Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (17)

16

Мери седеше сама във всекидневната на къщата на викария и се взираше в тлеещия торф в камината. Беше спала дълго и сега се чувстваше отпочинала и освежена, но спокойствието, за което копнееше, все още не я беше обзело.

Всички бяха търпеливи и любезни, дори може би прекалено любезни. За нея това беше неочаквано след продължителното напрежение, на което беше подложена. Господин Басът я потупа по раменете със своите непохватни доброжелателни ръце, сякаш тя беше обидено дете, и й каза по обичайния за него грубовато ласкав начин:

— Сега трябва да се наспиш и да забравиш през какво си преминала. Всичко вече приключи. Обещавам ти, че в най-скоро време ще заловим човека, който е убил леля ти, и той ще увисне на въжето още в началото на следващата сесия на съда. И когато се възстановиш от преживения през последните няколко месеца шок, ще кажеш какво искаш да правиш и къде искаш да отидеш.

На Мери й беше безразлично какво ще се случи с нея от сега нататък и остави другите да вземат решение вместо нея. Когато Франсис Дейви й предложи подслон в дома си, тя прие покорно и равнодушно, защото осъзна, че вялите й думи биха могли да бъдат възприети като проява на неблагодарност. За пореден път си даде сметка колко е унизително да бъдеш жена — когато силите те напуснат и духът ти е сломен, това се възприема като нещо напълно нормално.

Ако беше мъж, хората на господин Басът щяха да се държат с нея грубо или в най-добрия случай хладно и веднага щяха да я накарат да замине за Бодмин или за Лонсестън, за да даде показания, също да я оставят да си намери сама място, където да отседне, а после щеше да бъде свободна да отиде, където поиска. След приключването на разпитите тя щеше да замине с някой кораб и щеше да работи на него, за да си плати пътуването, или щеше да се скита по пътищата с леко сърце и волна душа. Вместо да постъпят по този начин, докато сълзите напираха в очите й, а главата й се цепеше, мъжете я отпратиха набързо с успокоителни думи и жестове, за да не им пречи да си свършат работата, както биха се отнесли към всяка жена и към всяко дете след някаква трагедия.

Викарият се настани до нея в двуколката. Ричардс ги следваше на коня му и тя му беше признателна заради мълчанието му. Той непрекъснато пришпорваше коня и не й задаваше никакви въпроси, нито се опитваше да я утеши, което така или иначе щеше да бъде безполезно. Пристигнаха в Олтърнън, когато часовникът на църквата удари един часа.

Викарият събуди икономката си — тя беше същата жена, с която Мери беше разговаряла следобед — и я помоли да дойде с него в дома му и да приготви стая за гостенката му. Без да бъбри изненадано, жената взе спално бельо от къщата си и тръгна с тях. Тя запали огън в камината и затопли една груба вълнена нощница, докато Мери се събличаше, а после я сложи на леглото, както се слага бебе в люлката.

Мери беше готова да затвори веднага очи, но изведнъж усети, че някаква ръка я прегърна през раменете и я повдигна леко, а някакъв хладен и настойчив глас изрече:

— Изпийте този чай.

До леглото с чаша в ръка беше застанал Франсис Дейви. Странните му очи се взираха в нейните, бледи и безизразни, докато добавяше:

— А сега заспивайте.

От горчивия вкус на горещия чай Мери разбра, че той е добавил към него някакво лекарство, защото беше наясно колко неспокоен и измъчен е умът й. Последното нещо, което си спомняше, беше положената му върху челото й ръка, докато спокойните му светли очи я подканяха да забрави за всички неприятни преживявания. После заспа, както й беше заповядал той.

Когато се събуди, наближаваше четири часът. Четиринайсетчасовият сън и чаят бяха притъпили мъката и болката й. Скръбта от загубата на леля Пейшънс беше намаляла, както и горчивината. Разумът й казваше, че не трябва да се обвинява за нищо: беше постъпила така, както й беше продиктувала съвестта й. Справедливостта беше по-важна от всичко друго. Замъгленият й ум не беше предусетил трагедията и в това се състоеше грешката й. А сега съжаляваше, но съжалението нямаше да й върне леля Пейшънс.

Тези мисли се въртяха в главата й, докато ставаше от леглото, но след като слезе във всекидневната на долния етаж, където огънят бумтеше, а пердетата бяха дръпнати настрани, и установи, че викарият е излязъл, отново я обзе чувство на несигурност и тя отново беше склонна да поеме цялата отговорност за нещастието, което се беше случило. Непрекъснато виждаше пред себе си лицето на Джем, както го беше видяла последния път — изпито и измъчено на измамната сива светлина. В очите му и в стиснатите му устни имаше решителност, но тя съзнателно не й обърна внимание. От начало до край този мъж й беше непонятен, още от онази сутрин, когато наскоро след пристигането й дойде в странноприемница „Ямайка“. През цялото време си беше затваряла очите за истината. Тя го обичаше, макар че не намираше обяснение за любовта си. Джем я беше целунал и целувката му я беше свързала завинаги с него. Чувстваше се пропаднала и унизена, безсилна и със сломен дух. Заедно с независимостта си беше загубила и гордостта си.

Ако поговореше с викария и изпратеше бележка на мировия съдия, щеше да си отмъсти за смъртта на леля Пейшънс. Джем щеше да умре с примка около врата, както беше умрял баща му, а тя щеше да се върне в Хелфорд и да се опита да оправи нишките на предишния си живот, които лежаха усукани и заровени в пръстта.

Мери стана от стола до камината и започна да крачи из стаята, като се бореше с мисълта, че лесно би могла да реши проблема, макар и да си даваше сметка, че се самозалъгва и че никога не би го направила.

Тя не представляваше никаква заплаха за Джем. Той щеше да замине, докато си подсвирква, и щеше да забрави за нея, за брат си и за Господ, а тя щеше да се влачи година след година, мрачна, огорчена, белязана с петното на мълчанието, и накрая щеше да стане за смях като кисела стара мома, която веднъж е била целуната и не може да забрави тази целувка.

Мери беше наясно, че цинизмът и сантименталността са две крайности, които трябва да бъдат избягвани. Докато кръстосваше из стаята, а умът й беше неспокоен също като тялото й, тя имаше чувството, че Франсис Дейви я наблюдава и студените му очи пронизват душата й. За разлика отпреди сега й се стори, че стаята носи неговия отпечатък. Присъствието му се усещаше, макар че той не беше в нея. Мери си представяше как викарият е застанал пред статива с четка в ръка и гледа през прозореца към отдавна отминали събития.

Встрани от статива с лицевата страна към стената бяха подредени няколко картини. Обзета от любопитство, Мери започна да ги обръща към светлината. Първата изобразяваше интериор на църква. Тя предположи, че това е неговата църква. Вероятно картината е била нарисувана на здрачаване, защото върху нефа падаха сенки. Някакво странно зелено сияние озаряваше арките и стигаше чак до тавана. Светлината беше неочаквана и впечатлението от нея остана в съзнанието й. След като допря картината до стената, Мери отново я взе в ръце, за да я разгледа по-внимателно.

Вероятно зеленото сияние беше възпроизведено точно и беше специфично за църквата в Олтърнън, но то беше толкова призрачно и натрапливо, че Мери си помисли, че ако имаше дом, не би я закачила на някоя от стените му. Тя не беше в състояние да изрази с думи неприятното чувство, което изпита. Сякаш някакъв дух, който не познаваше църквата, се беше промъкнал в нея и й беше придал атмосфера, чужда на затъмнения й неф. Докато обръщаше картините една след друга, Мери забеляза, че в тях преобладават едни и същи тонове. Удивителният пролетен етюд, изобразяващ пустошта под Браун Уили с острите му зъбери на фона на облаците, беше помрачен от тъмните цветове, с които беше нарисувана, а изпъкващите на преден план облаци бяха озарени от същата зелена светлина.

За първи път Мери се зачуди дали, поради това че е албинос, прищявка на природата, възприятието му за цветовете не е нарушено и дали самото му зрение е нормално. Подобно обяснение беше възможно, но неприятното чувство не я напусна, дори след като подреди отново картините с лицевата страна към стената. Тя продължи да оглежда стаята, която не й каза почти нищо за личността на викария — тя беше обзаведена скромно и нея нямаше украшения, нито книги. Върху писалището, което изглеждаше така, сякаш се използваше рядко, нямаше писма. Мери почука с пръсти върху полирания му плот, като се чудеше дали викарият пише проповедите си на това място, а после отвори тясното чекмедже под него. Чекмеджето беше празно. Изведнъж тя се засрами от себе си и тъкмо се канеше да го затвори, когато забеляза, че едното ъгълче на хартията, с която беше постлано, беше повдигнато и върху обратната й страна имаше някаква рисунка. Извади рисунката от чекмеджето и я разгледа. Тя също изобразяваше интериор на църква, но църквата не беше празна — на пейките бяха насядали хора, а викарият беше застанал на амвона. Отначало Мери не забеляза нищо странно в рисунката. Беше напълно нормално свещеник, който умее да рисува, да избере подобен сюжет.

Това обаче не беше обикновена рисунка, а карикатура, чудовищна гротеска. Хората бяха с шапки и шалове и бяха облечени празнично, но вместо човешки глави той беше сложил на раменете им овчи глави. Животните се взираха в проповедника с отворени усти и с глуповата сериозност, а копитата им бяха скръстени както при молитва. Чертите на всяка овца бяха нарисувани така, сякаш изобразяваха същества, в които имаше живот, но самите овце изглеждаха по един и същи начин — като идиоти, които не знаят и не искат да знаят нищо. Проповедникът с черно расо и ореол от бяла коса около главата беше Франсис Дейви, но лицето му беше вълче и вълкът се смееше на стадото пред себе си.

Рисунката представляваше богохулна и ужасяваща гавра. Мери бързо я върна в чекмеджето и го затвори, отдалечи се от писалището и седна отново на стола до камината. Беше попаднала неволно на чужда тайна и й се искаше да не беше я разкрила. Това беше нещо, което изобщо не я засягаше. То засягаше художника и неговия Господ.

Мери чу стъпките на викария на пътеката пред къщата, стана бързо, отдалечи свещта от стола, за да не осветява лицето й, и отново седна. Столът беше разположен с гръб към вратата. Викарият се забави много и тя се обърна и се ослуша. Франсис Дейви беше застанал зад стола — беше влязъл безшумно от вестибюла във всекидневната. Мери подскочи изненадано, а той се приближи до свещта и започна да й се извинява:

— Моля да ми простите за това, че ви стреснах и прекъснах мечтите ви. Явно не сте очаквали, че ще се върна толкова рано.

Мери поклати глава и измърмори някакво оправдание. Застанал пред камината, той я попита как се чувства и дали е спала добре, докато си събличаше палтото, под което носеше обичайните си черни свещенически дрехи. Замълча, а после я попита дали е яла нещо, след като е станала от сън.

Мери поклати глава, а той извади часовника от джоба си и го погледна — до шест часа оставаха няколко минути, — после отмести очи към часовника на писалището и каза:

— Веднъж вече вечеряхте с мен, Мери Йелан, и днес отново ще го направите. Но ако нямате нищо против и ако сте успели да си починете достатъчно, вие ще донесете подноса от кухнята и ще сложите масата. Хана е приготвила вечерята и повече няма да я безпокоим. Аз трябва да напиша нещо и се надявам, че няма да възразите.

Мери го увери, че си е починала и че се радва, че ще може да свърши някаква работа, вместо да стои със скръстени ръце, а той кимна и добави:

— Ще седнем на масата в седем без петнайсет.

След тези думи викарият се обърна с гръб към нея, като така й даде да разбере, че засега не се нуждае от нея.

Мери тръгна към кухнята, притеснена от внезапната му поява. Беше доволна, че разполага с половин час, за да може да се вземе в ръце, защото не беше готова за разговор, когато той се върна в къщата. Вероятно вечерята щеше да продължи кратко и след като приключеше, той щеше да седне отново до писалището и щеше да я остави сама с мислите й. Искаше й се да не беше отваряла онова чекмедже. Споменът за карикатурата не й излизаше от ума и й действаше потискащо. Тя се чувстваше като дете, навело виновно и засрамено глава и изпитващо страх, че ще се издаде неволно, след като е научило нещо, което според родителите му не е трябвало да знае. Помисли си, че щеше да бъде по-спокойна, ако викарият й беше предложил да вечеря сама в кухнята и ако се отнасяше с нея като към прислужница вместо като към гостенка. Всъщност изобщо не беше сигурна как я възприемаше той, защото, докато й говореше, любезността понякога отстъпваше място на строгостта. Тя насочи вниманието си към подноса с храната и вдишваше познатите миризми, докато очакваше притеснено началото на вечерята. Часовникът на църквата удари. Беше седем часът без петнайсет минути и тя повече нямаше основателна причина да се бави в кухнята. Занесе подноса във всекидневната с надеждата, че чувствата, които изпитваше в момента, не са изписани на лицето й.

Викарият беше застанал с гръб към огъня и беше преместил масата близо до него. Мери усети погледа му върху себе си и движенията й станаха непохватни. Видът на стаята беше променен. Докато влизаше, беше зърнала с ъгълчето на окото си, че стативът е сгънат, а картините са прибрани. Писалището беше отрупано с книжа и писма. Франсис Дейви беше изгорил няколко писма — в пепелта под торфа имаше почернели късчета жълта хартия.

Двамата седнаха на масата и след като сипа в чинията й порция от изстиналия пай, викарият изрече подигравателно:

— Явно любопитството на Мери Йелан е притъпено до крайност. Защото в противен случай тя щеше да ме попита как е минал денят ми.

Лицето на Мери веднага почервеня от вината, която изпитваше.

— Не ме засяга къде сте ходили — отвърна тя.

— Грешите. Засяга ви. През целия ден се занимавах с вашите проблеми. Помолихте ме за помощ, нали така?

Мери се засрами и не знаеше как да му отговори. Тя замълча за миг, преди да каже:

— Все още не съм ви благодарила за това, че дойдохте толкова бързо в странноприемница „Ямайка“, нито за подслона и за възможността, която ми дадохте да се наспя днес. Вероятно ме мислите за неблагодарница.

— Не съм казал подобно нещо. Просто съм удивен от търпението ви. Когато ви пожелах спокоен сън, беше два часът през нощта, а сега вече е седем часът вечерта. Междувременно се случиха много неща.

— Изобщо ли не сте спали тази нощ?

— Спах до осем часа. След като закусих, веднага излязох от къщи. Сивият ми кон куца и не беше възможно да го използвам, а с другия придвижването беше много бавно. Той пълзя като змия до странноприемница „Ямайка“, а после и до Норт Хил.

— Ходили сте в Норт Хил?

— Господин Басът ме покани на обяд. Бяхме около десет души и бяхме толкова развълнувани, че всеки изказваше мнението си, без да изслушва останалите. Обядът се проточи и аз бях доволен, когато най-накрая приключи. Всички обаче бяхме единодушни, че убиецът на чичо ви няма да остане дълго на свобода.

— Господин Басът подозира ли някого? — попита предпазливо Мери, без да вдига очи от чинията си; храната в устата й имаше вкус на стърготини.

— Господин Басът вече подозира едва ли не самия себе си. Разпитал е всички жители в района около странноприемница „Ямайка“ в радиус от петнайсет километра. Броят на странните хора, които са били на пътя снощи, е доста голям. Ще му бъде нужна една седмица, за да разбере по какви причини тези хора са пътували по него, но той няма да се откаже, докато не разпита всеки от тях.

— А какво направиха с леля ми?

— Сутринта я откараха заедно с чичо ви в Норт Хил. Двамата ще бъдат погребани там. А за останалото ще видим.

— А амбулантният търговец? Пуснали ли са го на свобода?

— Не, държат го под ключ и псувните му огласят околността. Той не ме интересува. Според мен не би трябвало да интересува и вас.

Мери поднасяше вилицата към устата си, но след като чу отговора на викария, веднага я остави на чинията и го попита, настръхнала:

— Какво искате да кажете?

— Повтарям: той не би трябвало да ви интересува. Притеснението ви е обяснимо за мен, защото не съм срещал в живота си по-противен тип. Разбрах от Ричардс, коняря на господин Басът, че го подозирате за убийството на леля ви и чичо ви, и споделих това със съдията. Ето защо смятам, че той не би трябвало да ви интересува. Жалко, че фактът, че е бил заключен в онази стая, доказва невинността му. Той щеше да бъде идеалната изкупителна жертва и щеше да ни спести куп неприятности.

Викарият продължаваше да се храни с апетит. Мери побутваше с вилицата храната в чинията си и когато той й предложи да й сипе допълнително, тя отказа.

— Какво ви е направил амбулантният търговец, та изпитвате такава неприязън към него? — той настоятелно се върна на въпроса.

— Веднъж ме нападна.

— Така и предполагах. Той е от този тип мъже. Вие, естествено, го отблъснахте, нали?

— Да, ударих го и той повече не посмя да ме докосне.

— Явно се е уплашил от вас. Кога се случи това?

— В навечерието на Коледа.

— След като се разделих с вас на Петте пътеки?

— Да.

— Започвам да разбирам някои неща. Не сте успели да стигнете до странноприемницата през онази нощ, нали? Попаднали сте на съдържателя й и на неговите приятели.

— Да.

— И те са ви отвели със себе си на брега, за да им бъде по-забавно?

— Моля ви, господин Дейви, да не ми задавате повече въпроси. Предпочитам да не говоря за онази нощ — нито сега, нито в бъдеще, никога. Някои неща трябва да бъдат заровени надълбоко.

— Не е нужно да го правите, Мери Йелан. Съжалявам, че ви оставих да продължите сама пътуването си до странноприемницата. Но като ви гледам как изглеждате в момента — очите ви са ясни, кожата ви е чиста, главата ви е изправена гордо, а брадичката ви е вирната, — не виждам никакви следи от премеждията, през които сте преминали. Думата на един селски свещеник може и да не струва много, но според мен вие сте проявили забележителна сила на духа. Възхищавам ви се.

Мери погледна към него, а после извърна очи и започна да стрива хляб на трохи в ръката си.

— Като се замисля за амбулантния търговец — продължи викарият, докато си сипваше солидна порция от компота от сливи, — ми се струва, че убиецът е постъпил крайно неразумно, като не е проверил какво има в заключената стая. Вероятно е бързал, но една-две минути едва ли са щели да го забавят много. Ако го беше направил, щеше да си свърши работата докрай.

— По какъв начин, господин Дейви?

— Като ликвидира амбулантния търговец.

— Искате да кажете, че е трябвало да го убие, така ли?

— Точно така. Докато е жив, амбулантният търговец едва ли някога би послужил за украшение на света, а ако беше умрял, от него щеше да има някаква полза, защото щеше да нахрани червеите. Това е моето мнение. Нещо повече — ако е знаел, че амбулантният търговец ви е нападнал, убиецът е разполагал с още по-сериозен мотив да го убие.

Мери си отряза парче пай и го пъхна насила в устата си. Като се преструваше, че продължава да се храни, тя се опитваше да запази самообладание. Ръцете й трепереха и парчето беше отрязано накриво.

— Не виждам никаква логика в това — изрече тя.

— Подценявате се прекалено много — отвърна викарият.

Двамата продължиха да се хранят. Докато се взираше в чинията си, Мери се чувстваше като риба, закачена на кукичката на въдицата му. Не се сдържа и го попита:

— Значи не сте постигнали никакъв успех в разследването и убиецът все още е на свобода?

— Не бих казал, че е точно така. В отчаяните си опитите да отърве кожата, амбулантният търговец даде показания пред нас, доколкото му позволяваха силите, но показанията му не ни помогнаха много. Разказа ни подробно за това, което се е случило на брега в навечерието на Коледа, като твърдеше, че той не е участвал в него, както и за събитията през предходните месеци. От него научихме за каруците, които са пристигали в странноприемница „Ямайка“ през нощта, както и имената на хората, които са ги придружавали. Или поне имената на хората, които той познава лично. Оказа се, че групата, която действа в района, е много по-голяма, отколкото предполагахме.

Мери го слушаше мълчаливо. Тя поклати глава, когато той понечи да й сипе от компота.

— Всъщност — продължи Франсис Дейви — той дори изказа предположението, че чичо ви е бил водач на групата само привидно и че е получавал заповедите за действие от някой, който заема по-висока позиция от него. Това, разбира се, променя изцяло нещата. Господата бяха развълнувани и притеснени. Какво е вашето мнение относно теорията на амбулантния търговец?

— Не е изключено да е прав.

— Мисля, че и вие изказахте подобно предположение пред мен.

— Възможно е, макар че не си спомням.

— В такъв случай вероятно човекът, който реално оглавява групата, е извършителят на престъплението. Съгласна ли сте с мен?

— Да, наистина съществува такава възможност.

— Това би стеснило значително кръга на заподозрените. Бихме могли да изключим тази паплач, компанията на чичо ви, и да търсим някоя интелигентна и влиятелна личност. Виждали ли сте някога в странноприемница „Ямайка“ човек, притежаващ тези качества?

— Не, никога.

— Той навярно се е промъквал тайно в тишината на нощта, докато двете с леля си сте спели, и не се е движел по главния път, защото в противен случай щяхте да чуете тропота на копитата на коня му. Всъщност е напълно възможно да е идвал пеша, нали?

— Да, напълно е възможно.

— Ако наистина е така, този човек би трябвало да познава пустошта. По време на обяда един господин изказа предположението, че той вероятно живее наблизо и би могъл да измине разстоянието до странноприемницата пеша или на кон. По тази причина господин Басът възнамерява да разпита всички местни хора в радиус от петнайсет километра, както ви споменах в началото на вечерята. Както сама виждате, обръчът около убиеца се затяга и той ще бъде заловен в най-скоро време. Всички сме убедени в това. Приключихте ли с вечерята? Не ядохте почти нищо.

— Не съм гладна.

— Много жалко. Хана ще си помисли, че не сте харесали пая й. Казах ли ви, че днес срещнах един ваш приятел?

— Не, не сте ми казали. Освен вас нямам други приятели.

— Благодаря ви, Мери Йелан. Поласкан съм и оценявам думите ви. Вие обаче не сте съвсем искрена. Имате един още един приятел. Вие самата ми го казахте.

— Не знам какво имате предвид, господин Дейви.

— Напротив, знаете. Не ви ли закара с двуколката си братът на съдържателя на странноприемницата на панаира в Лонсестън?

Мери стисна дланите си под масата и заби нокти в тях.

— Братът на съдържателя на странноприемницата? — повтори тя, за да спечели време. — Оттогава не съм го виждала. Мислех, че е заминал.

— Не, от Коледа насам не е ходил никъде. Той самият ми го каза. Разбрал е по някакъв начин, че съм ви подслонил в къщата си, и ме помоли да ви предам нещо. „Кажете й, че страшно съжалявам“ — това бяха думите му. Предполагам, че има предвид смъртта на леля ви.

— Нищо друго ли не каза?

— Според мен искаше да каже още нещо, но господин Басът ни прекъсна.

— Господин Басът? Господин Басът е присъствал на разговора ви?

— Да, разбира се. Той беше в стаята заедно с още няколко души. Двамата с господин Джем Мерлин разговаряхме малко преди да тръгна от Норт Хил, след като приключихме с обсъждането на случая.

— Защо Джем Мерлин е присъствал на обсъждането?

— Предполагам, че е имал право да вземе участие в него в качеството си на брат на покойника. Той обаче не изглеждаше опечален от загубата. Вероятно не е бил в добри отношения с него.

— А господин Басът и останалите участници в обсъждането задаваха ли му някакви въпроси?

— Да, през цялото време разговаряха с него. Младият Мерлин, изглежда, е интелигентен мъж. Отговорите му бяха много смислени. Вероятно е много по-умен от покойния си брат. Спомням си, че ми казахте, че си изкарвал прехраната със съмнителни занимания. С крадене на коне, ако не се лъжа.

Мери кимна и прокара пръсти по шарките на покривката.

— Явно го е правил, докато не е имало нещо по-добро, с което да се захване — продължи викарият. — Когато обаче е получил шанс да прояви интелигентността си, той веднага се е възползвал от него и според мен не трябва да бъде упрекван за това. Несъмнено усилията му са били възнаградени.

Тихият глас на викария я изнервяше. Всяка негова дума се забиваше като игла в мозъка й. Мери осъзнаваше, че той е сломил съпротивата й и повече не беше в състояние да се преструва, че не проявява интерес към думите му. Тя вдигна лице към него, протегна умолително ръце и го попита със стаена болка:

— Какво ще му направят, господин Дейви?

Бледите безизразни очи на викария се взряха в нея и за първи път тя забеляза, че в тях се появи някаква сянка.

— Какво ще му направят? — повтори той, очевидно озадачен. — Защо трябва да му направят нещо? Предполагам, че господин Басът му е простил и той повече няма от какво да се страхува. Едва ли ще му търсят сметка за старите грехове след помощта, която им оказа.

— Не ви разбирам. Каква помощ им е оказал?

— Тази вечер умът ви работи бавно, Мери Йелан. Излиза така, сякаш ви говоря със загадки. Нима не знаете, че Джем Мерлин е издал брат си?

Мери го гледаше тъпо — беше блокирала напълно. Тя повтори думите на викария подобно на дете, което си учи урока:

— Джем Мерлин е издал брат си?

Викарият бутна настрани чинията си и започна да подрежда съдовете и приборите на подноса.

— Да — отвърна той. — Господин Басът ми каза. Мировият съдия се е срещнал с приятеля ви в Лонсестън в навечерието на Коледа и го е откарал в Норт Хил, за да му даде шанс да избегне наказанието за простъпката си. „Ти открадна коня ми — казал му той. — Същият измамник си като брат си. Разполагам с достатъчно власт, за да те хвърля още утре в затвора. В следващите десет години няма да видиш нито един кон. Би могъл обаче да запазиш свободата си, ако ми предоставиш доказателства за това, че брат ти, съдържателят на странноприемница «Ямайка», е мъжът, за когото го смятам.“ Вашият приятел поискал от него да му даде време да размисли и когато времето изтекло, поклатил глава и отговорил: „Трябва сам да го заловите. Да бъда проклет, ако някога се забъркам със закона“. Съдията обаче бутнал под носа му някаква обява. „Погледни това, Джем — подканил го той, — и ми кажи какво мислиш по въпроса. Корабокрушението в навечерието на Коледа е най-кървавото, откакто «Лейди Глостър» се разби край Падстоу миналата зима. Сега готов ли си да промениш решението си?“ Не успях да чуя историята докрай, защото, както вече споменах, непрекъснато влизаха и излизаха хора, но доколкото разбрах, през нощта приятелят ви се освободил от оковите и избягал. Вчера сутринта — вече всички си мислели, че повече никога няма да го видят — той се появил пред църквата, когато съдията излизал от нея, и му заявил най-спокойно: „Добре, господин Басът, ще получите доказателствата“. Затова ви казах, че Джем Мерлин е по-умен от покойния си брат.

Викарият беше разтребил масата и беше оставил подноса в единия й край, но продължаваше да седи до камината на тесния стол с висока облегалка, протегнал напред крака. Мери не му обръщаше внимание. Тя се взираше в пространството пред себе си, раздвоена от тази информация. Уликите срещу мъжа, когото обичаше — беше ги прехвърлила безброй пъти през ума си, — изведнъж се разпиляха като колода карти.

— Господин Дейви — изрече тя, — аз съм най-голямата глупачка в Корнуол.

— Сигурно е така, Мери Йелан — отвърна сухо викарият.

Тонът му, който беше лишен от обичайната си мекота, сам по себе си представляваше упрек. Тя прие упрека му смирено и добави:

— Каквото и да се случи от сега нататък, ще бъда в състояние да го понеса, без да се срамувам.

— Радвам се, че смятате така.

Мери отметна косата, която беше паднала върху лицето й, и за първи път, откакто се беше запознала с викария, се усмихна. Най-накрая се беше отърсила от тревогата и ужаса.

— Какво друго е казал Джем Мерлин? — попита тя.

Викарият си погледна часовника, прибра го в джоба си, въздъхна и отвърна:

— Иска ми се да можех да ви разкажа, но вече наближава осем часът. Времето тече много бързо и за двама ни. Според мен засега говорихме достатъчно дълго за Джем Мерлин.

— Ще ви попитам само още едно нещо. Той беше ли в Норт Хил, когато тръгнахте оттам?

— Да. Всъщност последното нещо, което каза, ме накара да се върна бързо у дома.

— Какво ви е казал?

— Думите му не бяха насочени единствено към мен. Той обяви намерението си тази нощ да се срещне с ковача от Уорлиган.

— Вие ми се подигравате, господин Дейви.

— Ни най-малко. Уорлиган е далече от Норт Хил, но аз съм сигурен, че той ще успее да намери пътя дотам през нощта.

— И какво общо има с вас посещението му при ковача?

— Той ще му покаже пирона, който е намерил сред пирена в полето зад странноприемница „Ямайка“. Пиронът е паднал от някоя закована небрежно конска подкова. Той бил нов и тъй като е конекрадец, Джем Мерлин познава работата на всеки ковач в пустошта. „Погледнете този пирон — каза той на мировия съдия. — Намерих го сутринта в полето зад странноприемницата. Тъй като обсъждането на случая приключи, аз повече не съм ви нужен. Ще отида в Уорлиган и ще завра пирона в лицето на Том Джори, за да види колко струва майсторлъкът му.“

— И каква е целта на всичко това? — попита Мери.

— Вчера беше неделя, нали? В неделя нито един ковач не работи, освен ако не уважава дълбоко клиента си. През този ден само един пътник се е отбил в ковачницата на Том Джори и го е помолил да смени подковата на куция му кон. Било е около седем часът вечерта. А после пътникът е продължил към странноприемница „Ямайка“.

— Откъде знаете това? — попита Мери.

— Знам го, защото този пътник е бил викарият на Олтърнън.