — Той притисна още по-силно дулото към гърлото на амбулантния търговец и добави: — Ако случайно натисна спусъка, Хари, и твоя гръклян ще го сполети същата съдба. Ти не искаш да допусна подобна грешка, нали?

Амбулантният търговец не беше в състояние да говори. Той завъртя очи, примигна и ръката му се разтвори широко, а пръстите му се опънаха и сякаш залепнаха за пода.

Джос отмести револвера от гърлото му, наведе се, издърпа го на крака и изкрещя:

— Размърдай се! Нали не смяташ, че ще се занимавам с теб цяла нощ? Шегата е забавна пет минути, а после се превръща в досада. Отвори вратата и завий надясно. Ще вървиш напред по коридора, докато не ти кажа да спреш. Не можеш да избягаш през бара — вратите му са заключени, а на прозореца му има решетки. Нямаш търпение да разгледаш плячката, която донесохме от брега, нали? Ще прекараш нощта в стаята с нея. Знаеш ли, Пейшънс, това е първият път, в който оказваме гостоприемство на някого в странноприемница „Ямайка“. Мери не влиза в сметката, тя е част от семейството.

Той се засмя весело. Настроението му се беше променило подобно на ветропоказател, който е сменил посоката си. Заби револвера в гърба на амбулантния търговец и го избута от кухнята. Двамата тръгнаха по тъмния, покрит с каменни плочи коридор към килера. Вратата, която господин Басът и неговият слуга бяха разбили, беше укрепена с дъски и беше устойчива както преди, дори беше станала по-устойчива. През изминалата седмица Джос Мерлин не беше стоял със скръстени ръце. След като заключи приятеля си в стаята и му поръча да не храни плъховете, чийто брой напоследък се беше увеличил, той се върна в кухнята, като се смееше гръмогласно, и отбеляза:

— Очаквах, че Хари ще се изправи срещу мен. От седмици личи по очите му, дълго време преди да се забъркаме в онази каша. Хари винаги е на моя страна, когато нещата вървят добре, но е готов да захапе ръката ми — ръката, която го е хранила, — когато те се объркат. Той ми завижда. Позеленял е и е прояден от завист. Всички ми завиждат и ме мразят, защото ми сече пипето. Какво си ме зяпнала, Мери? Време е да вечеряш и да си лягаш. Утре през нощта те чака дълго пътуване и те уверявам, че то никак няма да бъде леко.

Мери го погледа през масата. В момента фактът, че не възнамеряваше да тръгне с него, не беше важен и той беше свободен да си мисли каквото си иска. Макар че беше уморена и напрегната от това, което беше видяла и преживяла през последните няколко дни, тя продължаваше да крои планове.

На следващия ден трябваше на всяка цена да отиде в Олтърнън. След като пристигнеше там, повече нямаше да носи отговорност за нещата, на които беше станала свидетел. Необходимите действия щяха да бъдат предприети от други хора. В началото на леля й Пейшънс щеше да й бъде трудно, както и на нея самата. Тя не беше запозната със законите, но каквото и да се случеше, в крайна сметка справедливостта щеше да възтържествува и нейното име и името на леля й щяха да бъдат изчистени. Докато наблюдаваше как чичо й се тъпче със сирене и корав хляб, мисълта, че ще го види със завързани на гърба ръце, лишен от власт до края на живота си, я изпълваше с невероятно удоволствие, и тя добавяше към картината все повече и повече подробности. Леля й Пейшънс щеше да се възстанови постепенно, дългогодишните й страдания щяха да останат в миналото и тя най-накрая щеше да се радва на тишина и спокойствие. Мери се чудеше по какъв начин ще бъде задържан чичо й. Вероятно тримата щяха да тръгнат през нощта и докато завиваха, за да излязат на пътя — той щеше да се смее, уверен напълно в себе си, — щяха да бъдат заобиколени от многобройна и добре въоръжена група мъже. Съборен на земята, чичо й щеше да се бори отчаяно с тях, а тя щеше да се наведе към него и да се усмихне. „Мислех си, че ви сече пипето, чичо Джос“, щеше да му каже и той щеше да разбере всичко.

Мери извърна поглед от него, тръгна към шкафа, за да вземе свещта, и каза:

— Днес няма да вечерям.

Леля Пейшънс вдигна очи от чинията си, в която нямаше нищо друго, освен парче хляб, и тревожно измърмори нещо, но Джос Мерлин я ритна с крак, за да я накара да млъкне.

— Остави я — сопна й се той. — Щом така иска, нека да се цупи. Какво значение има дали ще яде, или не? Гладуването е полезно за жените и за животните — то ги прави по-покорни. Утре сутрин ще бъде много по-кротка, отколкото е сега. Почакай, Мери. Ако те заключа в стаята ти, сънят ти ще бъде по-здрав. Не искам никой да се разхожда из къщата и да ме дебне. — Очите му се насочиха към закачения на стената револвер, а после, почти несъзнателно — към прозореца, чиито щори все още бяха вдигнати. — Затвори този прозорец, Пейшънс — изрече замислено — и залости капаците му. След като се навечеряш, можеш да си лягаш. Тази нощ аз ще остана в кухнята.

Стресната от тона му, съпругата му се опита да каже нещо, но той й изкрещя:

— Досега не си ли разбрала, че не трябва да ми противоречиш?

Тя стана веднага от стола си и се приближи до прозореца. Мери чакаше до вратата с горящата свещ в ръка.

— Защо си още тук? — извика й Джос. — Казах ти да вървиш да си лягаш.

Мери излезе в тъмния коридор. Докато вървеше, осветена от свещта, сянката й пълзеше по стената му. От заключената стая в дъното на коридора не се чуваха никакви звуци и тя се сети за амбулантния търговец, който лежеше в тъмнината и чакаше настъпването на деня. Мисълта за него й беше противна. Мъжът беше затворен при плъхове. Той самият беше плъх. Изведнъж Мери си представи как Хари драска по рамката на вратата с нокти, подобни на ноктите на плъх, и я гризе, докато се опитва да излезе на свобода. Тя потрепери и се почувства странно, защото осъзна, че изпитва благодарност към чичо си заради това, че беше решил да заключи и нея. Тази нощ къщата сякаш криеше някаква заплаха. Звукът от стъпките й по каменните плочи отекваше злокобно между стените. Дори кухнята — единствената стая в странноприемницата, която излъчваше някаква топлина и изглеждаше що-годе нормално — зееше, жълта и страховита на светлината на свещта, докато тя излизаше от нея и тръгваше по коридора. Дали чичо й щеше да седи там, след като свещите изгаснат, с револвер на коленете, и щеше да очаква нещо… или някого? Той пресече вестибюла, докато тя се изкачваше по стълбището, и я последва по площадката към стаята й.

— Дай ми ключа — заповяда й Джос и тя му връчи мълчаливо ключа. Той се взря за миг в нея, а после се наведе и докосна с пръсти устните й. — Имам слабост към теб, Мери. Духът ти все още е непреклонен и не си загубила кураж след всичките удари, които ти нанесох. Видях го в очите ти тази нощ. Ако бях по-млад, щях да те ухажвам, щях да те спечеля и двамата щяхме да си живеем славно. Наясно си с това, нали?

Застанала на прага на стаята си, Мери мълчеше и се взираше в него, без да осъзнава, че ръката й, която стискаше свещта, трепери леко.

Той сниши глас и прошепна:

— Грози ме опасност. Не ме е страх от закона — ако се стигне дотам, лесно мога да се изплъзна от него. Не ме интересува, че цял Корнуол е по петите ми. Страх ме е от стъпките, които се приближават към мен, а после се отдалечават, и от ръката, която ще ме повали. — Лицето му изглеждаше изпито и старо на слабата светлина, а в очите му за миг проблесна загадъчно пламъче, в което сякаш се криеше някакво послание за нея. — Водите на Теймър ще ни отделят от странноприемница „Ямайка“ — добави и се усмихна.

Извивката на устата му й беше болезнено позната, сякаш беше ехо от миналото. Той затвори вратата и превъртя ключа. Мери чу стъпките му по стълбището, а после по коридора, докато той завиваше към кухнята. Тя се приближи до леглото, седна на него, отпуснала ръце в скута си и по някаква причина, за която нямаше обяснение — впоследствие тя щеше да я прогони от съзнанието си и да я забрави, така както забравяше детските си прегрешения и сънищата, които не споделяше с никого на следващата сутрин, — допря пръсти до устните си, както беше направил Джос, прокара ги по бузата си и ги върна.

А после заплака — тихо и плахо, и усещаше горчивия вкус на капещите върху ръката й сълзи.