Дафни дю Морие
Странноприемница Ямайка (19)

18

Беше студен и ясен ден в началото на януари. Дупките по пътя, които обикновено бяха разкаляни или пълни с вода, сега бяха покрити с тънък слой лед, а коловозите бяха заскрежени.

Скрежът беше положил бялата си длан върху простиращата се до хоризонта пустош и тя беше посърнала и безцветна, за разлика от небето, което беше синьо и безоблачно. Земята беше замръзнала, а ниската трева скърцаше като чакъл под краката й. На местата, обрасли с трева и ниски храсти, топлината на слънцето създаваше лъжлива представа за пролетно време, но тук мразовитият дъх на зимата щипеше бузите й. Мери вървеше сама през Пустошта на дванайсетимата мъже. Вятърът я шибаше в лицето и тя се чудеше защо Килмар, който се намираше вляво от нея, вече не изглеждаше заплашителен, а беше просто един черен скалист хълм под небето. Вероятно досегашните й тревоги бяха притъпили усещането й за красота и тя беше започнала да приписва на природата някои човешки черти. За нея суровостта на пустошта беше преплетена със страха й от чичо й и с омразата й към странноприемница „Ямайка“. Пустошта все още беше мрачна, а хълмовете бяха враждебни, но предишната им злокобност беше изчезнала и тя можеше да върви сред тях с безразличие.

Мери беше свободна да отиде където поиска и мислите й се насочиха към Хелфорд и към зелените долини на юг. Тя изпитваше странен, болезнен копнеж по своя дом и по познатите приветливи лица. Широката река се вливаше в морето и водите й се плискаха по брега. Тя си спомни с печал всички аромати и звуци, сред които беше живяла толкова дълго.

Притоците на реката бягаха от нея като непослушни деца от майка си и се губеха сред дърветата и шепнещите потоци. През лятото листата на дърветата шумоляха весело и даряваха с прохлада морните тела, а през зимата голите им клони им осигуряваха подслон. Мери жадуваше да зърне отново полета на птиците сред дърветата и да чуе приятните звуци, които огласяха фермата: кресливото кудкудякане на кокошките, звънливото кукуригане на петлите и суетливото крякане на гъските. Искаше й се отново да подуши топлия тор в обора и да усети влажния дъх на кравите върху ръцете си, да чуе тежки стъпки на двора и подрънкването на ведрото до кладенеца, да се облегне на портата, да пожелае „лека нощ“ на преминаващ по пътя приятел и да види виещия се от комините син пушек. До нея щяха да долитат познати гласове; някои от тях щяха да бъдат груби, а други — и приятни за ухото. От време на време от някой кухненски прозорец щеше да звучи весел смях. Тя щеше да бъде заета през целия ден във фермата си. Щеше да става рано, да вади вода от кладенеца и да се движи спокойно и уверено сред малкото си стадо. Щеше да се труди неуморно и за нея работата щеше да бъде удоволствие и средство срещу болката. Щеше да се радва на плодовете на всеки сезон и душата й щеше да бъде спокойна и доволна. Тя принадлежеше на земята и щеше отново да се върне към земята и да пусне дълбоки корени в нея, така както бяха направили предците й. Земята на Хелфорд й беше дала живот и след смъртта си тя отново щеше да стане част от нея.

Мери не се притесняваше от самотата, която я очакваше. Отруденият човек не й обръща внимание, защото, щом свърши работата си за деня, той ляга да спи. Тя беше избрала своя път и смяташе, че той е правилен и почтен. Не възнамеряваше повече да губи време, да проявява слабост и колебание както през изминалата седмица, а щеше да уведоми господин и госпожа Басът за решението си, когато се върнеше на обяд в дома им. Двамата бяха много любезни, дори прекалено любезни, докато я умоляваха да остане да живее при тях, ако не завинаги, то поне през зимата. За да не се чувства неудобно и да смята, че ще им бъде в тежест, те й обясниха, че би могла да помага в домакинството, да се грижи за децата и да прави компания на госпожа Басът.

Мери ги слушаше неохотно, отговаряше им уклончиво и им благодареше непрекъснато за това, което бяха направили за нея.

Мировият съдия, безцеремонен, но добродушен, я упрекна заради мълчанието й по време на вечерята:

— Крайно време е, Мери, вместо просто да се усмихваш и да ни благодариш, да вземеш решение. Наясно си, предполагам, че си прекалено млада, за да живееш сама, а и лицето ти е прекалено красиво. Както вече си се убедила, в нашия дом има място за теб и двамата със съпругата ми те молим да останеш тук. Винаги ще се намира работа за теб — ще береш цветя за вазите от градината, ще пишеш писма, ще се караш на децата. Обещавам ти, че няма да стоиш със скръстени ръце.

Веднъж, докато двете бяха в библиотеката, госпожа Басът сложи приятелски ръката си на коляното на Мери и й наговори почти същите неща:

— Ще ни бъде много приятно с теб. Защо не останеш с нас завинаги? Децата те обожават. Вчера Хенри ми каза, че ще ти подари понито си, ако се съгласиш да живееш в нашия дом. Уверявам те, че по този начин той те удостоява с висока чест. Ще ти осигурим спокойствие. Няма да имаш никакви грижи и тревоги, а когато господин Басът отсъства от къщи, ще ми правиш компания. Все още ли ти липсва Хелфорд?

Мери се усмихна и й благодари, но не беше в състояние да изрази с думи какво означаваше за нея споменът за Хелфорд.

Господин и госпожа Басът си мислеха, че тя все още не може да се отърси от напрежението от последните месеци и се опитваха добронамерено да й помогнат да се справи в него, но домът им в Норт Хил беше отворен за хората в околността и когато им гостуваха, съседите им съвсем естествено обсъждаха една и съща тема. Съдия Басът беше повторил сто пъти историята си и имената „Олтърнън“ и „Ямайка“, които тя искаше да забрави завинаги, предизвикваха все по-силно отвращение у нея.

Съществуваше още една причина, поради която Мери искаше да замине: беше се превърнала в обект на любопитство за хората и семейство Басът не без известна гордост я изкарваха герой пред приятелите си. Тя им беше признателна за грижите и се стараеше да се държи любезно, но изпиваше неудобство от тях, защото не принадлежеше към техния свят. Те бяха от друга порода, от друга класа. Уважаваше ги и ги харесваше и беше благоразположена към тях, но не ги обичаше.

Господин Басът и съпругата му я караха най-чистосърдечно да взема участие в разговорите, когато имаха гости, за да не се чувства изолирана, а тя копнееше да остане сама в тишината на стаята си или в уютната кухня на коняря Ричардс, чиято съпруга с бузи като червени ябълки винаги я посрещаше топло.

Мировият съдия, верен на чувството си за хумор, често се шегуваше с нея.

— В Олтърнън се освободи място за свещеник — каза й веднъж той, като се смееше на всяка дума, която изричаше. — Искаш ли да го заемеш, Мери? Обзалагам се, че ще се справяш много по-добре от предишния свещеник.

Мери се усмихна, за да му достави удоволствие, и се чудеше как е възможно този човек да не се досеща за горчивите спомени, които те й навяваха.

— Е, оттук нататък в странноприемница „Ямайка“ повече няма да се върти контрабанда — сподели с нея предишната вечер господин Басът. — А ако успея да направя това, което съм намислил, ще бъде сложен край и на запоите. Ще измета всички паяжини от нея и нито един амбулантен търговец или циганин няма да посмее да прекрачи прага й. Ще наема някой честен човек, който никога в живота си не е помирисвал бренди, и той ще запаше престилка на кръста си и ще закачи табела с надпис „Добре дошли“ над вратата й. И знаеш ли кои ще бъде първите му гости? Ти и аз, Мери.

Той се изсмя гръмко, като се потупваше по бедрото, а тя се усмихна измъчено в отговор на шегата му.

Мери си мислеше за всичките тези неща, докато вървеше сама през Пустошта на дванайсетимата мъже, и осъзнаваше все повече, че трябва в най-скоро време да напусне Норт Хил, защото това не са нейните хора и че само сред горите и потоците на Хелфорд ще може отново да намери покой.

Откъм Килмар се зададе каруца, чиито колела оставяха следи подобно на подскачащ върху белия скреж заек. Тя беше единственото нещо, което се движеше в притихналата пустош. Мери я погледна подозрително, защото наоколо нямаше никакви други къщи, освен къщата в Триуорта, но тя се намираше далече оттук в долината на потока Уиди и доколкото й беше известно, беше празна. Не беше виждала собственика й, откакто той стреля по нея на хълма Ръф.

— Този мъж е неблагодарен негодник, каквито са всички мъже от неговата порода — беше се възмутил съдията. — Ако не бях аз, Джем Мерлин вече щеше да бъде в затвора и щеше да излежава присъда, достатъчно дълга, за да пречупи духа му. Притиснах го до стената и той нямаше друг избор. Признавам, че после се държа достойно и ни помогна да ви проследим, докато бягахте с онзи мерзавец с черното расо, но все още не ми е благодарил за това, че изчистих името му, и доколкото знам, вече се е запилял някъде по света. Досега нито един човек с фамилията Мерлин не е направил нищо друго, освен да провали живота си, а той върви по същия път.

И така, къщата в Триуорта беше празна, конете бродеха заедно с дивите си събратя в пустошта, а господарят им беше постъпил така, както тя очакваше от него — беше заминал с песен на уста.

Каруцата се приближаваше към склона на хълма. Мери я наблюдаваше, заслонила очи от слънцето. Конят беше навел глава и уморено теглеше каруцата. Мери се взря в странния й товар — тя беше пълна с тенджери, тигани, дюшеци и дъски. Някой явно се местеше в нов дом и пренасяше покъщнината си. Мери не се замисли върху този факт, защото реши, че в това преселение няма нищо необичайно. Едва когато каруцата се изравни с нея, тя позна мъжа, който водеше коня и й махаше с ръка. Приближи се до каруцата, потупа коня по гърба с престорено безразличие и започна да му говори, докато Джем подпираше с камък едното от колелата й.

— Оздравя ли? — извика той иззад каруцата. — Чух, че си болна и си на легло.

— Не си чул правилно — отвърна Мери. — В момента живея в къщата на семейство Басът в Норт Хил. Помагам в домакинството и се разхождам. С мен всичко е наред. Единственият ми проблем е, че изпитвам отвращение към тези места.

— Носи се слух, че ще се установиш тук и ще бъдеш компаньонка на госпожа Басът. Предполагам, че слухът отговаря на истината. Според мен, ако останеш при тях, ще се радваш на спокоен живот. Семейство Басът, изглежда, са мили хора. Надявам се, че след като ги опознаеш, ще се окаже, че те наистина са мили.

— Откакто почина майка ми, никой друг в Корнуол не е бил толкова добър с мен. Това е единственото нещо, което ме интересува. Въпреки всичко обаче нямам намерение да остана в Норт Хил.

— О, така ли?

— Ще се върна в Хелфорд.

— И какво ще правиш там?

— Ще се опитам отново да се сдобия с ферма. Ще работя, докато събера пари. Имам много приятели в селото, а също и в Хелстън. Те ще ми помагат, докато си стъпя на краката.

— А къде ще живееш?

— Вратата на всяка къща в селото ще бъде отворена за мен. На юг, по нашите места хората почитат съседите си.

— Не бих могъл да кажа как стоят нещата тук, защото никога не съм имал съседи, но винаги съм смятал, че ако живея в някое село, ще се чувствам така, сякаш съм затворен в кутия. Докато надничам над портата на двора си, ще мога да виждам градината на съседа си и ако неговите картофи са по-едри от моите, двамата ще обсъждате тази тема, докато не се скараме. Когато готвя заек, миризмата ще стигна до неговата кухня. По дяволите, Мери, що за живот е това?

Джем сбърчи отвратено нос и Мери се засмя, а после очите й пробягаха по нахвърлените безразборно в каруцата вещи.

— Какво ще правиш с тях? — попита го тя.

— И аз като теб вече изпитвам отвращение към тези места. Искам да избягам надалече от миризмата на торфа и блатата, а също и от Килмар, чието грозно и намръщено лице е обърнато към мен от зори до здрач. Тук, в каруцата, е моят дом, Мери, тук е всичко, което имам, и аз ще го отнеса там, където ме отведат фантазиите ми. Скитник съм от дете и ще умра като скитник. Никога не съм създавал трайни връзки, никъде не съм пускал корени, никога не съм имал мечти. Това е единственият възможен начин на живот за мен.

— Скитането няма да ти донесе покой, Джем. Самото съществуване представлява дълго пътуване и не е нужно да го усложняваш допълнително. Ще дойде време, когато ще ти се прииска да разполагаш с парче земя, с четири стени и с покрив, които да осигурят подслон за клетите ти уморени кости.

— Ако става дума за това, цялото графство е мое, Мери. Небето е моят покрив, а замята — моето легло. Няма как да ме разбереш, защото си жена. Твоят дом е твоята крепост и ти милееш за нещата, които познаваш и обичаш. Аз никога не съм живял така. Днес може да преспя сред хълмовете, а утре — в някой град. Обичам да си търся късмета навсякъде, да бъда в компанията на непознати и да се сприятелявам с хора, които съм срещнал по пътя. По време на странстванията ми понякога новите ми приятели са мои спътници за един час, а друг път — за една година, преди да изчезнат от живота ми. Двамата с теб не говорим на един и същи език.

Мери продължаваше да потупва коня. Гърбът му беше топъл и влажен под ръката й. Джем я наблюдаваше, а на устните му се беше появила едва забележима усмивка.

— Къде смяташ да се установиш? — попита го Мери.

— Някъде на изток от Теймър. Мястото е без значение за мен. Няма да се върна, докато не остарея и не забравя всичко, което ми се е случило тук. Първоначално възнамерявах да потегля в северна посока към Гънислейк, а после да продължа към графствата в централната част на страната. Те са богати и са по-добре развити от всички останали. Според мен там всеки би могъл да преуспее, ако положи достатъчно усилия. Вероятно някой ден ще имам пари и ще ми доставя удоволствие да си купувам коне, вместо да ги крада.

— Централната част на страната е черна и грозна — отбеляза Мери.

— Цветът на земята не ме интересува — отсече Джем. — Торфът в пустошта също е черен, нали? Както и дъждовната вода, която се събира в кочините на свинете в Хелфорд. Нима има някаква разлика?

— Казваш тези неща просто защото ти се иска да ме опровергаеш. Те са лишени от всякакъв смисъл.

— А какво друго бих могъл да направя, след като си се облегнала на коня ми, а непокорната ти коса се е оплела в гривата му? След пет-десет минути аз ще съм превалил хълма с лице, обърнато към Теймър, а ти ще се върнеш в Норт Хил, за да пиеш чай с господин Басът.

— Би могъл да отложиш пътуването си и да дойдеш с мен в Норт Хил.

— Не говори глупости, Мери. Как ме виждаш да пия чай с мировия съдия и да друсам децата му на коленете си? Аз не принадлежа към неговата класа, както и ти.

— Знам много добре, че е така, ето защо ще се върна в Хелфорд. Затъжила съм се за него, Джем. Искам отново да имам възможност да вдишвам миризмата на реката и да обикалям из родните места.

— Направи го тогава. Обърни се с гръб и тръгни веднага. След петнайсетина километра ще излезеш на пътя, който ще те отведе до Бодмин, а след като стигнеш до Труро, ще продължиш към Хелстън. Там ще намериш старите си приятели и някой от тях ще те подслони в къщата си, докато събереш пари, за да си купиш ферма.

— Днес си много груб и жесток.

— Груб съм с конете си, когато те се инатят и правят каквото си искат, но това не означава, че не ги обичам.

— Ти никога в живота си не си обичал.

— Просто не използвам често тази дума.

Джем заобиколи каруцата и ритна камъка под колелото й.

— Какво правиш? — попита го Мери.

— Вече наближава пладне и е крайно време да потеглям на път. Достатъчно се забавих да дрънкам празни приказки. Ако беше мъж, щях да те поканя да дойдеш с мен. Ти щеше да се качиш в каруцата, щеше да си бръкнеш в джобовете и да ми правиш компания, докато ти омръзне.

— Бих приела поканата ти, ако ме отведеш на юг.

— Аз обаче съм решил да тръгна на север, а ти не си мъж, а жена и ако дойдеш с мен, бързо ще осъзнаеш този факт. Отмести се от пътя, Мери, и пусни юздите на коня. Довиждане.

Той взе лицето й в ръце и я целуна, а после се засмя и каза:

— Когато станеш стара мома и навлечеш топли ръкавици, ще си спомняш за тази целувка. Би трябвало тя да ти е достатъчна до края на дните ти. Ще си кажеш: „Той крадеше коне и не му пукаше за жените. Въпреки това, ако не бях толкова горда, сега щях да бъда с него“. — Джем се качи в каруцата, погледна към нея, изплющя с камшика и се прозина. — До довечера ще съм изминал осемдесет километра. Ще спра край пътя и ще си опека бекон за вечеря, а после ще опъна палатката, ще легна в нея и ще спя като бебе. Ще си мислиш ли за мен?

Мери не го слушаше. Тя стоеше с лице, обърнато на юг, и кършеше нерешително ръце. Отвъд хълмовете пустошта преминаваше в пасища, а пасищата — в долини, през които препускаха потоци. Тишината и спокойствието на Хелфорд я очакваха край течащата вода.

— Не става дума за гордост — изрече тя. — Знаеш много добре, че не става дума за гордост. Душата ми жадува за дома и за нещата, които съм загубила.

Без да казва нищо, Джем хвана юздите и подсвирна на коня.

— Почакай — извика му Мери. — Задръж коня и ми подай ръка.

— Джем остави камшика, протегна ръце към нея, издърпа я в каруцата, настани я на седалката до себе си и я попита:

— Какво те прихвана изведнъж? Къде искаш да те заведа? Нали знаеш, че си обърната с гръб към Хелфорд?

— Да, знам.

— Ако дойдеш с мен, животът ти ще бъде труден, а понякога — доста бурен, Мери. Ще бъдеш лишена от постоянен дом, в който да се чувстваш удобно. Когато изпаднат в лошо настроение, мъжете не са добра компания, а в такива случаи аз, да ми прости Господ, ставам по-зъл, отколкото можеш да си представиш. Едва ли би предпочела да замениш живота във фермата с живота с мен, след като вероятността да намериш спокойствието, за което копнееш, е нищожна.

— Ще поема този риск, Джем, и ще търпя лошото ти настроение.

— Обичаш ли ме, Мери?

— Мисля, че те обичам, Джем.

— Повече, отколкото обичаш Хелфорд?

— Никога не бих могла да ти отговоря на този въпрос.

— Тогава защо седиш до мен?

— Защото така искам и защото така трябва. Защото мястото ми е до теб и винаги ще бъде до теб.

Джем се засмя, хвана я за ръката и й подаде юздите. Без да погледне назад, Мери се обърна с лице към Теймър.