Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jamaica Inn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Странноприемница „Ямайка“

Преводач: Стоянка Сербезова–Леви

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателство „Лабиринт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указана)

Печатница: „Симолини 94“

Редактор: Мила Томанова

Художник: Иван Масларов

ISBN: 978-619-7055-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16331

История

  1. — Добавяне

3.

Когато Мери отвори очи, духаше силен вятър от запад, а слънцето изглеждаше бледо и размито. Беше я събудило потрепването на табелата и по силната дневна светлина и по цвета на небето тя осъзна, че се е успала и че вероятно минава осем часът. Погледна през прозореца към двора и видя, че вратата на конюшнята е отворена и в калта пред нея има пресни следи от копита. Помисли си с огромно облекчение, че стопанинът на къщата е излязъл и тя ще бъде сама, макар и за малко, с леля Пейшънс.

Мери разопакова бързо багажа си. Извади дебелата пола, шарената престилка и тежките обувки, които носеше във фермата, и след десет минути вече беше слязла на долния етаж и се миеше в килера зад кухнята.

Леля й Пейшънс влезе в кухнята — беше ходила в кокошарника зад къщата, — извади от престилката си няколко яйца, усмихна й се загадъчно и каза:

— Предположих, че ще искаш да изядеш едно яйце на закуска. Снощи беше прекалено уморена, за да се нахраниш както трябва. Запазих ти малко сметана, за да си намажеш с нея хляба.

Тази сутрин поведението на леля й беше съвсем нормално и макар че от зачервените й клепачи личеше, че не е спала добре, тя правеше усилия да бъде весела. Мери предположи, че леля й се държи като уплашено дете единствено в присъствието на съпруга си, а когато той не е вкъщи, също по детски е способна да забрави за грубостите му и да изпитва радост от дребните неща, като например от възможността да приготви закуска на Мери и да й свари едно яйце.

Двете избягваха да говорят за предишната нощ и не споменаха нито веднъж името на Джос. Мери не попита леля си нито къде е отишъл съпругът й, нито по каква работа, защото това не я интересуваше. Тя изпитваше огромно облекчение от факта, че за момента се е отървала от него. Леля й предпочиташе да говори за неща, които не бяха свързани с настоящия й живот, и тъй като очевидно се страхуваше от въпросите на племенницата си, Мери реши да я пощади и започна да й разказва за последните години от живота си в Хелфорд, за несгодите, за болестта и за смъртта на майка си. Тя не знаеше дали леля Пейшънс е в състояние да я слуша, или не, макар че тя кимаше, издаваше напред устните си, клатеше глава и от време на време възкликваше тихо. Струваше й се, че годините, прекарани в страх и тревога, са отнели способността й да се концентрира и стаеният в гърдите й ужас й пречи да води нормален разговор с когото й да било.

През цялата сутрин двете бяха заети с домакинска работа и Мери успя да разгледа странноприемницата. Тя представляваше мрачна, построена върху голяма площ сграда с дълги коридори и разположени на необичайни места стаи. В бара се влизаше през отделен вход, който се намираше на едната от страничните стени на сградата, и макар че в момента помещението беше празно, тежкият въздух в него носеше следи от времето, когато е било пълно за последен път: застоял цигарен дим, кисела миризма на алкохол и усещане за потни и мръсни тела, притиснати плътно едно до друго на покритите с петна пейки.

Независимо от изплувалите в ума й неприятни образи според Мери това беше единственото помещение в странноприемницата, от което лъхаше живот и което не беше мрачно и потискащо. Останалите помещения бяха запуснати или стояха неизползвани, дори салонът изглеждаше необитаем, сякаш от месеци нито един порядъчен пътник не беше прекрачвал прага му и не си беше топлил краката пред бумтящия в него огън. Стаите за гости на горния етаж бяха в още по-окаян вид. Едната беше пълна с вехтории. Покрай стените й бяха наредени един върху друг сандъци, а по пода се търкаляха проядени от поколения плъхове и мишки чулове. В стаята, която се намираше до нея, на едно счупено легло бяха наредени кошове с картофи и ряпа.

Мери предположи, че нейната малка стая вероятно е била в същото състояние и леля й се е погрижила да я разтреби заради нея. Тя не се осмели да влезе в спалнята на леля си и чичо си, която се намираше в съседния коридор. Вратата на стаята, която се намираше под спалнята в края на дългия коридор на долния етаж, беше заключена. Мери излезе на двора, за да надникне в нея през прозореца, но той беше закован с дъски и тя не успя да види нищо.

Къщата и пристройките към нея оформяха трите страни на квадратния двор, а на малката тревна площ в центъра му имаше поилка. Покрай двора минаваше пътят — бяла лента, простираща се до хоризонта сред подгизналата от проливните дъждове кафява пустош. Мери излезе на пътя и се огледа. Докъдето стигаше погледът й, нямаше нищо друго, освен черни хълмове и гола земя. Макар че изглеждаше страховита и необитаема, странноприемницата с покрив от шистови плочи и високи комини беше единствената сграда в околността. На запад от нея издигаха глави скалисти хълмове. Някои от тях бяха с плоски като пасища била, обрасли с жълтееща под слабите лъчи на зимното слънце трева, а други бяха сурови и злокобни с покритите си с гранит и огромни каменни плочи върхове. От време на време облаците затулваха слънцето и върху пустошта плъзваха дълги като пръсти сенки. Цветовете бяха разнообразни — редуваха се лилави, мастиленосини и петнисти хълмове, а когато слънчевите лъчи успяваха да проникнат през облаците, някой от тях се обагряше в златистокафяво и се открояваше на фона на своите потънали в мрак съседи. По пладне на изток пустошта изглеждаше неподвижна като пясъка в пустинята, а на запад върху скованите от арктическа зима хълмове надвисваше подобен на наметало на върлуващ по пътищата разбойник облак, от който върху гранитните зъбери се сипеше примесен с град и сняг дъжд. Въздухът напомняше на въздуха в планината — свеж, благоуханен, студен и необичайно чист. Това беше нещо непознато за Мери. Тя беше свикнала с мекия климат на защитения от бурите от гъст жив плет и високи дървета Хелфорд. Дори източният вятър не можеше да стигне до него, защото го спираше вдаващият се в реката нос, и единствено зелените пенливи води на реката препускаха буйно напред.

Макар че земята, върху която странноприемница „Ямайка“ се издигаше самотно и служеше като буфер срещу природните стихии, беше мрачна, враждебна, гола и безплодна, във въздуха се усещаше някакво предизвикателство, което събуждаше у Мери Йелан жажда за приключения. Вятърът щипеше бузите й, заслепяваше очите й, развяваше косата й и я запращаше върху лицето й. Тя вдишваше дълбоко през ноздрите си и въздухът изпълваше дробовете й — по-освежителен и по-сладък дори от глътка сайдер. Мери се приближи до поилката и пъхна ръце под струята. Водата беше бистра и леденостудена. Тя отпи няколко глътки. Тази вода не приличаше на никоя друга. Тя беше горчива, странна и с лека миризма, напомняща на миризмата на пушека от торфения огън в кухнята. Беше много приятна на вкус и утоли жаждата й.

Мери се почувства силна и укрепнала духом. Апетитът й се беше изострил. Тя влезе в къщата при леля Пейшънс с надеждата, че масата е сервирана за обяд. Изяде с охота порцията от задушеното с ряпа овче месо и за първи път през последните двайсет и четири часа се почувства сита. Куражът й се беше възвърнал и тя беше готова да задава въпроси на леля си, без да се страхува от последствията.

— Лельо Пейшънс — започна Мери, — защо чичо ми е съдържател на странноприемница „Ямайка“?

Внезапната директна атака изненада жената и тя се взря за миг в Мери, преди да й отговори. После се изчерви и започна да движи устата си.

— Защо… — тя замълча, като се колебаеше как да продължи. — Мястото е много известно. Сама ще се убедиш. Това е главният път от юг. Дилижансите минават по него два пъти седмично. Те пътуват до Лонсестън и обратно — тръгват от Труро, от Бодмин и от някои други места като дилижанса, с който ти пристигна вчера. Пътят винаги е оживен. Използват го всякакви хора, понякога дори моряци от Фалмът.

— Да, така е, лельо Пейшънс. Но защо никой от тях не се отбива в „Ямайка“?

— Не е вярно, че никой не се отбива тук. Хората често спират, за да пийнат по нещо в бара. Не можем да се оплачем от липса на клиенти.

— Как е възможно да твърдиш подобно нещо, след като салонът никога не се използва, а стаите за гости са пълни с вехтории, които служат за храна на плъховете и мишките? Видях ги с очите си. И преди съм била в странноприемници, и то много по-малки от тази. В нашето село също има странноприемница. Бяхме приятели със съдържателя й. Двете с мама много пъти сме пили чай в салона и макар че бяха само две, стаите на горния етаж бяха обзаведени така, че в тях да могат да бъдат настанявани пътници.

Леля й мълчеше, като непрекъснато движеше устните си и преплиташе пръсти в скута си.

— Чичо ти Джос предпочита гостите ни да не нощуват тук — изрече тя най-накрая. — Казва, че човек никога не знае на какви хора може да попадне. Мястото е толкова пусто, че някой спокойно може да ни убие, докато спим. По този път минават всякакви хора. Животът ни ще бъде изложен на опасност.

— Това са пълни глупости, лельо Пейшънс. Какъв смисъл има да държите странноприемница, след като не сте в състояние да предложите на един почтен пътник легло за през нощта? За какво друго би могла да служи тя? И как успявате да свързвате двата края, след като нямате клиенти?

— Както вече ти казах, ние имаме клиенти — отвърна сърдито жената. — В странноприемницата идват хора от фермите и от близките села. На километри оттук в пустошта са пръснати безброй ферми, чиито собственици често ни посещават. Понякога вечер барът е пълен.

— Вчера кочияшът на дилижанса ми каза, че порядъчните хора вече не посещават „Ямайка“, защото се страхуват.

Цветът на лицето на леля й Пейшънс се промени. Тя пребледня, а очите й започнаха да блуждаят. Преглътна, прокара език по устните си и отвърна:

— Чичо ти Джос е много сприхав. Ти сама видя, че е така. Той лесно избухва и не обича хората да му се бъркат в работата.

— Лельо Пейшънс, кой би се бъркал в работата на един съдържател на странноприемница, след като той не върши нищо нередно? Колкото й избухлив да е даден човек, нравът му не би трябвало да бъде причина хората да бягат от него. Това не е никакво оправдание.

Леля Пейшънс мълчеше. Доводите й се бяха изчерпали, но тя не искаше да отстъпи подобно на инатливо магаре. Мери реши да подходи по друг начин.

— А защо поначало сте дошли тук? — попита тя. — Мама не знаеше нищо за това. Двете с нея смятахме, че сте в Бодмин. Ти ни писа оттам, след като се омъжи.

— С чичо ти се запознахме в Бодмин, но никога не сме живели там. Известно време живяхме близо до Падстоу, а после се преместихме тук. Чичо ти купи странноприемницата от господин Басът. Мисля, че в продължение на няколко години беше стояла празна, и той сметна, че тя ще бъде подходяща за него. Искаше да се установи на едно място. На младини е пътувал непрекъснато. Бил е на толкова много места, че ми е трудно да запомня имената им. Дори веднъж е ходил в Америка.

— Струва ми се странно, че е решил да се установи на подобно място. Едва ли е могъл да направи по-лош избор, нали?

— Странноприемницата се намира близо до стария му дом. Чичо ти е роден само на няколко километра оттук, в Пустошта на дванайсетимата мъже. Неговият брат Джем все още живее там в онази малка къща, когато не обикаля из графството. Понякога идва тук, но двамата с чичо ти не се погаждат.

— А господин Басът посещава ли странноприемницата?

— Не.

— Защо? Нали той самият я е продал на чичо ми?

Леля й Пейшънс замълча, като продължаваше да преплита пръсти и да мърда с устни.

— Получи се малко недоразумение — отвърна най-накрая тя. — Чичо ти купи странноприемницата с посредничеството на един свой приятел. На господин Басът му стана неприятно, след като се настанихме нея.

— Защо?

— Той не се беше срещал с чичо ти от младежките му години в Триуорта. Тогава Джос бил много буен и се държал грубо с хората. Вината не била негова, Мери, просто такъв му бил късметът. Всички мъже в рода му били буйни. По-малкият му брат е много по-лош от него, сигурна съм в това. Господин Басът обаче беше чувал какви ли не лъжи за чичо ти Джос и страшно се ядоса, когато разбра, че е продал „Ямайка“ на него. Това е цялата истина.

Леля Пейшънс се облегна на стола си, изтощена от кръстосания разпит. В очите й се четеше молба да й бъдат спестени по-нататъшните въпроси, а лицето й беше бледо и напрегнато. Независимо от измъчения й вид с присъщата на младостта безпощадна напористост Мери реши да я попита още нещо.

— Лельо Пейшънс — започна тя, — искам да те попитам нещо, но те моля да ми отговориш честно. Обещавам, че после ще те оставя на мира. Каква е връзката между заключената стая със закования с дъски прозорец и каруците, които спират пред странноприемница „Ямайка“ през нощта?

Веднага щом зададе този въпрос, Мери съжали, че го е направила, подобно на мнозина преди нея, които бяха постъпили прибързано. Беше обаче прекалено късно. Бедата беше сторена.

На лицето на леля й се появи странно изражение и големите й хлътнали очи се ококориха от ужас, сякаш беше видяла призрак. Устните й потрепваха, а ръката й се вдигна към гърлото.

Мери бутна стола й назад и коленичи пред нея. Прегърна я, притисна я до себе си, целуна я по косата и прошепна:

— Извинявай. Не ми се сърди, аз просто съм груба и нахална. Това не е моя работа и нямам право да те разпитвам. Срамувам се от себе си. Моля те да забравиш за този въпрос.

Леля й закри лицето си с ръце и дълго време остана неподвижна, без да обръща внимание на думите на племенницата си. Двете мълчаха, а Мери я галеше по рамото и целуваше ръцете й.

После леля й свали ръцете от лицето си и погледна към нея. Страхът беше изчезнал от очите й и тя беше спокойна. Взе ръцете на Мери в своите и се взря в лицето й.

— Мери — заговори тя с тих, близък до шепот глас, — не съм в състояние да отговоря на въпросите ти, защото повече от отговорите не са ми известни. Но тъй като си моя племенница, дете на покойната ми сестра, искам да те предупредя за нещо. — Тя погледна назад през рамо, сякаш се боеше, че Джос се крие в сянката зад вратата. — В странноприемница „Ямайка“ се случват неща, които никога не съм се осмелила да изрека на глас. Лоши неща. Злокобни неща. Не мога да ти разкажа за тях, дори самата мисъл за това ме плаши. С времето ще научиш за някои от тях. Няма как да го избегнеш. Чичо ти Джос се събира със странни хора, които се занимават със странен бизнес. Понякога тези хора идват тук през нощта и през прозореца на стаята си над верандата ще чуваш стъпки, гласове и чукане по вратата. Чичо ти ги посреща и ги води в стаята със заключената врата. Те влизат в тази стая и от спалнята, която се намира точно над нея, чувам приглушените им гласове през цялата нощ. Тръгват си преди изгрев-слънце и не оставят никакви следи след себе си, сякаш никога не са били тук. Следващия път, когато дойдат, ти няма да споменаваш нищо за тях нито пред мен, нито пред чичо си Джос. Ще лежиш в леглото със запушени с пръсти уши. Не трябва да питаш за тях нито мен, нито чичо си, нито когото и да било другиго, защото, ако научиш дори и половината от нещата, които знам аз, косата ти ще побелее като моята и ти ще започнеш да заекваш, когато говориш, ще плачеш по цели нощи и това ще сложи край на безгрижната ти младост, както сложи край на моята младост, Мери.

Тя стана от стола, бутна го настрани и излезе от кухнята. Мери се вслушваше в шума от бавните й неуверени крачки по стълбището, които продължиха по коридора на горния етаж. Леля й влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Мери седна на пода до празния стол и погледна през прозореца. Слънцето вече се беше скрило зад най-далечния хълм. Не след дълго злокобният ноемврийски здрач щеше да се спусне над странноприемница „Ямайка“.