Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jamaica Inn, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоянка Сербезова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Дафни дю Морие
Заглавие: Странноприемница „Ямайка“
Преводач: Стоянка Сербезова–Леви
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указана)
Печатница: „Симолини 94“
Редактор: Мила Томанова
Художник: Иван Масларов
ISBN: 978-619-7055-52-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16331
История
- — Добавяне
11
Пътуването до крайбрежието, което продължи повече от два часа, беше кошмарно. Раздрусана и натъртена, Мери се беше свила немощно в ъгъла на каретата и не се интересуваше какво ще се случи с нея от сега нататък. Хари, амбулантният търговец, и още двама се бяха качили в каретата и седяха до чичо й. Въздухът веднага се изпълни с миризма на тютюн, алкохол и потни тела.
Джос Мерлин и приятелите му бяха изпаднали в някакво диво изстъпление, а присъствието на жена в каретата засилваше още повече необузданата им възбуда, която беше придружена от злорадо задоволство от слабостта и отчаянието на Мери.
В началото й говореха и я обсъждаха помежду си, като се смееха и пееха дружно, за да привлекат вниманието й, а после Хари, амбулантният търговец, подхвана солово неприличните си песни и те гърмяха в тясното пространство, посрещани с одобрителни възгласи от страна на приятелите му, което още повече засилваше възбудата им.
Мъжете наблюдаваха лицето й с надеждата да открият някаква реакция от нейна страна — срам или неудобство, — но Мери беше прекалено изморена и думите и песните им не стигаха до нея. Гласовете им долитаха през мъглата на изтощението й. Лакътят на чичо й се забиваше в ребрата й и тя усещаше тъпа болка. Главата я цепеше, очите й пареха и ухилените лица на мъжете се мержелееха сред цигарения дим. Думите и действията им нямаха никакво значения за нея. Копнежът й да заспи и да забрави всичко се беше превърнал в мъчение.
След като видяха колко е бездушна, мъжете престанаха да се вълнуват от присъствието й, дори песните им станаха вяли. Джос Мерлин бръкна в джоба си и извади тесте карти. Мъжете й обърнаха гръб и се отдадоха на новото си занимание. В настъпилото затишие Мери се сви в ъгъла, за да бъде по-далече от животинската миризма на чичо си, затвори очи и се опита да не обръща внимание на клатенето и на друсането на каретата. Умората й беше толкова силна, че тя изпадна в състояние, близко до транс. Усещаше болка и чуваше тихи гласове, но тези неща я отминаваха и нямаха нищо общо с нея. Мракът я обгърна като небесна благодат и тя потъна и се загуби в него. Времето престана да съществува за нея. Спирането на каретата, настъпилата внезапно тишина и студеният влажен вятър, който духаше в лицето й през отворения прозорец, я върнаха в реалността.
Мери седеше сама в ъгъла. Мъжете бяха слезли и бяха отнесли фенерите със себе си. Тя остана неподвижна за миг, защото се страхуваше, че ако се размърда, те може би ще се върнат, а после се наведе към прозореца и схванатото й тяло беше пронизано от непоносима болка. Раменете й се бяха вкочанили от студа, а корсажът й все още беше мокър от дъжда. Мери изчака няколко секунди, преди отново да се наведе напред. Вятърът духаше със същата сила както преди, но проливният дъжд беше преминал в ръмеж и през прозореца влизаха ситни студени капки. Каретата беше изоставена в тясно дере с високи склонове и конят липсваше. Дерето се спускаше стръмно надолу и пътеката, която минаваше през него, беше изровена. На няколко метра напред не се виждаше нищо. Мракът се беше сгъстили и в дерето беше тъмно като в рог. На небето нямаше звезди. Воят на вятъра, който духаше в пустошта, беше станал оглушителен и беше паднала гъста мъгла. Мери протегна ръка през прозореца, докосна склона и пръстите й напипаха рохкав пясък и подгизнали от дъжда стръкове трева. Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена отвън. Ослуша се напрегнато, вперила очи в потъналото в мрак дере пред себе си. Носен от вятъра, до нея долетя приглушен тътен, който тя веднага разпозна и за първи път в живота си не му се зарадва. Сърцето й подскочи и тя потрепери от мрачно предчувствие.
Това беше шумът на морето. Пътеката в дерето водеше към брега.
В този момент Мери осъзна причината, поради която във въздуха се долавяше мекота, а в мокрещите ръката й дъждовни капки — дъх на сол. За разлика от голата пустош високите склонове на дерето създаваха у нея лъжливо усещане за сигурност, но тя си даваше сметка, че веднага щом се отдалечи от това закътано място, илюзията ще изчезне и воят на вятър ще стане още по-оглушителен. Там, където вълните се разбиваха в скалистия бряг, беше невъзможно да цари тишина. Тя чуваше морето отново и отново. То шепнеше и въздишаше, докато уморените му води се оттегляха неохотно. Умълчаваше се, преди да се впусне в поредната атака: кратка пауза — малък отломък от времето, — последвана от победния грохот на прибоя и от шума от камъните, които вълните отнасяха със себе си, докато се отдръпваха.
Мери потрепери. Някъде долу в мрака чичо й и приятелите му чакаха настъпването на прилива. Ако можеше да чуе някакви звуци, чакането в празната карета щеше да бъде по-поносимо. Макар и да бяха отвратителни, дивите крясъци, смехът и песните, с които те се насърчаваха взаимно по време на пътуването, щяха да й донесат облекчение. Мъртвата тишина беше злокобна. Мъжете бяха изтрезнели, защото им предстоеше да свършат работата, заради която бяха пристигнали на брега. След като беше дошла на себе си и умората беше преминала, Мери повече не беше в състояние да бездейства. Тя огледа прозореца. Вратата беше заключена, но ако положеше усилия, би могла да излезе навън през тясната рамка.
Струваше си да опита. Не я интересуваше какво ще се случи от сега нататък през тази нощ. Чичо й и приятелите му вероятно щяха да я намерят и можеха да я убият, ако поискат, но тя не се притесняваше от това, защото животът й така или иначе вече нямаше никаква стойност. За разлика от нея те познаваха местността. Лесно биха могли да я открият подобно на глутница кучета, надушили следа. Тя се обърна с гръб към прозореца и започна да се промъква през него. Схванатите й рамене я затрудняваха още повече. Покривът на каретата беше мокър и пръстите й се плъзгаха, но с няколко болезнени напъна най-накрая успя да прокара тялото си през дупката. Рамката на прозореца изподра бедрата й. Болката беше толкова непоносима, че тя едва не припадна. Загуби равновесие и падна по гръб. Макар че прозорецът не се намираше на голямо разстояние от земята, тялото й се беше разтърсило. Усети, че по бузата й се стича струйка кръв — беше я одрала на рамката на прозореца. Остана за миг неподвижна, за да се съвземе след падането, а после се изправи на крака и тръгна неуверено по пътеката, заслонена от потъналия в мрак склон. В главата й нямаше никакъв план, но ако поемеше в обратната посока, щеше да се отдалечи достатъчно от спътниците си. Те несъмнено бяха слезли на брега. Пътеката продължаваше нагоре по склона, отклоняваше се наляво и щеше да я отведе до скалите, които, независимо от тъмнината щяха да й послужат като ориентир. Тя със сигурност излизаше на някакъв път — каретата беше стигнала до дерето по него, — а щом имаше път, щеше да има и къщи, обитавани от честни мъже и жени, на които тя щеше да разкаже всичко и те щяха да вдигнат на крак цялата околност, след като чуят историята й.
Мери вървеше предпазливо в тясното дере, като се препъваше от време на време. Косата й влизаше в очите й и я притесняваше. След малко тя стигна до едно място, където дерето правеше остър завой, спря и вдигна ръце, за да отметне разпилените кичури по лицето си. Това й попречи да види коленичилата в канавката фигура на мъж, който беше с гръб към нея и се взираше в лъкатушещата пътека пред себе си. Мери се блъсна в него и падна. Изненадан, мъжът падна заедно с нея и започна да крещи ужасено и да размахва гневно юмрук.
Двамата се боричкаха известно време на земята. Мери се опитваше да се изтръгне от хватката му, като го удряше по лицето, но мъжът беше много по-силен от нея. Той я обърна на една страна, хвана я за косата и започна да я дърпа. Силната болка я принуди да престане да се съпротивлява. Като дишаше тежко, защото падането му беше изкарало въздуха, мъжът се наведе, взря се в нея и зиналата му уста разкри жълтите му счупени зъби.
Мъжът беше Хари, амбулантният търговец. Мери лежеше неподвижно и се проклинаше заради глупостта си. Беше тръгнала, без да се замисли за вероятността някой от мъжете да е останал да наблюдава пътеката — дори децата постъпваха така в игрите си.
Мъжът очакваше от нея да се развика и да скочи отново върху него, но след като тя не го направи, той се повдигна на лакът, усмихна й се хитро, посочи с глава към брега и каза:
— Изненадана си, нали? Смяташе, че всички сме долу и залагаме стръвта. Наспала си се и си тръгнала да се разходиш по пътеката. Е, след като вече си тук, ще те посрещна с разтворени обятия. — Той й се ухили и докосна бузата й с черния си нокът. — В канавката е студено и влажно, но на мен не ми пука. Приятелите ми ще останат дълго долу. От начина, по който говореше на Джос, разбрах, че си се обърнала срещу него. Той няма право да те държи в „Ямайка“ като птица в клетка и да те лишава от красиви дрехи. Не ти е подарил дори брошка за корсета, нали? Но ти не трябва да се притесняваш. Аз ще ти подаря огърлица за шията, гривни за китката и мека коприна за кожата. Да видим сега…
Той й кимна окуражително, усмихна се самодоволно и ръката му се плъзна по тялото й. Мери се отдръпна бързо и замахна към него. Юмрукът й попадна под брадата му и затвори устата му подобно на капан. Хари си прехапа и езика, изпищя като заек и лицето му пребледня. Тя отново го удари и този път той я сграбчи яростно и се хвърли странично към нея, забравил за престорените си кротки увещания. Мери осъзна, че мъжът е много по-силен от нея и че в крайна сметка ще я надвие, и изведнъж се отпусна, за да го заблуди и да му даде за миг предимство. Той изръмжа победоносно, повдигна се леко и наведе глава. Мери се възползва от това и бързо заби коляното си в корема му, а пръстите си — в очите му. Мъжът се преви на две от болка и се обърна на една страна. Тя се измъкна изпод него, изправи се на крака и го ритна, докато той се търкаляше безпомощно, притиснал корема си с ръце. Мери посегна към канавката да напипа камък, за да го удари с него, но там имаше само примесена с пясък пръст и тя загреба една шепа пръст и я хвърли към лицето му. Калта го заслепи и той не успя да реагира. Мери се обърна и побягна подобно на преследвано животно по лъкатушеща пътека с отворена уста и протегнати напред ръце, като залиташе и се препъваше в коловозите. Когато чу зад гърба си крясъка му и шума от стъпките му, я обзе паника и тя започна да се изкачва по стръмния склон. Краката й се хлъзгаха по меката почва. Беше като обезумяла и единствено ужасът й помогна да стигне до ръба на скалата, а после пропълзя с хлипове през пролуката в бодливия храсталак, който го обточваше. Лицето и ръцете й бяха окървавени, но тя не им обърна внимание и побягна по неравната земя и по туфите трева, загубила представа за посоката и водена единствено от мисълта, че трябва да намери начин да избяга от онова чудовище Хари.
Мъглата се сгъстяваше около нея и постепенно скриваше от погледа й края на живия плет, към който се беше насочила. Тя спря рязко, защото осъзна опасността, която криеше морската мъгла — съществуваше вероятност да се заблуди и отново да излезе на пътеката. Коленичи и запълзя с вперени в земята очи, като следваше тясната пясъчна ивица, която според нея щеше да я отдалечи от брега. Напредваше бавно, но усещаше инстинктивно, че разстоянието между нея и амбулантния търговец ставаше все по-голямо, и това беше единственото нещо, което я интересуваше. Вероятно беше едва три или четири часът и до настъпването на утрото оставаше още много време. Заваля отново. Струваше й се, че чува морето навсякъде около себе си и няма как да избяга от него. Шумът на прибоя беше станал по-силен и по-ясен отпреди. Мери разбра, че вятърът не би могъл да й послужи като ориентир, защото дори сега, докато духаше откъм гърба й, той вероятно беше променил леко посоката си. Тъй като не познаваше крайбрежието, тя беше объркала посоката и не беше поела на изток, както възнамеряваше. Според шума Мери съобрази, че пътека върху скалата я води към морето. Заради мъглата вълните не се виждаха и тя си мислеше, че те са зад нея, но беше изненадана неприятно, когато установи, че се намира на едно равнище с тях. Това означаваше, че скалата се спускаше стръмно надолу към брега. Докато беше в каретата, тя си мислеше, че пътеката е много дълга и поради тази причина мъжете са оставили каретата на това място, но всъщност дерето вероятно се намираше само на няколко метра от морето и склоновете му приглушаваха шума на вълните. В момента, в който Мери стигна до този извод, в мъглата пред нея се отвори пролука и небето се показа. Тя продължаваше да върви неуверено. Пътеката се разширяваше, мъглата постепенно се вдигаше, а вятърът отново духаше в лицето й. След малко Мери спря и коленичи сред изхвърлените от морето боклуци, водорасли и ситни камъни. Точно пред нея, на не повече от петдесет метра, високите вълни с пенливи гребени се разбиваха в скалите.
Когато очите й привикнаха към тъмнината, тя различи мъжете. Те бяха застанали до един зъбер, който се врязваше в крайбрежната ивица, притиснати един до друг, за да се топлят, и вперили очи в мрака пред себе си. Неподвижността им ги правеше още по-страховити, защото не им беше присъща. Притаени и сгушени до скалата с обърнати към морето глави, те представляваха гледка, предвещаваща опасност.
Ако крещяха и пееха, ако си подвикваха един на друг, ако нарушаваха покоя на нощта с врявата си и с шума от тежките си стъпки върху камъните, това щеше да бъде напълно нормално и според очакванията й. Имаше обаче нещо злокобно в тази тишина, което означаваше, че критичният момент наближаваше. Малка назъбена скала отделяше Мери от откритата крайбрежна ивица и тя не се осмели да продължи по-нататък, защото се опасяваше, че мъжете ще я забележат. Доближи се до скалата и легна върху камъните. Ако завъртеше настрани глава, можеше да наблюдава чичо си и компанията му, които бяха обърнати с гръб към нея.
Мери лежеше и чакаше. Мъжете стояха неподвижно. Не се чуваше нищо друго, освен неизбежния монотонен шум на вълните, които се разбиваха в брега и преди да се върнат, прокарваха върху него тънка линия, белееща се на фона на нощния мрак. Мъглата се вдигаше бавно и разкриваше очертанията на тесния залив. Скалите вече изпъкваха по-ясно и изглеждаха по-масивни. От двете страни на залива покрай голата линия на брега се простираше необятно водно пространство. В далечината вдясно, където високите скали се спускаха към морето, Мери различи малка светла точка. Отначало си помисли, че това е звезда, проникнала през редеещата мъгла, но после съобрази, че звездите не са бели и не се люлеят от връхлитащия ги вятър. Докато се взираше в точката, тя отново се премести — приличаше на бяло око в тъмнината. Танцуваше и се покланяше, сякаш самият вятър я беше запалил и я подмяташе — жив въглен, който нямаше намерение да угасне. Мъжете на брега не й обръщаха внимание; очите им бяха вперени във водната шир отвъд вълните.
Изведнъж Мери разбра причината за безразличието им и самотното бяло око, което й се беше сторило дружелюбно и окуражително, докато намигваше смело в бурната нощ, се превърна в символ на ужаса.
Това беше лъжлив фар, поставен от чичо й и приятелите му. Светлата точка вече изглеждаше злокобно, а поклонът й към вятъра беше подигравателен. Мери си представи как тя се разгаря и огрява цялата скала, пожълтяваща като струпей. Някой я пазеше, за да не загасне. Някаква тъмната фигура мина пред нея и я скри за миг, а после тя отново започна да свети ярко. Докато се придвижваше бързо към брега, фигурата се превърна в размазано петно на фона на сивата скала. Мъжът започна да се спуска по склона, за да отиде при приятелите си. Той бързаше — явно времето го притискаше — и не внимаваше къде стъпва. Рохкавата почва и камъните се плъзгаха под краката му и се свличаха към брега. Шумът стресна мъжете и за първи път, откакто Мери ги наблюдаваше, те отместиха очи от настъпващия прилив и ги вдигнаха към него. Мъжът сви ръце около устата си и извика, но вятърът отнесе думите му и Мери не успя да ги чуе. Те обаче стигнаха до малката група мъже, които веднага се раздвижиха възбудено. Някои от тях се заизкачваха по склона, за да го посрещнат, но когато той извика отново и посочи към брега, те се върнаха и се втурнаха заедно с останалите към вълните. Предпазливостта им беше изчезнала и тежките им стъпки и крясъците им отекваха на фона на грохота на морето. После един от тях — беше чичо й, тя го разпозна по походката и по широките рамене — вдигна ръка, за да ги накара да замълчат. Мъжете спряха и се подредиха в права линия. Вълните се плискаха до краката им. Тъмните им фигури изпъкваха на брега и приличаха на гарвани. Докато Мери ги наблюдаваше, от мрака изплува още една светла точка. Тя не трептеше и не танцуваше, а от време на време се накланяше на една страна и се скриваше от погледа й подобно на уморен пътник, който се огъва под тежестта на багажа си, а после отново се показваше и сочеше към небето като ръка, вдигната нагоре в отчаян опит да проникне през непроницаемата стена на мъглата. Привлечена от светлината върху скалата, тя се движеше към нея. След малко двете светлини щяха да изглеждат като две бели очи в тъмнината. Мъжете все още стояха на тясната крайбрежна ивица и изчакваха светлините да се приближат една до друга.
Втората светлина отново се наклони на една страна и Мери зърна неясните очертания на корпуса на кораба, чиито черни мачти стърчаха като пръсти. Бушуващите вълни го повдигнаха, изсъскаха и се оттеглиха. Светлината върху мачтите се приближи към светлината върху скалата, сякаш беше омагьосана от нея като пеперуда, привлечена от запалена свещ.
Мери не издържа, скочи на крака и се затича по брега, като размахваше ръце над главата си и крещеше в опит да надвика шума от вятъра и морето, което присмехулно връщаше виковете й към нея. Някой я хвана и я събори на земята. Тя усети върху гърлото си ръце, които я душаха. Ритаха я и я газеха крака. Виковете й бяха заглушени от парцала от зебло, с който й запушиха устата. Извиха назад ръцете й и ги вързаха на гърба й. Грубото въже се впиваше в плътта й. Обърнаха я по очи върху камъните. Вълните се разбиваха в брега на по-малко от двайсет метра от нея. Задъхана, Мери лежеше безпомощно. Предупредителните й викове заседнаха в гърлото й и нечии други викове изпълниха въздуха, извисиха се над рева на морето и бяха отнесени от вятъра. Те бяха придружени от силен трясък, издаван от дърво, което се усуква, скърца и се цепи. Звукът напомняше на накъсан стон на огромно живо същество, което неочаквано е срещнало някакво препятствие.
Морето изсъска и се отдръпна от брега, сякаш беше притеглено от магнит, и една вълна, която се беше извисила над останалите, връхлетя клатещия се кораб. Подобната на огромна костенурка черна маса, в която се беше превърнал корабът, се наклони рязко на една страна. Мачтите и гредите бяха изпопадали и се бяха усукали като памучни нишки. Върху хлъзгавата повърхност на костенурката чернееха точки, които приличаха на залепнали за трошащото се дърво миди. Когато повдигащата се нагоре грамада под тях се разцепи чудовищно на две и раздра въздуха около себе си, те изпопадаха сред белите езици на морето — безжизнени и безплътни.
На Мери й прилоша и тя затвори очи, притиснала лице в камъните. Мъжете, които се бяха спотайвали часове наред на брега, започнаха да тичат насам-натам като обезумели и да издават нечовешки викове, а после нагазиха до кръста в морето, забравили за опасността, която криеше то. Те протягаха ръце към влачените към брега от прилива подскачащи отломки и приличаха на животни, докато ръмжаха и се мъчеха да се докопат до някоя дъска. Някои от тях се бяха съблекли голи в студената декемврийска нощ, за да могат по-лесно да се движат в морето и да ровят в плячката, която вълните им подхвърляха. Всички бърбореха и крещяха като маймуни в опитите си да отнемат придобивките на приятелите си. Един от мъжете запали огън до скалата. Независимо от ситния дъжд огънят се разгоря буйно. Плячката се трупаше на купчини около него. Призрачните му отблясъци осветяваха в жълто тъмнината, а по плажа пълзяха дългите сенки на мъжете, които търчаха напред-назад, неуморими и страховити.
Когато първото тяло беше изхвърлено на брега — смъртта беше сложила край на мъките на нещастника, — те се струпаха до мъртвеца и започнаха да го опипват и да късат дрехите му, сякаш го ръфаха като кокал. След като го съблякоха гол, разтвориха дори сгърчените му пръсти, за да търсят по тях пръстени, а после го обърнаха по гръб върху пенестия нанос от прилива.
Дори някога да е съществувал някакъв ред в действията на мъжете, тази нощ той беше нарушен. Всеки грабеше безогледно, като се интересуваше единствено от себе си; всички бяха пияни и обезумели. Замаяни от неочаквания успех, мъжете приличаха на кучета, лаещи в краката на стопанина си, който с постигнатата победа е показал, че е всемогъщ и заслужава славата си. Те следваха водача си, докато той тичаше гол сред вълните и стърчеше над тях като великан, а водата капеше от косата му и се стичаше по тялото му.
Отливът настъпваше, водата се отдръпваше от брега и времето ставаше все по-студено. Светлината върху скалата продължаваше да танцува на вятъра, но беше загубила блясъка си подобно на шега на старец, която от многократно повтаряне е станала скучна. Водата и небето придобиха сивкав оттенък. Отначало мъжете не забелязаха промяната, защото вниманието им все още беше погълнато изцяло от плячката. След малко Джос Мерлин вдига нагоре голямата си глава и подуши въздуха, а после се завъртя кръгом, взря се в скалата, чиито очертанията бяха станали по-ясни, изкрещя, за да накара мъжете да замълчат, и посочи към изсветляващото небе.
Мъжете се поколебаха за миг и погледнаха отново към поклащаните от вълните останки от потъналия кораб, а после се обърнаха едновременно и побягнаха по брега към дерето, без да говорят и без да размахват ръце, с помръкнали лица, изплашени от разпръскващия се мрак. Те бяха закъснели. Развиделяването ги беше изненадало. Успехът ги беше направил непредпазливи — бяха прекарали твърде дълго време на брега и се бяха изложили на опасностите на дневната светлина, която беше истинско проклятие за тях. Светът се събуждаше. Нощта, техният съюзник, вече не беше в състояние да ги скрие.
Джос извади парцала от устата на Мери и я изправи на крака. След като установи, че от слабост тя не е в състояние да стои права, той я напсува яростно, погледна назад към скалата, която с всяка изминала минута се очертаваше все по-ясно, наведе се към нея, защото тя отново се беше сринала на земята, и я метна като чувал на рамото си. Главата й се клатеше, а ръцете й висяха безжизнено. Дланите на Джос стискаха натъртеното й и изтръпнало от лежането върху камъните тяло. Той стигна тичешком до дерето заедно с приятелите си. Изпаднали в паника, мъжете натовариха плячката на гърбовете на трите коня, които бяха завързани за едно дърво. Движенията им бяха нервни и тромави и те действаха безразборно, без да влагат какъвто и да било разум, а Джос, който изведнъж беше изтрезнял и беше станал безпомощен, напразно ги псуваше и ги заплашваше. Каретата затъна в калта на половината път през дерето и опитите им да я измъкнат бяха безуспешни. Тази внезапна несполука още повече засили паниката им. Някои от тях хукнаха напред, забравили за всичко и съсредоточени единствено върху собствената си безопасност. Зората беше техен враг и всеки предпочиташе да бъде сам, сгушен в канавката или до живия плет, вместо на пътеката в компанията на пет-шест души. Ако останеха заедно, щяха да събудят подозрение у хората по крайбрежието, защото тук всички се познаваха и странниците биеха на очи. Самотният бракониер, скитник или циганин по-лесно би могъл се скрие и с настъпването на нощта да поеме по някоя пътека, без да бъде забелязан от никого. Мъжете, които останаха и продължиха да се борят с каретата, псуваха и проклинаха дезертьорите. Заради страха и глупостта си накрая те я дръпнаха толкова силно, че я преобърнаха и едното от колелата й се счупи.
След това поредно злополучие в дерето настъпи хаос. Всички хукнаха към каруцата, която бяха оставили по-нагоре по пътеката, и към натоварените коне. Един от мъжете, който все още се подчиняваше на водача на групата и се опитваше да разсъждава, запали каретата, защото, ако я оставеха в дерето, се излагаха на риск да бъдат открити. Последвалата схватка за каруцата, която щеше да ги отведе далече от брега, беше свирепа. Мъжете се биеха като обезумели, замеряха се с камъни и с парчета стъкло, от които пострадаха зъбите и очите на някои от тях.
Тези, които имаха револвери, се оказаха в по-изгодна позиция. Джос заедно с амбулантния търговец Хари — единствения, на чиято вярност можеше да разчита — беше застанал с гръб към каруцата. Той започна да стреля по боричкащите се мъже. Ужасени от вероятността да бъдат преследвани и заловени през деня, те вече го възприемаха като враг — като фалшив водач, довел ги до гибел. Първият куршумът се заби в срещуположния мек склон и това даде възможност на един от противниците му да го удари с остър камък по челото. Вторият изстрел попадна в корема на нападателя му. Докато смъртно раненият мъж се търкаляше в калта, превит на две и пищящ като заек, Хари, амбулантният търговец, улучи един от другите мъже в гърлото. Куршумът разкъса гръкляна му и кръвта бликна като фонтан.
Кръвта помогна на Джос да спечели победата. Изпаднали в истерия при вида на умиращите си приятели, останалите размирници се обърнаха едновременно и се разбягаха като раци в опит да отдалечат на безопасно разстояние от бившия си водач. Джос се облегна на каруцата. Той все още стискаше в ръка револвера, от чието дуло продължаваше да излиза пушек, а от раната над окото му капеше кръв. Останали сами, след малко двамата с амбулантния търговец нахвърляха бързо в каруцата до Мери всичко, което бяха успели да донесат в дерето — непотребни неща без каквато и да било стойност. Най-ценната плячка беше останала на брега и щеше да бъде отнесена обратно в морето от отлива. Те не посмяха да се върнат за нея, защото за пренасянето й щяха да бъдат нужни десетина мъже, а и вече се беше съмнало и хората по брега щяха да ги забележат. Не биваше да губят нито минута.
Двамата застреляни мъже лежаха на пътеката до каруцата. Не се знаеше дали все още дишат, но това не беше от значение, защото телата им представляваха улики и трябваше да бъдат унищожени. Хари ги завлече до огъня. По-голямата част от каретата вече беше изгоряла. Едно червено колело стърчеше над натрошените и овъглени дъски.
Джос Мерлин впрегна в каруцата единствения кон, който беше останал. Двамата с Хари мълчаливо се качиха в нея, дръпнаха юздите на коня и подкараха каруцата.
Легнала по гръб, Мери се взираше в ниските облаци, които се движеха по небето. Тъмнината се беше разсеяла. Утрото беше влажно и мрачно. Тя все още чуваше шума на морето, който вече не беше толкова настоятелен, колкото преди. Яростта на морето беше преминала и то отстъпваше заедно с отлива. Вятърът също беше спрял. Високите стъбла на тревата върху склоновете на дерето стояха неподвижно и брегът беше притихнал. Във въздуха се усещаше миризмата на мократа почва и на падналата през нощта мъгла. Облаците се сливаха със сивото небе. Отново започна да ръми и по лицето на Мери и по обърнатите й нагоре длани падаха ситни капки.
Колелата на каруцата скърцаха по изровената пътека. Завиха надясно и излязоха на чакълест път, който беше по-гладък и водеше на север между ниски храсти. Отдалече през полята и нивите долетя весел камбанен звън, който прозвуча странно и неуместно в утринния въздух. Изведнъж Мери си спомни, че е Коледа.