Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (11)

10

Мери наблюдаваше профила му. Чертите му бяха остри, а носът му беше тесен, издаден силно напред и извит като птичи клюн. Тънките му безцветни устни бяха стиснатите здраво, а брадичката му беше подпряна на абаносовия бастун между коленете му. Очите му почти не се виждаха под късите бели мигли. Викарият се завъртя на седалката, миглите му трепнаха и очите, които погледнаха към нея, също бяха бели, прозрачни и безизразни като стъкло.

— За втори път пътуваме заедно — отбеляза Франсис Дейви с тих и нежен глас, който приличаше на глас на жена. — Отново по щастлива случайност ми се отдава възможност да ви помогна на пътя. Мокра сте до кости. Трябва да съблечете дрехите си. — Той се взираше в нея със студено безразличие, докато тя притеснено разкопчаваше иглата, която прикрепяше шала към раменете й. — На седалката до вас има сухо одеяло. Можете да се завиете с него, докато пътуваме. Би било по-добре, ако оставите краката си боси. В каретата почти не става течение.

Без да му отговори, Мери свали подгизналия шал и корсажа си и се загърна с грубото вълнено одеяло. Косата й се измъкна от панделката, с която беше вързана, и се спусна като завеса върху голите й рамене. Тя се чувстваше като дете, което е било хванато, докато върши някаква щуротия, и сега седи послушно със скръстени ръце пред учителя си.

— И така? — изрече викарият, докато я гледаше сериозно.

Мери веднага започна да му обяснява със запъване как е преминал денят й. Както и преди в Олтърнън, нещо в него я караше да се държи неестествено. Звучеше като глупачка и като просто селско момиче, защото разказът й изглеждаше неправдоподобен и я представяше в лоша светлина — като поредната жена, която се е държала недостойно на панаира в Лонсестън и след като е била изоставена, е била принудена да се прибира сама.

Тя се срамуваше да изрече името на Джем и представи притеснено мъжа, с когото е била на панаира, като човек, който се прехранва с обяздване на коне, после добави, че го е срещнала, докато се е разхождала из пустошта. В Лонсестън възникнал някакъв проблем, свързан с продажбата на едно пони, и тя се опасявала, че са го уличили в измама. Чудеше се какво си е помислил Франсис Дейви за нея, след като научи, че е отишла в Лонсестън с непознат мъж, а после е била принудена да се раздели с него заради позорната му постъпка и е бродила из града през нощта, мръсна и мокра като някаква уличница. Той изслуша мълчаливо разказа й, като преглътна един-два пъти — навик, който й беше направил впечатление при предишната им среща, — и накрая я попита:

— Значи вече не сте самотна? Явно странноприемница „Ямайка“ не е толкова изолирана от света, колкото предполагахте.

Мери се изчерви и макар че той не можеше да види лицето й в тъмнината, усещаше очите му върху себе си и се чувстваше виновна — сякаш беше допуснала грешка и той я упрекваше.

— Как се казва този мъж? — попита я тихо викарият.

Мери се поколеба за миг, преди да му отговори, защото осъзна, че за първи път в живота си изпитва толкова силна вина.

— Той е брат на съпруга на леля ми — изрече неохотно тя, сякаш беше принудена да признае нещо, което предпочиташе да премълчи.

Каквото и да беше мнението на викария за нея досега, след тези думи то едва ли се беше променило в положителна посока. Само преди седмица тя беше нарекла Джос Мерлин убиец, но въпреки всичко беше тръгнала от странноприемница „Ямайка“ с брат му без каквито и да било угризения — една най-обикновена барманка, на която й се е искало да се позабавлява на панаира.

— Вие, разбира се, си мислите лоши неща за мен — продължи бързо Мери. — След като не вярвам на Джос Мерлин и го презирам, не би трябвало да бъда близка приятелка с брат му. Знам, че Джем Мерлин е мошеник и крадец — той сам ми го каза още при първата ни среща, но…

Мери замълча, обзета от несигурност. В крайна сметка Джем не беше отрекъл абсолютно нищо и не беше направил никакъв опит да опровергае обвиненията й. А сега тя беше готова да застане на негова страна и да го защитава напълно неоснователно, в разрез със здравия разум, защото се чувстваше свързана с него заради това, че я беше галил и я беше целунал в тъмнината.

— Искате да кажете, че той не знае нищо за нощните занимания на брат си? — запита тихият глас до нея. — А също и че няма нищо общо с хората, които пристигат с каруците в странноприемница „Ямайка“?

Мери махна отчаяно с ръка и отвърна:

— Не мога да бъда сигурна. Не разполагам с никакви факти. Той не признава нищо, а само свива рамене. Каза ми обаче, че никога не е убивал човек, и аз му повярвах. И все още му вярвам. Според него чичо ми си играе с огъня и в най-скоро време ще го хванат. Едва ли би казал подобно нещо, ако беше от неговата компания.

Мери изричаше тези думи по-скоро за да убеди себе си, отколкото мъжа, който седеше до нея, защото изведнъж реши, че е от съществено значение да докаже невинността на Джем.

— Споменахте пред мен, че познавате господин Басът — добави бързо тя. — Навярно имате влияние върху него и бихте могли да го убедите да прояви снизходителност към Джем Мерлин. Смятам, че с авторитета, с който се ползвате, няма да ви бъде трудно да го направите. Джем е млад и още не е късно да промени начина си на живот.

Мълчанието на викария още повече я унижаваше, Мери усещаше студените му бели очи върху себе си и осъзна, че той я мисли за безсрамна глупачка, каквито са повечето жени. Франсис Дейви вероятно се досещаше, че Мери се застъпва за този мъж, защото той я е целунал, и несъмнено я презираше.

— Познавам бегло господин Басът от Норт Хил — отвърна викарият. — Един-два пъти сме се поздравявали и сме обсъждали въпроси, свързани с енориите ни. Той едва ли би се смилил над един крадец заради мен, особено ако крадецът наистина е виновен и е брат на съдържателя на странноприемница „Ямайка“.

Мери не каза нищо. За пореден път този странен Божи служител говореше логично и мъдро и не беше възможно думите му да бъдат оспорени. Тя обаче беше обзета от треската на любовта, която опустошава разума и изкривява логиката, и думите му я подразниха и я смутиха.

— Вие очевидно се безпокоите за безопасността му — продължи викарият и Мери се зачуди дали това, което долови в гласа му, беше подигравка, упрек или разбиране. — А ако се окаже, че приятелят ви е виновен и за някои други неща, например за това, че е бил съучастник на брат си в престъпления, свързани с кражба на имущество, а може би и с отнемане на човешки живот, все още ли ще искате да го спасите, Мери Йелан?

Мери усети ръката му върху своята — студена и безразлична — и тъй като нервите й бяха опънати от преживените през деня вълнения и беше уплашена и огорчена от факта, че обича безразсъдно мъж, когото е загубила заради собствената си грешка, тя се разфуча като онеправдано дете.

— Това ми идва в повече — изрече яростно. — Мога да понеса бруталността на чичо си и покъртителната безмълвна тъпота на леля Пейшънс. Тишината и ужасът в странноприемница „Ямайка“ вече не са в състояние да ме накарат да се уплаша и да избягам. Нямам нищо против самотата. Понякога дори изпитвам мрачно задоволство от борбата с чичо си, защото тя ме прави по-смела. Сигурна съм, че в крайна сметка ще го надвия, каквото и да казва и да прави той. Възнамерявах да отведа леля си и след като той си получи заслуженото, да си намеря работа в някоя ферма и да се трудя упорито както преди. Сега обаче повече не мога да гледам напред, не мога да правя планове и да мисля нормално — въртя се в кръг, сякаш съм попаднала в капан — заради мъж, когото ненавиждам и срещу когото разумът ми се съпротивлява. Не искам да обичам така, като обичат останалите жени, и да се чувствам така, както се чувстват останалите жените, господин Дейви. Това е прекалено болезнено и мъчително и може да продължи през целия ми живот. Не съм готова за подобно нещо.

Мери се облегна назад и допря лицето си на стената на каретата, изтощена от пороя от думи, които беше изрекла, и засрамена от избухването си. Вече не я интересуваше какво си мисли Франсис Дейви за нея. Той беше свещеник и тъй като беше далече от нейния малък, изпълнен с бури и страсти свят, нямаше как да знае тези неща. Тя се чувстваше потисната и нещастна.

— На колко години сте? — попита я изведнъж викарият.

— На двайсет и три — отвърна Мери.

Тя го чу как преглътна в тъмнината, а после той отдръпна ръката си от нейната, подпря се отново на абаносовия бастун и се умълча.

Каретата беше отминала долината с живите плетове край Лонсестън и в момента се изкачваше по възвишението, водещо към изложената на вятъра и на дъжда пустош. Вятърът духаше непрекъснато, но от време на време поройният дъжд преминаваше в ръмеж и някоя ярка звезда надникваше крадешком иззад ниските облаци и лъчът й проблясваше като игла. После звездата изчезваше, пометена от черната пелена на дъжда, и от прозореца на каретата не се виждаше нищо друго, освен тъмния квадрат на небето.

В равнината дъждът валеше по-равномерно, а вятърът, макар и непрестанен, се усещаше по-слабо, защото дърветата и склонът на хълма го спираха. Тук, на възвишението, не съществуваха подобни естествени прегради. Под огромния черен свод на небето от двете страни на пътя се простираше пустошта и поривите на вятъра бяха придружени от подобни на писъци звуци.

Мери потрепери и се премести по-близо до спътника си подобно на куче към своя събрат. Той продължаваше да мълчи, но се беше обърнал към нея и я гледаше и тя за първи път усети близостта му и почувства дъха му върху челото си. Спомни си, че мокрият й шал и корсажът й лежат на пода до краката й и тя е гола под грубото одеяло. Когато викарият проговори отново, осъзна, че той е много близо до нея. Гласът му прозвуча толкова неочаквано, че тя се стресна и се смути.

— Вие сте много млада, Мери Йелан — започна тихо той. — Подобно на излюпващо се пиленце още не сте излезли от черупката. В момента преминавате през криза, която с времето ще успеете да преодолеете. Жена като вас не трябва да плаче за мъж, с когото се е срещнала един-два пъти, а и първата целувка не е нещо, което се помни дълго. Бързо ще забравите за мъжа, който е откраднал онова пони. Избършете си сълзите. Вие не сте първата, която страда за изгубения си възлюбен.

Думите му накараха Мери да си помисли, че викарият не взема на сериозно проблема й и го смята за маловажен. Тя се чудеше защо той не използва обичайните успокоителни фрази — целебната сила на молитвата, Божията утеха, вечността на живота. Спомни си как по време на предишното си пътуване с него той пришпори коня, наведен напред на седалката и стиснал юздите в ръцете си, и прошепна нещо, което тя не успя да разбере. В момента беше притеснена по същия начин: чувстваше се неловко заради странната му коса и странните му очи, сякаш тази физическа аномалия служеше като своеобразна бариера, която го отделяше от останалите хора. В животинския свят изродите предизвикваха отвращение и бяха преследвани и унищожавани или прогонвани надалече. Веднага щом тази мисъл й мина през ума, Мери съжали за нея и се упрекна заради това, че е тесногръда и че разсъжденията й са недопустими за една християнка. В крайна сметка той беше човешко същество и Божи служител, но въпреки всичко, докато му се извиняваше заради глупавото положение, в което беше изпаднала, и говореше като хванато от улицата момиче, тя посегна към дрехите си и ги пъхна незабелязано под одеялото.

— Излиза, че съм бил прав в предположенията си и в странноприемница „Ямайка“ е спокойно, откакто се срещнахме миналия път — добави викарият, като изрече разсъжденията си на глас. — Сънят ви не е бил смущаван от шума на каруците и съдържателят й е бил сам с бутилката и с чашата си, така ли?

Мери, която все още беше раздразнителна и неспокойна, защото мислеше за мъжа, когото беше загубила, се върна с мъка към реалността. Беше забравила за чичо си от близо два часа. Изведнъж си спомни за ужаса от миналата седмица и за нещата, които беше научила, за безкрайните безсънни нощи, за дългите дни, прекарани в самота, за вторачените в нея кървясали очи на чичо й, за пиянската му усмивка и за протегнатите му напред ръце.

— Господин Дейви — прошепна тя, — чували ли сте за мародерите, които предизвикват корабокрушения?

Никога досега не беше изричала тези думи, дори не се беше замисляла за тях и след като ги чу да излизат от устата й, те й прозвучаха злокобно и скверно подобно на богохулство. В каретата беше прекалено тъмно, за да успее да види по лицето му как са му подействали те, но го чу, че преглътна. Очите му бяха скрити под периферията на шапката и тя виждаше единствено неясния му профил, острата брадичка и издадения напред нос.

— Преди много години — тогава още бях малко момиченце — чух как един наш съсед говореше за тях — продължи Мери, — а когато вече бях достатъчно голяма, за да мога да разбера за какво става въпрос, се носеха слухове за тези неща, но те бяха смятани за недостоверни. Всеки, който пътуваше до северния бряг, донасяше със себе си поредната злокобна история, но старите хора веднага му затваряха устата. Те не разрешаваха да се водят такива разговори, защото ги смятаха за обидни и непристойни. Аз не вярвах на тези истории. Веднъж попитах майка си за тях и тя ми каза, че те са злонамерени измислици и че не е възможно да съществуват подобни зверства. Оказва се, че майка ми не е била права. Вече знам със сигурност, че тя не е била права, господин Дейви. Моят чичо е един от тях, той самият ми го каза.

Спътникът й мълчеше. Той седеше неподвижно, сякаш беше издялан от камък, и тя заговори отново шепнешком:

— Те действат от брега на морето до брега на Теймър — всички онези мъже, които видях в бара през първа съботна нощ след пристигането си в странноприемницата. Циганите, бракониерите, моряците, амбулантният търговец със счупените зъби. Те са убивали жени и деца със собствените си ръце, държали са главите им под водата, докато се удавят, замервали са ги с камъни. Каруците, които пътуват по пътя през нощта, са каруци на смъртта. Пренасяните от тях стоки не са просто контрабандно бренди и контрабанден тютюн, а товари на кораби, които са се разбили. Вещите са били собственост на загиналите пътници. Ето защо плахите фермери от околността се страхуват от чичо ми и го ненавиждат — вратите на къщите им за затворени за него, — а каретите преминават покрай странноприемницата сред облаци от прах. Хората имат подозрения, но не могат да ги докажат. Леля ми живее в смъртен страх, че всичко рано или късно ще излезе наяве — когато се напие, чичо ми ще се разприказва пред някой непознат и тайната му ще бъде разкрита. И така, господин Дейви, вече знаете истината за странноприемница „Ямайка“.

Мери се облегна назад и оброни главата си на стената на каретата. Тя хапеше устни и кършеше ръце, обзета от чувство, което не беше способна да контролира. Беше останала без дъх от излезлия от устата й порой от думи. От тъмните дълбини на ума й неумолимо се опитваше да изплува неясен образ. Това беше лицето на Джем Мерлин, на мъжа, когото тя обичаше — ожесточено и разкривено, сливащо се по чудовищен начин с лицето на брат му.

Лицето под черната широкопола шапка се обърна към нея и тя зърна потрепващите бели мигли и движещите се устни.

— Значи, чичо ви става приказлив, когато е пиян? — попита викарият.

Стори й се, че гласът му е лишен от обичайната си мекота — той прозвуча по-остро и по-силно. Очите му се взираха в нея, студени и бездушни както винаги.

— Да — отвърна тя. — След като се е наливал с бренди в продължение на пет дни, Джос Мерлин е готов да разголи душата си пред целия свят. Той самият ми го каза вечерта, когато пристигнах. Тогава не беше пиян. Преди пет дни, след като излезе от ступора и нахлу след полунощ в кухнята олюляващ се, езикът му се развърза. По този начин научих за ужасните неща. И вероятно по тази причина загубих вяра в човечеството, в Господ и в себе си и се държах глупаво днес в Лонсестън.

Докато двамата разговаряха, бурята беше станала още по-силна и след като направи завой, каретата излезе срещу вятъра и почти спря. Тя се клатеше върху високите си колела, а дъждовните капки отскачаха от прозорците й подобно на камъчета. Не беше възможно да намерят закътано място, където да се скрият. Пустошта от двете страни на пътя беше гола и над нея пълзяха бързо облаци, които се разкъсваха около върховете на хълмовете. Вятърът беше със солен привкус от морето, което се намираше на двайсет и четири километра от тях.

Франсис Дейви се наведе напред и каза:

— Наближаваме Петте пътеки и разклона за Олтърнън. Каретата ще продължи към Бодмин и ще ви закара до странноприемница „Ямайка“. Аз ще сляза на Петте пътеки и ще измина пеша разстоянието до селото. Единствено мен ли удостоихте с честта да бъда ваш довереник, или направихте същото и с Джем Мерлин?

Мери отново не можа да прецени дали тонът му беше ироничен, или подигравателен.

— Джем Мерлин е наясно — отвърна неохотно тя. — Сутринта говорихме за това. Той не каза почти нищо. Двамата с чичо ми не са близки. Но така или иначе няма никакво значение дали е бил съучастник на брат си, защото Джем беше арестуван за друго престъпление.

Но ако той е готов да предаде брат си, за да спаси кожата си? Според мен си струва да помислите върху предположението ми, Мери Йелан.

Мери изтръпна. Не се беше сетила за тази възможност и за миг се хвана за нея като удавник за сламка. Викарият на Олтърнън обаче явно беше прочел мислите й, защото, когато вдигна очи към него, за да потърси потвърждение на надеждите си, Мери видя, че той се усмихва — стиснатите му устни се раздалечиха и лицето му заприлича на маска, която се е пропукала. Тя изпита неудобство и извърна очи, сякаш неволно беше видяла нещо, което не е трябвало да вижда.

— Безспорно и за двама ви би било добре — продължи викарият, — ако той не е съучастник на брат си. Но в подобни случаи винаги съществуват някакви съмнения, нали? А отговорът на този въпрос не е известен нито на вас, нито на мен. По принцип престъпникът никога не окачва сам въжето на шията си.

Мери размаха безпомощно ръце. Франсис Дейви вероятно беше забелязал изписаното върху лицето й отчаяние, защото гласът му, който беше станал груб, отново прозвуча благо и той сложи ръката си върху коляното й.

— „Сияйният ни ден завършва вече. За мрака да се стягаме!“ — изрече тихо. — Ако на свещениците им беше позволено да използват текстове от произведения на Шекспир, утре в Корнуол щяха да се изнасят странни проповеди, Мери Йелан. Чичо ви и неговите съучастници обаче не принадлежат към моята енория, но дори и да принадлежаха към нея, нямаше да ме разберат. Вие клатите глава, защото говоря със загадки. „Този човек не е в състояние да ме утеши — искате да кажете. — Той е същински изрод, прищявка на природата с бялата си коса и белите си очи.“ Не се обръщайте настрани. Знам какво си мислите. Но ще ви кажа едно нещо за ваше успокоение, а вие можете да го тълкувате както си искате. Новата година ще настъпи след една седмица. На фалшивите светлини ще бъде сложен край и повече няма да има корабокрушения. Свещите ще бъдат загасени завинаги.

— Не ви разбирам — отвърна Мери. — Откъде знаете това и какво общо има то с настъпването на новата година?

Викарият свали ръката си от коляното й, започна да си закопчава палтото и да се приготвя за слизане. Той повдигна рамката на прозореца и извика на кочияша да спре коня. В каретата нахлу студен въздух, примесен с ледени пръски дъжд.

— Присъствах на едно събрание в Лонсестън — обясни й той, — което е част от поредица от подобни събрания, проведени през последните няколко години. По време на събранието бяхме уведомени, че през следващата година правителството на Негово Величество краля най-накрая ще предприеме мерки за охраняване на бреговете на страната ни. По скалите ще бъде разположена охрана. По пътеките, които в момента са познати единствено на хора като чичо ви и приятелите му, ще обикалят представители на закона. Англия ще бъде оградена от верига, Мери, която трудно ще може да бъде разкъсана. Сега разбрахте ли ме?

Викарият отвори вратата на каретата и слезе. Той свали шапката си и Мери зърна ореола от гъста бяла коса около лицето му. Усмихна й се отново, поклони се, взе ръката й в своята и я подържа за миг, преди да продължи:

— Тревогите ви ще останат в миналото. Колелата на каруците ще ръждясат, а заключената стая в дъното на коридора може би ще бъде преустроена в салон. Леля ви отново ще спи спокойно, а чичо ви или ще се напие до смърт и вие ще се отървете от него, или ще стане уеслианец и ще проповядва на хората, минаващи по пътя. А вие ще отпътувате на юг и ще си намерите възлюбен. Лека нощ. Утре е Коледа и камбаните в Олтърнън ще бият и ще призовават хората към молитви за мир и благоволение. Ще мисля за вас — добави той, махна на кочияша и каретата потегли.

Мери се надвеси от прозореца и понечи да му отговори, но той вече беше завил надясно по една от петте пътеки и се беше изгубил от погледа й.

Каретата трополеше по пътя за Бодмин. Предстоеше й да измине пет километра, преди високите комини на странноприемница „Ямайка“ да се появят на хоризонта. Разстоянието между двата града беше трийсет и четири километра, а тази отсечка от пътя беше най-пуста и минаваше през най-незащитените от вятъра места.

На Мери изведнъж й се прииска да беше слязла от каретата заедно с Франсис Дейви. В Олтърнън тя нямаше да чува вятъра, а дъждът щеше да вали тихо по закътания селски път. На следващия ден щеше да коленичи в църквата и да се моли за първи път, откакто беше напуснала Хелфорд. Ако това, което викарият й каза, беше вярно, щеше да има повод за радост и смисъл в отправянето на благодарности. Дните на мародерите бяха преброени. Те, включително и чичо й, щяха да попаднат под ударите на новия закон и щяха да бъдат прогонени от графството и изтребени като пиратите преди двайсет-трийсет години. След време никой нямаше да си спомня за тях и щеше да бъде сложен край на историите, които тровеха умовете на хората. Щеше да се роди едно ново поколение, на което техните имена нямаше да бъдат известни. Корабите щяха да пристигат в Англия, без да се страхуват. Приливът нямаше да носи богата плячка. Хрущящите по пясъка стъпки и шепотът на мъжете щяха да заглъхнат завинаги, а раздиращите тишината звуци щяха да бъдат писъци на чайки. На дъното на морето, дълбоко под спокойната му повърхност, лежаха черепи без имена заедно със зеленясалите монети, които някога са били златни, и старите скелети на корабите. Те също щяха да бъдат забравени завинаги. Ужасът, който пътниците и екипажът на корабите бяха изпитали, щеше да умре, така както бяха умрели те. Настъпваше нов век, в който жените и мъжете щяха да пътуват, без да се боят, и земята щеше да им принадлежи изцяло. Тук, в пустошта, фермерите щяха да обработват земите си и щяха да излагат торфените чимове на слънце, за да се сушат също както досега, но сянката, която падаше върху тях, щеше да изчезне. Вероятно на мястото, където сега се намираше странноприемница „Ямайка“, щеше да поникне трева и пиренът щеше да разцъфти отново.

Докато Мери седеше в ъгъла на каретата и си представяше как ще изглежда новият свят, вятърът довя през отворения прозорец звук от изстрел и вик. От мрака долетяха мъжки гласове и тропот от крака. Тя се показа през прозореца и дъждът обля лицето й. Чу как кочияшът извика уплашено, а конят се стресна и се спъна. Пътят се издигаше стръмно от долината и лъкатушеше към върха на хълма, а в далечината подобно на бесилки стърчаха високите комини на странноприемница „Ямайка“.

Към каретата се приближаваха група мъже. Водачът им подскачаше като заек и размахваше пред себе си фенер. Отново се чу изстрел. Кочияшът се олюля и падна от седалката. Конят отново се препъна и се втурна като слепец към канавката. Каретата се разклати върху колелата си и спря. Някой отправи проклятие към небето. Последваха необуздан смях, подсвирване и вик.

Някакво лице надникна през прозореца. То беше обточено със сплъстена коса, част от която падаше върху кървясалите очи с възпалени клепачи. Устните се разтвориха и показаха два реда бели зъби. Фенерът беше вдигнат високо, за да може да освети каретата отвътре. Едната ръка стискаше фенера, а другата — револвер, от чието дуло излизаше дим. Ръцете бяха дълги, а под овалните нокти на грациозните им пръсти имаше кал.

Джос Мерлин се усмихна. Това беше трескава усмивка на екзалтиран от изпитата отрова човек. Той насочи револвера към Мери, наведе се напред през прозореца и опря дулото в гърлото й. А после се засмя, хвърли револвера през рамото си, отвори вратата, хвана я за ръката и я свали от каретата, като държеше фенера над главата си, за да може да я вижда. На пътя стояха десетина дрипави и рошави мъже с брадясали лица и мътни ококорени погледи. Половината от мъжете бяха пияни. Един-двама държаха револвери, а останалите бяха въоръжени с бутилки, ножове и камъни. Хари, амбулантният търговец, беше застанал до главата на коня, а кочияшът лежеше по очи в канавката със свита под отпуснатото му неподвижно тяло ръка.

Джос Мерлин повдигна главата на Мери към светлината и след като я познаха, мъжете избухнаха в смях. Амбулантният търговец пъхна два пръста в устата си и изсвири. Джос се поклони на Мери с пиянска тържественост, а после сграбчи разпуснатата й коса, усука я около ръката си, подуши я като куче и извика:

— О, това си ти! Решила си отново да се върнеш у дома като скимтяща кучка с подвита опашка?

Мери не каза нищо. Тя погледна към останалите мъже, които се взираха, ухилени, в нея, подсвиркваха, сочеха към мокрите й дрехи и опипваха корсета и полата й.

— Онемяла си, така ли? — изкрещя чичо й и я удари по лицето с опакото на дланта си.

Мери изохка и вдигна ръка, за да се предпази, но Джос дръпна ръката й, хвана я за китката и я изви зад гърба й. Тя извика от болка, а той се изсмя и каза:

— От сега нататък ще пълзиш на колене пред мен, ако преди това не те убия. Въобразяваш си, че можеш да се опълчиш срещу мен, като ме гледаш нахално с маймунското си изражение? Какво си мислиш, че правиш, като пътуваш посред нощ с тази карета по главния път полугола и с разпиляна по гърба коса? В крайна сметка ти си просто една най-обикновена мръсница.

Джос дръпна рязко ръката й. Мери падна на земята и извика:

— Пуснете ме! Нямате право да ме докосвате и да ми говорите по този начин. Вие сте убиец и крадец и хората, които следят за спазването на законите, знаят това. Цял Корнуол го знае. Царството ви свърши, чичо Джос. Днес ходих в Лонсестън, за да ви издам.

Мъжете се разкрещяха, тръгнаха към нея и започнаха да й задават въпроси, но чичо й им изрева:

— Отдръпнете се, проклети глупаци! Не разбирате ли, че тя лъже, за да отърве кожата? Как би могла да ме издаде, след като не знае нищо? Няма как да е изминала осемнайсет километра до Лонсестън. Вижте краката й. Била е с някой мъж някъде наблизо и след като й се е наситил, той я е качил на тази карета. Стани, защото в противен случай ще ти завра носа в калта.

Той изправи Мери на крака, дръпна я към себе си, посочи към небето, където ниските облаци препускаха, подкарани от вятъра, а през влагата надничаше звезда, и извика:

— Погледнете! Небето се прояснява и дъждът заминава на изток. Вятърът обаче няма да утихне. След шест часа ще настъпи утрото и времето по крайбрежието ще бъде мрачно. Не бива да се бавим. Доведи коня си, Хари, и го впрегни в каретата. Тя ще побере половината от нас. Докарай и каруцата с понито от конюшнята. То не е свършило никаква работа вече цяла седмица. Размърдайте се, мързеливи пияници. Не искате ли да си напълните шепите със злато и сребро? В продължение на седем безумни дни се търкалях в леглото като свиня, а сега, кълна се в Бога, се чувствам бодър като малко дете и отново ми се иска да бъда на брега на морето. Кой ще дойде с мен? Ще минем през Камълфорд.

Всички отвърнаха в един глас и вдигнаха ръце. Един от мъжете запя някаква песен и размаха над главата си бутилката, която държеше в ръка, олюля се, а после залитна и падна по лице в канавката. Амбулантният търговец го ритна с крак, но мъжът не помръдна, и стиснал юздите в ръце, той подкара коня, като го удряше и му крещеше. Колелата на каруцата минаха през тялото на падналия мъж, който потрепери като ранен заек и се опита да се изправи, стенещ от болка и ужас, а после отново се отпусна в калта.

Останалите мъже се затичаха след каретата, а краката им топуркаха по пътя. Джос Мерлин остана за миг на мястото си, загледан в Мери, а после изведнъж я хвана, дръпна я към каретата и отвори вратата й. Хвърли я върху седалката в ъгъла, надвеси се от прозореца и извика на амбулантния търговец да продължава да води коня нагоре по хълма.

Мъжете, които тичаха покрай каруцата, се присъединиха към вика му. Някои от тях се качиха на стъпалата и се хванаха за прозорците, а други заеха празното място на кочияша и започнаха да ръгат с пръчки коня и да го замерват са камъни.

Животното трепереше и се потеше от страх, докато изкачваше в галоп хълма, а шестима обезумели мъже бяха увиснали на юздите и пищяха неистово.

Странноприемница „Ямайка“ светеше, а вратите и прозорците й бяха отворени. Тя беше зяпнала в нощта като живо същество.

Джос запуши с ръка устата на Мери, бутна я назад към стената на каретата и изръмжа:

— Щеше да ме издадеш, нали? Искаше ти се да ме видиш как се поклащам на въжето като котка? Щом е така, добре. Ще си получиш заслуженото. Ще стоиш на брега и докато вятърът духа в лицето ти, ще наблюдаваш настъпването на деня и на прилива. Знаеш, предполагам, какво означава това? Наясно си къде ще те отведа, нали?

Мери го гледаше с ужас. Лицето й беше пребледняло и тя се опитваше да каже нещо, но той продължаваше да затиска с ръка устата й.

— Мислиш си, че не изпитваш страх от мен — продължи Джос. — Гледаш ме подигравателно с красивото си бяло лице и с маймунските си очи. Да, пиян съм, пиян съм до козирката и не ми пука от нищо, по дяволите. Тази нощ ние ще направим голям удар, Мери, може би за последен път, и ти ще дойдеш с нас на брега.

Той се обърна с гръб към момичето и извика нещо на приятелите си. Конят се стресна и спря за миг, а после отново тръгна напред и повлече каретата след себе си. Светлините на странноприемница „Ямайка“ изчезнаха в мрака.