Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (9)

8.

Подредените в кръг маскирани мъже и жени разговаряха тихо. Една-единствена лампа по средата караше сенките им да танцуват по стените на залата: титанични, разкривени, нечовешки.

— Деймос вече изпълни задачата си. Той е силен, наистина, но беснее като вързан бик. Къде е сега? Никой не го е виждал, откакто тръгна от Пещерата на Гея, след като размаза лицето на един от нашите.

— Той е много по-ценен от онзи, когото уби — контрира друг. — Ще се върне, когато го извикаме.

В пещерата проехтяха стъпки. Всички погледнаха към шума. Върху маските им вече бяха изрисувани зловещи усмивки, но сега зад тях всеки от съзаклятниците се усмихваше наистина. Вестоносецът се приближи задъхано и коленичи пред тях.

— Изпълнена ли е задачата? — прошепна един от членовете на култа. — Какви са новините от Атина? Сестрата вече при нас ли е… или е мъртва?

Вестоносецът вдигна глава и разширените му, заобиколени от бръчки очи издадоха отговора.

— Измъкна се — отговори с пресипнал глас. — Избяга от Атина с кораба си. Хермип и другите четирима от нашите, които отидоха да я хванат, ги подгониха с две атински галери, но… — Замълча за момент и преглътна тежко: — Корабът на сестрата е като акула. Разцепи едната галера на две, а другата изпепелиха.

Онзи, който бе задал въпроса, се втренчи в стареца. Всички глави се обърнаха към празните места в кръга.

— Изпратила е петима от нашите в Хадес? — отбеляза той с нотка на уважение.

Вестоносецът кимна:

— Всички на борда на двете галери загинаха.

Мъжът излезе напред, кимна и замислено почука с пръсти по устните на маската.

— Ти се справи добре, старче — каза, като подхвана с длан брадичката на вестоносеца. — Направи всичко, както ти беше заповядано, без нито един пропуск. Нали не си подшушнал на никого за кого работиш?

Старецът кимна гордо.

Другият мъж бавно постави другата си ръка на тила му, после изви главата му надясно до крайната възможна позиция… и продължи да натиска. Вестоносецът изпищя:

— Какво… какво правиш?

Ръцете на маскирания мъж побеляха, затрепериха от натискане. Старецът размаха ръце, заби нокти в пръстите на по-младия мъж. Но другият продължи да натиска с всички сили, докато се чу силно изпукване и лицето на вестоносеца се завъртя изцяло към гърба. Маскираният се дръпна назад. Главата на вестоносеца се извъртя напред, после увисна на изкривения под зловещ ъгъл врат и едно парче от счупен прешлен се показа през кожата. Тялото се стовари на земята. Екзекуторът отново се обърна към кръга:

— Залавянето на сестрата само се отлага. Накъде е тръгнала сега?

 

 

Арголида трептеше под лятното слънце. Всеки местен жител с малко мозък в главата си бе потърсил сянка, у дома или под някое дърво. Някои обаче не можеха да си позволят да пропуснат шанса си дори в тази жега — когато той беше тук. Млад мъж, слаб и плешив, само с един оцелял кичур коса, завит на темето му, крачеше между стотиците седнали или легнали на земята: обикновени селяни, подпрели глави на сгъната дреха или на камък, плачещи, стенещи; спартански и атински войници, притиснали зловещи рани, без да обръщат внимание на близостта на врага; прегърнали мълчаливи бебета майки, редящи молитви или вайкащи се. Той запретна полите на лилавия си ексомис, остави кошницата, която носеше, и клекна до един младеж — чирак дърводелец, предположи, съдейки по порязванията и мазолите по ръцете му. Момчето, пребледняло и замаяно, лежеше втренчено в небето, трепереше и бавно мърдаше устни. Кожата на лицето му бе покрита с червени язви.

— Майка ми и кучето ми ме чакат на остров Кеа. Казаха, че ти ще ме оправиш — прошепна. — Отиди в Арголида, в залива при Епидавър. Великият Хипократ е там. Той може да излекува всеки — съживява мъртъвци.

Хипократ се усмихна мрачно. Младежът имаше всички симптоми.

— През цялото време си мечтаех само за едно. Да се върна при тях, да прегърна мама и да целуна кучето си по главата и да му дам да лизне лицето ми.

Очите на Хипократ се замъглиха от сълзи. Нямаше начин този момък да се завърне у дома, не и на този стадий от болестта. Единственото, което го очакваше, беше бавно и мъчително потъване за среща с Лодкаря.

— Вземи това, момче — каза той, като погали младежа по главата и поднесе малко шишенце към устните му. — Това ще те излекува.

Младежът се разтресе целият от усилието да надигне глава и благодарно изпи течността. Хипократ остана още малко, като галеше главата му и шепнеше успокоителни думи за майка му и кучето. Отварата от черен блян щеше да отпусне мускулите и да облекчи страданията на момчето.

Но нямаше да го излекува. Накрая очите на младежа — изпълнени с любов — щяха да се затворят завинаги.

Хипократ се изправи. Невидимото бреме на раменете му бе натежало с още една душа. Навсякъде около него десетки болни протягаха ръце към него, стенеха тихо за вниманието му, мнозина — със симптомите на момчето. Толкова малко сред тях можеха да бъдат спасени, даваше си сметка той. „Но трябва да опитам. Моля ви — отправяше мълчаливо молитва към небето, — дайте ми сили да ги излекувам.“ Боговете мълчаха.

Обърна се към една жена, чиито кости прозираха през увисналата кожа, и понечи да направи крачка към нея, но в този момент двама души преградиха пътя му като желязна врата. Веднага се досети, че тези не са болни — нито ранени войници, нито обикновени хора, поразени от непознатата болест. В очите им нямаше надежда за спасение, а ледена злонамереност. Единият, със стигаща до раменете коса, хваната на челото с бронзова диадема, се усмихна — в пълен контраст с изражението на очите му.

— Хипократ — заговори с небрежен тон, — изненадахме се, когато не те намерихме на храмовия остров. Не е ли там мястото, където всички лечители би следвало да си вършат работата?

— Лечителите работят там, където има болни за лекуване — спокойно отвърна лекарят.

Двамата мъже се спогледаха. Тогава той разбра кои са, още преди да види самотния силует на човек, наблюдаващ сцената от едно възвишение. Беше жена, с черна коса с един бял кичур близо до слепоочието и ледено лице.

— Защо не дойдеш с нас, Хипократ — каза вторият мъж, чиято глава приличаше на зле оформена ряпа. Суровият му поглед подсказваше, че това не е въпрос.

Поведоха го навътре в сушата, към хълма. Пътеката минаваше през плитка долчинка, обрасла отстрани с тополи и ухаеща на мокра папрат и гъби; във водата крякаха жаби. Изпълнен с високомерие, беше пренебрегнал предупрежденията на Перикъл да не идва тук сам. Сократ също го умоляваше: „Вземи си охрана!“ Но да доведе дори само няколко действащи атински хоплити тук, би означавало да пренесе войната и по тези земи — в Арголида, коварния стар враг на всички, опряла рамо в спартански територии и на една крачка разстояние през Сароническия залив от Атина.

Хипократ видя очертанията на маски под двете наметала, а също и на мечове. „Вземи поне някой наемник“ — умоляваше го Тукидид. Но не, той се мислеше за по-умен от тях.

— Какъв ще бъде краят за мен? — попита, като се подразни от трепета, който долови в гласа си.

— Хризида ще реши — отговори рапонът.

— Нагоре по хълма има гнездо на стършели — добави дългокосият. — Виждал ли си човек да умира от ужилванията на разгневен рояк? — добави със смях.

Хипократ стисна юмруци и се опита да потисне нарастващия страх. Щеше да има кратък период на болка, после — облекчението на смъртта. Това бе всичко. Или… погледна в кошницата си. Имаше още едно шишенце с черен брош, достатъчно, за да определи сам как ще сложи край на живота си. С разтуптяно сърце бръкна вътре и счупи глиненото капаче, вдигна шишенцето към устните си…

В този момент гъста червена течност плисна в лицето му.

Той изпищя от уплаха, олюля се назад, изпусна шишенцето и кошницата. Опита се да избърше гадостта от очите си и тогава осъзна, че тя е навсякъде по лицето и дрехите му. Втренчи се в тялото на дългокосия мъж, който още стоеше прав, олюлявайки се, но вратът му стърчеше като мокър чукан, а главата я нямаше. Рапонът се беше снишил на земята като котка и въртеше глава на всички посоки, накрая видя силуета между дърветата, чу избръмчаването на прашката и се хвърли на една страна, за да избегне следващата оловна сачма.

Изръмжа и вдига едната си ръка — на която с ремък бе закрепен малък бронзов щит.

— Жестоко ще съжаляваш за това, мръснико — изкрещя към дърветата.

Излетя нова сачма, но рапонът беше бърз, завъртя се достатъчно навреме, за да я отбие с щита си.

— Скоро ще останеш без сачми, а аз умея да чакам!

Тогава се появи тя. Като тигрица, излизаща от бърлогата си, с износени кожени дрехи, с лък през рамо и прашка в едната ръка. Хвърли прашката и извади от пояса си странно наполовина строшено копие, след което зае бойна поза подобно на рапона.

 

 

Касандра наблюдаваше движенията му. Личеше си, че преди да се присъедини към Култа, е бил войник — колкото грозен, толкова и пъргав. Нанесе няколко лъжливи удара в нейна посока, като се присмиваше на реакциите й.

— Ти ли си била? — измърка. — Е, аз дойдох за лечителя, но нямам нищо против да взема и по-ценния трофей днес.

— Същия трофей, който Хермип си мислеше, че ще грабне, преди галерата му да се превърне в два по-малки кораба? — контрира тя. — Преди да се удави с отчаяни писъци?

— Хермип беше некадърник. Тромав като слон. Аз съм скорпион — изсъска той и в следващия миг приклекна и замахна със светкавична бързина с копието си.

Касандра, която предвиди този ход, стъпи на един по-голям камък и скочи високо. Когато прелиташе над кривата му глава, удари надолу и копието на Леонид разцепи темето му и се заби дълбоко в мозъка му. От счупения череп се изплиска гъста пихтия от черна кръв и розово мозъчно вещество и рапонът се строполи на дъното на дерето с последна въздишка.

Касандра се извъртя във въздуха и се приземи с лице към трупа; увери се, че е мъртъв едва след като добре огледа обезобразената глава. Шумолене в папратите отзад я накара да се обърне. Лекарят се олюля на краката си, сетне хукна да бяга.

— Чакай! Сократ ме праща — извика тя след него.

Той спря и се обърна.

— Сократ? Моят стар приятел ли те изпраща?

Погледна зад нея и очите му се разшириха от смайване.

Касандра се обърна да види какво има.

Икар се спускаше с разперени нокти към възвишението над долчинката. Жената с белия кичур замахна да се защити от нападението му, после избяга.

— Хризида?

— Познаваш ли я? — попита тревожно Хипократ.

Горната устна на Касандра потрепна презрително при спомена за Пещерата на Гея и молещата се маскирана жена.

— Знам само, че трябва да умре. Къде избяга?

Хипократ вдигна ръце, сякаш да успокои разбеснял се кон.

— Ще ти кажа, но първо трябва да поговорим. Ела.

Върнаха се в залива и повървяха известно време между ранените и болните. Касандра се зае да мие и превързва разкъсани крака и рамене на войниците, докато Хипократ се занимаваше с хора с не толкова очевидни заболявания. Касандра се погрижи за едно момиче на годините на Феба, което имаше инфектирана рана от ухапване от животно. Тя свали превръзката, после стисна ръката на малката и я пощипна по бузата. Момичето се засмя. Касандра се усмихна, но после си помисли за своята Феба в Атина. Изпита безпокойство и онова пламъче в сърцето й се събуди. Тя прогони усмивката и тези неканени емоции — всяка слабост можеше да й коства живота при това пътешествие — и се наведе над следващия болен: изпит, стенещ мъж, покрит с язви и изнемощял. Нямаше рана за промиване, нито счупен крайник за наместване. Тя подържа ръката му, като слушаше немощния му глас, докато й разказваше за живота си като майстор на стрели. След известно време той се унесе в неспокоен сън.

— Нещо странно се случва в Елада — каза тихо Хипократ, като галеше челото на мъжа.

— Култът — съгласи се Касандра.

Той се изсмя мрачно:

— Друго. Тази болест. Не съм виждал подобна преди. Изглежда, че се заражда на гъсто населени места — в селища, където живеят твърде много хора на едно място. И от там се пренася на пристанищата и дори в селските райони.

— Ако има лечение, ти със сигурност ще го откриеш — убедено каза тя.

— Защото аз съм великият Хипократ — въздъхна лекарят.

Взеха си почивка под лъчите на вечерното слънце, като седнаха на една могилка с изглед към болните — налягали на плажа като изхвърлени от морето риби. Морският бриз приятно галеше кожата им. Хипократ разчупи един хляб и й предложи половината заедно с парче тлъсто овнешко и едно варено яйце. Касандра прие храната и си даде сметка, че е пренебрегвала такива основни нужди на тялото по време на бягството от Атина — беше хапвала само по някоя огризка от време на време. Хвърли малко месо и на Икар.

Изядоха по една ябълка и пиха студена ручейна вода от един мях. Хипократ махна към малкия кораб, закотвен край брега.

— Аха, сега виждам кораба ти. И моят приятел Сократ е на борда?

— За негово голямо съжаление. Моят капитан, Варнава, доста се въодушевява от присъствието му. Той ме помоли да дойде на брега с мен, но не можех да рискувам да го взема. Не знаех какво ще намеря тук.

— Не си дошла, за да убиеш Хризида, нали? — попита Хипократ, като я погледна изпитателно.

— Не, но ще я убия. Дойдох да те попитам нещо. Търся един човек.

Устните на лечителя леко се повдигнаха в единия край.

— Спомням си майка ти.

Касандра настръхна:

— Как… как разбра?

Той вдигна огризката от ябълката си.

— Ябълката не пада по-далече от дървото. В момента, в който ти излезе от дърветата, помислих, че виждам нея.

— Значи наистина е минала оттук?

Хипократ сведе очи.

— Тогава бях прекалено млад… не знаех как да й помогна. Отпратих я. Но решителният й поглед се запечата в съзнанието ми. Никога няма да го забравя. Мирина беше огън в женско тяло!

— Знаеш ли накъде тръгна?

Той пак въздъхна:

— Не знам. Но има един човек, който може би знае. — Посочи с пръст зад гърба си, към вътрешността. — Светилището на Асклепий, където лекувах навремето, не е това, което беше. Техните представи и моите се… разминават, нека така да се изразя. Те си мислят, че болните ще оздравеят, като просто седят в храмовете и библиотеките им. Може би е полезно за духа, но не върши много работа, когато ръката ти е счупена. — Поклати глава, сякаш да се въздържи от по-нататъшни критики. — Отиди там. Говори с жреца Долопс, живее до библиотеката. Кажи му, че аз те пращам. Той и предшествениците му водят записи за всеки жив човек, който е минал по тези земи. Мирина беше тук и трябва да е записана там — името й, болестта й и накъде е тръгнала…

Докато той й обясняваше къде да намери жреца, Касандра усети как пламъчето замъждука отново в сърцето й; самата мисъл за майка й го съживяваше. Тя побърза да го скрие. Постави ръка на рамото на Хипократ и стана.

— Благодаря ти.

— Бъди здрава, Касандра — извика той след нея. — И предпазлива. Започва да се мръква, а…

— А Арголида не е добро място за разходки — довърши тя.

— Точно така. Но има още нещо, което не ти казах. Този Долопс… той е син на Хризида.

 

 

Нощта се спусна неусетно, докато Касандра вървеше през гората под съпровода на щурци, бухане на сови и воя на вълк единак някъде далеч. Видя също следи от лъв и чу дебелото, гърлено ръмжене на звяра някъде от близките дървета. Като внимаваше да се движи винаги от подветрената страна спрямо тези звуци, тя продължи напред, докато видя края на гората.

Надникна иззад папратите и видя великото, обрулено от стихиите светилище. Даже под воала на нощта пейзажът бе величествен. Три хълма като стражи ограждаха мястото. На единия се издигаше великолепният Храм на Аполон, на другия се намираше рожденото място на легендарния Асклепий. Долчинката между хълмовете бе осеяна с мраморни къщи, свързани помежду си с широки улици и красиви, тихи градини. Имаше дълга, величествена колонада, под която се суетяха няколко престарели жреци; също гимназиум, малък храм, библиотека. Там беше и самият абадон — залата, където лежаха болните — осветен от тихо пращящи факли. На склона имаше изграден театър и скупчени един до друг скромни жречески домове. От единия храм долитаха ту усилващи се, ту заглъхващи мелодични песнопения.

Касандра безшумно излезе на открито и се отправи към жреческата къща, разположена най-близо до библиотеката. Долопс за малко не падна от стола си, когато тя влезе. Касандра не би се изненадала дори ако беше изкрещял, но той не издаде звук, а само се втренчи в нея. Лицето му беше сиво и изпито, рехавата коса — рошава. Касандра се огледа и забеляза странни писания на стените — едни и същи непохватно изписани думи се повтаряха безброй пъти: „Защо, майко, защо? Остави ги да живеят!“ Но нямаше следа от Хризида.

Все още обхваната от натрапчиво чувство на тревожност, тя седна срещу него и обясни защо е дошла и кой я е изпратил. Той се поуспокои, особено след като чу името на Хипократ.

— Търся някакви сведения за жена на име Мирина. Спомни си, моля те — повтори Касандра.

Гърлото му се изду, сякаш се опитваше да глътне костилка от слива. Но след малко той стана, взе една факла и все така мълчаливо й кимна да го последва навън в нощта. Излязоха на едно открито място близо до колонадата. Тук имаше стотици каменни плочи, натрупани на купчини или подредени в редици като хоплити. Долопс посочи една и страх скова сърцето на Касандра. Какво беше това? Надгробна плоча? Но той й подаде факлата и й направи знак да клекне. Тя коленичи и освети плочата. Не беше надгробен камък, а запис на пациент — точно както беше казал Хипократ. Касандра се вгледа в написаното.

„Диорис дойде пролетта само с едно око. През нощта, докато спеше в абадона, боговете дойдоха, намазаха празната очна орбита с магически мехлем и на сутринта той се събуди с две здрави очи!“

Тя вдигна вежди и едва успя да се сдържи да не се изсмее. На следващата плоча пишеше:

„Уви! Тисон от Хермиона беше сляп с двете очи… докато храмовото куче не облиза органите му и той се възрадва, благословен отново със зрение.“

— Органи? — измърмори Касандра, чудейки се какво може да означава това.

Продължи да чете нескончаемите изсечени в каменните плочи колоритни надписи: за мъже, които поглъщали цели пиявици, за да могат гадините да изядат вътрешните им болести; за мъж, ухапан от вълк и излекуван с ухапване от усойница; за измисленото от Асклепий находчиво лечение за воднянка — което се състоеше в отрязване на главата на пациента, източване на натрупаните течности и после връщането й на място.

Очите й започнаха да се уморяват, докато четеше още и още смехотворни записки. Накрая забеляза, че воалът на нощта започва да изтънява от изток. Толкова ли дълго беше чела? Понечи да се изправи, но в този момент зърна на близката плоча една дума, която промени всичко.

„Спарта“.

Касандра коленичи и впи очи в камъка. По-голямата част от повърхността бе набързо надраскана, буквите — заличени.

„… ом Спарма… дойде мук с деме да мърси… милосм ом боговеме.“

Тя се изправи.

— Кой е заличил буквите от този камък?

Лицето на Долопс отново пребледня от страх, както когато беше влязла в къщата му.

Уморена и изтръпнала, Касандра изгуби търпение.

— В името на боговете, кажи веднага! Прекосих цяла Елада и този полуунищожен камък е всичко, което имам. Моля те, кажи ми!

Той отвори уста. Със затаен дъх Касандра видя защо не може да говори. От езика му бе останал само надъвкан, сивкавочерен къс. И се беше случило наскоро, даде си сметка тя, съдейки по обгарянията.

— Извинявай… не знаех. Слушай, трябва ми нещо, нещо повече от тези останки от букви. Помогни ми, моля те.

Той се втренчи в нея с насълзени очи. После насочи поглед към нещо зад нея.

Сърцето й подскочи и тя се обърна. Нищо. Само южният край на долината на Асклепиона. Сетне далеч отзад… тя го видя. Миниатюрна светла точка в тъмнината на гората.

— Там ли ще намеря отговора? — попита Касандра.

Долопс кимна кратко, тъжно.

Тя му обърна гръб и хукна. Икар излетя от покрива на колонадата и я последва. Касандра навлезе сред дърветата и продължи колкото й държаха краката през треви и храсти, почти без да мига, за да не изпусне от поглед този странен пътеводен фар. След малко видя какво е: малко, кръгло забравено светилище — посветено на лечителя, Аполон Малеатас. Имаше конусовиден покрив от червени керемиди и бе заобиколен от колони, обрасли с лишеи и мъхове, някои — килнати настрана и напукани. От вътре Касандра чу тих бебешки плач. Озадачена, тя се промъкна до входа на храма и когато прекрачи прага, почувства топлината от оранжевите пламъци на свещите върху кожата си. Вътре, клекнала и с гръб към нея, стоеше жена, държаща плачещото бебе пред стара покривка и древен каменен олтар. По пода бяха разпръснати цветя. За миг пламъкът в сърцето на Касандра лумна и обхвана цялото й същество. Нима беше възможно?

— М…мамо? — промълви с пресипнал глас.

Жената се изправи и се обърна.

— Не съвсем — каза Хризида през стиснати зъби и с хищническа усмивка. Държеше кинжал, опрян в гърдите на бебето.

Касандра се вцепени.

— Макар че можеше да съм ти майка, ако беше пожелала. Истинският ми син — Долопс, е кретен. Предполагам, че той ме предаде.

Касандра не каза нищо.

— Истинската ти майка дойде тук, сигурно вече си се досетила за това — продължи Хризида.

— С дете — изрече задъхано Касандра. Сцената с Хризида, ножа и бебето изглеждаше още по-зловещо сега. — Какво им направи? Какво им направи?

— Бебето оцеля, но това също знаеш — измърка Хризида, като направи крачка към нея. — Сега Деймос е мое дете — колкото и другите от групата да се оплакват от животинското му поведение.

— А майка ми?

Хризида се усмихна по-широко:

— Още си спомням нощта, когато ми донесе моето дете. Онова жалко парче месо, плачещо в дъжда. Ех, да бях знаела, че Мирина има две деца… но ето те тук. Моето семейство се събра.

Касандра я гледаше втренчено, с наведена глава като бик, готов да атакува.

— Къде. Е. Майка. Ми?

— Оставих я да си ходи. Покрусена от новината, че не мога да спася малкия Алексиос.

— Ама нали каза… о… излъгала си я? Казала си й, че Алексиос е умрял?

— Тя го повери на моите грижи. Алексиос беше забележително дете. Спартанците се опитаха да го убият, но аз го спасих, отгледах го. Осигурих му най-добрите учители по изкуството и военно дело. Той е мой, както и всички други деца, които Хера ми изпраща.

Ледена вълна смрази Касандра.

— Какво си ти?

Хризида остави бебето на олтара до свещите и направи още една крачка към нея.

— Знаеш какво съм. Знаеш какви са моите съмишленици. Сега, за да бъде пълна картината, имаме нужда и ти да се присъединиш към нас като Деймос. И така, Касандра… — Наведе се, за да прошепне на ухото й; дъхът й бе топъл и влажен. — Ще приемеш ли да бъда твоя майка?

Цялото тяло на Касандра се сгърчи от ужас. Тя изблъска другата жена. Хризида залитна назад, после насочи кинжала към Касандра. Но когато Касандра извади копието срещу нея, очите на Хризида пламнаха от гняв. Тя изрева и с едно замахване към олтара събори свещите и сърцераздирателно пищящото бебе на земята. Покривката, сухите цветя и орловата папрат на пода на храма пламнаха с едно силно пшшш. Хризида се оттегли към задния вход, като се закикоти:

— Не можеш да ме хванеш, Касандра, иначе бебето ще загине в пламъците. Не искаш още едно пеленаче да умре заради твоите грешки, нали?

Касандра стоеше разкъсвана от дилемата. Но един миг стигаше, за да реши. Чудовището Хризида можеше да почака. Тя скочи в пламъците, грабна бебето, уви телцето му с гънките на ексомиса си и също хукна към задния изход. Кашляйки, повръщайки, плюейки, тя падна на колене. Замъглени от дима, очите й смъдяха. Хризида сигурно отдавна бе избягала, даде си сметка тя. Затова, когато я видя застанала само на две крачки отпред, с гръб към нея, Касандра се вцепени.

В следващия момент Хризида падна назад. Лицето й бе разцепено на две с брадва.

Долопс се приближи мълчаливо до още треперещото тяло на майка си и издърпа секирата. Размърда безмълвно устни с последно послание към нея: „Съжалявам, майко… но сега, когато вече те няма, малките няма да умират.“

После взе бебето от Касандра със свободната си ръка и тръгна през гората обратно към светилището на Асклепий.