Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (19)

18.

Говореха, че Бразид е издъхнал под звуците на песента за спартанската победа. Говореха, че е издъхнал с иронична усмивка на лицето. Малцина бяха видели ужасния му край на върха на копието на Деймос. Когато „Адрестия“ отплава от Амфиполския залив, Касандра се загледа назад към брега, обагрен в червено от залеза и осеян с погребални клади и купчини военна плячка. Хълмът на бойните действия сега бе почистен от трупове, но мъртвите никога нямаше да бъдат забравени. Нещо повече — в лицето на Бразид Спарта вече имаше нов герой. Вече наричаха армията му „Бразидейците“. Дори сега спартанците и илотите бяха разквартирувани в общ лагер — за първи път пренебрегнали класовите различия и побратимени от победата.

Въпреки това плаването на юг премина в мрачно настроение. Варнава и моряците му прекарваха нощите в пиене и тихи разговори за приключенията си с Касандра. Спряха в Атина, където вече бяха избрали нов главнокомандващ, Никий, с одобрението на Сократ и неговите съмишленици. Той бе подкрепял принципите на Перикъл даже в най-мрачните дни на Клеоновото управление и сега вече водеше преговори за мир със Спарта. Говореше се, че се подготвя договор — петдесетгодишен обет за мирно съжителство. Звучеше уместно. И Спарта, и Атина бяха разорени от тази война. Никоя от двете страни не беше спечелила нищо, освен армия от вдовици и сираци. Касандра прекара една луна в Атина, после мълчаливо поседя на гробовете на Феба и Перикъл, преди да отплава за дома.

Пристигна в Спарта в началото на август. Придружена от Варнава, вървящ пеша до коня й, една светла сутрин тя тръгна от пристанището на Триниса и навлезе в Пустата земя. Толкова години бяха минали от разгрома на Сфактерия, откакто бе видяла за последен път майка си. Чувстваше се като в онзи момент, когато се приближаваше към Наксос, преди години. Майка й изобщо знаеше ли дали е жива? Дали все още беше добре? Сърцето на Касандра затуптя развълнувано, когато влязоха в спартанските села. Илотите спираха да работят и се изправяха да я погледнат.

— Наемничката — прошепна един.

— Героинята от Беотия — каза друг.

— Тя ли е? Онази, която се би заедно с Бразид при Амфипол и спечели севера?

Спартанците, крещящи и борещи се в гимназиума, също спряха и се умълчаха. Гледаха я намръщено, както винаги. После всички едновременно вдигнаха копията си. За момент тя си помисли, че ще се нахвърлят върху нея, но остриетата се вдигнаха към небето за поздрав. И после в един глас мъжете издадоха вик, който я трогна до дълбините на душата й:

— Ару!

Зад тях видя вратата на родния си дом, която се отвори и Мирина се показа на прага, с една ръка на гърдите, сякаш се опитваше да усмири сърцето си. Касандра скочи от коня, приближи се и се хвърли в прегръдките на майка си.

 

 

Повечето нощи седяха пред огнището, пиеха разредено вино и хапваха ръжен хляб с маслини. Много време бе необходимо, за да обясни всичко: разгрома на Сфактерия, дългия влудяващ престой в атинския зандан и деня, в който всичко се промени. Свободата, пиесата и после пътуването на север до Амфипол.

Новините за случилото се там стигнаха по нашите земи миналата луна — каза Мирина, като отпи глътка вино. — Говореха за много загинали, но и славна победа. За гибелта на Бразид.

— Той беше пример за всички нас — каза Касандра. — Ефорите му дадоха само шепа хора и въпреки това той спаси севера от Клеон. Чух, че са намислили да му издигнат кенотаф близо до гробницата на Леонид. Подходяща компания.

— Плаках, когато чух за смъртта му. Но после чух хората да говорят кого другиго са видели в битката — една наемничка. Тогава изпитах голяма надежда, че някак, някак това може да си ти. От момента, когато те изпратих за Сфактерия, нямах никаква вест от теб — само разкази за овъглените трупове, останали на острова. Но никога не си позволих да повярвам, че ти си жената-воин при Амфипол. На моменти се молех да не си… защото говореха, че и Деймос бил там.

Буца заседна в гърлото на Касандра.

— Беше.

Мирина бавно отмести очи от огъня, пламъците осветиха половината й лице. Очите й бяха замъглени.

— Значи сигурно и слуховете, че той е убил Бразид, също са верни.

— Ти… ти ме помоли да го върна у дома — прошепна Касандра. — Не можах.

Майка й замълча, само се втренчи в огъня.

— Опитах се, мамо. Но Клеон го простреля от завист.

След продължително мълчание Мирина й кимна.

— Значи още един от нашия род е мъртъв. — Стана, седна до Касандра и я прегърна през рамо. — Малко останахме. — Разроши косата й с пръсти и се вгледа в очите й. — Мисля, че е време да отговоря на въпроса, който ми зададе преди време.

— Какъв въпрос?

— За баща ти, Касандра. За истинския ти баща.

Мирина се наведе, доближи устни до ухото на дъщеря си и прошепна една дума.

Името завибрира в цялото тяло на Касандра. Сякаш вътре в нея зазвъня камбана. Сега тя разбра…

 

 

Минаха месеци и есента донесе бури и дъждове. Една сутрин Касандра се събуди в топлото си легло със свеж ум и тяло, най-сетне освободено от различните бележки, които я бяха измъчвали през годините. Видя мрачното небе навън, на което се открояваха висините на Тайгетос. Може би защото беше още сънена или подтикната точно от този тон на облаците, но нещо загложди сърцето й и съживи спомените от онази нощ в детството й. За първи път тя ги остави да се развихрят без страх. След завръщането си в Спарта бе посетила всяко от петте древни селища, участваше в пиршества и поетични вечери, упражняваше се на гимназиума и плуваше в мразовитите води на река Еврот. Днес бе замислила да излезе с Икар на лов в гората, но си даде сметка, че остава да посети още едно място.

Тръгна сама, без да каже на майка си или Варнава. Взе само мях с вода и парче сирене и се заизкачва, като вдишваше дълбоко, за да проясни ума си, свежия въздух с аромат на бор и влажна пръст. Когато теренът стана по-стръмен, свали късото си копие и се опита да се подпира на него като с тояга. Усмихна се тъжно, когато осъзна колко неподходящо е то за такава цел и колко дребна винаги е била. Докато вървеше по планинската пътека, си представяше как духовете от онова изгубено време вървят до нея: грохналите ефори и жреци. Николаос, майка й. А в ръцете й… малкият Алексиос.

Сълзите напълниха очите й и тя не чу тревожните крясъци на Икар напред. Когато излезе на платото, погледна към мрачния, похабен от стихиите олтар, където се беше случило всичко. За момент като че ли цялата й скръб набъбна и всеки момент щеше да избликне. За малко. Но едно нещо я спря.

Там стоеше някой.

Бе застанал с гръб към нея, втренчен в пропастта.

— А…Алексиос?

Предупредителните крясъци на Икар, кръжащ високо над тях, бяха повече от красноречиви.

Алексиос не отговори.

— Но ти падна, при Амфипол.

Касандра се вгледа в голите плещи на брат си и видя грозна подутина и пресен белег от рана, отчасти закрит от дългата му черна коса.

— Раната е само още едно украшение — каза той и се обърна; лицето му беше безизразно. — Цяла луна чаках по тези височини. Знаех, че рано или късно ще дойдеш.

Погледът му беше ужасен, леден. И тя осъзна, че не гледа нея, а някого другиго зад нея.

— Моето агънце, моето момче — възкликна Мирина, като застана до Касандра.

— Мамо? Следила си ме?

— Планината ни повика — отговори Мирина, като постави нежно ръка на рамото й и направи крачка напред. — Ти обеща да го доведеш у дома, Касандра, и изпълни обещанието си.

Касандра хвана ръката на майка си и я спря.

— Опасно е, мамо.

Очите на Мирина обаче се напълниха със сълзи и тя протегна ръка към Алексиос.

Той се намръщи и отмести поглед встрани.

— На ръба на света една майка протяга ръце към сина си. Колко трогателно.

— Алексиос, моля те — изстена Мирина.

— Това име не означава нищо за мен — изръмжа той.

— Това е името, което ти дадохме с баща ти.

Главата му потрепна и той погледна към майка си с недоверие.

— Това, преди да ме донесете тук, за да умра, ли беше?

— Култът доведе всички ни тук през онази нощ — възрази тя, като притисна ръце до гърдите си. — Прогони техните облаци от ума си. Спомни си кой си.

Той бавно поклати глава:

— Култът искаше да въдвори ред в света. Аз бях техният избраник и сега аз ще съм носителят на реда.

— В нашите вени тече една кръв, Алексиос — каза Касандра. — През цялото време единственото, което съм искала, беше да си върна семейството. Усещам, че и ти се чувстваш така.

Алексиос отпусна глава. Замълча за известно време.

— Навремето, когато бях малък и Хризида се грижеше за мен, намерих едно лъвче, хванато в ловджийски капан. Моят приятел се опита да го освободи… и тогава чух гневното ръмжене на лъвицата. — Отново надигна глава. — Разкъса приятеля ми пред очите ми. В света на зверовете семейството закриля своите малки.

Погледна двете жени с навлажнени от емоция черни очи.

— Аз те обичах, Алексиос — изхлипа Мирина. Присви очи, сякаш се сгълча мислено. — В разрез със спартанския начин на живот, обичах те… и все още те обичам.

Той бавно изви ръка към закачената през раменете му ножница и започна да изтегля меча си.

— Казвам се Деймос. Онзи, когото обичаш, е мъртъв. Моята съдба е ясна и вие двете няма да ми попречите да я изпълня.

Направи крачка към Мирина и издърпа оръжието с мълниеносно движение.

Копието на Касандра в миг посрещна меча и спаси майка им. Мирина не мигна — въпреки че острието спря на един пръст от главата й — но от очите й бликнаха нови сълзи.

— Алексиос, недей! — изкрещя Касандра.

Пръскайки слюнки от усилие, той се опита да стовари острието върху майка си.

Касандра изкрещя и мобилизира цялата си сила, отблъсна го назад и насочи копието срещу него.

— Не искам да се бия с теб.

— Казах ти при Амфипол, сестричке. Един от двамата трябва да умре.

Той отново скочи срещу нея. Остриетата им се срещнаха сред дъжд от искри и песента на желязото проехтя в планината.

— Не, не! — изкрещя Мирина, отстъпи назад и падна на колене.

Деймос се нахвърли върху Касандра с порой от удари, толкова силни, че можеха да откъснат ръцете й, поряза челото й, за малко щеше да я събори в пропастта и ако не бяха бързите й реакции и шепата прах, която хвърли в очите му, той сигурно щеше да я посече. Над главите им се събраха тъмни облаци, проехтя гръм и заваля. Касандра почувства как гневът й кипва. Посрещаше удар след удар и постепенно виждаше как яростта на неговия демон отслабва. Изведнъж мечът изхвърча от ръката му и полетя надолу в пропастта. Брат й се свлече на земята и вдигна ръцете си над главата като щит. Касандра стисна копието, после цялото й тяло се сгърчи и тя нанесе удара.

Острието спря на косъм от гърдите му.

Задъхани, двамата се втренчиха един в друг. Касандра отново държеше живота на брат си в ръцете си. Небето изтрещя.

Мирина пропълзя до тях.

— Моля те, не! — проплака.

— Извърших ужасни неща — прошепна той. — Сестричке, всичко можеше да бъде толкова различно.

Касандра почувства как онова пламъче отново затрептява в гърдите й.

— Още може да бъде, братко.

Той поклати глава:

— Казах ти, че един от двамата трябва да умре. Никой не беше достатъчно силен, за да ме победи… докато не се изправих срещу теб на Сфактерия. Там ти беше равностоен противник. После при Амфипол. Ако Клеон не ме беше прострелял, ти щеше да ме победиш.

— Това няма значение — умолително отговори тя. — Помисли какво бъдеще можем да имаме. Можем отново да сме семейството, което сме създадени да бъдем.

Тогава се погледнаха — като в онзи момент, споделен в детството, когато Касандра се опита да го задържи. Нова сълза се търкулна по бузата на Алексиос, смеси се с дъжда.

— Аз не мога да бъда това, което искаш. — Той бавно поклати глава и устните му потрепериха. — Бурените са вкоренени прекалено дълбоко.

Касандра видя как ръката му се спуска към края на бронята му, как изважда скрития нож… и как замахва към гърлото на Мирина. Времето се забави. Тялото на Касандра потрепери и тя заби копието на Леонид дълбоко в гърдите на Алексиос. Ножът падна от ръката му. Той обърна очи към небето и изпусна една последна, дълга, бавна въздишка.

Мирина издаде жален стон; Касандра зарида с глас. Гръмотевиците трещяха над тях и едва след като заглъхнаха, Мирина също спря да плаче.

— Опитах се да го спася, мамо — сподавено каза Касандра, когато дъждът започна да намалява.

— Видях какво стана. Сега той е свободен.

Останаха прегърнати над тялото на Алексиос часове наред. Най-сетне облаците се разкъсаха и оранжевата светлина на залива окъпа върховете на Тайгетос.