Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (10)

9.

Маскираният мъж гневно пресече залата; полите на дрехата му се развяваха. Излезе по средата на кръга и хвърли една дреха на земята. Всички се втренчиха в нея — разкъсана и изцапана с тъмнокафява засъхнала кръв.

— Намерили са Хризида в гората. Вълците са разкъсали тялото й и затова не може да се разбере как е умряла. Двамата, които бяха с нея обаче — добави той, като махна към новите празни места в кръга на Култа, — са били убити с копие и прашка.

— Сестрата — изроптаха дружно десетки гласове.

— Трябва да мобилизираме един от тайните си полкове и да го изпратим в Арголида да я хванат. Може да е бърза и силна, но никой не може да победи хиляда копия.

— Тя вече не е в Арголида — гневно извика мъжът в центъра. — Корабът й все още е на котва там, но тя е тръгнала по суша, сама.

Вдигна пръст, за да накара останалите да замълчат, после се премести на един участък от пода, украсен с мозайка, изобразяваща картата на Елада. С върха на меката си кожена обувка очерта линия от Арголида на север навътре в сушата до тънка ивица земя, граничеща с Мегара и опираща в тъмна плочка на крайбрежието, означена с една дума.

Коринтия.

Един от мъжете се изсмя дрезгаво. След миг двама други също се закикотиха и скоро цялата дружина се тресеше от зловещ смях. Един — едър и дишащ тежко като вол — излезе по средата на кръга и се завъртя, като разпери победоносно ръце.

— Там ще завърши пътуването й — заяви. — Време ми е да се върна у дома.

 

 

Касандра дишаше по-трудно от обичайното, докато крачеше по улиците на Коринт. Между надменно извисяващите се крещящо боядисани високи жилищни сгради и богаташки вили се стелеше жълтеникава мараня от дим и прах. Тя бе слушала много за този кипящ от живот и богат град, съюзник на Спарта. Днес обаче улиците бяха пусти.

Пазарът беше като гробище от празни сергии, изоставени ръчни колички и купчини от прочутите гърнета и амфори местно производство: някои — глинени, други — изрисувани с черни и оранжеви фигури на богове и древни герои. В кръчмите имаше само празни маси и столове. Из тесните улички не се виждаха нито местни граждани, нито търговци, нито деца, нито сладострастните, мъркащи порни — куртизанките, с които Коринт бе известен. Стълбите на високия Храм на Афродита също бяха пусти. От време на време се чуваше поскърцване на дървен капак или шепот; Касандра бързо обръщаше глава към шума и мярваше бледо лице, което веднага се скриваше. Хората бяха тук, но се криеха, уплашени като от наближаваща буря= Войната? — почуди се тя. Военните действия все още не бяха оставили белези в тази провинция — Коринтия беше морска сила, на която Спарта много разчиташе да възпира атинския флот, но засега високите, прашни крепостни стени на града бяха непокътнати. Най-сетне забеляза един кръчмар. Той се ококори уплашено и се скри зад една бъчва. За негова зла участ, туловището му бе три пъти по-масивно от импровизираното му скривалище. Касандра се приближи и изрита бъчвата.

— Вън — заповяда.

Дебелакът се изправи и като се престори, че едва сега я вижда, започна да бърше капака на бъчвата с парцал.

— О, привет, страннице. Вино, нещо за ядене?

— Антуса — кратко отговори тя.

Мъжът присви очи и пак ги сведе към краката си, сякаш искаше отново да се скрие зад бъчвата.

Касандра се наведе, хвана го за яката на туниката и вдигна лицето му на височината на своето. Той вонеше на лук и кожата му бе осеяна с мазни черни пъпки.

— Идвам от Арголида и вървях ден и нощ, за да се срещна с Антуса от хетерите. Къде е тя?

В този момент Икар влетя през отворения вход на кръчмата и кацна на тезгяха, като изкрещя и събори няколко празни чаши.

Кръчмарят отново изскимтя и най-сетне отговори на въпроса:

— Хетерите избягаха. Изоставиха Храма. Не могат да рискуват да останат тук.

Касандра се намръщи. Хетерите бяха на голяма почит в Коринт. Бяха жрици на любовта, благословени от боговете, високообразовани и обикновено живееха в охолство. Ако властите искаха да прокудят някого от града, хетерите щяха да са последните, подложени на такова гонение.

— Къде? — настоя тя, като стисна по-силно яката му.

— На извора на Пирена — хрипливо отговори той, като посочи на юг.

— Защо?

— Защото той… той се връща в града днес.

— Кой?

— Великанът, Касапина. Той взе властта на улицата от Антуса. Антуса е безсърдечна и жестока понякога, но не може да се сравнява с… него. Мнозина изпитаха гнева му. Когато дойде, отмъкна всичките ми спестени пари и бях сигурен, че ще вземе и главата ми.

Касандра бързо се огледа. „Не ме интересува кой е този злодей — помисли си. — Трябва да намеря Антуса.“

Пусна кръчмаря и щракна с пръсти на Икар, който събори последната останала чаша и изгледа предизвикателно кръчмаря, преди да литне. Дебелакът се сви на земята, покри главата си с ръце и заскимтя.

Касандра излезе от града. Стори й се, че забеляза един от стражите на градската порта да наднича от бараката си отстрани. Или само й се привиждаше? Нямаше голямо значение. Тя погледна към високите, прашни скалисти склонове навътре в сушата и величествения връх, издигащ се над тях. Древният извор на Пирена беше там горе, ако можеше да вярва на указанията на кръчмаря. Съпроводена от Икар, тя закрачи през равнината в подножието. Първите повеи на есента вдигаха прах около множеството изкопи за добиване на глина по пътя й и замърсяваха потната й кожа.

Скоро стигна в подножието и тръгна по стръмна виеща се пътека нагоре през скалите. Пулсът кънтеше в ушите й от усилията при опасното на моменти изкачване. В един участък се наложи да се катери над смъртоносна пропаст и имаше чувството, че силният вятър нарочно я дърпа, сякаш се опитваше да я събори от миниатюрните издатини, за които се хващаше. Когато най-сетне достигна върха, опря благодарно ръка на равната земя, понечи да се изправи и… се озова пред острието на добре наточен меч.

— Още една стъпка без мое позволение и ще те разпоря от гърлото до корема — изсъска жената със сурово лице, която го държеше.

От двете й страни стояха две други, въоръжени с лъкове и насочили стрелите си към Касандра.

Тя бавно се изправи и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжена.

Жената с меча кимна кратко надясно. Касандра тръгна предпазливо натам пред острието. Икар изкрещя в небето, готов да долети на помощ, но тя само го погледна и той се оттегли. Касандра огледа ветровитите височини, осеяни тук-там с кипариси и ели. Погледът й се спря върху ниска, древна и боядисана в златисто постройка по средата. Стените от гладки бели каменни блокове и колоните кариатиди, оформени като женски статуи, ограждаха малко вътрешно квадратно пространство. Под сянката много жени кърпеха дрехи, изработваха дърворезби или носеха уловен дивеч. Когато видеха Касандра, много от тях се вцепеняваха или се отдръпваха. Имаха същите уплашени лица като хората от Коринт. Тя видя младо момиче, което бе клекнало до едно коте и го галеше по коремчето. Мърлявата стола, рошавата коса… Касандра за малко не извика: „Феба?“, но момичето я погледна и избяга. Спартанските окови около сърцето на Касандра потрепериха, когато за пореден път страховете й за Феба се опитаха да се освободят. Тя заби нокти в дланите си, за да задуши този пристъп на слабост.

Жената с меча я поведе към златната сграда. Вятърът утихна. Касандра направи няколко крачки по тъмното стълбище, после влезе в централната зала. По средата имаше прекрасна статуетка на патица насред басейнче с гладки стени от снежнобял мрамор. През малък естествен отвор на дъното бликаше вода. Според едно предание древният извор се образувал от сълзите на музата, чието име носеше; други твърдяха, че водата избликнала, когато Пегас ударил земята с копито. Стените бяха украсени със сцени от пътешествията на Одисей и няколко жени подновяваха боята на места.

Онази с меча накара Касандра да спре до басейна.

— Красиво, нали? Е, последните наемници, които той изпрати, се удавиха в този басейн.

— Той! Имаш предвид Касапина?

— Не се прави на ударена — изсъска жената и я сръга в гърба.

— Не познавам и нямам желание да познавам Касапина. Търся Антуса.

— Вече я намери.

Устата на Касандра пресъхна.

— Търся… търся майка си — каза, като се опита да погледне Антуса, но тя я сръга с острието и я принуди да остане с лице към басейна.

— Кой те праща?

— Алкибиад.

Натискът на острието леко отслабна.

— Спрял е да се сношава достатъчно дълго, за да каже нещо? Впечатлена съм.

— Майка ми е избягала от Спарта преди много години. Казва се Мирина.

— Мирина?

Мечът се отдръпна. Касандра се осмели да се обърне към жената воин. Гранитните черти на Антуса се бяха смекчили и очите й проблеснаха нежно.

— Била е тук, нали?

— Да — тихо отговори Антуса, — и замина много скоро след като дойде.

Изражението й се промени за миг и острието на меча отново се вдигна.

— Тя ме научи да бъда тази, която съм: калена в огън, непоклатима. Делова жена. Вече не се поддавам на емоции. Сигурно искаш да разбереш накъде е тръгнала?

Касандра кимна.

— В такъв случай искам да ми направиш една услуга. — Антуса погледна към входа на храма и Коринт, видим като далечно размазано петно в маранята. — Днес Касапина се завърна в своя склад на пристанището. Освободи дома ми. Убий Касапина.

Касандра също се загледа към града в далечината.

— Готова съм да направя всичко, за да намеря майка си. Но ми кажи кой е този Касапин.

— Той е кръвожаден звяр. Едър като бик и дори по-як. — Лицето на Антуса се разкриви от гняв. Жените, стоящи наблизо, потрепериха от думите й. — Вече уби три от момичетата ми и държи други две, Роксана и Ирина, за заложнички. Знаеш ли какво прави с жертвите си? Изгаря плътта им парче по парче с нажежен ръжен. Само едно от момичетата ми успя да се измъкне от бърлогата му.

Погледна към басейна. Там седеше млада жена с наведена глава. Касандра успя да различи грозни белези и две празни очни орбити.

Веднага си спомни Пещерата на Гея — гневния главорез, който изгори очите на онзи клетник с нажежен до бяло ръжен. Осъзна, че вече знае кой е Касапина.

— Ще го убия или ще умра в опит да го направя.

 

 

Ирина протегна ръка и хвана тази на Роксана. Стисна я силно, когато отгоре се чуха приближаващи се тежки стъпки. Двете се втренчиха в слабия мъж, седящ пред тях. Беше мръсен, насинен и издран също като тях. След стъпките се чу задъхано дишане. Двете момичета се прегърнаха и стиснаха очи. Искаха да преживеят още няколко мига заедно, докато чакаха дебелите лапи на Касапина да стиснат една от тях.

Първият, който запищя обаче, бе мъжът. Те отвориха очи и го видяха проснат по очи да дере отчаяно по пода, докато Касапина, стиснал с мазна ръка глезена му, го влачеше като играчка.

— Време е да се посгреем — изръмжа грамадният главорез, като теглеше следващата си жертва към главното помещение на храма.

Вратата на килията се затвори и ключът изщрака в ключалката.

— Не остана друг — прошепна Роксана, като огледа местата, където бяха седели другите, преди един по един да бъдат извлечени по този начин. — Следващата ще е някоя от нас. Повече никога няма да видим Антуса.

Двете подскочиха от уплаха, когато вратата на килията пак изтрака. Погледнаха натам и видяха как на земята пада парче тръстика — което някой по-рано майсторски бе пъхнал отстрани така, че да блокира заключващия механизъм. На вратата се появи въоръжена жена, облечена с кожени дрехи. Тя се приближи до тях, клекна и ги погледна с хладни очи. Даде им знак да се изправят и нареди:

— Вървете. Дръжте се приведени и тичайте към главната врата. После бягайте към извора в планината.

— Ще дойдеш ли с нас?

— Не мога. Трябва да свърша още нещо тук.

 

 

В централното помещение на склада властваше мрак и задух; вонеше на дим и единствената светлина идваше от оранжевите искри на жаравата. Касапина разръчка леярската пещ, вдигна железния прът и с наслада погледна нажежената до бяло течност, капеща от върха. Хилавият мъж, вързан на масата, се загърчи и закрещя, когато ръженът се приближи към лицето му. Една капчица разтопено желязо попадна върху бузата му и със съскане потъна дълбоко в плътта. Писъците му станаха нечовешки. Касапина сграбчи лицето му.

— Млъквай, помияр! Заболя ме главата от твоето скимтене.

— Моля те, моля те! Стига толкова. Ще направя всичко, ще…

— Ще ми кажеш къде в тези прокълнати планини се крие Антуса е момичетата си?

За миг настана тишина.

— Не мога — проплака окованият нещастник. — Това е единственото нещо, което просто не мога да направя. И никой от града не може. Да предадеш Антуса, е все едно да предадеш Афродита, да разгневиш всички бо…

Гласът на мъжа премина в писък, когато Касапина размаха ръжена като тояга… и го стовари върху оковите на пленника. Железата се счупиха, а нажеженото желязо издрънча на пода. За момент мъжът се оказа свободен. Той зина от удивление.

В следващия момент Касапина грабна масата от единия край и я надигна.

— Не… не… Неее!

 

 

Касандра пълзеше върху висока купчина чували със зърно и наблюдаваше зловещата сцена, когато запотеният великан наклони масата към леярската пещ. Хилавият мъж започна да дращи по масата като котка върху полиран под, преди с пронизителен предсмъртен писък да се стовари в супата от разтопен метал. Касапина гледаше с озарено от жаравата злорадо лице. Касандра си помисли, че е имала късмет да види главореза с маска при първата им среща в Пещерата на Гея. Защото без маската приличаше на митичен великан човекоядец: с изпъкнала челюст, без предни зъби, с дебела долна устна и тъмна брада, наквасена със слюнка. Внезапно обърна глава към купчината със зърно. Страх прониза Касандра и тя се сви в една дупка между чувалите, преди той да я забележи. През една пролука все още можеше да наблюдава пещта и какво става там. Касапина пак разрови жаравата. Стоеше с гръб към нея и тя се опита да прецени как да го изненада в гръб и да го ликвидира само е един добре прицелен удар — точно между плешките. Стисна по-силно копието си. Главорезите, стоящи между нея и Касапина, бяха общо дванайсет. Бяха въоръжени със сопи и боздугани. „Мога да се справя с тях“ — помисли си тя. „Не бъди глупачка“ — каза си след миг.

— С тоя забавлението беше прекалено кратко. Кого да изгоря сега? Някоя от курвите? — изрева Касапина, после погледна един от своите хора. — Или може би някого от вас!

Мъжът изкрещя пискливо и посочи един от другарите си, който се ококори ужасено. Касапина сграбчи втория мъж, завлече го до пещта и надвеси лицето му над нажежената метална маса. Задържа го така… после го пусна.

— Ха-ха-ха! — изсмя се гръмогласно. — Майтап!

Касапина раздаде задачите за следващия ден: кого да сплашат, на кого да покажат, че не е дал достатъчно пари… и къде в планините да изпратят отряди, за да търсят водачката на хетерите, Антуса. Не спря да боботи часове наред и клепачите на Касандра започнаха да натежават. Не беше спала през нощта от бързане да стигне до Коринт. Крайниците й бяха изтръпнали, а стомахът — празен. Тя заби нокти в дланта си, за да се разсъни. Гласът на Мирина прозвуча в главата й: „Колебанието е сигурен път към гроба! Трябва да действаш, иначе силите ще те напуснат. Дванайсет мъже или повече, моментът е сега или никога.“

Тя се надигна, размърда крака, втренчи се в гърба на Касапина. Той беше нейната мишена. Ако го убиеше, другите можеше да се разбягат. Можеше. Касандра стисна зъби, за да прогони колебанията си, подготви се да скочи от чувалите…

… и в този момент усети допира на студено острие в гърба си.

Едва се сдържа да не извика.

— Не прави глупости. Ако те видят, и двамата сме мъртви — прошепна мъжки глас.

Касандра завъртя очи и видя мургав младеж, застанал точно зад нея. Имаше красиво намръщено лице, брада и дълга коса. Носеше червено наметало. Значи не беше от хората на великана.

— Да, спартанец съм и враг на Касапина точно като теб — прошепна той, прочел мислите й.

— Кой, в името на Хадес, си ти?

— Бразид.

Касандра беше чувала името — от подслушани разговори по време на пътешествията си.

— Съветникът, офицерът?

— Шпионин, засега. Когато в Спарта престанахме да получаваме новини от Коринт, ефорите ме изпратиха да бъда техни очи и уши тук, да видя какво става. Е, видях. Този главорез е завзел града и прави каквото си поиска. Антуса е коварна предателка, но Касапина създава много повече неприятности от нея. Още не съм успял да уведомя ефорите какво се случва.

— Защо? — изсъска тя като сърдит ефор.

Той се намръщи гневно:

— Защото се крия сред тези чували вече шест проклети дни. — Замълча, за да се овладее, защото малко оставаше да се развика. — Чаках удобен момент да изненадам този мръсник сам. Сега бях най-близко до този шанс, но се появи ти.

Тя надуши лека миризма от младежа.

— Казваш, че се криеш тук от шест дни?

— Аз разчистих тази пролука между чувалите. Долу на пода има дупка, която използвам за нужник, и имам малко осолено месо и няколко манерки с вода, които ме поддържат силен.

— Наистина силен — отбеляза тя, като отново подуши въздуха.

Той обаче не отговори. Беше забелязал копието на Леонид и го гледаше като втрещен.

— По говора ти се досетих, че и ти си от Спарта. Но сега знам коя си… и че не си обикновена спартанка.

При тези думи свали острието от гърба й.

— Вече не съм спартанка — отговори тя шепнешком.

— Как може да говориш така? — изсумтя презрително той. — Знаеш ли на каква почит е твоето семейство в Лакония — добави, като посочи копието й.

Беше на почит. Семейството ми е разбито като това копие, разпръснато е из цяла Елада.

Бразид се намръщи още и замислено поглади устните си. После поклати глава:

— Аз никога не съм вярвал на приказките за онова, което се е случило онази нощ… в планината Тайгетос.

— Значи вярваш в мен, в героичната кръв, която тече във вените ми.

Той се подвоуми, но после отговори:

— Да.

— Нека тогава да действаме заедно. Ще изчакаме главорезите му да се разотидат и после… очистваме този мръсник.

Замълчаха. Минаха още няколко часа. Най-сетне Касапина отпрати всичките си хора, освен трима. Извика ги при една маса и започнаха да планират действията си в планината на следващия ден.

— Ще претърсим скалите от край до край, ясно? — обърна се към стоящия по-близо до него.

— Да, господарю.

— Ясно? — погледна Касапина към следващия.

— Ще хванем Антуса и другите кучки и ще ги накараме да ти служат. Иначе ще ги избием.

— Ясно? — попита великанът третия си подчинен.

— Ще го направим.

После Касапина погледна нагоре към чувалите със зърно.

— Ясно?

Тишина.

Стомахът на Касандра се сви.

— Попитах нещо, Бразид. Одобряваш ли плана ми?

Студени тръпки полазиха Касандра. Двамата с Бразид се спогледаха. В следващия момент чувалите, образуващи покрива на малкото им скривалище, се вдигнаха и другите девет главорези се показаха ухилени отгоре, насочили заредените си лъкове към тях.

— Я виж ти — изръмжа Касапина, като видя Касандра до Бразид. — Май днес ударих двойна печалба.

 

 

Оковите бяха дебели — и достатъчно здрави, за да удържат мечка. Касапина ги затегна до крайност, за да разпъне Касандра абсолютно неподвижна върху масата в същата позиция, в която по-рано бе измъчвал хилавия нещастник. Горещината от леярската пещ пареше кожата й.

Наблизо хората на Касапина държаха Бразид на колене и с вързани зад гърба ръце пред остриетата на копията си.

— Да не би да си мислеше, че не знам, че си тук, Бразид? — изкиска се Касапина, като щракна с пръсти към купчината чували. — Помирисах те, чувах те. Защо не те убих по-рано? Защото обичам жертвите ми да живеят в лъжлива надежда, докато не ги застигне ужасният край. Така е още по-жестоко за тях. Тази нощ ще те увеся за краката и ще потопя главата ти в разтопения метал. Боговете са ми свидетели, нямам търпение да чуя молбите ти за милост — изсмя се Касапина и млясна с наслада.

Обърна се към Касандра, извади ръжена от пещта и се ухили:

— За теб ще бъде много, много по-бавно. През цялото време знаех, че ще дойдеш в Коринтия. Мислех, че ще се наложи да те търся и преследвам, но не, ти се вмъкна сама в бърлогата ми. Ще те горя и дера, докато се скъсаш да крещиш — но не за милост, а за шанса да ми служиш, да се присъединиш към моята дружина.

— Майната ти — изсъска Касандра.

Касапинът се намръщи и спусна нажежения ръжен към бедрото й. Болката бе раздираща. Разтърси цялото й тяло. Тя чу отчаян писък и едва осъзна, че е нейният. Чу дрънченето на веригите от мятането на тялото й, подуши ужасяващата воня на своята изгорена плът и усети вкуса на кръв от прехапания си език.

Той още веднъж допря ръжена до плътта й, този път в страната й, и складът отново се разтресе. Тя усети как мракът на безсъзнанието се надига, за да я спаси, но го прогони, за да остане будна. Знаеше, че ако припадне, може никога да не се събуди или ще се озове в подземията на Култа. Докато се мяташе, видя как Касапина вади нагорещено копие от пещта и го поднася към лицето й. Горещината опари бузите и носа й дори и от цяла педя разстояние. Когато той доближи острия побелял връх на един пръст от очната й ябълка, тя усети как повърхността на окото й се свива и ослепителна болка прониза главата й.

— Слушай сега… слушай. Сега ще пукне! — изръмжа весело Касапина.

Тогава Касандра ги видя. В мътната белота на горещината забеляза движение зад главорезите на Касапина. Два силуета се прокрадваха към тях. Ирина и Роксана. С издрани и мокри от сълзи лица. Изправиха се и се хвърлиха напред като пантери. Едната прободе един от бандитите в гръб, втората разби главата на друг с тояга. Повалиха още двама, преди другите да реагират, и това бе достатъчно, за да вдъхне кураж на Бразид. Той скочи между копията, като разряза въжетата си на едно от тях, грабна друго и го заби в гърлото на онзи, който го държеше, изрита друг.

Ослепителната бяла светлина отслабна, горещината — също. Касапина се завъртя, за да посрещне нападението. Полусляпа, Касандра само чуваше шума от схватката. Чу рева на Касапина, после усети как някой разтрошава веригите й.

— Ставай! — изкрещя Бразид, като я издърпа за китката от масата и тикна късото копие в ръката й. Тя бързо осъзна какво е станало: Роксана и Ирина не бяха избягали, както им бе казала. Вместо това сега се биеха с ожесточението на разгневени духове. Шестима от главорезите и самият Касапин още се отбраняваха. Касандра скочи и заби копието си в един от бандитите, който бе вкопчен в схватка с едното от момичетата. После се завъртя и отсече крака на друг.

— Бягайте — изкрещя на момичетата, като посочи вратата на склада. — Връщайте се при Антуса.

Те примигнаха през сълзи, закимаха и като раздвижиха устни за благодарност, хукнаха навън.

Бразид посече още двама бандити, после с Касандра опряха гръб в гръб в отбранителна позиция срещу Касапина и четиримата останали живи.

— Мечът ми се счупи — възкликна младият спартанец.

— Едно оръжие срещу петима — изръмжа Касапина. — Това много ще боли, повярвайте ми. — Даде знак на четиримата мъже: — Убийте ги.

Точно когато главорезите се нахвърлиха върху тях, Роксана — бягаща към изхода и свободата — дръпна едно въже. От един силоз отгоре върху двама от бандитите се изсипа лавина от зърно. Те изчезнаха под тежката маса. Касандра парира удара на един от другите двама и го прониза в корема с копието, после се завъртя, за да посрещне последния, но той хвърли оръжията си и хукна навън.

Сега Бразид и Касандра останаха лице в лице срещу Касапина. Великанът стоеше като канещ се да атакува бик, с по едно копие във всяка ръка и кръвожадни очи. Касандра погледна Бразид и вдигна ръката си, на която още висеше част от веригата, закрепена за оковите. Той веднага разбра и хвана другия край. Касапинът атакува и те едновременно се хвърлиха срещу него. Преди да успее да нанесе удар, те скочиха и изтегнатата верига посрещна гърлото му и го изстреля назад. Той се олюля, направи две… три… четири крачки назад, преди да се спъне в основата на пламтящата пещ. Политна и се стовари в разтопения метал. Животинският му рев изпълни нощта заедно с вонята на овъглено месо и изгорена коса. Обезобразената маса плът и разтопен метал се надигна два пъти като удавник, преди шумът да утихне завинаги.

 

 

Жителите на Коринт се събудиха под тъмна пелена от дим. Те излязоха от домовете си за първи път от месеци, тревожни и плахи. С недоумение посрещнаха новината, че през нощта големият склад на пристанището е изгорял до основи. Нещо повече — същия ден всички бяха свикани в театъра, затворен, откакто Касапина беше взел властта в свои ръце. Бавно започнаха да се доверяват на вестоносците, които не спираха да обикалят града. По пладне театърът бе претъпкан. Други граждани стояха по близките покриви и по-високо разположените улици, за да могат да виждат сцената.

Касандра стоеше сред хората, изтощена, с превързана страна и бедро и намазани с лечебен мехлем изгаряния под превръзките. Бразид беше заминал веднага щом подпалиха склада — за да се върне в Спарта и да съобщи новината за събитията на двамата царе. Беше я помолил само за едно:

— Хвърли трупа на Касапина в морето. Нека с това всичко да свърши.

Тя се усмихна хладно:

— Харесваш ми, Бразид, но прекалената смелост е слабост. Ти нямаш представа за истинския ужас на Касапина и Култа.

Докато тя си мислеше за последния им разговор, на сцената излезе оратор и обяви на всички, че градът отново е свободен. Тълпата нададе възгласи на недоумение и изненада, мнозина се заоглеждаха да се уверят, че това не е някаква клопка на разбойника, за да се отърве от противниците си.

Касандра чакаше ключовия момент. Изведнъж…

Пшшш, бум!

Дружен възглас на уплаха от хиляди гърла прогони тишината. Всички се втренчиха ужасено в зловещата сплав от метал и плът, която увисна от една напречна греда над сцената. Трупът се залюля на въжето, после се забави и постепенно спря.

Гръмнаха викове на радост, плач, молитви и благодарности към неизвестния освободител. Касандра не изпита нито частица гордост. Забеляза жената, която се приближи към нея през множеството.

— Майка ти отплава за Цикладите с „Песента на сирените“ — каза Антуса, — кораб, изрисуван като жив пламък.