Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (20)

Епилог

Вървях в мрака и не ме беше страх. Бях спартанка, мистиос, герой от войната. Стъпките ми звучаха толкова самотно на това тъмно древно място. Слязох дълбоко под земята, далеч от лятната жега навън. Ударих кремъка, за да запаля факлата си и минах покрай вече празните ниши в скалата. Веригите още бяха там, както и засъхналата кръв от жертвите на Касапина. Минах покрай забравената зала със зловещата статуя на змия. Коритото под зъбите й бе пресъхнало и змията щеше да остане гладна. Олтарът, където за първи път срещнах онази порочна душа, Хризида, бе покрит с дебел слой прах. Продължих напред.

Дълбоко в себе си се надявах, като дете, да намеря брат си в тези пещери точно както го бях открила, когато Култът се събираше тук. Но споменът от деня, в който пронизах сърцето му с копието си, все още бе твърде близък и пресен. Близо година бе минала от смъртта му. Изгорихме тялото му и плакахме. Никой не очакваше други да дойдат на погребалната церемония, но когато видях Николаос и Стентор да гледат отдалече, аз им кимнах тържествено и им дадох знак да се приближат. Тази нощ всички вечеряхме в стария ни семеен дом. Получиха се няколко страшно неловки момента. По едно време Николаос, в единия край на масата, помоли за чаша вино и мама, от другия, му наля… после сама изпи виното на един дъх и продължи да се храни. Стентор се закиска, но се смути и се престори, че се е задавил. Да, това малко пиршество не излекува раните от миналото; вероятно нищо няма да може да ги излекува. Но вече между нас имаше разбиране — омразата от миналото бе погребана заедно с Култа.

През пролетта на следващата година с благословията на мама предприех едно последно пътуване, което знаех, че не мога да избегна. „Адрестия“ отново пореше вълните; Варнава и Херодот бяха неразделни, отново разправяха за нашите приключения заедно, като капитанът представяше — силно преувеличено — с актьорска игра събитията на палубата, а историкът, прехапал език в знак на върховна съсредоточеност и барабанейки със скоростта на кълвач със стилуса върху плочката за писане, документираше всичко.

 

 

Пристигнахме на остров Тера в ясен ден — морето бе като синьо-зелена коприна и във въздуха не се усещаше и най-слаб полъх. Херодот предложи да дойде с мен в черната планина, но аз отказах. Трябваше да предприема това пътуване сама — е, с Икар на рамото ми. Заобиколих тази пуста скална отломка с форма на полумесец — изтърбушена в древни времена от изригването на вулкан — и се питах дали твърденията на Мелитон за издълбаните странни символи високо в скалите не са били измислица, една шега. Какво друго можеше да има на този забравен от хората и боговете остров, освен пепел и камъни?

Качих се нависоко. Дни наред претърсвах скалистата пустош. Един ден стигнах до отвесна скална стена — абсолютно гола на пръв поглед. Едва когато опрях ръка на повърхността, за да запазя равновесие, напипах фино гравираните букви. Дръпнах се назад и сега видях странните надписи — видими единствено благодарение на леките сенки. Стоях там дни наред, изучавах, четях символите, съзерцавах ги нощем с надеждата да светнат отново, както бяха направили за Мелитон.

Една нощ това най-сетне се случи. Част от скалата се отмести и отзад се откри таен тунел навътре в планината. Влязох и там то открих. Истинския ми баща.

Легендата. Питагор.

Жив шейсет години след като всички го смятаха за мъртъв — много, много по-стар, отколкото който и да е друг човек би могъл да доживее. Очите му бяха ясни, умът му — бляскав. Думите му промениха всичко. Той ми показа неща, които знаех, че никога не ще съм в състояние да обясня на другиго… освен може би на Варнава. Тера беше една изпепелена пустош, да, но зад онази скална врата бяха скрити прекрасни чудеса. Странните надписи бяха само началото. Той ми даде древния си жезъл — изваяно парче дърво, странно на допир като моето копие — и ми показа други невероятни неща. Но като че ли нещастието ме беше последвало и там и успях да прекарам само няколко дни с Питагор. Той започна да куца все повече и повече, дишането му ставаше по-затруднено. Обясни ми, че така трябва, че жезълът му е давал сила, а сега той принадлежи на мен. На третия ден се събудих и чух, че едва диша, устните му бяха посинели. Опитах се да му помогна, но той настоя, че часът му е настъпил. Издъхна в ръцете ми точно като Алексиос.

Изгорих тялото му на клада, както той настоя да сторя, и изчаках, докато димът отнесе сянката му. След това разтроших камъните около скрития вход, докато цялата скала не се срути и не затрупа тунела за вечни времена. Пак баща ми бе настоял да го сторя и много добре знаех защо. За тези няколко дни в подземието се бях убедила, че нищо на този свят не е такова, каквото изглежда — точно както твърдеше Сократ. Но все още имаше твърде много тайни, твърде много въпроси, на които трябваше да се намери отговор. В смъртния си час Питагор ми каза, че пак ще се срещнем. Така разбрах, че трябва да се върна в Пещерата на Гея.

Стъпките ми проехтяха като пърхане на подплашени гълъби в грамадната подземна зала. Погледнах кръга, очертан върху полирания камък, и плинта с червени жилки по средата. Нямаше следа от членовете на Култа, нямаше следа от Деймос… от Алексиос. Тъгата по всичко, което бях изгубила, стегна гърлото ми. Втренчих се в покритата с прах пирамида върху плинта и почувствах, че сърцето ми олеква.

Приближих се, вдишах дълбоко и издухах прахта от пирамидата. Златният й блясък се завърна и аз почувствах тихото бучене в пещерата и видях странното сияние от вътрешността на реликвата.

Тя ми заговори.

— Приближи се — прошепна.

Сърцето ми потрепна. Гласът… беше на майка ми. Това беше една от тайните, които ми обясни истинският ми баща:

— Реликвите на древните раси преди нас са вълшебни, но коварни. Те проникват в мислите ти и разбират кой си, какво обичаш и от какво се страхуваш. Така изкривяват сърцето ти, моделират душата ти, замъгляват разума ти. Бъди внимателна, Касандра.

Протегнах ръка над пирамидата и почувствах топлината, която излъчваше.

— Докосни ме — замоли се тя.

Навлажних устни, застанах като пред битка и поставих длан върху гладката повърхност. Почувствах се, сякаш някой ме удари по главата с камък. Ярка светлина, златни искри, хор от пронизителни гласове. Нещо ме сграбчи, разтресе ме, стисна ме. Като че ли някакъв великан ме държеше и започна да кове духа ми, сякаш оформяше острие от нажежено желязо. Невидимата сила се опитваше да открадне самата ми същност… или да ме унищожи. В гърдите ми се надигна писък.

Сетне ме удари друга сила, като ураганен вятър, и зловещата енергия изчезна. Почувствах се сигурна в този странен подземен свят на мека светлина, където нямах нито плът, нито форма. Сега чух друг глас.

— Току-що видя какво този предмет и другите като него могат да сторят на човек — каза Питагор.

— Татко?

— Гласът, който чу по-рано да те вика, не беше на майка ти. Но това съм аз, можеш да бъдеш сигурна. Казах ти, че пак ще говорим.

— Как е възможно? Аз изгорих тялото ти на кладата.

— Лодкарят ме прекара през реката и сега съм тук.

— Как е възможно? — повторих шепнешком.

— Пирамидата има голяма мощ. Тя може да направи мост над Стикс. И като всички реликви на древните преди нас, тя е създадена, за да контролира човеците.

— Затова Култът толкова я почиташе — осъзнах аз. — Тя е ключът за контрол и ред.

— Те не разбираха — въздъхна Питагор. — Преди много десетилетия група хора издигнаха една теория, която според тях можеше да донесе стабилност на света. Според това учение всичко трябва да е в равни части, ред и хаос. Дисциплина и свобода. Контрол и независимост. Като идеално уравновесена везна.

В меката светлина се появи размазана сцена от събрани хора. Сред тях видях по-младия Питагор, който обясняваше, поучаваше. Мнозина кимаха, други спореха. Но имаше неколцина отзад, които шушукаха помежду си.

— Няколко от тази групичка обаче попаднаха във властта на хаоса… и така се роди Култът на Космос.

В меката светлина започнаха да се сменят различни сцени: събрание на маскирани злодеи, повтарящи заклинания, резултатът от зловещите им планове — войски, безсмислено изпратени на смърт, кланета на мирни граждани, екзекуции на невинни хора… и дете, което хвърлят от скалите.

— Те злоупотребиха с властта си и хвърлиха гръцкия свят в постоянна война. — Образите изчезнаха внезапно. — Война, която ти бе създадена да спреш.

Сърцето ми подскочи.

— Аз?

— Да, Касандра. Във вените ти тече обикновена човешка кръв, но също и червеният еликсир на древните. Леонид беше техен потомък. Също и аз. И майка ти. Затова с нея се събрахме. Наистина, така тя може би предаде спартанеца, Николаос, но…

— Но по-добре така, отколкото да оставите света във властта на Култа — завърших аз.

— Да. Те преследваха теб, мен, майка ти и брат ти, защото само ние можехме да им помогнем да овладеят истински мощта на тези реликви.

— Но сега Култът го няма. Аз го унищожих. Аз успях.

Лицето му посърна.

— Иска ми се да можех да се съглася, Касандра. Но като унищожи Култа, ти наклони везните твърде много в другата посока. Светът може да постигне хармония само ако има баланс, разбери. Това е най-важният урок, който трябваше да ти дам, преди да си замина: като унищожи Култа, ти само освободи място за израстването на по-мрачен, по-силен бурен. Балансът трябва да бъде възстановен.

Побиха ме тръпки.

— Как да възстановя баланса? Къде… къде да започна?

— Ключът е в жезъла. Той е по-могъщ от копието и пирамидата. С него можеш…

Изведнъж замълча.

— Татко?

— Не… твърде късно е — каза той с напрегнат глас. — Мрачният бурен вече е поникнал.

— Не разбирам.

— Трябва да бягаш, Касандра, бързо!

— Татко?

Със силно изсвистяване виденията изчезнаха. Озовах се отново в тихата, пуста Пещера на Гея. Пирамидата бе студена и тиха. Постепенно дишането ми се успокои и пулсът ми отново влезе в нормалния си ритъм.

— И ти ли го видя? — проехтя глас. — Прекрасно беше, нали?

Сега видях бледа длан, допряна от другата страна на пирамидата. Другата част на ръката изчезваше в мрака отзад. Побиха ме тръпки.

— Кой е там?

Тя излезе от сенките като създание, изпълзяващо от кошмар. — Аспасия?

— Изненадана ли си, че ме виждаш?

Не казах нищо — поведението ми бе красноречив отговор. Вгледах се в нея: красива, елегантна, облечена с бяла стола. Изведнъж различих очертанията на нещо под дрехата. Грозна, зловещо ухилена театрална маска с гърбав нос. Аспасия направи крачка към мен и вдигна маската. Зяпнах я в недоумение.

— Как? Защо?

— Култът вече го няма, Касандра — каза тя и хвърли маската на земята. Настъпи я със сандала си и тя се счупи. — Аз изиграх своята роля като негов член, но само за да задействам своите планове.

— А те са?

— Чула си какво казва легендата, нали? Че на света трябва да се наложи нов ред.

— Не знам какво си чула или видяла, Аспасия, но не това каза баща ми. Той ми показа, че крайностите на реда и на хаоса не са правилният отговор; че най-важен е балансът.

— Питагор не беше достатъчно силен, за да донесе истински ред на света — продължи тя, сякаш не ме беше чула. — Култът също не успя. Ти беше полезен съюзник, за да ги изхвърлим от играта.

— Ама… ти им позволи да убият Перикъл.

— Щях да ги спра, ако можех — отговори тя с безстрастно изражение. — Но ти беше там и видя какво се случи. Деймос и хората му щяха да ни избият, ако се бях опитала да му попреча. Във всеки случай, Перикъл би дал живота си на драго сърце, ако знаеше, че така ще донесе гибелта на Култа.

Настъпи тишина.

— И какво сега? — попитах: аз, страхувайки се от отговора.

— Сега е време да осъществим една велика мечта.

Не можех да отместя поглед от очите й — блестящи като ледени кристалчета.

— Мечтата за Елада като република — не като досегашната сбирщина от враждуващи градове-държави. Край на съперничещите си идеологии на демокрация и олигархия. Без разделение между синьо и червено. Без конкурентни съюзи. Една държава, контролирана изцяло от истински водач: цар философ, който да ни ръководи — кормчия, който ще донесе ред на света. Ще бъде бавен процес, като отглеждането на нова гора, а тя ще расте най-добре върху пепелището след изгарянето на старата.

— Пепелища? Изгаряне? Аспасия… в Елада има мир.

— Това фалшиво споразумение? Ще се погрижа да не продължи дълго. И в коя пещ, освен тази на войната, ще съумеем да изковем нашата мечта?

Лицето на Аспасия потрепна от емоция — загатване на хладна усмивка. Тя отново се скри в сенките и следващите й думи долетяха от мрака.

Инстинктивно изтичах след нея, но вече не беше там.

— Мечта за истински, пълен, непоклатим ред… — прошепна отнякъде.

Ехото от думите й бавно заглъхна. Чух отдалечаващи се стъпки. После — нищо.

Останала сама, мислите ми се мятаха като лодки в морска буря. Ръката ме сърбеше да грабна копието на Леонид от колана си. Да подгоня и притиска Аспасия? И после какво — да я убия и да изсипя огъня на отмъщението върху високопоставените й съучастници? След всичко случило се, всичко преживяно, осъзнах, че играта изобщо не е свършила.

Едва беше започнала.