Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (7)

6.

Тази нощ каруците дойдоха отново. Мери се събуди от часовника във вестибюла, който удари два часа, и почти веднага чу стъпки под верандата и някакъв тих и нисък глас. Тя стана от леглото и се приближи до прозореца. Каруците наистина бяха на двора. Този път те бяха само две и във всяка от тях беше впрегнат по един кон, а мъжете бяха не повече от петима.

Каруците изглеждаха призрачно в полумрака и приличаха на катафалки. Мъжете също напомняха на привидения, които нямаха място в този свят през деня, и се движеха безшумно из двора, сякаш изпълняваха някакъв странен танц в кошмарен сън. Имаше нещо страховито в тъмните фигури и нещо злокобно в начина, по който покритите каруци пристигаха потайно през нощта. Тази нощ мъжете направиха още по-силно впечатление на Мери, защото тя вече беше наясно с целта на посещението им. Това бяха отчаяни мъже, които превозваха товари до странноприемница „Ямайка“, и последния път, когато пристигнаха, един от тях беше убит. Вероятно през тази нощ също щеше да бъде извършено престъпление и въжето отново щеше да увисне от куката на гредата в бара.

Сцената на двора сякаш беше омагьосала Мери и тя не беше в състояние да се отдръпне от прозореца. Този път каруците бяха празни и бяха натоварени с остатъка от стоките, които бяха докарани в странноприемницата предишния път. Мери предположи, че това е начинът, по който действаха мъжете. Странноприемницата служеше като склад на стоките в продължение на няколко седмици и когато възникнеше възможност за пласирането им, каруците пристигаха и ги превозваха до брега на Теймър. Навярно организацията беше достатъчно голяма, за да бъде в състояние да обхване цялата околност, и разполагаше с агенти, които наблюдаваха развоя на събитията. По всяка вероятност в нея участваха стотици хора — от Пензанс и Сейнт Айвс на юг до Лонсестън на границата с Девън. В редките случаи, в които в Хелфорд се говореше за контрабандни стоки, думите бяха придружени с намигване и снизходителна усмивка, сякаш тютюнът и брендито, доставени от някой акостирал в пристанището на Фалмът кораб, представляваха случаен и безобиден лукс, а не нещо, което тежи на нечия съвест.

Тук обаче нещата стояха другояче. Контрабандата беше мрачен, жесток и кървав бизнес и от това, което беше видяла, Мери беше стигнала до извода, че той изобщо не е съпроводен с усмивки и намигване. Ако съвестта на човека, който участваше в него, проговореше, той увисваше на бесилото. Във веригата, простираща се от крайбрежието до границата с Девън, не трябваше да има нито едно слабо звено и за окаченото на гредата въже съществуваше логично обяснение. Непознатият се беше разколебал и това беше довело до смъртта му. Обзета внезапно от разочарование, Мери се чудеше каква беше целта на посещението на Джем Мерлин в „Ямайка“ тази сутрин. Фактът, че каруците се появиха след него, й се струваше странно съвпадение. Той каза, че предишния ден е бил в Лонсестън, а Лонсестън се намираше на брега на Теймър. Мери беше ядосана на Джем и на себе си. Въпреки всичко, преди да заспи, тя си мислеше за вероятността двамата да станат приятели. В момента обаче осъзнаваше, че би било глупаво от нейна страна да се надява на това. Двете случки несъмнено бяха свързани помежду си.

Макар че Джем не се разбираше с брат си, явно двамата се занимаваха с един и същи бизнес. Джем беше дошъл в „Ямайка“, за да го предупреди, че каруците ще пристигнат през нощта. Всичко беше съвсем елементарно. А после му беше дожаляло за Мери и я беше посъветвал да замине за Бодмин. Каза й, че това място не е подходящо за момичета. Джем осъзнаваше много ясно този факт, защото той самият беше част от компанията на Джос. Това, с което се занимаваха двамата с брат му, беше отвратително, пъклено и отчаяно дело във всяко отношение. Тя беше въвлечена в него, а леля Пейшънс й лежеше на ръцете, все едно че беше малко дете.

Двете каруци вече бяха натоварени и хората се качиха в тях. Този път работата беше свършена бързо. Мери виждаше голямата глава и широките рамене на чичо си, които бяха на едно ниво с верандата. Той държеше в ръка фенер, чиято светлина беше приглушена от капака му. Каруците излязоха с тропот от двора и завиха наляво, както очакваше Мери, по посока на Лонсестън.

Мери се отдалечи от прозореца и отново легна в леглото. Не след дълго чу стъпките на чичо си по стълбището, а после той тръгна по коридора към спалнята. Тази вечер в стаята за гости не се криеше никой.

През следващите няколко дни нямаше никакви събития и единствената кола по пътя беше дилижансът за Лонсестън, който профуча покрай странноприемница „Ямайка“ подобно на уплашена хлебарка.

Утрото беше мразовито. Земята беше покрита със слана, а слънцето грееше на безоблачното небе. Хълмовете се открояваха на хоризонта, а тревата в пустошта, която обикновено беше подгизнала и кафява, сега беше замръзнала и лъщеше от полепналия по нея скреж. Поилката на двора беше покрита с тънък слой лед. На местата, където бяха стъпвали кравите, калта се беше втвърдила и следите от копитата им щяха да се запазят до следващия дъжд. От североизток засвистя студен вятър.

Мери, чието настроение винаги се повишаваше, когато слънцето грееше, беше посветила утрото на пране и потапяше ръцете си с навити над лактите ръкави в коритото, а горещата сапунена вода се пенеше и галеше кожата й в приятен контраст с острия хапещ въздух. Тя изпитваше радост от живота и пееше, докато работеше. Чичо й беше заминал нанякъде и тя се чувстваше свободна винаги когато той отсъстваше от странноприемницата. В задния двор Мери беше защитена от вятъра от голямата, солидна сграда и когато изстиска прането и го метна върху храстите от прещип, тя видя, че слънчевите лъчи падат върху него, и си помисли, че то ще изсъхне до обяд.

На прозореца се почука и Мери вдигна очи. Видимо уплашена, леля Пейшънс й махаше с пребледняло лице. Мери си избърса ръцете с престилката и се затича към задната врата на къщата. Веднага щом тя влезе в кухнята, леля й я сграбчи с треперещи ръце и започна да говори несвързано.

— Успокой се — прекъсна я Мери. — Не разбирам какво ми казваш. Вземи този стол, седни на него и изпий чаша вода, за Бога! И така, какво се е случило?

Клетата жена се клатеше напред-назад на стола и непрекъснато сочеше с глава към вратата, а устните й мърдаха нервно.

— Господин Басът от Норт Хил е на двора — прошепна тя. — Видях го от прозореца на салона. Пристигна с коня си. С него има още един човек. Боже мой, какво ще правим сега?

Докато леля й говореше, се чу силно чукане на входната врата, последвано от удари. Тя изстена, започна да хапе върховете на пръстите си и да къса със зъби парченца от ноктите си, а после извика отчаяно:

— Защо е дошъл? Досега кракът му не беше стъпвал тук. Винаги страни от нас. Сигурна съм, че е чул нещо. О, Мери, какво ще правим? Какво ще му кажем?

Мери се опита да си събере мислите. Беше изпаднала в много трудно положение. Ако това наистина беше господин Басът и ако той беше представител на закона, в момента й се отдаваше възможност да издаде чичо си. Можеше да му разкаже за каруците и за всичко, което беше видяла след пристигането си в странноприемницата. Тя погледна към треперещата жена до себе си.

— В името на Господ, кажи ми как да постъпя, Мери? — проплака леля й Пейшънс, хвана ръката й и я доближи до сърцето си.

Чукането на вратата не спираше.

— Спри да плачеш и ме чуй — отвърна Мери. — Трябва да го пуснем да влезе в къщата, защото в противен случай ще разбие вратата. Опитай се да се вземеш в ръце. Не е нужно да казваш нищо. Обясни му просто, че чичо Джос не е вкъщи и че не знаеш къде е. Ще дойда с теб.

Жената я погледна с измъчени, изпълнени с отчаяние очи и изрече умолително:

— Мери, ако господин Басът започне да те разпитва, няма да му кажеш нищо, нали? Мога ли да ти имам доверие? Няма да му кажеш за каруците, нали? Ако нещо се случи с Джос, аз ще се самоубия.

След тези думи на леля си Мери си помисли, че е безсмислено да спори с нея. По-скоро би излъгала и би отишла в ада, отколкото да я накара да страда. Беше длъжна да се справи със ситуацията, независимо от абсурдната роля, която й се налагаше да изиграе.

— Ела с мен — подкани я тя. — Не бива да държим господин Басът дълго пред вратата. Не се притеснявай, няма да му кажа нищо.

Двете стигнаха до вестибюла. Мери махна резето и отвори тежката входна врата. Единият от мъжете беше слязъл от коня си и блъскаше по вратата. Другият, висок и широкоплещест, с топло палто и наметало, седеше на гърба на красив дорест кон. Шапката му беше нахлупена ниско над очите, но Мери успя да види набразденото му от бръчки и обветрено лице и прецени, че мъжът е на около петдесет години.

— Тук не бързате много, нали? — извика той. — И не посрещате особено любезно пътниците. Тук ли е съдържателят на странноприемницата?

Пейшънс Мерлин побутна племенницата си и тя отвърна:

— Не, господине. Нуждаете ли се от нещо за пиене? Ще ви обслужа, ако дойдете с мен в бара.

— Да върви по дяволите пиенето! — изкрещя мъжът. — Никога не бих дошъл в странноприемница „Ямайка“ заради това. Искам да говоря със съдържателя й. — Той се обърна към леля й и я попита: — Вие сте съпругата му, нали? Кога го очаквате да се прибере?

Леля Пейшънс се поклони леко и отвърна необичайно силно и ясно като дете, което си е научило урока:

— Моля да ме извините, господин Басът, но съпругът ми излезе веднага след като закуси, и не мога да ви кажа дали ще се върне до довечера.

— Хмм — изръмжа господин Басът. — Това е много неприятно. Исках да разменя няколко думи с господин Джос Мерлин. Чуйте ме, уважаема госпожо, скъпоценният ви съпруг може и да е купил странноприемница „Ямайка“ зад гърба ми, постъпващ подло както обикновено, но аз не съм дошъл тук, за да обсъждам този въпрос. Повече обаче няма да търпя земите ми да бъдат свързвани с всякакви противни и безчестни дела.

— Не знам за какво говорите, господин Басът — каза леля й Пейшънс, като движеше устните си и мачкаше с ръце полата на роклята си. — Уверявам ви, че ние живеем много тихо. Племенницата ми ще го потвърди.

— О, нима ме мислите за глупак? — сопна й се господин Басът. — Отдавна наблюдавам това място. Нито една къща не се сдобива с лоша репутация безпричинно, а вонята на странноприемница „Ямайка“ стига чак до крайбрежието. Не е нужно да се преструвате пред мен. Ричардс, задръж проклетия ми кон, моля те.

Другият мъж, от чието облекло личеше, че е негов слуга, се подчини и господин Басът скочи тежко на земята.

— След като така или иначе съм дошъл, ще хвърля едно око на къщата — продължи той. — Уверявам ви, че е безсмислено да се опитвате да ми попречите да го направя. Аз съм мирови съдия и разполагам с разрешение за обиск.

Той избута двете жени настрани и влезе във вестибюла. Леля й понечи да го спре, но Мери поклати глава и й прошепна намръщено:

— Пусни го. Ако се опитаме да го спрем, той ще се разгневи още повече.

Господин Басът се оглеждаше с отвращение.

— Мили Боже! — възкликна след малко той. — Тук мирише на гроб. Какво сте направили със странноприемницата? Сградата винаги е била груба, а храната — най-обикновена, но това е истинско безобразие. Сега тя е съвсем гола — в нея няма никакви мебели. — Беше отворил вратата на салона и сочеше към влажните стени с камшика си. — В най-скоро време покривът ще се срути върху главите ви, ако не вземете мерки. За първи път в живота си виждам такова нещо. Хайде, госпожо Мерлин, водете ме нагоре по стълбището.

Бледа и тревожна, Пейшънс Мерлин се обърна към стълбището, а очите й търсеха безпомощно очите на племенницата й.

Стаите на площадката бяха проверени щателно. Господин Басът надничаше в прашните ъгли, вдигаше старите чували и ровеше в картофите, докато мърмореше гневно и отвратено:

— И вие наричате това странноприемница! Тук няма легло, на което би могла да спи дори една котка. Къщата е прогнила от горе до долу. Как е възможно подобно нещо! Езика ли си глътнахте, госпожо Мерлин?

Нещастната жена не беше в състояние да отговори. Тя непрекъснато клатеше глава и движеше устните си. Двете с Мери се чудеха какво щеше да стане, когато стигнат до заключената стая със закования с дъски прозорец в дъното на коридора на долния етаж.

— Съпругата на стопанина изведнъж оглуша и онемя — констатира сухо господин Басът. — А ти, момиче? Имаш ли да кажеш нещо?

— Аз съм тук отскоро — отвърна Мери. — Майка ми се спомина и аз дойдох в странноприемницата, за да се грижа за леля си. Тя е доста слаба, както сам виждате. Нервна е и лесно се разстройва.

— Едва ли би могло да бъде другояче, след като живее в такова място. Е, на този етаж видях всичко. А сега ви моля да слезем отново долу и да ми покажете стаята със закования с дъски прозорец. Забелязах го, докато бях на двора, и искам да видя какво има вътре.

Леля Пейшънс си облиза устните и погледна към Мери. Тя не беше в състояние да говори.

— Съжалявам, господине — отвърна Мери, — но ако имате предвид стария килер в дъното на коридора, опасявам се, че вратата му е заключена. Чичо ми държи ключа от него и аз нямам никаква представа къде е той.

Господин Басът погледна с подозрение първо към Мери, а после към леля й.

— А вие, госпожо Мерлин? Знаете ли къде прибира ключа съпругът ви?

Леля Пейшънс поклати глава. Господин Басът изсумтя, обърна се кръгом и заяви:

— Е, това може да се уреди. Лесно ще изкъртим вратата — добави и излезе на двора, за да извика своя слуга.

Мери потупа леля си по ръката, притегли я към себе си и прошепна гневно:

— Опитай се да не трепериш толкова силно. От начина, по който се държиш, всеки ще разбере, че криеш нещо. Единственият ти шанс е да се преструваш, че нямаш нищо против той да види какво има в стаята.

След няколко минути господин Басът се върна с Ричардс. Ухилен до уши от мисълта, че му предстои да разруши нещо, Ричардс държеше в ръце един стар лост, който беше намерил в конюшнята, и възнамеряваше да го използва като таран.

Ако не й беше жал за леля й, Мери щеше да се забавлява, докато наблюдаваше сцената. За първи път щеше да й се отдаде възможност да разгледа заключената стая със закования с дъски прозорец. Фактът, че ако откриеше нещо нередно в нея, господин Басът щеше да си помисли, че двете с леля Пейшънс са замесени в бизнеса на чичо й, я притесняваше, защото осъзнаваше, че ще им бъде много трудно да докажат невинността си. Никой нямаше да повярва на думите им, след като леля Пейшънс щеше да защитава сляпо съпруга си.

Мери наблюдаваше развълнувано как господин Басът и неговият слуга хванаха лоста и започнаха да удрят с него по вратата. Вратата се съпротивляваше в продължение на няколко минути и шумът от ударите отекваше в къщата. После се чу звук от цепещо се дърво, последван от трясък, и вратата поддаде. Леля Пейшънс извика измъчено, а господин Басът я бутна настрани и влезе в стаята. Ричардс се беше облегнал на лоста и бършеше потта от челото си, а Мери надничаше над рамото му. В стаята, разбира се, беше тъмно. Дъските върху прозореца и чувалите, с които те бяха уплътнени, не пропускаха светлината в нея.

— Донесете свещ — извика господин Басът. — Тук е тъмно като в рог.

Ричардс извади от джоба си свещ, запали я и я подаде на господаря си, който я вдигна високо над главата си и застана в средата на стаята. За миг настъпи тишина, докато господин Басът се въртеше бавно и осветяваше със свещта ъглите на стаята. Накрая той изцъка раздразнено и разочаровано с език и каза:

— Тук няма нищо, абсолютно нищо. Съдържателят на странноприемницата отново се подигра с мен.

Стаята беше празна, с изключение на купчина чували в единия ъгъл. Чувалите бяха покрити с дебел слой прах, а от стените висяха паяжини, големи колкото човешка длан. Огнището беше зазидано с камъни, а подът беше покрит с плочи, които бяха същите като плочите в коридора.

Върху чувалите лежеше навито на руло въже.

Земевладелецът сви рамене, излезе в коридора и каза:

— Е, господин Джос Мерлин спечели този път. В стаята няма достатъчно доказателства, за да бъде осъден който и да е. Признавам се за победен.

Двете жени го последваха във вестибюла, а после и на верандата, докато Ричардс вървеше към конюшнята, за да докара конете.

Господин Басът потупа ботуша си с камшика, взря се навъсено в пространството пред себе си и отбеляза:

— Извадихте късмет, госпожо Мерлин. Ако бях открил това, което очаквах в тази проклета стая, утре съпругът ви вече щеше да бъде в затвора. И така… — Той отново изцъка раздразнено с език и замълча по средата на изречението, а после изкрещя: — Побързай, Ричардс! Не мога да си позволя да прекарам цялата сутрин тук. Какво, по дяволите, правиш?

Мъжът се появи на вратата, повел двата коня след себе си.

— А сега ме чуй — продължи господин Басът, като сочеше с камшика към Мери. — Леля ти може да си е глътнала езика и да си е загубила ума, но ти, надявам се, разбираш нормалната английска реч. Нима искаш да ми кажеш, че не знаеш нищо за аферите на чичо си? Някой идва ли тук през деня или през нощта?

Мери го погледна в очите и отвърна:

— Не съм виждала никакви хора.

— Преди влизала ли си в заключената стая?

— Не, никога.

— А защо чичо ти я държи заключена?

— Нямам никаква представа.

— Чувала ли си шум от колела на двора нощем?

— Аз спя много дълбоко. Нищо не е в състояние да ме събуди.

— Къде ходи чичо ти, когато отсъства от къщи?

— Не знам.

— Не ти ли се струва странно, че той държи странноприемница, а не допуска до нея нито един пътник?

— Чичо ми е много странен човек.

— Да, той наистина е странен. Всъщност толкова е странен, по дяволите, че половината от хората в околността няма да могат да спят спокойно, докато не бъде обесен както баща си. Можеш да му предадеш това от мен.

— Непременно ще му предам, господин Басът.

— Не те ли е страх да живееш тук? Наоколо няма жива душа. По цял ден си сама с тази жена, която не е наред с главата.

— Времето минава някак си.

— Не си много приказлива, нали, момиче? Е, не ти завиждам за роднините ти. Предпочитам да видя дъщеря си в гроба, отколкото в странноприемница „Ямайка“ с мъж като Джос Мерлин. — Той се обърна с гръб към Мери, качи се на коня, хвана в ръце юздите и добави: — Искам да те питам още нещо. Виждала ли си скоро Джем Мерлин от Триуорта, по-малкия брат на Джос?

— Не — отвърна спокойно Мери. — Той никога не идва тук.

— О, така ли? Е, това е всичко за тази сутрин. Желая приятен ден на теб и на леля ти.

Двамата мъже пришпориха конете си, излязоха от двора и се отправиха към пътя, а после продължиха към склона на съседния хълм. Леля Пейшънс вече беше влязла в кухнята и седеше на един стол, останала без сили.

— Стегни се — каза й уморено Мери. — Господин Басът си отиде, без да е научил нищо, и затова беше толкова ядосан. Ако беше заварил стаята, пълна с бренди, сълзите ти щяха да бъдат оправдани. Двамата с чичо Джос и този път отървахте кожата.

Мери си наля чаша вода и я изпи на един дъх. Тя едва сдържаше гнева си. Беше излъгала, за да спаси чичо си, макар че страшно много й се искаше да го разобличи. Не се изненада от факта, че стаята със закования с дъски прозорец беше празна, тъй като си спомни за среднощното посещение на двете каруци, но беше силно смутена, след като зърна онова въже — то беше същото, което висеше от куката на гредата в бара през онази нощ. Не каза обаче нищо заради леля си и се чувстваше отвратително. Беше станала съучастница на чичо си и си даваше сметка, че няма връщане назад. За добро или за лошо се беше присъединила към компанията, която посещаваше странноприемница „Ямайка“. Мери си наля още една чаша вода и докато отпиваше от нея, разсъждаваше цинично, че вероятно ще бъде обесена заедно с чичо си. Мислеше си с нарастващо раздразнение, че не само беше излъгала, за да го спаси, но беше помогнала и на брат му Джем. Джем Мерлин й дължеше благодарност. Мери не беше в състояние да си обясни защо беше излъгала за него. Той вероятно нямаше никога да узнае за това, но дори и да узнаеше, щеше да го възприеме като нещо напълно нормално.

Леля Пейшънс продължаваше да пъшка и да хленчи пред огъня, но Мери не беше в настроение да я утешава. Тя смяташе, че е направила достатъчно усилия, за да защити съпруга й, и нервите й бяха опънати до скъсване. Ако останеше още една минута в кухнята, щеше да се разкрещи от яд. Върна се в градината при коритото до кокошарника и яростно натопи ръце в сивата сапунена вода, която беше станала ледена.

Джос Мерлин се прибра малко преди пладне. Мери го чу, докато той влизаше в кухнята през предния вход на къщата. Съпругата му го посрещна с порой от думи. Мери остана на мястото си до коритото. Беше решила да даде възможност на леля Пейшънс да му обясни случилото се както намери за добре и да отиде при тях само ако чичо й я извика, за да потвърди казаното от нея.

Гласът на леля й беше тънък и висок. От време на време чичо й я прекъсваше, за да й зададе троснато някакъв въпрос. След малко той махна през прозореца на Мери и тя влезе в къщата. Чичо й беше застанал до огъня с широко разкрачени крака, а лицето му беше мрачно като буреносен облак.

— Хайде, говори! — изкрещя той. — Разкажи ми всичко от край до край. Искам да чуя твоята версия на историята. Не можах да измъкна нищо друго от леля ти, освен някакъв брътвеж. Ако ми говореше някоя сврака, щях да по-лесно да я разбера. Какво е станало, по дяволите?

Мери му разказа спокойно с няколко внимателно подбрани думи за случката от сутринта. Тя не пропусна нищо, с изключение на въпроса, който господин Басът й беше задал за брат му. Накрая му предаде думите му, както й беше заръчал той — че хората в околността няма да могат да спят спокойно, докато Джос Мерлин не бъде обесен като баща си.

Чичо й я слушаше мълчаливо и след като тя свърши, удари с юмрук по масата и изпсува. После ритна един от столовете към отсрещната стена на стаята и изрева:

— Гадно копеле! Той няма право да нахлува в къщата ми. Твърдението му, че е мирови съдия и че разполага с разрешение за обиск, не е нищо повече от блъф. Ако бях тук, щях да го изпратя обратно в Норт Хил в такъв вид, че собствената му съпруга нямаше да може да го познае, а дори и да го познаеше, никога повече нямаше да го погледне. Проклет да е! Ще му покажа кой командва в нашия край. Ще го накарам да пълзи в краката ми. Изплашил те е, нали? Ще го изгоря жив в къщата му, ако отново реши да разиграва номерата си.

Шумът от крясъците на Джос Мерлин беше оглушителен. Мери обаче не се боеше от тях, защото това бяха просто гръмки думи. Той ставаше страшен, когато снишаваше глас и започваше да шепне. Тя беше наясно, че въпреки беса си чичо й е уплашен и увереността му е разклатена.

— Пригответе ми нещо за ядене — каза той. — Трябва отново да изляза й нямам време за губене. Престани да виеш, Пейшънс, защото в противен случай ще ти разбия устата. Днес си се справила много добре, Мери, и аз няма да забравя това.

Племенницата му го погледна в очите и отвърна:

— Нали не мислите, че съм го направила заради вас?

— Изобщо не ми пука заради кого си го направила. Важен е резултатът. Един сляп глупак, какъвто е Басът, така или иначе не би открил нищо. Той не е наред с главата по рождение. Отрежете ми един резен хляб и седнете в края на масата, където ви е мястото.

Двете жени се подчиниха и обядът мина без сътресения. Веднага щом се нахрани, Джос се изправи на крака и без да каже нищо, тръгна към конюшнята. Мери очакваше, че чичо й ще изведе коня и ще потегли с него надолу по пътя, но след една-две минути той се върна, прекоси кухнята, излезе в градината, премина през пролуката в живия плет и пое пеша през полето. Тя го наблюдаваше, докато той се изкачваше по нанагорнището, което водеше към хълмовете Толбъро и Кода. Поколеба се за миг, докато се опитваше да прецени дали е разумно да изпълни плана, който се беше родил внезапно в главата й, и след като чу стъпките на леля си на горния етаж, взе решение. Изчака, докато вратата на спалнята се затвори, свали престилката си, грабна дебелия си шал от закачалката на стената и се затича след чичо си. Когато стигна до каменната ограда, клекна зад нея и изчака, докато чичо й изчезна зад гребена на хълма, а после скочи и продължи напред, като си проправяше път сред грубата трева и камъните. Идеята й безспорно беше налудничава, но тя беше изпаднала в безразсъдно настроение. Беше й необходим отдушник след мълчанието й сутринта.

Мери възнамеряваше да проследи Джос Мерлин с надеждата да разбере накъде е тръгнал. Тя не се съмняваше, че посещението на господин Басът в „Ямайка“ е наложило промяна в плановете му и по тази причина той тръгна пеша през Западната пустош. Наближаваше един и половина и следобедът беше много подходящ за разходка. Мери беше със здрави обувки и с пола до глезените и неравният терен не я притесняваше. Земята беше суха — повърхността й се беше втвърдила от сланата — и тъй като беше свикнала с мокрия чакъл по бреговете на Хелфорд и с гъстата кал в двора на фермата, преходът през пустошта не представляваше трудност за нея. Използваща опита си от предишните си разходки. Мери избягваше мочурищата и се придвижваше по същите пътеки, по които беше минал чичо й. След като извървя няколко километра обаче, тя осъзна, че оттам нататък задачата, която си беше поставила, няма да бъде лека. Тъй като трябваше да остане скрита от погледа на чичо си, й се налагаше да се движи на известно разстояние след него, а той правеше толкова огромни крачки, че тя често изоставаше прекалено много. Джос отмина хълма Кода и тръгна в западна посока към низината в подножието на Браун Уили. Независимо от високия си ръст той изглеждаше като черна точка на фона на кафявата пустош.

Притеснена от факта, че трябва да изкачи четиристотин метра, Мери спря за миг и избърса потта от лицето си, а после си разпусна косата, за да се чувства по-удобно, и я остави да се вее около лицето й. Чудеше се какво е принудило съдържателя на странноприемница „Ямайка“ да се изкачи на най-високата точка на бодминската пустош през този декемврийски следобед, но тъй като беше стигнала дотук, сметна, че няма да допусне усилията й да отидат на вятъра, и тръгна отново с по-бърз темп.

Краката й започнаха да потъват в почвата, защото тук ранната слана се беше стопила и се беше втечнила. Простиращата се пред нея низина беше подгизнала и пожълтяла от зимните дъждове. Влагата се просмукваше неумолимо в обувките й, краката й измръзнаха, а полата й беше изпръскана с кал и скъсана на няколко места. Тя я повдигна и я върза на кръста си с панделката от шапката си, а после продължи да върви след чичо си. Той вече беше прекосил най-неприятния участък от низината с придобитата през годините пъргавина и тя едва успяваше да различи фигурата му сред черните храсти на пирена и огромните камъни в подножието на Браун Уили. След това той се скри зад една стърчаща гранитна скала и повече не се появи.

Мери не беше в състояние да открие пътеката, по която Джос беше тръгнал през мочурището, тъй като той беше изчезнал внезапно. Тя продължи да върви напред, като непрекъснато затъваше в тинята. Осъзнаваше, че постъпва глупаво, но именно това инатливо неблагоразумие й даваше сили да не се откаже. Макар че не знаеше по коя пътека чичо й е прекосил мочурището, без да си намокри краката, тя все пак успя да избегне опасните места и след като измина повече от три километра, установи, че вероятно е тръгнала в погрешна посока и е загубила следите му. Въпреки това обаче започна да се изкачва по Браун Уили, като от време на време се препъваше и се подхлъзваше по мокрия мъх и камъните, докато напредваше бавно към високите страховити гранитни зъбери. Понякога иззад камъните изскачаше дива овца, стресната от шума от стъпките й, взираше се в нея и потрепваше с копита. От запад по небето пълзяха облаци, които хвърляха сенки върху низината и скриваха слънцето.

Хълмовете бяха притихнали. Веднъж съвсем близо до краката й излетя с грак гарван, размаха огромните си черни криле и се устреми надолу към низината, като продължаваше да грачи възмутено.

Когато Мери стигна до върха на хълма, облаците се бяха сгъстили високо над главата й всичко около нея беше посивяло. Далечният хоризонт беше заличен от падащия здрач, а от мочурището се издигаше рядка бяла мъгла. Тъй като беше изкачила хълма откъм най-стръмния му склон, Мери беше загубила близо час и скоро щеше да стане съвсем тъмно. Авантюрата й се оказа напълно безсмислена, защото, докъдето й стигаше погледът, нямаше нито едно живо същество.

Джос Мерлин отдавна беше изчезнал и вероятно въобще не беше изкачил този хълм, а го беше заобиколил и беше минал през храстите от пирен и през камъните в низината, а после беше поел на изток или на запад в зависимост от мястото, към което беше тръгнал, и беше потънал в пазвите на далечните хълмове.

Вече беше невъзможно да го открие. Не й оставаше нищо друго, освен да се спусне бързо по най-краткия път, защото в противен случай щеше да й се наложи да прекара зимната нощ в пущинака, където намръщените гранитни зъбери щяха да й послужат като убежище, а черният пирен — като възглавница. Мислеше си, че е било много глупаво от нейна страна да стигне толкова далече през този декемврийски следобед, тъй като знаеше от опит, че в бодминската пустош здрачът не продължава дълго. Тъмнината настъпваше внезапно, без предупреждение, и веднага затулваше слънцето. Мъглите също бяха опасни, защото се издигаха на облаци от мократа земя и ограждаха блатата с бяла стена.

Обезкуражена и потисната, забравила отдавна за възбудата, която я беше подтикнала да тръгне по следите на чичо си, Мери започна да се спуска по стръмния склон на хълма. Тя беше вперила очи в блатата, обзета изцяло от мисълта за тъмнината, която всеки момент щеше да я погълне. Точно под нея се намираше езерото, от което според твърденията на местните хора извираше вливащата се в морето река Фоуи. Тя трябваше на всяка цена да го заобиколи, защото земята беше блатиста и опасна, а и не се знаеше колко дълбоко е езерото. Тръгна наляво, като остави зад гърба си издигащия се самотно и величествено хълм Браун Уили, но докато стигне до низината, мъглата и тъмнината бяха покрили изцяло околността и тя загуби представа за посоките. Каквото й да се случеше обаче, тя беше длъжна да запази самообладание и да не се поддава на нарастващата паника. Независимо от мъглата вечерта беше приятна — не беше прекалено студено — и нищо не би й попречило да намери пътека, която да я изведе до някое населено място. Не съществуваше опасност да потъне в някое блато, докато се движеше по високите места.

Мери повдигна отново полата си, загърна плътно раменете си с шала и тръгна напред, като стъпваше внимателно на местата, където земята й се струваше съмнителна, и заобикаляше туфите трева, които хлътваха под краката й. След няколко километра тя осъзна, че местността й е непозната, защото пътят й изведнъж беше препречен от поток, покрай който не беше минала, докато вървеше към хълма. Заобикалянето на потока би означавало отново да се върне в низината и намиращите се в нея блата, ето защо Мери го прекоси, без да се поколебае. Водата стигаше до коленете й. Мокрите обувки и чорапи не я притесняваха. Помисли си, че е извадила късмет, защото потокът можеше да бъде по-дълбок и в такъв случай щеше да й се наложи да го преплува и тялото й щеше да замръзне. Постепенно земята под краката й започна да става по-твърда. Тя продължи смело напред през хълмистата местност. Вървя дълго — разстоянието й се стори безкрайно, — докато най-накрая стигна до една неравна пътека, която се отклоняваше леко вдясно. По нея със сигурност се движеха каруци, което означаваше, че е проходима и Мери можеше спокойно да тръгне по нея. Най-лошото беше отминало и след като се отърси от тревогата, Мери се почувства ужасно уморена.

Краката й натежаха и тя започна да ги влачи, а очите й сякаш бяха потънали надълбоко в главата й. Продължаваше да върви, опряла брадичка на гърдите си и с отпуснати до тялото си ръце, и си мислеше, че за първи път сивите комини на странноприемница „Ямайка“ може би щяха да й се сторят приятни и да й подействат успокоително. Пътеката стана по-широка и когато стигна до едно място, където тя се пресичаше с друга пътека, Мери спря и се зачуди накъде да продължи. В този момент долови шум и осъзна, че кон, който вероятно допреди малко беше препускал силно, дишаше шумно в тъмнината вляво от нея.

Застанала по средата на пътеката, Мери се вслушваше в глухия тропот на копитата върху торфа. Нервите й се опънаха като струни от внезапната поява на коня, който изплува от мъглата пред нея заедно с ездача на гърба си. Двете призрачни фигури изглеждаха нереални в полумрака. След като видя Мери, ездачът дръпна юздите на коня и той кривна от пътеката.

— Хей! — извика мъжът. — Кой е там? Нуждаете ли се от помощ? — Той се взря в Мери и възкликна изненадано: — Жена! Какво търсите тук, за Бога?

Мери хвана юздите на подплашения кон, за да го укроти, и отвърна:

— Може ли да ме изведете на пътя? Отдалечих се прекалено много от дома си и се загубих.

— Стой спокойно! — извика мъжът на коня. — Казах ти да не мърдаш! Откъде сте? Ще ви помогна, разбира се, стига да мога.

Гласът му беше тих и благ и Мери си помисли, че вероятно е благородник.

— Живея в странноприемница „Ямайка“ — отвърна тя и веднага съжали, че е изрекла тези думи.

След като чу това, мъжът, естествено, нямаше да й окаже помощ. Името на странноприемницата беше достатъчно, за да го накара да удари с камшика коня си и да я остави да се оправя сама. Беше постъпила глупаво. Както очакваше, мъжът мълча известно време, но след като проговори, гласът му беше същият тих и благ както преди.

— Странноприемница „Ямайка“ — повтори той. — Опасявам се, че сте се отклонили много от пътя. Вероятно сте вървели в обратната посока. В момента се намирате отвъд хълмовете Хендра.

— Това не ми говори нищо. Никога не съм минавала оттук. Беше много неразумно от моя страна да предприема такава дълга разходка през зимния следобед. Ще ви бъда признателна, ако ми покажете накъде трябва да тръгна. След като изляза на главния път, лесно ще се прибера вкъщи.

Мъжът я огледа замислено, слезе от коня и отвърна:

— Изтощена сте. Доколкото виждам, няма да бъдете в състояние да направите и една крачка, а и аз няма да ви позволя. Близо сме до селото и вие ще яздите дотам. Ще ви помогна да се качите на коня.

След минута Мери вече беше на седлото, а той стоеше до коня, стиснал юздите му в ръка, и продължаваше да й говори:

— Така е по-добре, нали? Вървели сте дълго през пустошта, което не е много приятно. Обувките и ръбът на полата ви са мокри. Ще дойдете с мен в дома ми, за да ги изсушите и да си починете. След като вечеряме, ще ви заведа в странноприемница „Ямайка“.

Мъжът говореше толкова загрижено и толкова убедително, че Мери въздъхна облекчено и реши, че може да му се довери. Той нагласи юздите така, че да й е удобно да ги държи, а после погледна към нея и тя за първи път зърна очите му изпод периферията на шапката. Очите му бяха много странни. Те бяха прозрачни като стъкло и толкова светли, че изглеждаха почти бели — прищявка на природата, която Мери виждаше за първи път. Бяха приковани в нея и сякаш се опитваха да отгатнат мислите й, но тя не се притесни от погледа му. Косата му под черната широкопола шапка също беше бяла и Мери се втренчи удивено в него, защото на лицето му нямаше бръчки и гласът му не приличаше на гласа на старец.

Изведнъж тя се почувства неудобно, защото осъзна причината за тази аномалия, и извърна очи. Мъжът беше албинос.

Той си свали шапката и оголи главата си.

— Може би трябваше да ви се представя — изрече и се усмихна. — Колкото й необичайна да е срещата ни, така би трябвало да постъпи всеки нормален човек. Казвам се Франсис Дейви и съм викарият на Олтърнън.